четвъртък, 20 май 2010 г.

Мартин Колев

[Дървото на забравата]

в клоните на дървото на забравата
сънят ще ме намери смъртник
идваше преди да се събудиш
преди свещите и меката мръвка от месечина
като медена пита с млякото си поеше
теченията и невръстни скитници
с очи от розова сангрия
там, в дървото на забравата
си спомних и помръкнах и плаках
за всичките ти стъпки боси, алба
какъв компас гърдите ти коса на котва за
да ме придърпаш в дрямката и позора
на поле памук по-бледен от настръхнал лист
с името ти изписано прилежно -
алба алба алба душа на безутеха
алба алба плач на египтянка
алба фадо дуенде бенка -
до смърт
девствена и безпаметна като мен



[Код нула]

Да обичаш е да оплиташ ръце
в тежките, сочни мембрани на времето,
да се разстелиш меко и плътно
по охладнялата пустош – пръст и скала -
на луна, луна без слънце,
самият ти да си
лунен и бледолик, с очи настръхнали
към някъде без име – място близко,
но не картотекирано,

да обичаш е да се чукаш сам,
представяйки си как чукаш друг,
да обладаваш огледала и фотоси,
да разнищваш невидими кълбета
през лабиринти от звук,
а чашата ти да е винаги
само наполовина чаша,
да обичаш е да нямаш и да не държиш -
или да имаш и да държиш треперещ -
съсредеточен в нещо като многоточие -
губещо се в хоризонт от ванилия.

или:

да обичаш е да подписваш некролози,
да обичаш е да се спичаш на полюс,
да обичаш е да критикуваш ангели,
да анализираш пробудени,
да си прецакаш вечността, въжеиграч,
да ядеш стъкло и да се чудиш
защо те боли стомахът,
да си играеш на оракул с огън и обръчи,
да си объркан, натикан и разпилян,
да знаеш отговора, обаче без гатанката,
да викаш дама пика и да дойде,
да обичаш е да не вдишаш, но да издишаш,
да обичаш е да пишеш стихове
с името на някой, който бърка твоето,
да обичаш е да си жилав и желиран,
да си дзен и да си дозиран,
да обичаш е да бръкнеш в черна дупка
и да изкараш заек, който подранява,
да обичаш е
да си достатъчно глупав да си татуираш
име различно от Теб или Бог.

или:

да обичаш е да приемеш
нечия друга вяра,
да обичаш е полупрозрачно камъче
и прегръдка през спален чувал,
и мнима армия от клоуни, и
нощен влак след бандонеон, и
да се преструваш, че не си го чувал, и
да се преструваш, че няма да свърши, и
да си мълчалив експлозив
във фъстъчена черупка,
спрял на 00:01.
да обичаш е кафе преди сън, маска от
кора на краставица, шампанско юни месец,
бисове без концерт, бой на петел и куче,
всяко изображение, което ми хрумне,
всяка секунда, която ме сполети,
докато се усещам 1/2 пъзел.

или:

да обичаш не е да разкодираш
прастари тайни в палиндром,
освен ако не би те поблазнило.
да обичаш е да хакнеш
собствената си праисторическа душа -
колкото и да не те блазни.

или, последно:

да обичаш е оризово зърно в средата на празна стая.


[ти`09]

ти
не си просто човек,
който идва или си отива,
ти идваш с колело и дъжд
и си отиваш, както тръгват
осъдените,
но осъдени на живот -
всеки ден
бавно отварящи очите си.

ти си едно дете.
ти си бал без маски.
ти си липса на море.

четвъртък, 13 май 2010 г.

Крис Калчева

Обичам да пиша с мОлив защото
Има нещо леко в графита
И във сивото на окото,
В плъзгането по хартията
Като по вълнА.
Писецът е твърд – все едно
С нож да се пързаляш по масло.

Затова си нося мислите в задния джоб
Без друг да може да ги чете –
Само немощна следа
Остава по снега на хартията,
Символи, сякаш преплетени нервни
Влакна,
Отпечатък на хаос и съзнание.
Твърде дълбоко във мене ще трябва да влезеш
Ако искаш от мен да четеш.
Веднъж щом се вмъкнеш обаче –
Умирам!
Прекъсваш, изтриваш цялата мен
И тогава ще трябва
Да се напиша отново.
Нали ще дойдеш все пак?


