вторник, 26 януари 2010 г.

Яна Пункина

източен вятър

Не е трудно да си представиш, че тя още го чака да се завърне пеша от Япония,
пълен с мълчания, преметнал на рамото си все същото избеляло одеяло,
отново наблъскано с прахта на Исфахан.
Китарата му, не е трудно да си представиш, е започнала да губи лака си,
косата му е останала някъде в Индия, или е паднала жертва на китайските власти,
лицето му все така излъчва объркване и мир.

Не й е трудно да си представи, че той ще потропа на вратата й много рано сутринта.
Среднощ тирът от Истанбул го е оставил на околовръсното, защото се е прибирал във Монтана,
и той е трябвало да извърви пътя си през квартали, чиито имена не знае, обут в тънките платнени кецове, подарени му от един немец в Мумбай.

Че той не знае, че тя се е преместила, и когато застане пред къщата й с измръзнали пръсти на краката,
звънецът няма да работи, а когато потропа от вътре ще се разнесе свиреп кучешки лай.
Майка й ще слезе сънена, ще предложи кафе, но той ще иска само адреса й.

Че в София ще е зима, каквато той до сега не е виждал, тъмна, сива, суха и минусдесетградусова,
парковете ще са опустели, от шахтите ще се издига дим и кучета ще спят от горе им, а лицето ще реже свиреп източен вятър, същият който го довя.

Не му е трудно да си представи, че ще го лъхне миризмата на кафе, когато тя му отвори вратата на тавана си, че ще е по тениска и боса,
че ще го попита „изгуби ли младежкия си гняв, и ако да, какво спечели?“ а Япония няма много да я интересува.

Че ще е много по-бяла, от колкото я помни, и хипарските дрехи ще са прибрани до лятото,
че ще мълчат, и тя, може би ще се разплаче, но няма да посмее да го приближи, и въпросите й ще я напуснат, ще я оставят да се справя сама.

Не й е трудно да си представи, че той не е станал герой, още по-малко самурай, но е бил всичко друго, и малко преди да мине моста над босфора е проял месо,
че се е научил да свири на китарата си без да къса винаги една и съща струна и може би е пожелал да има професия и дом.

Не му е трудно да си представи, че тя ще му каже : „Сега съм друга, животът ми изтече една нощ, колената ми омекнаха, плаках на непознати рамене и скитах из ревящите тълпи, кожата ми се наби със прах, гласът ми се омърси, и месеци наред живях със мисълта, че крайниците ми са сглобени на грешните места. Не те обичам, не обичам никой друг, и вече не знам дали мога да обичам.“
Или пък нищо няма да му каже.

Не й е трудно да си представи, че тогава той ще се обърне безмълвно и ще си тръгне, ще отнесе мълчанието си обратно в Марибор, или Барселона,
не ще се мъчи да бъде като другите,
а тя вечно ще се чуди защо за любовта може да говори само на английски или да мълчи.

В редките сутрини, когато духа източния вятър, той, който вечно стои в сърцето й,
стига пред прага й, представя си тя, колебае се и крачи из камерите,
ръката му се вдига, но не посмява да потропа, представя си тя,
той после се обръща и заминава, още на някъде.



Телата

телата
приучени да са самотни
градят ръце около себе си

никой не би могъл да разпознае
момичета
в невидими прегръдки
мислено целувани мъже
във автобуси
опашки
неподвижно любени жени
за зеле
и за хляб
пелтечещ старец
в асансьора
погалва единайстия бутон
а гърлотго на инкасаторката
се свива от вълнение

телата
превземат недокоснатите хора
самопрегръщат се
и нецелуваните
съвсем сами
отпиват от вкуса на устните си
във топлите си ореоли
по улици
разминати със тайните си
погалени и стоплени
от собствената кръв
не изпълзяваме от себе си

телата
само когато са докоснати от друг
разтварят сетивата си
навън




град


набъбнали до пръсване се трупат дните
като череши черни, юнски, нескончаеми,
във кули купесто-дъждовни нарастват
потни спомени от залези и изгреви,
които
заплашват да излеят град от костилките си
над този град
където всички тръгнали сме голи,
слънчасали и натежали от миризми и звуци
на липов цвят
на мърша в парка,
на музика от зеещи прозорци,
на котки, на трева,
на риба пържена
и на стопен асфалт
на задни дворове, в които
от жегата изблъскани нахлули са
цели семейства :
караници, тайни, любови - само от гласове,
чиито собственици забравили са границите на дома
и на приличието в тази жега.

набъбнали до пръсване се трупат дните,
а нощем улиците скачат през прозорците,
града бумти и диша в спалните,
и с пиянски смехове от дворовете
нахлува изгревът.
като череши черни тръгнали жените
във летни рокли, набъбват със желания и голота.
сурово време властва над площадите
в контрастите на обедната жега се олюляват старци,
търсещи сянка,
на "ти" обърнали са всички продавачи,
защото потен въздуха е и се трупа купесто,
а от саксии по балконите като предупреждение
тече вода.

набъбнали до пръсване се трупат дните
и зреят в тях зърната лед и лудост,
които един следобед се изсипват заслепени
и подивели от адски ритми
по покривите ламаринени танцуват дяволски танци
отскачат в бяс от керемиди, черешите обрулват,
заливат улиците със реки от сладост
и клони влачат пред трамваите.
подхванати от тежестта на лятото,
от потни спомени, черни череши, рокли,
нощи обвити в тежък сладък аромат,
чужди гласове, крадящи тишината от отворени прозорци,
и изкушени погледи
желанията ни се трупат в облаци
високи като кули и зреещи за следващия град.



краят на парка


пък ти идвай понякога – казваш
преди мълчанието да намушка гърлото ми
нагълтваме си думите със мъка
и хълцаме когато се усмихваме
количките доставят бебета по домовете.
банален петък за разходка
рутинна светла вечер пълни парка
баби, деца и кучета под строй
гласът ми глътнат гвоздей тея дни
само минавам – казва и издиша
но повече мълча
но повече мълчим

небето се натяга първо акварелно,
после маслено
после мръсно
слиза из софия и застудява.
в главата ми се нижат пропагандни речи,
притиснати от знамена и гняв.
организирана омраза.
топчето яростно по масата подскача -
до понеделник цветовете се стопяват.

идвай понякога във парка – казва
два пъти
и двата пъти ще бъде изневяра
дори да следвам само топчето със поглед
докато подскача между потните тела
и потните бутилки бира.
или да чувствам топлия ти дъх
по голото си рамо на някакъв концерт,
и блъсканицата за извинение
а после да го прегърна и целуна
да остарее погледа ти
и после пак да идвам в парка
и да те гледам
и да мълча

идва есен
идва зима
идва пролет
мълчанието хванало е корен и расте
желязно във дробовете
гласът ми почнал да ръждясва
някакво куче лае до побъркване
небето идва с края на света
докато вървя по братската могила
отекват топчета за тенис
косата ти разцъфва в станиоленото слънце
като на елф

години расло
мълчанието е ръждив пирон
цъфти безплодно и безмислено в главата ми
решим ли да говорим
безбройни запотени думи за политика
яростни речи
възбудени за музика
докосвания за убедителност

решим ли да говорим
стигаме до края на темите
краят на парка
краят на света


Прочетено на 17.01.2010г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар