сряда, 15 декември 2010 г.

Евелина Кирилова

1.

В един от онези толкова слънчеви, лежерни съботни дни, в които се налагаше да работя, в магазина влиза един от онези не чак толкова миризливи, но пък с пъти повече общителни старчета, на които се налага да просят и иска цигара. Крис и Доджи са при мен и ме чакат да ходим след работа към Радио Кaфе.
- Нямам аз – лъже Доджи.
- Нямам – лъжа и аз.
- Ама ей там има – вика старчето и сочи стелажа с цигари.
- Има, ама струват пари.
- Абе пари! Не са важни парите – встъпително започва да философства човека.
- Нали?! – вълнувам се аз. Здраве да има! Пари като вестници!
- Абе здраве! Не! Ей сега ще ти кажа какво му трябва да човек – сваля си черната шапка с избродирани глава на бик и надпис Chicago Bulls, извръща кървясъл поглед към Доджи, гали се по плешивото теме и се извинява, че е грозен, ама така го бил постригал нещастника.
- Какво му трябва на човек? – питам.
- Ееееедна маааааса – рисува във въздуха маса – и... бамбини!!! Ама много! И бам, бам, бам, а после – изрисува си дебел корем – бебееее.
Крис само кима с глава и гледа умислено странника, той се сопва, сочи я и малко уплашено, с известна доза респект към очилата и, вика:
- Глей я колко е умна, преглъща всяка дума!
Всички се смеем. Влиза клиент. Купува цигари.
- Ще може ли една цигара? – пита старчето с надежда.
- Не може. – гледа го от високо и с погнуса клиентът и си тръгва.
- А един ден бех тръгнал за гъби. Ама 15 километра ходи ли се пеш?! И хванах на стоп – протяга ръка със свита длан и щръкнал нагоре палец – една каруца. Каруца бе! С магаре. Марко! Дон Кихот. Сервантес. Това онова. Качвам се аз, трезвен като куче и гледам отзад в каруцата една жена. Ама бременна. Бременна бе! - И пак рисува същия дебел корем. – седнах до мъжа и отпред, а оная отзад и изтекли водите. Пълна капитулация!
- Ще ражда, а? – питам.
- Аз бех акушерката! – перчи се гордо старчето – Ама напъва все едно ще ака! А така! И излезе едно такова черно... Жената само ми дава наставления: сега плацентата, сега пъпната връв, аз се потя, а оня нещастник мъжа и припадна бе! Неколко пъти тамън!
- Ама с какво сряза пъпната връв? – пита Доджи.
Нашия човек се озъбва ухилен.
- Със зъби бе! – и къса на ужким със зъби въображаема пъпна връв.
Ние пак се смеем. И пак влиза клиент. И пак бездомника гледа с изпълнен с очкване поглед. И пак остава без цигара.
- А ти правила ли си бебе дванайсет метра под водата, а? Значи. Три дни не бех пил. Три дни не бех се пипал. На четвъртия ден отивам на плажа. По оранжеви гащета, като спасител. Почвам кроул, тука така раменете – разтяга се, тупа си раменете и започва да гребе и да се бори като че наистина плува. – А тя от морето – ухилва се до ушите, блажено и възбудено гледа напред към стелажа с цигари, маха му с ръка като емотикона от skype – ми махааа!
Пак се смеем. Доджи взима цигарите, черпи нашия морски гларус и всички излизаме навън да пушим.
Пламък от запалена кибритена клечка осветява току що падналия ноемврийски мрак. Доджи пали цигарата си и се натяга на старчето да запали и той своята. Той обаче изчаква няколко секунди и чак тогава пали.
- Пипни сега мойта цигара. – обръща се към Доджи. Тя е добро дете и пипа цигарата му. – Пипни сега и твойта. – Доджи изпълнява и втората заповед. – Мойта е по-мека?!
- По-мека е.
- Защо е по-мека? - Доджи обаче не е стопирала каруца, не е късала със зъби пъпна връв, нито е правила бебе на дванайсетметрова дълбочина в морето и не знае отговора. - Защото ти си запали от барута, а аз изчаках да загори дървото и запалих тогава.
- Ааааааа-а - кимаме трите девойки с глави и го гледаме като че пред нас стои самия Прометей.
Прометей поглежда към Крис пак така уплашено като първия път и заключва:
- С тебе не говоря! Ти си интелект!
- А ти къде живееш? Имаш ли деца, семейство? – питам пак.
- Баща ми беше педофил. Искаше да ме ебе. И педераст беше, щото искаше и аз да го еба. Майка ми беше болна от рак. Взимаше морфин за успокоение. Сестра ми – наркоманка. Крадеше морфина на майка ни. Умряха всичките. Изядоха се един друг.
Всички мълчим. Станало е време да затварям. Гася цигарата и влизам в магазина. Броя пари. Заедно с металния звук от отброените монети чувам и отделни думи от поредния разказ. Миди не. Кръв. Акули.
Доджи и Крис се смеят искрено.
По-късно същата вечер, докато си лежах в топлото легло и гледах белия таван, се замислих: има ли легло, в което да спи не чак толкова миризливия старец, и таван ли гледа сега или звезди.


11,2010

--------------------------------

Вятър


Улиците бяха опустели. Само жълти и червени листа и прекършени кафяви клони образуваха цветен килим върху ледената земя. Студеният северняк не утихваше вече цял месец.
В двора на баба и дядо дърветата преплитаха клони в буен танц. Вятърът духаше неуморно и обръщаше тенекиената купичка с вода на кучето. То скачаше сърдито, лаеше и безуспешно се бореше с въздушните струи. После заскимтяваше уплашено и се прибираше в дървената си колиба.
Баба не оздравяваше вече цял месец. И тя като вятъра натъжаваше дядо. Той се боеше да не опустее и неговата къща като безлюдните улици. Всяка сутрин ставаше преди червения изгрев да озари безкрайното небе и вършеше цялата къщна работа. После приготвяше закуска, сядаше на трикракото дървено столче до леглото на баба и я молеше да хапне поне малко. Но тя не искаше да се храни, нямаше сили дори да стои будна. Само облизваше пресъхнали устни и стискаше присвитите си очи. А в края им две вадички сълзи напояваха загрубялата кожа.
Вечерта преди неделя вятърът се завихри още по-силно. Като неканен гост тропаше със струите си по прозореца и напираше да влезе в топлата стая. Дядо стана от леглото, отмести пожълтелите пердета и погледна през стъклото. – Ето- , помисли си - отвял е черджето пред портата чак до огнището, обърнал е кофата с боклука. След миг дочу отново ръждясалия звук от преобърнатата тенекиена купичка, а после и сърдития лай, последван от безпомощно скимтене. Изви гъсти вежди в недоумение – в селото рядко духаше такъв вятър – и се прибра пак при баба.
Изведнъж се чу силен трясък и фучене – неканения гост бе отворил прозореца. Дядо притича бързо да го затвори, а баба в този миг се надигна от леглото и му рече:
- Недей, дядо, не затваряй! Той за мене е дошъл, остави го да ме вземе. – изохка жално и полегна назад със сетни сили.
На другата сутрин дядо стоеше сам в черния двор и тъгуваше по заминалия вятър. А той сега само едва-едва милваше сълзите по лицето на стареца и му носеше вест от баба. Кучето доволно пиеше вода от купичката си, дърветата леко докосваха клони. Само дядо беше останал без другар.
След седем дни задуха пак същия страшен вятър. Тъжният старец присви устни в едва уловима усмивка и стана от леглото. Отвори широко прозорците, сетне полегна в опустялото си легло и затвори уморени очи.

неделя, 5 декември 2010 г.

Иван Шентов

058. ужас и болка
скверност и неприличие

Betrachtung

Накъде отива този мъж?!
Обувка, тетрадка, молив, четка за зъби – ръбести или похотливо овални парчета битие, което очите поглъщат като омекнал залък действителност. Стените се огъват в знак на съгласие – да, ти си дете завинаги; да, ти никога няма да се събудиш; да, ти трябва да откъснеш баща си;

Тумор. Тумор. Тумор. Тумор.
С-ъ-з-е-р-ц-а-н-и-е.
Поглед.
Взиране.
Елемент.
Сляп. Слепец. Ослепяване.

Квадратните ти, черни, ъглести, четвъртити, ръбати, дразнещи думи.
Съзерцание.
Оголваме съдържанието на личните си чекмеджета в служба на Голямата Чиста Цел. От голотата ни е срам. Гънките, тлъстините, извивките, стриите, фонтаните кожа, ландшафтът от плът, горичките косми.

Срам. Срам ме е. Срамувам се. Съзерцание.

Ах, ти, квадратни човече! Я се фраскай, квадратни човече! Каква е ползата от чувствата? Това е тъпо. Мисля да се прибирам. Мисля да не мисля, защото... каква е ползата

от кредитните карти
от многото време, в което не правим нищо
от безкайният парад
от адвокати и социални работници

Система. Система. Система.
Митологема.
Схема. Дилема.
Други думи с „р”.
Путка, птиче, парник, пънк.
Пикасо, Пшенковски, Петров, Плат.
Ние вярваме в себе си, ние вярваме, вярваме в себе си.
Накъде отива тази жена?!
Жена, момиче, женско, желание, жегва ме, жаля по нея, жестикулиране, жестокост, жена, женствена, живот.
Тумор. Тумор.
Взиране.
Съзерцание. Състрадание.
Заучена апатия.

Ние водим обречена битка в себе си, ние – истински, съдени, мразени, плачещи; ние вървим в коловози, а коловозите са лабиринти от трудности, сплетени ловко като артерии.

Климт, Кафка, Корнъл, Кокошка, Кант.
Корона.
Колос.

Доколко е разумно, здраво и реалистично да се отработи всеки гняв?
На нашата географска ширина гневът ни към самите себе си ни движи през болката. От гняв нямаме време да се натъжим като хората.

Льомер, Рембо, Перюшо.
Стотици стоици. Биографи. Французи – фанатици.

Да започнем нещо ново, прекрасно, значимо, в което да вярваме, влагаме, виждаме. Взрив.
Свещена война. Вино и свещи. Свирепо. Скверно. Свастика. Свирка.

Не подминавай моите въпроси, идеи и мнения. Не ме пропускай, не ме прави никой и ничий, нищожен, неважен, невзрачен, невидим.

Невинен. Нескрит.
Не.
Нестинарка нещо носи, нежна, нервна, непостижима, нереалистична, не-от-този-свят.
Нежна.
Нещо. Копнеж.

Ти трябва да откъснеш баща си! Да повярваш в друг сън. Да поискаш да не се събуждаш от този сън.
Вече.
Вечер.
Венера.
Вечност.

Накъде отива този свят?!
Светъл, светещ, свой, свещ, светлина, свирепа.
Сфинктер. Сфинкс. Сфумато.
Голямата Чиста Цел.

Накъдето и да се обърнеш ще видиш болката.
Анархия, антидот, анус, антипод, Анселм Кентърбърийски, Анистън, аншоа.

Ние бавно потъваме в себе си. Ние чистим пласт по пласт своята опаковка и светът замлъква пред тази гледка.

Болка – залез.
Утро – смърт.
Тумор.

Всички сме тичащи, плачещи: напред – назад, опитващи.
Ние сме тези звезди.
Истински.
Родени от съзерцание.

-----------------------------------


х х х

Знаеш ли какво
какво става?
Тази вечер ти
пишеш стихове,
които утре ще
нарека свои,
защото ти ще си забравила.


-----------------------------------


когато съм била
малка
не съм давала на
нашите
да излизат
а всъщност аз
исках
да излизам с тях

----------------------------


статуси

аз съм хардкор
супер много корав
с татуси
имам съвсем истински мускули
но
понякога плача
на facebook статуси







Иван Шентов
koeficient.blogspot.com

събота, 27 ноември 2010 г.

Златина Димитрова

АМОРТИЗАЦИЯ

Щом съществувам, не съм друг.
ЛОТРЕАМОН


когато се амортизирам
и костите започнат да болят
мускулите ми откажат
и мисълта се бави
когато съм морално остаряла
за времето
в което живея
и не разбирам новите моди
новите чувства
новите нужди
новите реклами за памперси
и тампони
и Always
и кофеин
и изкушения
когато се пресипвам от една чаша в друга
сутрин рано
за да бъда двойно пречистена
за да избегна утайката
и паля свещи пред иконата
нощем като баба ми
очаквайки да не се събудя
когато ставам в пет и си лягам в осем
защото чакам някаква коса да ме прибере
когато очите ми са изморени до болка
очите ми сълзят от болка
от четене на разни чужди имена
по статии, стени и стълбове
дали тогава ще си спомням
за виното, което пихме в кухнята
за вечерите в магазина за цигари
за минутите
колко си тъпа колко си тъпа
колко си тъпа
в които съм се чувствала тъпа от грешки
за пропуснатите от страх
скокове с бънджи
хора и срещи
концерти и клубове
работа и време
думи и самолети
от страх че ме има
а не знам какво следва
за времето преди сън
в което мечтая или сънувам
секс, наркотици, котки
гонени от кучета
които опитомявам с гласа си
който наяве не отпускам
как летя през прозореца
на къщата на Яворов
и събарям стените по пътя си
мъже, които не познавам
мъже, които познавам
жени по-красиви от мен
жени по-празни от мен
дали пак ще сънувам че съм мъж
или когато се амортизирам
и костите прерязват мускулите
атрофирали от престъпно бездействие
когато морално остарея
за времето в което живея
вече отдавна ще ме няма
защото съм останала някъде по пътя
който не съм извървяла
от страх че ако не съм някой друг
значи ме има.


-----------------------------------


Десет правила за пълноценен живот

Публиката. Влиза и заема всички места, всички редове – изпълнени от желаещи да видят най-новата театрална постановка. Всички са там – критици, рецензенти, политици, сценаристи, мистър и мис, първата дама. Подредени до обикновените, подлъгани от експерименталното заглавие, жадни за сезнация, за новото, за непознатото.
Всеки ден земята се върти в една посока, докато някой някъде не направи откритие, което може да докаже съществуването на „разлика”.
Завесата се вдига и постановката започва. Омагьосващи движения и въздействащи диалози. Неприятна ситуация. Публиката се смее. Някой говори за идеали. Публиката плаче. Като купа с домашно приготвена пача публиката се движи – първо наляво, после напред, след това надясно, назад, замръзва. Отново. Безкрайно повтаряемо движение, незаинтересовано от смисъла. На сцената се вижда голота. Зрителите са смутени, изчервени, възбудени. На сцената се говори за лайна. Зрителите са ужасени, любопитни, заинтригувани.
Осветлението спира за миг. Нечий далечен глас дава шепнещ сигнал за тишина. Всички мълчат и зяпат хипнотизирано напред. Дори мистър и мис са разбрали важността на момента и, вперили празни съзнания в тъмнината, чакат.
На фона на сцената изниква силует и обещава да разгадае всички тайни. Обещава истини, прозрения, съвети за пълноценно съществуване, любов, успех...
Искате ли да узнаете най-голямата тайна?
Искате ли?
Да! – крещи обезумяла от страх, възбуда и любопитство екзалтираната публика.
Гласът започва да говори. Красиви думи се изливат в пространството и го опияняват с аромата на току-що окосена мисъл, на новородено доверие, на прегоряло търсене. Мигът наелектризира въздуха и само едно дихание е достатъчно, за да взриви люлеещата се маса и да я измъкне от състоянието на вманиачено очакване.
Четете моите книги, казва гласът, носете моите дрехи, бъдете моите курви. Публиката синхронно мълви „да!”, „да!”, „да!”. Брак, сключен между гласа и техните слепи души.
Гласът спира, осветлението е включено. Второ, трето, десето действие на безумната пиеса, в която герои са зрителите, клатещи се ритмично, създаващи вълни от симулиран смях и преиграно съчувствие. Очите им са уголемени, съзнанията – осакатени, зениците достигат предела си.
Сега всички имат каишки, завързани заедно. Когато един се движи, всички го следват. Въздухът се сгъстява до масово припадане.
- Нямате право да излизате до края на постановката. – Казват разпоредителите в залата. – Заръка на режисьора.
- А кой е режисьорът? – Промълвявам преди краката ми да се подкосят и смеховете на аморфната маса да проникнат в дробовете ми.
Десет правила за пълноценен живот.
Публиката влиза и заема всички места.
Подредени до обикновените.
Жадни за сензация.
За новото.
За непознатото.
Красиви думи изсмукват пространството и избиват циферблата на времето. Обладаните съзнания крещят „Браво!” екстазно и това е техният любовен стон.
Завесата се вдига и огромно огледало отразява празните редове. Аплодисментите не стихват.

четвъртък, 18 ноември 2010 г.

Мадлен Зашева

-Разкажи ми живота си.- помолих го аз.. Усмихна се, вдигна поглед към звездите и застина така. Продължаваше да се усмихва- не на мен, а на нещо вътре в него, нещо, до което не се бях докоснала. И тогава разбрах - никога няма да бъда негова, нито той мой. И това ме накара да го обичам по-силно от всякога, дори и сега когато ме заличи от живота си- аз помня. Помня усмивката му, това ми стига..

Пуша цигара, димът бавно се разтваря в нощта. Димът бавно изпълва дробовете ми и също така механично ги напуска. Небето е ясно- черна бездънна яма поглъщаща всичките ми мечти, надежди и мисълта за теб. Чакам или не чакам, не зная, но пуша цигара и това ме успокоява. Обгърната в дим, седя на стълбите пред театъра и си мисля за всичко преживяно с теб. Звездите, дългите нощи и каменната тераса. Всичко се слива и като димът се слива в нощта, а аз пуша цигара и това ми дава надежда. Чуваш ли ритъма на нощта , тайнствен. Потапям се в него и отново съм там, впила поглед в танцуващите пламъци. Понасям се към небето, ела с мен- нека докоснем звездите, нека попеем със щурците.. Болка в пръстите ме връща в реалността. Цигарата е вече угарка. Няма дим, и теб те няма. Тежка въздишка. Спомените далеч са, душата ми плаче,а чувствата са диви коне пуснати на свобода.. Последната цигара я няма, а и теб те няма. А аз копнея да пуша цигара..

Сънувах съм, в който беше ти.. Искаш ли да ти го разкажа.. ? Поглеждам в огледалото а там си ти. Гледаш ме в очите. Протягам ръка на пред и твоята следва нейното движение. Докосвам лицето ти и усещам твоята ръка, върху моето. Толкова е топла. бавно се плъзга на долу по бузата ми, по вратът ми. И моята ръка се озовава на сърцето ти. Бие толкова силно, в отговор на моето. Протягам другата си ръка и твоите пръсти я сграбчват в нежна прегръдка. Пристъпваме напред и ето ни- на милиметри един от друг, все така прегърнати/свързани и все така далечни един от друг. Гледаш ме право в очите и през тях аз достигам до душата ти. Сърцето ми ще гръмне, по-силно е от мен. Не издържам и затварям очи. И този допир. Твоите устни, така меки ,така нежни. Екстазът! Екстазът е прекалено голям и всичко експлодира. Експлозия на сетивата- смесица на цветове, звуци, аромати, допири.. толкова е опияняващо.. Отварям очи.. и теб те няма. Събуждам се и ето те до мен, спиш така дълбоко. Обичам те. Чувствата са диви коне, пуснеш ли ги веднъж няма връщане назад. Ах, Молиер .. толкова щеше да е хубаво да си истински, а не плод на моето въображение!

четвъртък, 11 ноември 2010 г.

Александър Тороманов

Есени, есени,
падащи кестени,
пъстри листа
с песни от вятър донесени.
Липсващи устни,
предвещават студа.

***

Кръвта ми те позна
не трябваше и поглед даже,
разбрах че ти си,
по онова вълнение,
напомнящо за буря

***

ЗАЩО ЛУНАТА НЕ Е ОГЛЕДАЛО?


Нощта вълшебна е, изцяло
и чудя се,
защо луната не е огледало,
в нея да те виждам,
винаги,
когато се обърна към небето,
а гледам те до мене
блеснала и тъй далечна,
сияеща,
че чак от твоята светлина,
аз гасна.

***

Най-истинските сутрини,
когато се събудиш с болки в тялото,
когато се събудиш с мисъл за жена, която не е до теб,
когато чаят е истински тръпчив, въпреки млякото,
когато минават няколко часа, преди да разбереш,
когато си закъснял отвсякъде и времето те притиска,

Най-истинските сутрини,
когато си разбрал, че живота е болка
и всичко си изпуснал, още със събуждането.

***

Розово-лилавото на залеза
укротява морето,
а настъпи ли нощта,
отново ще се разбунтува.

***

Отново този бряг,
морето го залива с онзи тътен,
с който дишахме преди да се прегърнем.
И сигурен съм,
ти си в тази платноходка,
която виждам всеки ден,
с опънати от вятъра платна
да бяга от въпроса за завръщане.

***

ГОЛЯМ БЕГЛИК

Денем носиш зелени сенки,
нощем имаш златни пътеки,
призрачно, прозрачно езеро,
а преди изгрев си като мляко.

***

Звездите светят заради теб,
дори когато е облачно,
ако паднат всичките,
имам само едно желание,
нека се сбъднеш!

***

Голгота

Любовта ми към теб
е моят Голгота,
и нося кръста си
и понеже наближавам възраста на Исуса,
ще бъда разпнат,
но дали ще възкръсна

***

Козирката на шапката ми
скрива звездите,
виждам само огъня
и смеещо се куче.

***

В Борисовата грее слънце
и майки на рояци,
колички бутат,
сред ученици и колоездачи.
А бебето на всяка
в количката и дреме,
за тях детето е безценно,
за мен -
поникнало е семе.

***

Езикът бил инструмент,
ще разбера дали го владея,
щом го пъхна в устата ти,
а после и по-надолу от нея.

***

Очаквания,
малки ненаситни същества,
които изяждат отвътре,
когато не ги нахраниш,
те лишават от сън,
апетит,
чустваш се празен,
изгарян,
изпит.
Мразя ви малки тирани,
когато умра, ще умрете и вие.

***

Някакви лица
си правят взаимно евала,
забърсват си комплексите,
гъделичкат си егото,
величаят се,
обичат се,
обричат се,
един на друг,
доживот..

Пълен кръг.

***

Не питай поетите какво са поели,
те нижат думите като листа на клони,
а после имат нужда от редакция,
редукция,
елизия,
а когато стане колизия,
трябва да ги прочетат някому
за да ги изгладят..

***

Ти си едно незавършено,
таралежено стихотворение,
от твоите бодли
не знаеш колко рани
по дланите ми има.

А ябълката на гърба ти,
зелена като луна,
коремчето ти, възкафяво,
на мъх миришеш,
храстосумтиш,
нежно като пале.

вторник, 2 ноември 2010 г.

Георги Станков

Дупката


На тротоара, там където нямаше нищо, се материализира дупка. Не много широка, с неизвестна дълбочина. Около нея се събра тълпа хора.
-Какво е това – попита едно детенце майка си.
-Това е дупка – каза един умен човек и всички го погледнаха с възхищение, защото беше професор.
-Бла-бла-бла – каза един философ по повод дупката, но хората разбраха само бла-бла-бла.
-Колко ли е дълбока – чудеше се един артист.
-Да проверим – каза някакъв авантюрист и тръгна да слиза в дупката.
-Почакайте – спря го професорът – това може да се провери и по друг начин.
Той взе един камък и го хвърли в дупката. Тя обаче го изплю разярена и уби един гълъб.
-Това не е голяма дълбочина – отсъди авантюристът и скочи в дупката. Само че тя реши да го запази, защото бе по-вкусен от камъка, и от авантюриста остана само викът му, който падна пред дупката и се счупи на малки викчета.
-Какво стана – попита детето и се наведе над дупката, а майка му го дръпна ужасена.
-Кой знае къде води – каза тя по този повод.
-В дълбините на Ада – отговори артистът и пламенно започна да рецитира “Ад” на Данте.
На повечето хора им писна и се разотидоха. Останаха артистът, жената с детето, професорът, един клошар с кучето си и един самоубиец.
-Дали вътре има нещо за ядене – замечта се скитникът.
-Предлагам – започна професорът – един от нас да се спусне с въже долу и да види какво има.
Изявиха желание само самоубиецът и детето, но първият беше с предимство, защото нямаше майка.
Намериха въже, вързаха го около кръста на самоубиеца и го спуснаха в дълбините на дупката.
-Какво виждаш – попита след малко професорът.
Не последва отговор. След няколко минути професорът и артистът с малко пречкане на детето изтеглиха самоубиеца. След неравна схватка с въжето, той го бе изхитрил и се беше обесил на него, премествайки примката от кръста на врата си.
-Да го изядем – предложи клошарът, но професорът вече бе изхвърлил тялото в дупката, за да не се пречка. Ужасената майка искаше да си ходи, но на детето му беше интересно, а знаете какви лайна са децата.
В този миг мина един полицай и ги глоби за превишаване стоенето на едно място, а също и дупката, че се е появила на публично такова.
Кучето излая и си изпроси палка по главата, която започна да скимти от болка.
Изведнъж от дупката се показа един миньор. Полицаят получи инфаркт, защото в такива случаи законът е безсилен. Майката се стресна и припадна, а артистът и клошарът я изнасилиха, за да я свестят.
Миньорът се изкачи на повърхността, но ослепя от слънчената светлина, защото беше стоял прекалено дълго на тъмно.
Професорът и детето гледаха дупката. Тя им се хилеше с единственото си око. Детето пъхна главата си вътре и извика: “Ехо!” Дупката, сащисана, му го върна чак след пет минути.
Майката се свести и клошарът умря от погнуса, защото беше некрофил. Артистът спеше, той бе слаб любовник, а кучето весело опикаваше главата му.
В това време професорът извика багер, който щеше да загребе земята около дупката заедно със самата дупка и да я занесе в лабораторията си за да я изследва.
Дупката обаче ги изхитри, мина малко по-наляво и багерът пропадна в нея. Природата не търпеше ебавки.
Професорът се ядоса, психяса, поля с бензин около дупката с намерение да я изгори и унищожи. Пламъците стреснаха кучето, то ритна професора, той падна и се запали. След малко умря заедно с пламъците. На дупката й нямаше нищо.
-Каква странна дупка – разсъди детето.
Майка му го взе и те си тръгнаха. Артистът се събуди и пресече улицата, но само наполовина, защото майката го сгази с колата си, за да му отмъсти за скъсаните си бикини. Последните му думи бяха:
-Това е наистина една особена дупка…
А кучето изрази мнението си като вдигна крак и се доизпика в дупката. Обидена от това отношение, тя се сви и изчезна все едно никога не я бе имало.



-----------------------------------------------------------------------------------

Шах - мат


Един ден Иван се събуди и с безпокойство откри, че татуировката на дясното му рамо леко е излязла. Крайчеца от нея просто си висеше в празното пространство.
„Ами сега?”, помисли си Иван, „Как ще отида на работа? Нали ще ми се смеят”. Затова вместо потник, както всеки път, днес той облече плътна блуза с дълъг ръкав. Само че на мястото, където татуировката беше излязла от рамките си, под дрехата седеше нещо като подутина. Но какво да се прави, такъв бе животът.
Иван отиде на работа и се поти целия ден с гадната блуза. Съвсем забрави за малкия си проблем. Като се прибра, съблече се и влезе да се къпе, видя, че вече 1/3 от татоса е излязъл. „Ама как така си виси? Това е невъзможно!”
Утре беше събота и Иван реши да отиде на лекар. Докторът го прегледа отдолу догоре и установи, че Иван е напълно здрав.
- Ами татуировката – посочи Иван ивицата, подаваща се от рамото му.
- А, това не е истинско. Само във въображението ви е.
- Ама вие нали го виждате.
- Само си мисля, че го виждам, но то е просто част от фантазията ви, която
повлиява и на мен. Брей, при такова силно въображение защо не станете писател?
Иван се замисли. Може би докторът имаше право. Навремето се беше опитвал да пише, но все нещо не се получаваше. Реши да опита отново. И то веднага. В първия магазин си купи тетрадка и химикал, седна в любимото си кафене и започна да пише. По едно време вдигна поглед и установи, че цялото заведение го гледа.
- Какво има? – попита ги, а те само се пулеха като обезумели.
- Го-господине – обади се сервитьорът – Ръката ви...
Иван погледна надясно и изпусна химикалката. Блузата откъм рамото му беше
опъната на поне две педи, сякаш оттам стърчеше трета ръка. Но бързо възвърна самообладание.
- Спокойно, това не е истинско, а част от моето въображение. Но то е толкова силно, че и вие виждате това, което и аз. Затова реших да стана писател.
Хората се спогледаха и бавно си изнесоха. Пристигнаха сервитьорът и управителят на кафенето.
- Ще ви помолим да напуснете. Плашите клиентите. Съжаляваме за неудобството.
Иван си тръгна, бесен. „Какви глупави и ограничени хора”. Докато вървеше с бърза крачка блузата му вече се опъваше до скъсване, той извади джобното си ножче и направи малък разрез. Сега татуировката му си стърчеше свободно. И ставаше все по-дълга и по-дълга.
„Дали ще се откъсне?” – се питаше Иван вече у дома. Писането нещо не му се отдаваше и той се съсредоточи върху рамото си. Колкото и въображаема да беше татуировката-израстък, с нея вече не можеше да влиза в клозета, прекалено беше тясно. А ако продължаваше да расте и в банята нямаше да може да стъпи.
„Трябва да я махна” – помисли си решително и дръпна. Заболя го. „Мамка му, какво да правя?” Реши да се напие, а не бе близвал алкохол от две години. Имаше някакво старо уиски и го подхвана...
Когато се събуди, го боляха главата и рамото. Беше заспал на лявата си страна, а татуировката опираше в тавана и притискаше рамото му. Установи, че е заклещен и не може да се помръдне.
- Помощ, помощ!
Дотича съседката, която винаги му помагаше при нужда. Като видя какво е
положението, само каза:
- Спокойно.
Излезе и се върна с един сатър. „Ще се мре” – помисли си Иван и затвори очи.
Когато ги отвори беше сам, а навън вече беше тъмно. Явно бе припаднал за
доста време. Но татуировката вече не стърчеше и това беше важното. Най-после отиде като нормален човек в тоалетната, после влезе да се къпе. Когато се съблече обаче, нещо го стресна. Изхвърча от банята и се намери пред огледалото в коридора. Цялото му тяло беше в гъста плетеница от татуировки. От лицето до петите. „Какво е станало?” – паникьоса се той и изведнъж чу шум зад гърба си. Беше съседката.
- Не искаше да се среже, затова го увих около теб. Колко си секси така! Винаги съм си падала по мъже с татуировки.
След това се съблече и повали Иван в леглото. Той забеляза един обезпокоителен факт.
- Тази обица на гърдата ти винаги ли е била толкова голяма?
- Естествено, че не – усмихна се тя и го придърпа към себе си.


---------------------------------------------------------------------------------


Истината

„В Началото Бог създаде Небето и Земята.
В небето имаше звезди, а на земята нямаше Нищо.
После Бог създаде моретата и сушата, 70: 30 в полза на водата. В моретата се завъдиха риби и водорасли, а на сушата – растения и животни.
Видя Бог, че е създал все хубави неща и остана доволен.
Животът на Земята кипеше и се развиваше главоломно, а тварите се множаха ли множаха.
И реши Бог да създаде нещо По-различно. Да прилича на Него, ала не баш.
И тогава Бог направи нещо ужасно, което щеше да спре безметежния спокоен еблив живот на земните създания. Бог създаде човека.
И като видя какво Е сторил, Той се отрече от стореното, прокле Земята и изчезна во веки веков, оставяйки всички да се оправят сами.”

- А какво станало после? – попита професорът.
- Това е краят на документа.
- А онези дивотии за Рая, Христос и т.н.?
- Всичко това са измислици, за да ни отклонят от главното. А то е: Бог го няма още от създаването на човека.
- Аз и без това много не вярвах в него.
- Да, но много хора вярват. А благодарение на този документ можем да ги убедим в противното. Но не това е нашата цел.
- Тогава какво?
- В този документ е скрит код, чрез който можем да повикаме обратно Бога от космическите селения, които обитава в момента.
- И как ще стане това?
- Просто трябва да прочетем три пъти на глас документа.
- Колко просто.
- Ами да.
В този момент се чу шум откъм входната врата. След малко в помещението нахлуха двама души.
- В името на правителството – не мърдайте – извика единият, облечен в генералска униформа.
- Не петнете името на всемогъщия Бог с делата си – каза другият, който беше свещеник.
- Какво искате? – попита археологът.
- В името на сигурността на цялата нация ви заповядвам да ми дадете този документ! – избуча военният.
- Не! Тази нагла фалшификация трябва да се унищожи от църквата. Дяволът има пръст тук...
- Почакайте – каза професорът.- Нека обсъдим нещата спокойно. Нима вярвате на тези дивотии за появата на бог?
- Естествено, че не! Но той е заплаха за вярата като цяло, както и за устоите на цялата християнска църква.
- А това неминуемо ще доведе до гражданско неподчинение и ексцесии. Затова, в името на сигурността, дайте този документ!
Военният тръгна към археолога, който беше отстъпил назад, гледаше документа и си мърмореше под носа. Военният рязко му го взе, но археологът извика тържествуващо:
- Казах го три пъти!
Другите трима се присвиха като при експлозия, но нищо не се случи.
- Стига глупости – каза военният – сега всички...
Но изведнъж в стаята се изви вихър, за миг видяха нещо като космос със звезди във формата на чадърчета и в центъра на помещението се появи Бог. Беше висок около метър и шейсет и приличаше малко на хуманоидно куче.
- Какво става тук? – попита Бог. – Кой се осмелява да прекъсва почивката ми?
Хората бяха онемели. Пръв се опомни археологът.
- Ти Бог ли си?
- Да.
- Не може да е вярно – извика свещеникът – Бог не може да изглежда... така.
- Ти виждал ли си Бог? – попита Бог.
- Не, но който го види, ще си загуби разсъдъка.
- Това са глупости, които вашата религия си е измислила.
- Не ме интересува какво или какъв си, господинчо – прокашля се военният. -Идваш с мен в базата за разпит.
- Я па тоя.
Изведнъж навън се разрази буря и една мълния падна близо до къщата. Чу се взрив.
- Това беше бронираната ти кола, генерале. Недей се ебава с Бога, за да не пострадаш и ти.
- Чакайте – намеси си професорът. – за всичко трябва да има научно обяснение. Ако наистина си Бог, и си създал всичко, теб кой те е създал?
- Никой. Сам се създадох.
- Е как така, от нищото ли?!
- Ами да, първо нямаше абсолютно Нищо, после изникна мисъл, тя се дооформи и се появих аз.
- А тази мисъл откъде се е пръкнала?
- Вие учените сте много досадни с въпросите си. Всичко трябва да доказвате и анализирате.
- Мен ме измъчва един въпрос – обади се археологът. – Ако този документ казва истината и ти действително си се отрекъл от хората...
- Да, така е. Много сте глупави и ограничени.
- ... тогава защо изобщо си ги създал? И нали били уж по твой образ, ала...
- „не баш”. Да, така е. Ами всъщност истината е... Вероятно ще ви заболи, наистина ли искате да я чуете?
- Да! – казаха четиримата в един глас.
- Ех тия хора... Все истината, та истината... Ами значи в действителност се бях напил.
- Какво?!
- Ами да. Вие да не мислите, че бихте могли да създадете такова уникално нещо като алкохола? Той е божествено питие много преди появата на хората, ама преди да си тръгна затрих рецептата някъде по Земята. Та преди да ви създам, така се бях наковал, че виждах само бели точки. И нали знаете онази игра, дето свързваш точките и се появява фигурка? Ами аз свързах тези въображаеми точки, ама нали съм Бог-творец, то взе, че се получи нещо. Беше някакво супер тъпо създание и щях да го изпепеля, ама се издрайфах и то падна на Земята, където се сцепи на няколко такива същества и създаде потомство.После си еба майката и си вдигнах чукалата.
- Нима... - промълви свещеникът – Цялото човечество е плод от пиянството на Бога?!
- Е па да, вие какво си мислехте, че сте образ и подобие на Мен? Ха-ха-ха-ха!
- А има ли начин... – попита археологът. – Да се оправим, да не сме толкова зле?
- Ами като се замисля...
Четиримата гледаха Бог, докато той усилено мислеше, а ушите му се мърдаха напред-назад.
- Знаете ли какво – каза им той – Нещата винаги опират до началото, както се казва. Затова, дайте да си сипем по едно и всичко може би ще се оправи. Поне за момента.
И те седнаха на масата - свещеникът с расото, военният с униформата, професорът с очилата, Бог с клепналите уши, а археологът извади чаши и ги напълни.
Казаха си наздраве и тъкмо да отпият, Бог се обърна към свещеника:
- Я кажи някоя молитва преди пиене!
Свещеникът се притесни и започна, гледайки чашата си:
- Отче наш, ти който си на.... на....
- Не се шашкай, бе, шегувам се – разсмя се Бог и го тупна по рамото. После пресуши чашата си на един дъх.



-----------------------------------------------------------------------------------


Защо го направи


- Спри! Трябва да спреш!
- Какво да спра? – погледнах го аз и избърсах ръцете си от кръвта. Лепнеше. Трябваше да се измия.
- Защо го правиш? Защо продължаваш да го правиш?!
Той ме гледаше тъжно и после захлипа. Разчувствах се. Опитах да го успокоя:
- Добре, де, какво толкова. Това е само едно тяло.
- Да, ама преди беше живо!
- Вече не е.
- Да! Заради теб!
- Така е, но то самичко си умря.
- Но защо? Защо трябваше да го правиш?
“Защо” е гаден въпрос. На него не можеш да отговориш само с “да”, “не”, “така е”, “добре”.
- Защо, защо... – промърморих замислено – Защо? Ами защото.
- Какво защото?
- Нищо. Просто защото.
- Не може да го казваш просто така. Трябва да назовеш конкретна причина.
- Ама много си досаден!
- Извърши убийство, за бога!
- Не, не съм го извършил за бога.
- Друго имах предвид.
- Знам.
- Невъзможен си! Току-що извърши третото си престъпление и сега стоиш спокоен като статуя.
- Да, по-добре да се махаме, защото може да дойде полицията и да ни пита глупости. Освен това май ще вали... Хайде да отидем в кръчмата отсреща.
- Смяташ ли да продължаваш?
- Сега не ми се говори. Хайде да пийнем. Имаш ли пари?
- Не. Ама...
- Дай да претърсим тялото.
- Как може...
Двамата погледнахме надолу към трупа и останахме като треснати. Той беше изчезнал.
- Еее, толкова бях жаден... – промърморих недоволно – Доволен ли си сега? Няма тяло, няма убийство нищо не се е случило, проблеми няма!
- Ами кръвта по дрехите ти?
Разгледах се обстойно, очаквайки и кръвта да я няма. Но не – ръцете ми още лепнеха, а и по дрехите имах пресни петна.
- Ще я изперем. Има една реклама за перилен препарат, който измива и най-упоритите петна.
- Но какво е станало с тялото? Щом някой го е взел, значи този някой ни е видял.
- Негова си работа. Той да се оправя с него.
- Може да каже на полицията.
- Да, и ще им занесе тялото за доказателство ли? Според мен е некрофил и в момента я праска в храстите. Добре, че тялото е на момиче...
- Ама може и некрофилът да е жена.
- Тогава им е спукана работата.
- На нас също. От жените само проблеми можеш да очакваш. Ами ако ни е снимала?
- Искаш копие от снимката си ли? Няма смисъл, и без това си грозен.
- Ама може да я занесе в полицията или в някой вестник.
- Йе, ще станем известни.
- Да, като убийци. Поне ти.
- Ами ти? И ти участваше!
- Само гледах.
- Можеше да направиш нещо.
- Какво например?
- Да ме спреш, да извикаш полиция...
- Да-да. Да убиеш и мен.
- Няма, нали си ми приятел.
- От убиец всичко може да се очаква.
- И от безмълвен зрител. Тихите води са най-дълбоки.
- Само ако плуваш в тях.
- Ами ако си имаш пояс?
- Не е сигурна работа, може да се спука. По-добре излез във водата с голяма, хубава яхта. Трудно ще потъне това нещо.
- Ха! Ами Титаник?
- Той се е блъснал в ледник. Ледниците не изскачат наляво и надясно.
- Като каза лед осъзнах колко ми е студено – потръпнах – Хайде да се махаме оттук.
- Къде ще ходим?
- Ами може да поплувам в дълбоките води, а ти ще сипваш отгоре ми перилен препарат и така ще изчистим кръвта. Освен това ще поспортувам плуване.
- Спортът е хубаво нещо.
- Да.
- Ти да не би да убиваш за спорта, а? Хайде де, кажи!
- Ох, пак ли започваш! Нали се разбрахме по този въпрос.
- Добре де, не се ядосвай. Шегувам се.
- Странни шеги имаш. Само на тебе са ти смешни.
- Поне аз се забавлявам.
- Смехът е здраве.
- Не и за трупа.
- Брей, наистина си много духовит. Защо не станеш комик?
- Сигурно не плащат добре.
- Това си е техен проблем.
- Да.
- Да.
Замълчахме за момент.
- Хубаво е – каза той.
- Кое?
- Да нямаш проблеми, да не те притеснява нищо. Радвам се, че тялото изчезна.
- На мен пък ми е все едно. С него, без него – все тая.
- Абе проблем си е.
- Да, ако го виждаш.
- Щастливи са слепците...
- Да, бе, да. Вчера един се блъсна в стълб и му се извини.
- И какво? Любезен е бил човекът.
- Не с когото трябва.
- Защо, тряббва да вземеш пример от него. Например може да убиваш стълбове.
- Ама те са си мъртви по принцип.
- Откъде знаеш?
- То си личи. Ей, стълб – подвикнах на един близкостоящ от същия вид – Виждаш ли, не отговаря.
- Това, че не говори не значи, че не мисли или че няма собствен език.
- А как според теб се убива стълб?
- Сигурно с брадва.
- Да ти се намира случайно?
- Ще пробваш ли?
- Само питам.
- Ха-ха, страх те е! Голям и страшен е този стълб.
- Кой го казва. Аз докато се занимавах с момичето, гледаше като треснато магаре.
- Няма да тръгна да ти помагам, я!
- Защото си скапан воайор.
- А ти, бе! Възбуди ли се докато я колеше? Стана ли ти, а?
- Внимавай какво говориш. Какво ли разбираш – само гледаш, критикуваш и говориш за стълбове.
- Човек като тебe е за критикуване.
- Майната ти. Върви да критикуваш другаде!
- И на твоята майка много поздрави.
- Ти нещо за майка ми ли, бе!?
Този път побеснях, скочих и го съборих в тревата. Сборичкахме се и той целият се изцапа от кръвта по мене.
- Така ти се пада! – извиках победоносно – Сега и ти ще трябва да переш!
- Хъм – каза примирено – да ти се намира от онзи перилен препарат?


Детето беше спряло велосипеда и си почиваше. Гледаше разговарящите клошари, седящи на близката пейка. Единият целият беше изцапан с лютеница, а другият си кривеше очите като побъркан. По едно време започнаха да се бият, паднаха от пейката и се сборичкаха в тревата. След малко спряха, но целите бяха в трева и лютеница.
“Колко са жалки”, помисли си детето, “Много са противни. Като порасна ще ги избия всичките”.
После се метна на колелото си и отпраши.

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Лидия Кирилова

Сбогувах се за пореден път с лалетата. Всеки път ставаше все по-трудно. Дали защото ги опознавах, или защото започвах да различавам имената им, по-точно звуците, с които се наричат, защото тези звуци-имена са съвсем трудни за артикулация от нас-хората. Готвех се да литна, тъкмо отделих върховете на пръстите си от тревата, когато просто отворих очи. Дали беше сутрин? Вече не бях сигурна въобще дали съм се събудила, а толкова обичах да летя. Не ми се искаше да спирам, дори за да си почина, въпреки че не се уморявах достатъчно, за да си почивам. Летенето не е уморително – гълъбите знаят най-добре ... те спират, защото им е приятно да са сред хората, а не защото са уморени или гладни, поне така твърдят.

Станах с наскоро придобитото усещане, че нещо, достатъчно интересно, за да го разкажа на някого, най-сетне ще се случи след като съм се събудила (а не само преди това). Непреднамерено влязох в банята – изтрих запотеното от предразсъдъци огледало и останаха само разсъдъците. Това е, казах си – днес ще напиша сама деня си. Ще пия кафе в кварталното пробито барче, дето чичковците сърбат наливанка от 0.50 ст. от сутринта и където момчето на бара е винаги кисело, сякаш е сънувало, че не може да лети.

Влязох, а вътре едни аристократични бабки, пушещи тънки цигари с цигарета, разговаяха задълбочено и пиеха капучино. Нямаше и следа от консуматорите на наливанка. Насреща ми стоеше с широка усмивка същото момче ... е, почти същото (мисля, че тази нощ го срещнах, докато прелитах над църквата) ... „Какво ще напишеш сега?”, попита ме то, сякаш ме пита какво ще си поръчам... „Искам да получа писмо, от себе си...” – идея си нямам от къде изникнаха точно тези думи, но... доста често не мога да ги контролирам, мислите и думите си. Пък и, те вече се оправят и сами.

„Изчакай 5 минути, и ти го нося. Топло и ароматно, с мед и канела, нали?”

<И така 14 дни – нощем, сред лалетата, а на сутринта - в полет към себе си. Отлитах от там все по-уверена и с все по-малко нежелание да се събудя, или да заспя.>

Ден първи:

В първия плик, запечатан с червен оловен печат, с отпечатък от някаква монета пишеше следното:

Какво е щатие и какво още не е?

... Пак многоточие ... защото е по-лесно, или защото е единтвеното възможно в нощта, когато много живинки спят ... А ти пиеш чай сама, със себе си и разпокъсаните си мисли и разпокъсаните си спомени от деня, от седмицата, от предишните нощи ... Разпокъсани, като мали късчета хартия, които никога няма да са едно цяло, защото са вече отделени, а в същото време самото им паралелно съществуване ги прави цяло ... Защо им е да са цяло тогава? Защо ти е на теб да си цяла? За да се осъществиш? ... Едва ли ... едва ли би могла, дори и цяла!

Препоръка: Чети повече и започни да пишеш стихове. И, стига си летяла нощем, крайно време е да го направиш след като се събудиш ...

Поздрави:
Л.К.
Дата: 1.04.2010 г.

Това не го очаквах. Проявих достатъчно егоцентризъм, за да си поискам писмо от себе си, а сега трябва да си понасям и укорите. Е, добре, какво пък: Стихове ... а колко по- „лесно” се пишат ТЕ. Прибрах се... пеша, оставих опитите за летене за момента, в който укрепнат крилете ми. Сварих си чай, този път, както никога припряно пусках в чайника наслуки попаднали между пръстите ми подправки ... получи се един доста объркан аромат, но така се чувствах и аз в момента. Джинджифил, бъз, черен пипер ... трябва да помня какво слагам „В чая”.

Ден втори:

Кафенето си беше съвсем постарому (днес забравих да изтрия огледалото, или може би бях изтрила цялата дума, а не само представката), но това, заради което влязох, си го получих, дори без да попитам за него: Топло и ароматно, с мед и канела.

(второ писмо)

В чая
Сложих капка мед
и той ми даде аромата си,
за благодарност.
Ако бях удавила парче от разпокъсаните си мисли в чашата,
щеше ли да придобие друг аромат?
Опитвам се да разбера и отпивам:
Чаят остана същият, но аз се промених ...
П.П.Не спирай до тук!
Поздарви:
Л.К.
Дата: 2.04.2010 г.


Вече започвам да си мисля,че прекалявам с нещо. Дали прекомерната употреба на канела предизвиква халюцинации? Добре, днес няма да си слагам ... Ще сваря лайка ... една шушулка ванилия и мед... И думи, и птици...

Ден трети:

Тази нощ чух много нови имена. Лалетата усещаха, че с мен се случва нещо различно, и някак бяха съпричастни към живота ми извън астралния свят, в който бяхме толкова щастливи. Имаше нови, новородени лалета с нови, все по-прекрасни имена...

(писмо трето)

Със словото се раждаме.

Думите са птици,
прелитащи в пространството.
Вплетени в тъкънта на Вселената...
Думи и птици.
Тях ги движи само въздухът,
защото само той е достатъчно силен.
А те не са леки,
не са лесни и кухи.
Те са плътни.
Плътността им е сила.
Тя е всичко онова, което всичко друго, освен тях, не е ...



П.П.Скоро, много скоро ще те понесат...
Поздрави:
Л.К.
Дата: 3.04.2010 г.

Огледах се, някак препазливо, вече не бях съвсем сигурна къде съм и кога съм, и въобще дали съм, но бързах да се прибера, да си направя чай ... нов, различен чай. Ще сложа маточина... лавандула, и карамфил... и ще пиша... пиша... пиша...

Ден четвърти:

Никой не обръщаше внимание на това, че редовно от няколко дни посещавах пробитото барче, а за мен беше толкова необичайно и интересно. Нищо – какво значение има, нали отново има плик на масичката до високата, вече метър и половина китайска роза, която четеше, заедно с мен.

(четвърто писмо)

Искам да пиша триейки.
С изтриване да сътвоявам.
Да чистя, вместо да цапам с ненужни никому думи
Страници – кори от дървета
И листове, пак от дърветата,
Които умират за да пиша.
А колко обичам да пиша!
Дали някой някога ще ме прочете?

П.П. Освен китайската роза в кварталното кафене ли? И стига си задавала въпроси, понякога няма кой да ти отговори!
Л.К.
Дата: 4.04.2010 г.

Как да спра да задавам въпроси? Как се стига до отговори, без да задаваме въпроси? Пие ми се чай от мента или джоджен ... Дано да завали, дано, дано ... Явно още действа заканата ми към обстоятелствата, защото точно, когато излязох, започна да се лее прекрасен проливен дъжд, способен да измие и най-мръсните улици, най-зацапаните коли, най-нечистите помисли... Така, поемайки всяка капка, достигаща до мен, стигнах до завоя, после се върнах и обикалях из улиците, докато спре дъждът.

Ден пети:

(пето писмо)

До завоя стигна.
Там – прозрение – дъждът преплете гледките и те се превърнаха в приказка.
Разказа я на някого,
а той – на друг –
на трети втория,
а третият на пети...
Разказвачите на истории...
Те са безброй, също както историите им,
Но са непреброими,
защото за тях числата нямат стойност.
Не обичам числата,
твърде са точни,
и се броят,
а аз не мога да броя.
Те не са толкова истински, като думите
и историите...
Истории – хилядолетни и тежки,
прочетени и разказани,
започнати и недовършени,
измислени и преживени,
написани и чути.
Истории без начало и край,
но никога без смисъл.
Разказвачите на истории
с вечно протегнати лилави ръце, с които ги събират и ги създават.
Поръчах им спомени
и те ги сътвориха,
а старите ми спомени забравиха,
зариха в дупката
на зелената ми душа,
а там и аз попаднах,
за да не забравя спомените си.

П.П. Не забравяй никога първия разказвач на истории. Спомни си, преди да заспиш как „В оранжевите му зеници искреше блясъкът на мъдростта, подсилван още повече от контраста със сините склери.Те взаимно се допълваха и си пречеха, но блясъкът не угасваше.” Това ще се случи и с теб, някой ден, ако доживееш до достойната за помъдряване възраст...
Л.К.
Дата: 5.04.2010 г.


Да се случи – каквото и да се случи, ще приема случването за случващо се, поради обстоятелтвата. В самото случване има смисъл... В чая ми имаше момиче, което доближаваше ноздрите си до другата му повърхност – отвъд чашата, за да усети силния му аромат на кардамон, мандарини и липа... Толкова цветен и богат... Сякаш разказващ за хилядите случили се случки по света...

Ден шести:

(писмо шесто)

Ще се случи – случване
С неподозирани предели
В безпределното пространство на езика
И отиващите си прозорци на оградата
Преминаване между отворените страници
В полето на истините
И престарелите потребности
И овехтелите мисли – скитащи по балконите,
Задават си въпроси – питат се
Без да си отговарят – без да търсят отговор.
Защото не ги интересува.
Така се смесват преходите.

П.П. Пак ли цял ден ще пиеш чай и ще пушиш? Не усещаш ли, че дните ти започват съвсем да се сливат и да преливат в нощите? Какво ти дава слушането на имената на лалетата, какво ти дават думите?

Л.К.
Дата: 6.04.2010 г.

Когато се прибрах, усетих с пълна сила звука на натрапчивата тишина, бързо започнах да приготвям чая, опитвах се да го правя шумно, по-шумно, да тряскам вратите на старите кухненски шкафове, да трополя с върховете на пръстите си, докато се свари чаят и докато не спрях да ги усещам, парещи от нагорещения чайник... анасон и горски ягоди – прилежно изсушени това лято... Тихо е, дано днес да ми се доспи по-рано, за да послушам имената на лалетата...

Ден седми:

Пликът беше по-обемен от обикновено и го отворих с доста любопитство:
Знам, че 7 е любимото ти число, защото е наполовина 14, пък и защото само по себе си е едно достойно число (въпреки, че знам че не обичаш особено другите числа)... Днес е седми, затова реших да ти направя малък подарък, да отпразнуваме едно от двете числа, които харесваш... „Пукащи пликчета! – пликът беше пълен с тях...”
За да не изгаряш вече пръстите си...

(писмо седмо)
Тишина
И само вълци вият.
А полетите нощни/в нощта,
Политат с времето.
Мъгла и корени от билки.
И мирис на трева.
И полъх от пелин
И мирис на кокичета.
Росата боса – върви по тревата и я росù
И капките блестят – дъгата отразяват.
Аз ходя по дъгата и стъпвам върху облаците (кой казва, че са пухкави и меки?).
Те са влажни и хладни.
И ме росят!
Л.К.
Дата: 7.04.2010 г.

Чудя се, дали, ако вървя три дни без да спра, ще заспя, докато вървя и ще продължа да вървя насън... После се сещам, че насън просто мога да летя... А какво толкова интересно може да се прави наяве... Прибрах се, след като вървях... не помня колко време, не помня и от къде минах, но помня как до мен се спря един човек и ми каза: „Направи си обеци от чай...”  Бяха ми останали пет пакетчета ябълково-канелен чай и реших, че са твърде подходящи за случая... Сложих чайника на котлона, водата забълбука приятно и в нея се удавиха няколко парченца от сушените ябълки от градината на дядо ми, в компанията на цяла пръчка канела ... Отворих едното пакетче чай, който се опитваше да имитира случващото се в чайника ми и си свих цигара... да, беше твърде подходящ за такова действие, а и за онова другото нещо, което ми подшушна непозатия... Обеци... бях забравила, че всичко от всичко може да се сътвори...

Ден осми:
(осмо писмо)
Да твориш.
Творение –
от вече сътвореното от Бог
или от неговото слово.
Създавайки – ти себе си създаваш
и другите създаваш
и им помагаш да докоснат себе си
и теб.
А ти – чрез тях докосваш се.
За да се опознаеш,
да се различиш
(от тях) ...
Да се сътвориш, за да твориш ...

П.П. Хубави обеци си си направила... Помисли ли какво ще се случи с тях, ако завали?
Дата: 8.04.2010 г.

Ще пуснат аромата си, и там, откъдето мина ще мирише на канела... На път за вкъщи се отбих до книжарницата и си купих тебешири... Направих си черен чай с лимонови корички, защото контраста е най-силен!
Ден девети:
(писмо девет)
Нарисувах прегръдка
с тебешир и канела
невъзможна...
Дъждът я изми,
а вятърът изсуши мокрите му следи.
Остана споменът върху асфалта...
И мирисът на канела...
Л.К.
Дата: 9.04.2010 г.
Чувствах се странно напоследък – гледах календара, следях дните, пликовете, чакащи ме всяка сутрин в кафенето съответстваха на датата от деня... А наистина не можех да броя, така и не можах да усвоя умножаването по девет на пръсти... Не се бях виждала с приятелите си от дни, седмици и месеци, а толкова ги обичах. Това, което ме успокяваше, е че те съществуват и са щастливи, или поне така изглеждаха на снимките... Днес е десетият ден, помислих си, но моят „Декамерон” ще продължи още няколко дни... Отидох до кафето, за да взема дневната си доза, но реших, че ще чета вкъщи... По пътя си купих и кутия цигари... Така и не успях да ги спра, а знаех, че мога, но не знаех дали искам... Пък и „Каквото и да казва Аристотл, а с него и цялата философия, нищо не може да се сравни с тютюна: това е страстта на порядъчните хора, а който живее без тютюн, не е достоен да живее.” (Думи на Сганарел от „Дон Жуан” – Молиер) Направих си зелен чай и, за да не бъде толкова прозаичен, му добавих ром... Седнах на пода и отворих писмото си:
(десетото писмо)
Една празна стая в мен
Има само чайник и пакет цигари
На пода от мъх
Под небето
Там ли съм аз?
Не знаех, че съм, но бях,
Защото някой ме помисли
Някой ме посочи,
Някой ме написа и ме осъществи.
Сега съм тук – в себе си...
Уютно ми е – пия чай в празната стая в себе си
И пуша – това някак ме прави мен, въпреки, че казват, че убивало
И пиша – това ме пази такава, каквато съм в стаята си, когато изляза, и ме предпазва от цигарите... (или от ефекта от тях)
Л.К.
Дата: 10.04.2010 г.

Сякаш всичко написано се случва... Случва се в момента на написването му, малко или много след това... или вече се е случило, но се случва. Днес е единайсти април. Мисля, че ако изляза навън, стига да си помисля за нещо или за някого то, тя или той ще се появи пред мен. Такава е силата на думите, мислите и желанията ми. Те са перформативи... или такива, които правят нещата да се случват. Знам, че това е голяма сила, но знам и, че все още не съм се научила да я контролирам, което малко ме плаши, но това чувство е приятно. Обичам да правя неща, които ме плашат, докато ме е страх. Трябва първо да се опозная, за да мога да се приема... Но винаги правя нещо, което не съм очаквала от себе си.
(единйсто писмо)

Запознай ме с мен!
Самата себе си да позная, не само в огледалото – не отвън само!
Защото образът не е истински, щом е отражение!
Запознай ме, ти, който/която можеш всичко,
с онази мен, която познават другите и която никой не познава!
За да се срещнем и да си поприказваме!
Да се помислим!
Да пием чай ...
П.П. Приготви го, идвам да те навестя. Мисля, че сме си вече достатъчно близки, за да пием чай заедно. Направи го специален,. Вложи най-доброто от себе си. Сякаш го правиш, за най-близкия си човек... Вложи себе си в него!
Дата: 11.04.2010 г.
Днес удавих себе си в чая... Бахар, индийски черен чай, който пазех за специални поводи... а може би този беше такъв?! Черни стафиди, корики от мандарини, сушени розови пъпки и едно единствено листенце мента.
Пиех чай и пушех, а гостът ми така и не дойде... Така и не се появи, или може би вече си беше тръгал,,, Почувствах се някак самотна и излъгана, но най-вече самотна...
Ден дванайсти:
(дванайсто писмо)
Залезе ли завинаги?
Дали някога ще пием чай?
Дали ще кажем и чуем думите си?
***
Оставаш съвършен (може би това беше целта ти?).
Отсъствието ти е странно.
Безсмъртно откровен,
издаваш смисли с полъх и помисъл...
Оставам заскрежена.
Посървам, искам да тъжа,
да пуша чай,
да плача,
или да се смея,
или да мечтая,
да седя,
да чета...
Отчаяние, болка, самота
Не съм вярвала, че е въможно да съм толкова сама, имайки себе си ...
А ето на – навън вали ... прекрасно е...

П.П. Прости ми, че не дойдох... изпуснах влака. Запази ми чаша чай... Или, поне спомена за него... За чая, който не пихме заедно.
Дата: 12.04.2010 г.
Излязох да се порадвам отново на дъжда, и да се възползвам от сълзообразните му множество проявления, леещи се в пространството, за да скрия чувствата си. От себе си и от другите... Никой не заподозря мен в плач. Днес дори не можах да си направя чай... В последно време, откакто ми спряха тока, ползвах старото огнище и едно глинено гърне на баба ми, което се беше спукало... (Не знаех, дали е възмоно, но на мен ми се получаваше, може би защото исках...)
Ден тринайсти.
(тринайсто писмо)

Няма да погледна през пукнатината,
защото тя разцепва утрото.
А то е мойта непозната истина,
край на нощните пътеки,
на безпътното ...

Няма да запълня с кал пукнатината,
защото тя укрепва спомена.
А той е моето добре познато вчера
и моят смисъл да посрещна утрото.

П.П. Прояви креативност и измисли в какво и как да вариш чая си... Знам, че ще измислиш нещо... Имаш още малко време, за да приготвиш последния си чай, преди...
Дата: 13.04.2010 г.

Параноята на съществуването ми – тук или сега, там или отвъд, а всъщност – никъде и навсякъде... Трябва да започна да адресирам писмата си до други хора, а не само до себе си... Мисля, че това беше първото!
Седнах и... го написах,
То звучи така:

Намерих те.
На една скала...
Вярваше, че си сама, чакайки утрото (както правеше всяка нощ),
но този път и аз бях там...
Пиехме чай.
Светът ни погълна,
за да ни роди отново,
една чрез друга
Намерихме се и
познахме се,
за да съществуваме,
за да сме и да не бъдем
никога и никъде
винаги и навсякъде
сами, но никога една без друга
двете души на съществуването ми...
Ти не знаеше за това.
Дойде и промени света,
Защото Вселената те прати
При мен – да запълниш с присъствието си
Дупките по стените на стаята ми,
Заедно със звуците, мислите, ароматите и луната
Най-пълната пълнота.
Да обърнеш погледа ми към моята същност,
За да съм цяла – почти,
За да бъда аз,
И не съвсем, защото освен „аз” има и друг, -а, -и.
Никога няма да съм цяла като луната,
Това е невъзможно
Без твоето присъствие.
Ти нямаш име.
Ти си същност. Ти си „аз”, ти си „мен”.
Ти си моето друго.
Но ние никога не сме заедно – на едно място и по едно и също време.
Никога не сме едно, за да не бъдем разделени и разрушени,
За да не останем сами
Но да останем вечни...

В една прекрасна оранжева книга с дъх на портокали прочетох, че можеш да излезеш от историята, когато поискаш ... даже преди да е дошъл краят й. Тази история (ако мога така да я нарека) няма край... Не знам дали е защото няма начало, или защото започва преди да е приключила, което според Аристотел е необходимо ... Ама сякаш през вековете нещата някак се променят. Пък и имаше нещо по средата между липсата на началото и тази на края...

(Мисля, че е време да спра да пиша писма и да ги адресирам до себе си...)

На 14.04.2010 г. – получих писмо. Донесе го един сив гълъб до прозореца ми... Не беше от мен... В него пишеше: Вече можеш да летиш...

Тази история няма край, защото едва сега започва... Тъкмо отделих върховете на пръстите си от перваза на прозореца и...


КРАЙ

четвъртък, 20 май 2010 г.

Мартин Колев

[Дървото на забравата]

в клоните на дървото на забравата
сънят ще ме намери смъртник
идваше преди да се събудиш
преди свещите и меката мръвка от месечина
като медена пита с млякото си поеше
теченията и невръстни скитници
с очи от розова сангрия
там, в дървото на забравата
си спомних и помръкнах и плаках
за всичките ти стъпки боси, алба
какъв компас гърдите ти коса на котва за
да ме придърпаш в дрямката и позора
на поле памук по-бледен от настръхнал лист
с името ти изписано прилежно -
алба алба алба душа на безутеха
алба алба плач на египтянка
алба фадо дуенде бенка -
до смърт
девствена и безпаметна като мен



[Код нула]

Да обичаш е да оплиташ ръце
в тежките, сочни мембрани на времето,
да се разстелиш меко и плътно
по охладнялата пустош – пръст и скала -
на луна, луна без слънце,
самият ти да си
лунен и бледолик, с очи настръхнали
към някъде без име – място близко,
но не картотекирано,

да обичаш е да се чукаш сам,
представяйки си как чукаш друг,
да обладаваш огледала и фотоси,
да разнищваш невидими кълбета
през лабиринти от звук,
а чашата ти да е винаги
само наполовина чаша,
да обичаш е да нямаш и да не държиш -
или да имаш и да държиш треперещ -
съсредеточен в нещо като многоточие -
губещо се в хоризонт от ванилия.

или:

да обичаш е да подписваш некролози,
да обичаш е да се спичаш на полюс,
да обичаш е да критикуваш ангели,
да анализираш пробудени,
да си прецакаш вечността, въжеиграч,
да ядеш стъкло и да се чудиш
защо те боли стомахът,
да си играеш на оракул с огън и обръчи,
да си объркан, натикан и разпилян,
да знаеш отговора, обаче без гатанката,
да викаш дама пика и да дойде,
да обичаш е да не вдишаш, но да издишаш,
да обичаш е да пишеш стихове
с името на някой, който бърка твоето,
да обичаш е да си жилав и желиран,
да си дзен и да си дозиран,
да обичаш е да бръкнеш в черна дупка
и да изкараш заек, който подранява,
да обичаш е
да си достатъчно глупав да си татуираш
име различно от Теб или Бог.

или:

да обичаш е да приемеш
нечия друга вяра,
да обичаш е полупрозрачно камъче
и прегръдка през спален чувал,
и мнима армия от клоуни, и
нощен влак след бандонеон, и
да се преструваш, че не си го чувал, и
да се преструваш, че няма да свърши, и
да си мълчалив експлозив
във фъстъчена черупка,
спрял на 00:01.
да обичаш е кафе преди сън, маска от
кора на краставица, шампанско юни месец,
бисове без концерт, бой на петел и куче,
всяко изображение, което ми хрумне,
всяка секунда, която ме сполети,
докато се усещам 1/2 пъзел.

или:

да обичаш не е да разкодираш
прастари тайни в палиндром,
освен ако не би те поблазнило.
да обичаш е да хакнеш
собствената си праисторическа душа -
колкото и да не те блазни.

или, последно:

да обичаш е оризово зърно в средата на празна стая.


[ти`09]

ти
не си просто човек,
който идва или си отива,
ти идваш с колело и дъжд
и си отиваш, както тръгват
осъдените,
но осъдени на живот -
всеки ден
бавно отварящи очите си.

ти си едно дете.
ти си бал без маски.
ти си липса на море.

четвъртък, 13 май 2010 г.

Крис Калчева

Обичам да пиша с мОлив защото
Има нещо леко в графита
И във сивото на окото,
В плъзгането по хартията
Като по вълнА.
Писецът е твърд – все едно
С нож да се пързаляш по масло.

Затова си нося мислите в задния джоб
Без друг да може да ги чете –
Само немощна следа
Остава по снега на хартията,
Символи, сякаш преплетени нервни
Влакна,
Отпечатък на хаос и съзнание.
Твърде дълбоко във мене ще трябва да влезеш
Ако искаш от мен да четеш.
Веднъж щом се вмъкнеш обаче –
Умирам!
Прекъсваш, изтриваш цялата мен
И тогава ще трябва
Да се напиша отново.
Нали ще дойдеш все пак?


* * *


Упоена мандала в понеделник

Шест реки изтекоха през мене докато те измия от дъното на очите си .
И настана суша.
вятърът на присъствието натроши
песъчинка
по
песъчинка
всичко от стария смел свят
и рисува с вдъхновението ми – нож –
решително и крайно,
във зелено.
Бисерните думи пък отвързаха
цялата ми
лудост
усмирена
и тя затръска диво грива
пред безпомощните погледи на Другите.
Без да те очаквам твърде
всеки път
това, че още Си ме изненадва
с още един подивял душевен фрактал
сластно увит около бялото на китката.
Бъди за мене всеки ден, а аз
ще съм ти виното.



* * *

Извън земята, небето и 42


Горя
Не по тебе, не със тебе
сама се запалих – като дърво Божие
горя и капе от мене всичко човешко
в черно-червена роба от пепел и прах се въздигам
и още пламтяща летя над Вас със насмешка
Тъй нещастни и смешни сте така приковани
така тежки, така навсякъде пъплещи
с погледи чинно забити надолу
без да видите мен, голямото пиле на Пери,
свободна от тежестта на живота,
бясна и дива там горе горя.
Не виждам крилата си – само ги Вярвам,
с мен са щом съм така нависоко.
Не чувам вече сърцето си – само препускам
със него ръка за ръка, щом съм тъй жива.
И последната въздишка на необятната самота
е моята безумна въздушна страст.
Дръжте ме далече от Вас.

неделя, 9 май 2010 г.

Жанета Иванова


Дъщеря на Бога



Ходя боса върху тръни и бодли.
Изгубила целта си.
Забравила за призива на Бог,
ала обичаща и чакаща
любов от Него.

Живея, за да оцелявам.
Кому е нужно
и кому съм нужна аз?
Не чувствам аромата на цветята,
а само тръни и бодли.

Не искам все така да оцелявам
Ти виждаш Господи, боли!
Не искам пак да падам и да ставам,
далеч от Теб,
в самота.

В бунт към себе си.
В противоречие с Теб.
Покайвам се от всичко.
Покайвам се!
Грехът от мен отдалечи.

Не искам да живея, за да оцелявам,
да търся изход във фалшивите неща.
Да мразя
и от мене да се отвращават,
затънала в болка и тъга.

Пак чувствам аромата на цветята
макар да ходя върху тръни и бодли.
До тука аз съм оживяла
и моята цел
това си Ти.

Но този път разбрах
дори все още да боли,
че Ти,
Ти Господи ме чакаш
и ще ме обичаш вечно!

Колкото далече и да съм от Теб
Ти мой Бог си,
а аз съм
твоя дъщеря
това не се отменя.

Твоята любов ме изцелява
завръщам се отново
пак при Теб.
Отхвърлянето някъде остава,
защото прошка има в Твоите очи

Прошка.
Приемане.
Това променя всичко
и смъртта превръща се
в живот!

понеделник, 3 май 2010 г.

Александър Тороманов

Окачени на тавана,
висят мечтите ми.
Аз ги гледам,
всъщност не ги гледам.
Ритам ги!


----

Седим двамата и разговаряме,
тихо, съвсем безмълвно.
Аз и аз.
Нямаме тема,
просто говорим
и чакаме Ариадна,
ще дойде ли
да изтъче нишката,
да се хванем за нея,
или може би
още не съм убил
Минотавъра
в себе си.

----

Довиждане до следващият дъжд,
който ще отмие мръсотията от нас,
когато сме унили
и тъжно гледаме през мътното стъкло
как вадите във локвите се стичат,
и прахоляка, и калта, и жълтите листа,
полепнали,
ни питат:
дали ще дойде тя.

Пролетта,
когато всичко цъфти,
дърветата покриват се с листа
и всичко живо тръпне
в очакване на любовта.

Когато слънцето ни гали с топли длани
и сутрин капките роса,
са свежи като нови рани
на детските продрани колена.

Но няма смисъл да се питаме
с носа опрян на ледено стъкло.
Дъждът ни отговаря с чукане
по мътния прозорец
не искам да го слушам!
Мразя го!
И кактуса ми,
също
го мрази,
защото слънцето обичаме и двамата,
а мене,
никой.

----

ПРОМИШЛЕНА ПЕСЕН

През лещите на камера улавям светлината,
ще я превърна в цифри
и фабричните комини,
Река - дъга от нефта блеснала
в очите ни безрадостни, мъгливи.
Изсмукват помпите недрата на земята,
изсмукват тази мръсотия,
а ние я превръщаме в енергия
и дим излизащ през комина.
Слуха ни реже писък на сирената - покана,
за изтощени мръсни дрехи и лица,
да се завърнат там за нощни смени
да пренасочат в труд скръбта,
от монотонното си ежедневие.
С разпада атомен се топлим,
а самите ние се разпадаме.
Припуква гайгера в пулсиращ ритъм
и арматурата стърчаща от бетона,
фосфорецира в пейзаж на нощно сплитане.


----


Разголвам се ред по ред,
страница по страница
и ето останах,
гол,
празен лист.


----

Музата се отдалечава,
аз бързам подире и,
но все по трудно става
да подпишем примирие.

четвъртък, 15 април 2010 г.

Станимир Панайотов

1980: Родени от студа

родени. родени през 80-те. онова, което е било само
заръката за изгрев, началото на студената оправдана
война: родени, или дори неродени на острова на зоофилите.

в царството на политическите зоофили. родени само за да
бъдат студени, а не едва за да се родят – били и изродени.
днес сме в дебели стени. изстинали. историйката е вечна.

омразата и злото са ненужни:

и те са тук, и това е всичко, което е тук като рай на земята.

злато в краката. пари. злато в сърцата. параметри, пари.
система на люлките. ад на системите. нашите меки пети.
високомерна нормална сплетня. под вентилаторен вятър

родените взeмаме кюлчета злато и стържем нашите
къртичи и меки пети. златото-пемза лъже краката ни.
лъже ги, че историята не се повтаря. че златото е зло.

злото е земният рай на неродените – немощен резерв от млади и
ръждясали кюлчета истина.
в небцата давиме истина.
за никого скрит е ключа
за злото н а и с т и н а.

In God We Trust (Ltd)!





Бог vs F31

хапове: непреодолими и значими
рентиери на органи в мен
гневни и нищни се вият навътре
из един доктор без качества
сред мъже от увивни гръбнаци из мен

гневни и хищни се впиват най-вътре
камбани и полипи, в лудост езиците
им гонят вятърни статуи по спорите
на двата ми гневни и бързи гръбнака

вали вали вали и под хапове
паднал върху собствените си
стонове хленча и знам: плача
само когато дъжд ме вали: от
днес завинаги дъжд ще вали

звезди и увивни гръбнаци - завинаги,
в мощно-тихите ропоти - талази завинаги,
бунт планетарен в ребрата - завинаги

днес аз смятам през
очите си бог да пусна
да гледа прожекциите
в моите очи очите на

божие лайно
чупиш прозореца
ти си божие лайно
викай над майка си
ти си божие лайно
линейката идва за
теб индексирано нищо!
аз съм Богът-F31 а
ти си индоктринирано нищо!

обекти и думи се любят - завинаги
станиоли с устата се вричат - завинаги

бог е едно и все е едно, аз съм линейката
аз и завинаги: стон срещу бога по 100
аз - еферентен аксон - бог vs F31
бог - индиферентната цифра:
резултати за него: 0:01

понеделник, 29 март 2010 г.

Манол Глишев

Факти, полупризнания

сложете й име
каквото и да е
тя ще е красива
поразително красива
със смях в ъглите на лицето
с ужасно ироничен поглед
но някак съучастнически
забързана или спокойна
приказлива
темерутестите не си струват
хаплива
в пряк и преносен смисъл
изискана в нещо неочаквано
и небрежна
за което мъж не смее и да се надява
по-силна от нас
но не бива да го знае
ще можем да я определим
единственво като разкошна
пищна или стройна
все още гимназистка
уж наивна
студентка с класически профил
или изпечена стара мома
на трийсет и осем
но ще е красива
поразително красива
с благозвучно име
всъщност дори да се казва цура
то пак ще звучи благородно
в ушите ни влюбени
ще пие вино
или лимонадата си като вино
ще става късно
или ще се побърква от работа
ще пуши нервно
или ще се гнуси от тютюнев дим
ще готви с чубрица
или ще предизвика пожар в кухнята
но о господи
винаги ще е красива
поразително красива
ще си лягаме с името й
ще ставаме с лицето й
то понякога ще се сменя
защото сърцето на мъжа
е срамна работа
няма да вярваме
че може да ни обича
няма дори да страдаме
ако се смятаме за необикнати
защото си знаем
свине сме
не я заслужаваме
а да я познаваме
вече е привилегия
когато я желаем
ще си свирукаме
до момента в който се окаже
че всъщност сме обикнати
или поне прелъстени
което не е малко
и кой е сега кокетката
мъжът разбира се
а той не е красив
тя е красива
поразително красива
ще откриваме безмълвно в нея
всички други
случайно мернати
видени на филм
измислени от писатели
разлюбили
които сме обичали
няма да й признаваме
че я виждаме с лицата на другите
тя си е тя
красива е
поразително красива
не искаме да я обиждаме
наистина не искаме
когато сме при нея
ще мислим за вечността
когато сме другаде
ще мислим за нея
и с двете глави
ще ни харесва мисълта
че можем да държим
любовта под сурдинка
че само леко сме хлътнали
че всичко е временно
но ще си знаем
че тя е красива
поразително красива
и дори когато сърцето
понаболява
ще се радваме
защото това е хубаво чувство
да си влюбен е лукс
старомодно е
но е хубаво
поразително хубаво
и като не ни мине номерът
пак е хубаво
ще я мислим когато не я е грижа
ще я пренебрегваме
когато се тревожи за нас
ще я обожаваме
ще я лъжем
ще има нещо фройдистко
ще има абстиненция
ще бъде сладко все пак
и мъничко да страдаме
о сладко ще бъде наистина
ще се притесняваме
да й говорим мръсотии
ще бъдем неспокойни
в леглото й
няма да знаем
как да я глезим
защото сме недодялани
няма да сме я заслужили
няма да я имаме за даденост
а с това тя ще ни държи в шах
ще се разтапяме от гласа й
смехът й ще ни разтърсва
ще изтръпваме от веждите й
дланите ни дълго ще помнят
гърдите й разбира се
ще я откриваме навсякъде
и с това ще оправдаваме
изневярата
няма да ни бъде скучно с нея
ще се надяваме силно
и тя да не скучае
защото си даваме сметка
че лесно би си намерила
хиляди поклонници
а това не ни се иска
в крайна сметка
ще прекараме живота си
като придатък на сантиментите
а който не го направи
не ще да е живял нещастникът
по пейките засмукали бутилките
един на друг ще си признаваме
че тя е свястна
а ние сме си головодници
и само тъй потайно
ще сме отдали дан
на кротичката истина
че сме останали
момчетата с изцапаните дънки
неловки пред момичето
с очите сини или сиви
с косите къдрави
с вълнуващи извивки изпод тениската
с косите черни като
нещо много черно
с косите развълнувани
с ръцете толкова красиви
поразително красиви
с косите златни
сребърни и бронзови
напразно ще ни бъде
да си казваме
че няма жена композираща
защото и ние не сме
композитори
а пък тя композира душите ни
макар да са груба материя
въпросните наши души
не като нейната красива
поразително красива
красива поразяващо
като барон мюнхаузен
пред венера
във вулкана
ние сме
поразени мадам
сразени сме


* * *

Ронин
„Но... къде ли е честта на Бекет?”
Жан Ануи, „Бекет или Божията чест”

Разбира се, честта на Бекет не е
във Божията чест; и не дори в саксонската,
а само и единствено в упорството
да бъде опонент на Хенри Втори,
на разума, компромиса и Англия.
Дори светът, дори и Бог, дори съвсем интимната
симпатия към Хенри нямат силата
да усмирят беса у Томас Бекет, младия
безпринципен светец в изгнание.
Едничката му чест е във това
с върховно безразличие да гледа
околните безчестен как го смятат,
небрежно да приеме и убежище
при враговете на страната (и честта си),
да им прости, да се надсмее и над тях,
да ги напусне сетне, към смъртта да тръгне.
Да скрие липсата на воля
в красивата фантазия, че прави
от хейстингския срам Голгота нова.

* * *

Et in saecula…

Вратите скърцат дружелюбно,
душегубно шумолявят познатите томове.
И старите кресла превиват гръб,
за да изпънеш прасци по-удобно.
Домът е тук отпреди теб
и дано да остане след тебе.
Не ти е нужен шкаф по конфуциански
с нефритовите плочи на предците:
в камината ти спят зверчета,
тотеми живи, души на добродушни баби.
Понякога те кихат в пепелта.
И от деня, когато слънцето изгрее
над пресния ти гроб, дано тогава
и ти с проскърцване да поздравяваш
друг някой нехаен щастливец,
доизносващ пантофите, дето
си купил прескъпо във Венеция.

сряда, 17 март 2010 г.

Дива Валентинова

Дръпни ,
отпий ,
гълтай ,
слушай ,
бягай ,
отиди ,
открадни,
изпуши
послените
лесно спечелени ,
тъмно зелени
летни
пари.
В широки
дънки
малки ,
стегнати ,
захарно изпечени ,
красиви
летни задници.
Сини ,
пустинни ,
леко миражни ,
квадратно
симетрични
камилски
летни
ковчези.
Замяни ,
упадъчни ,
пакетирани,
силни
и все пак
вкусни ,
по детски
паметни
западни мечти

---------------------------



Под всяка шапка
на всеки ъгъл
под сиво слънце
хладно
стъклени
минават бързи дни.
И във водата захарна
отплуват
малките
червени риби.
В солените вълни
през мръсните стъкла
пак виждам теб.
И цялата поезия
набъразо
надраскана
на касова бележка с
12.99 цена
няма да застане на пътя
на крилата,
които
насила
ме водят
у дома.
-------------------------

Готвещи тъпаци
били са и те с нас някога
навират ми в пространството
посредствена поезия
и е много ново
и интересно дори
и ги слушат със
сълзи на очи
рошави
объркани
бохеми.
залитащи думи
увличат нежни мозъци
в ненужни опити
да бъдат всички
като татко Бил Лий
познавам ги
повечето
от години
и някак много
пострадха опитите им
от изварени във
мръсното
хероинови дни

-----------------------------



Лелче,
дори когато ти миришат чорапите
да знаеш че много те обичам
защото навярно и
моите не са много читави
обичам да те намирам
във къщи
по пижама да се бориш с
компютъра
и после на терасата с цигари
целувки в тъмното
и само ние си знаем
колко е смешно
когато смущтаваш
всичко наоколо
но това е
защото
никави сили,
природни закони
и прочее
не биха издържали
на пряк сблъсък
със теб
и чорапите
в ъгъла




-------------------------
Облаците над моя град,
сама в транспорт
с мечти
и
100 %
във кръвта.
искам
наляво
потно
тъмно
синьо
през мен
тихо
тайно
на голо
в дъжда.
Погледни
през шумни компании
във мен.
Погледни надясно,
отмести глава,
тежко е ,
тежко е ,
не мисли за това.

вторник, 9 март 2010 г.

Стоян Ненов

у съседите вехнат цветята,
стопаните са страшно заети
да се смеят навън.

ти се заблуждаваш в грижите,
стоиш объркан вкъщи,
сам с лейката,
но недей да плачеш, моля те!
по-добре ела да се смееш.

вярвай, когато говорят,
че любовта съществува;
те чакат навън,
много са,
заедно да повърнат
в устата ти гадости –
това е което обичат,
но недей да плачеш, моля те
тук е важно да се смееш.

припознаваш се в път
хукваш през глава да тичаш,
те винаги посрещат клоуни,
ако добре играят тези номерата,
който ти, уви, не си научил,
затова довиждане...
недей обаче да плачеш, моля те!
тук е важно да се смееш

кои са в крайна сметка Те
съседите или стопаните
кому се полага
да полива скапаните цветя?
спри да ревеш, писна ми от тебе
грабвай лейката, или млъкни
и бягай да се смееш.

* * *

време е за щастие
решено
добре дошъл
на човека без раница
жестоко усмихнат
пихтиест червен език
прозорците са само дупки и стъкла
улиците – асфалт и бордюри
калните локви са пълни с H2O
а катериците са просто организъм
всички леки ще отлетят
въздухът изпълва
вятърът роши млади коси
завършени, железни мирогледи

трябва много малко желание
за да изпушиш живота
от една цигара
лека до безтегловност
катерицата
съдира пухкавия си гъз
за жълъд
силната храна
води до румени бузи
топлата постеля
означава Дом
завий се през глава с дома си
и кажи:
доволен като червей
време е за щастие

* * *

бухенвалдски манекени

дефиле на дрипи
празнични картини
прибулени лица
бухенвалдски манекени
пламенни от сутринта
дим над котешка пътечка
топли казани с вода
маршът на красивите
придава обаяние
на ужаса в смъртта
бухенвалдски манекени
износват дрехи
от минало време
всеки ден
последно ревю
гори глад и умора
в новата колекция
дрипи ще носят
съвсем други хора

* * *

старото куче
бивш оптимист:
НЕ! на спомена
за слънчево време
от който боли
няма надежда
и свястна храна
свикнало твърде
с мазно
мокро
мръсно
гадно
с лайна
обелки
стълбове
гуми
кашони
канали
манали
и разните други боклуци.

ужас...

непоносим срам.
смазвано
самочувствието
маха с опашка
когато подуши храна
е що храна бе? -
дайте без храна?
не може, казва тя.
затова под увисналите
тежки клепачи
където никога
никой няма
да познае приятел
очите
на старо куче
бивш оптимист
завинаги капят
червени и влажни
от глад.

* * *

аз и АЗ
мечти,
АЗ и…
задници.
пусто лято!
студено е,
нали?
кажи:
стараем се
понякога,
нали?
пустото лято.
трябва да е топло,
да се радваме
на голите си
задници,
настръхнали,
нали?
и после пак
да дойде
зимата,
да ревнем
с тебе
аз и АЗ
аз и ти
гладни,
зъзнещи
в студеното,
нали?
АЗ и ти,
глезльовци,
в мечтите си
сме по-нагли
от всякога…

сряда, 3 март 2010 г.

Иван Димитров

Смъртта на копирайтъра


Изглежда някой се беше заблудил, защото Косьо не беше направил лошо на никого, поне доколкото самият той знаеше. Затова и няма как по разумен начин да обясним побоя, довел до неговата смърт на двайсет и девети юли, 200... година. Тази смърт щеше да бъде наречена от пресата зверска, абсурдна и безсмислена. Щеше да се превърне в един от символите на нашето време. Други щяха да заклатят глави и да допълнят, че вече не се чувстват в безопасност, не и след онова убийство, извършено посред бял ден на Попа. Но нека оставим хората да говорят, те и без това през повечето време друго не правят, и да видим какво се случи в действителност.
Косьо, слаб и висок, облечен в къси панталонки и хавайска риза, подрани за срещата на Попа с негов съученик, с когото не се бяха виждали от месеци, и чакаше вече двайсетина минути. От време на време той поглеждаше часовника на ръката си само за да установи, че времето се точи адски бавно. За двайсет и петте си години той се радваше на добра реализация като копирайтър. Работеше в тази сфера от две години и докато чакаше, нахвърляше идеи за новия проект, който му бяха възложили – козметика за мъже, хлъзгава работа. Конкретно, ставаше дума за крем за лице, така не бива да ни учудва, че Косьо беше вглъбен в мислите си донемай си къде. Мъжете и козметиката са части от един пъзел, който се сглобява доста трудно.
Косьо беше вглъбен, а на пейката зад него група от тийнейджъри вдигаше врява. Две малки деца се пръскаха с вода от вечно преливащата чешма под погледите на майките си. Мнозина също като Косьо чакаха някой си. Един незабележим следобед, бихме казали, ако не се беше случило следното.
-Ти ли бе? – изкрещя един висок здравеняк, може би около метър и деветдесет, в дънки Diesel и бяла, прилепнала блуза, която караше мускулите му да се открояват и директно се нахвърли върху Косьо заедно с приятеля си – набит темерут с черна тениска и дънки Левис.
Най-чудно за Косьо беше, че го нападнаха посред бял ден, и то на оживено място като Попа. Попа, както винаги, гъмжеше от хора. Трамваите стоварваха нови попълнения през пет-десет минути, а по Булевард Левски и Патриарх Евтимий се точеше задръстване, което насищаше атмосферата с бибипкания и псувни.
Двамата усърдно започнаха да обработват Косьо с ритници, след като той не успя да издържи на едно от първите по-здрави крушета на здравеняците и се простря на земята. Сред юмруците и ритниците Косьо се опита да каже, че това е грешка, но те изхилиха и продължиха със занятието си. Минувачите гледаха сцената с нескрит интерес.
-Нищо не съм направил? Защо ме биете? – стенеше Косьо от земята.
-Така ще кажеш! – ядосано рече високия здравеняк, плю на земята и изрита Косьо в кокалчето на крака.
Косьо изкрещя от болка.
Личеше си, че на двамата не им е за първи път. Откакто лежеше на земята, ритниците им се сипеха точно в корема и в главата, като при това внимателно преценяваха движенията на тялото му.
-Помощ! – изкрещя Косьо с надеждата, че някой минувач ще му се притече на помощ. –Помощ!
-Хайде само да не викаме – рече ниския темерут и изрита ожесточено Косьо в устата. От нея рукна кръв.
Всъщност кръвта течеше отвсякъде – от носа, от главата и от устата на Косьо. Дрехите му бяха пропити с кръв, целите червени и раздрани, въпреки че бяха минали едва пет минути от началото на побоя.
Един мъж на средна възраст, който зяпаше сцената от самото й начало, се престраши и приближи.
-Защо го биете? – поинтересува се той.
-Дължи ни пари! – отсече високия здравеняк.
-Лъжат! – опита се да се защити Косьо.
-Че иначе за какво ще го бием?! – зачуди се високия здравеняк.
-Именно? Защо?! – рече Косьо.
В разговора се включи ниският темерут.
-Виж, за теб може 1000 лева да не са пари, но за нас са. Всичко щеше да е наред, ако не се криеше и ни беше казал кога ще ни ги върнеш.
-Не знам за какви пари говориш – изстена Косьо.
-Личи си, че лъже – рече мъжът. – Само така! Давайте, момчета! Колкото пъти са ми дължали пари и все бавят връщането с месеци. Може би боят ще оправи нещата.
-Да се хванем ли на бас? – усмихна се ниският темерут, наведе се и вдигна Косьо и го хвърли на земята отново.
Главата на Косьо се удари в плочките.
-Аз не лъжа, те лъжат. Не ги слушайте, викнете полиция – опита се да се защити той с истеричен от въздействието на андреналина глас.
-Полицията няма да им върне парите, момче – каза мъжът и се отдръпна настрана.
От този момент който и минувач да проявеше интерес към боя, мъжът на средна възраст го информираше, че Косьо дължи пари на един от двамата и го уверяваше, че те, естествено, са прави. Но повечето минувачите въобще не питаха, просто гледаха побоят с интерес.
Една стара жена, която продаваше на щанд за книги наблизо, дойде, за да се оплаче, че вдигат прекалено голям шум.
-Няма как иначе – повдигна рамене и се усмихна високият здравеняк. – Тези работи стават така.
Жената се примири и се върна на сергията си леко ядосана. Не й стигаше друго, ами трябваше да слуша техните крясъци.
Косьо още се държеше. Цяло чудо, че все още беше съзнание. Вече не чувстваше болка, но малко по малко потъваше в мъглата.
-Какво правите тук? Лични карти за справка.
Двама полицаи се надвесиха над Косьо.
-Дължи ни пари – рекоха двамата, отдъхнаха си малко, защото се бяха изморили да налагат Косьо и подадоха личните си карти.
-Дължи ви пари? А сумата в какъв размер е?
-Значителна, значителна!
Полицаите прегледаха личните карти на двамата и им ги върнаха. Тогава единият полицай побутна Косьо.
-Господине, а вашата лична карта.
Изнемощял от боя, Косьо едва сега забеляза полицаите и заопипва трескаво из джобовете си. Картата я нямаше.
-Сигурно е паднала някъде с портмонето - опита се да обясни той. – А аз никакви пари не дължа, тези двамата ги видях за първи път, когато ме нападнаха преди малко. Моля ви, направете нещо, нали сте органи на реда?
-Ти кой ще обиждаш, бе? Органи на реда ли каза? – засегна се полицаят. – И кажи ми сега какво да те правя без лична карта?
-Съжалявам, не исках да Ви обидя. А за картата – огледайте се, трябва да е някъде наоколо.
-Ти се огледай – рече троснато полицаят. – И по-добре не лъжи. Познаваме хората по физиономиите, това ни е част от работата. Имаш съмнителна мутра и сто процента дължиш пари на тези двамата. Затова си опичай акъла, чуваш ли?
След тези думи полицаите се прибраха в патрулката си и отпрашиха в посока НДК. Здравеняците веднага продължиха със заниманието си, а трамваят изтърси още хора, които директно навлязоха като зрители на бойното поле.
Минувачите гледаха с интерес и Косьо почувства, че помощ няма да дойде отникъде. Той забеляза и съученика си, който плахо се криеше зад един от минувачите, следейки как побоят продължава.
-Младене – опита се да извика Косьо. – Младене, обясни им, че никакви пари не им дължа и че е станала някаква ужасна грешка.
-Познаваме ли се? – попита Младен и се ската още повече зад гърба на минувача пред него.
След малко Младен си замина.
-И лъже, че познава разни хора – заклатиха глави минувачите.
В същото време ниският темерут вдигна Косьо като внимаваше да не се изцапа с кръв, а високият здравеняк извади нож.
Косьо изпита небивал ужас.
-Защо... – искаше да попита, но острата пареща болка от ножа в корема пресече въпроса му.
Искаше му се да повърне, но не можеше. Минувачите гледаха с интерес.
Високият здравеняк извади ножа, ръгна го още веднъж и после двамата се изпариха, оставяйки Косьо да лежи на плочките пред паметника на Попа. Малко поточе кръв се заспуска по цепнатините между плочките.
-Добре, че дължи пари е ясно. Но не е ли по-добре да е жив, за да може да ги върне – каза един от зяпачите.
Другите се съгласиха и някой извика линейка.
Кръвта на Косьо образува локва. Хората, които минаваха оттук, внимаваха да не стъпат в нея, за да не се изцапат. Те заобикаляха локвата набързо, хвърляйки по един поглед на Косьо и продължаваха по пътя си.
Линейката се появи след около половин час, проби път през задръстването и паркира наблизо. Отвътре изхвърча дебела лекарка.
-Какво става тук? Това ли е наръганият? – посочи тя Косьо.
Косьо не я забеляза, той плуваше в мъглата.
Минувачите й обясниха накратко за какво става въпрос. Не пропуснаха да кажат, че Косьо дължи пари и че всичко е било напълно заслужено, както и че полицията вече е минала. Допълниха, че наръганият лъже.
-Ясно – рече лекарката, - обаче имаме проблем. Нямаме санитари и без чужда помощ не можем да го качим в линейката. Хайде някой от вас да ни помогне с пренасянето, после ние го поемаме. Помогналият само ще трябва да даде имената си, за да даде показания, ако наръганият умре.
Щом чуха, че трябва да дават имената си, минувачите отстъпиха панически назад.
Косьо отдавна не възприемаше какво се случва около него. Погледът му отнесено кръжеше наоколо, но напълно автоматично. Хем беше в съзнание, хем - не.
-Дори да го пренесем, – зашушука един от минувачите на съседа си. – дори да го закарат в болницата, погледнете го – той вече е пътник. Няма да го приемат, защото рискуват да почине в болницата. Когато трябваше да караме баща ми, много беше зле, но се оправи (да чукам на дърво), чакахме четири часа, докато се престрашат да го приемат. Ако някой умре, разваля статистиката, но не това е най-страшното! На всичко отгоре болницата трябва да носи отговорност за смъртта му. Не, не – този е пътник.
Никой не помогна да качат Косьо в линейката и тя си тръгна.
Все още беше отвратителна жега. Колите се гипсираха в задръстването, трамваите бълваха хора, минувачи пълзяха по тротоарите, а продавачките в магазините дремеха на хладно.
Малко след като Косьо умря, минувачите загубиха интерес и се разпръснаха.

понеделник, 22 февруари 2010 г.

Сандра Хофман

фиктивен край година

няма смисъл от коледа

искам да се зашия
за теб
и да няма зима
тъй както ужасът ни научи
сами

всяка крачка
спирка
и дупка
имат история
в града ни
носи се миризмата
на кръв и сълзи
разпиляни
от наши ръце

имам в очите
маршрута
за който спестявам трохите си
за нас
през опороченият сняг
да се плъзгаме
скрити тръни
ще разкъсват отвъд
делата ни

в мъжкото ще се сврем
и ще чакаме
разтварянето
стягането
в гърдите
да спре
празното
виновни
на себе си да се
отдадем

чакам те
да целунем
света си
пак
заедно

**

вървя по улиците
общи
наши
не
на всички
мокри нощи
случайни кенефни дупки
колкото да се оправим
докато затварят
под бора
ритници
от пияни
мъртви
мъже
твърде е тихо и страшно
когато сме само ние
преди да си купим
едно голямо
поне
топлина
после
се лъжем и смеем...
чакай
няма го вече това
всеки
в клетка
далече
сам
по булеварда
неговото
протежение
излизаме
отделно
крачим
нервно
по улици
общи
наши
не
на всички
адско
старание
мятат се
потни
зрели
спомени
чувства
за случване
кик
физически
желая
спирам
тях ги
няма
искам да ги
има
за да
зная
че пред очите им
мога
да устоя
и да се задуша под
юргана
после
насаме
с гной във вените
познавам ли
вече
някой
тебе
мене
улици
сгради
очи
прозорци
слепи
един
още свети
за мен
докога?
обаче
задъханите
млечно-сладки
нощи
след
половин час
кървави капки
без
букви
спокойно
у дома
половин буркан
захар
чай
и няма да мием чашите
поемам с устни
времето
очите
улиците
общи
наши
не
твои и мои
на нас
само
на нас
до изгниване
бели трупни червеи споделени
още малко
после
спокойствие
чакам
да
порастна
за да вкарам
крайна доза
спасение
в две
само
цели
две
души

кошмар-незнание


о, моля ти се,
събуди ме силно!
нека туй е
гаден индуциран сън!
нека пак
погрешка прекалили
да сме ние двама.

в ръцете ти
аз уморените очи
да сложа,
с беглата усмивка,
пазена единствено
за наш'то съкровение.

не искам
гръдният ти кош
да експлодира
от ударите на сломеното сърце,
нейде там,
където аз не зная,
че разпръскваш думите си
по тетрадки с черни редове.

защо те
тебе
лъжат,
крият?

да седя ли на любимия прозорец
като очакване едно,
от захар изградила,
твоя нов живот?

Прочетено на 21.01.2010г.