* * *


Упоена мандала в понеделник

Шест реки изтекоха през мене докато те измия от дъното на очите си .
И настана суша.
вятърът на присъствието натроши
песъчинка
по
песъчинка
всичко от стария смел свят
и рисува с вдъхновението ми – нож –
решително и крайно,
във зелено.
Бисерните думи пък отвързаха
цялата ми
лудост
усмирена
и тя затръска диво грива
пред безпомощните погледи на Другите.
Без да те очаквам твърде
всеки път
това, че още Си ме изненадва
с още един подивял душевен фрактал
сластно увит около бялото на китката.
Бъди за мене всеки ден, а аз
ще съм ти виното.



* * *

Извън земята, небето и 42


Горя
Не по тебе, не със тебе
сама се запалих – като дърво Божие
горя и капе от мене всичко човешко
в черно-червена роба от пепел и прах се въздигам
и още пламтяща летя над Вас със насмешка
Тъй нещастни и смешни сте така приковани
така тежки, така навсякъде пъплещи
с погледи чинно забити надолу
без да видите мен, голямото пиле на Пери,
свободна от тежестта на живота,
бясна и дива там горе горя.
Не виждам крилата си – само ги Вярвам,
с мен са щом съм така нависоко.
Не чувам вече сърцето си – само препускам
със него ръка за ръка, щом съм тъй жива.
И последната въздишка на необятната самота
е моята безумна въздушна страст.
Дръжте ме далече от Вас.

неделя, 9 май 2010 г.

Жанета Иванова


Дъщеря на Бога



Ходя боса върху тръни и бодли.
Изгубила целта си.
Забравила за призива на Бог,
ала обичаща и чакаща
любов от Него.

Живея, за да оцелявам.
Кому е нужно
и кому съм нужна аз?
Не чувствам аромата на цветята,
а само тръни и бодли.

Не искам все така да оцелявам
Ти виждаш Господи, боли!
Не искам пак да падам и да ставам,
далеч от Теб,
в самота.

В бунт към себе си.
В противоречие с Теб.
Покайвам се от всичко.
Покайвам се!
Грехът от мен отдалечи.

Не искам да живея, за да оцелявам,
да търся изход във фалшивите неща.
Да мразя
и от мене да се отвращават,
затънала в болка и тъга.

Пак чувствам аромата на цветята
макар да ходя върху тръни и бодли.
До тука аз съм оживяла
и моята цел
това си Ти.

Но този път разбрах
дори все още да боли,
че Ти,
Ти Господи ме чакаш
и ще ме обичаш вечно!

Колкото далече и да съм от Теб
Ти мой Бог си,
а аз съм
твоя дъщеря
това не се отменя.

Твоята любов ме изцелява
завръщам се отново
пак при Теб.
Отхвърлянето някъде остава,
защото прошка има в Твоите очи

Прошка.
Приемане.
Това променя всичко
и смъртта превръща се
в живот!

понеделник, 3 май 2010 г.

Александър Тороманов

Окачени на тавана,
висят мечтите ми.
Аз ги гледам,
всъщност не ги гледам.
Ритам ги!


----

Седим двамата и разговаряме,
тихо, съвсем безмълвно.
Аз и аз.
Нямаме тема,
просто говорим
и чакаме Ариадна,
ще дойде ли
да изтъче нишката,
да се хванем за нея,
или може би
още не съм убил
Минотавъра
в себе си.

----

Довиждане до следващият дъжд,
който ще отмие мръсотията от нас,
когато сме унили
и тъжно гледаме през мътното стъкло
как вадите във локвите се стичат,
и прахоляка, и калта, и жълтите листа,
полепнали,
ни питат:
дали ще дойде тя.

Пролетта,
когато всичко цъфти,
дърветата покриват се с листа
и всичко живо тръпне
в очакване на любовта.

Когато слънцето ни гали с топли длани
и сутрин капките роса,
са свежи като нови рани
на детските продрани колена.

Но няма смисъл да се питаме
с носа опрян на ледено стъкло.
Дъждът ни отговаря с чукане
по мътния прозорец
не искам да го слушам!
Мразя го!
И кактуса ми,
също
го мрази,
защото слънцето обичаме и двамата,
а мене,
никой.

----

ПРОМИШЛЕНА ПЕСЕН

През лещите на камера улавям светлината,
ще я превърна в цифри
и фабричните комини,
Река - дъга от нефта блеснала
в очите ни безрадостни, мъгливи.
Изсмукват помпите недрата на земята,
изсмукват тази мръсотия,
а ние я превръщаме в енергия
и дим излизащ през комина.
Слуха ни реже писък на сирената - покана,
за изтощени мръсни дрехи и лица,
да се завърнат там за нощни смени
да пренасочат в труд скръбта,
от монотонното си ежедневие.
С разпада атомен се топлим,
а самите ние се разпадаме.
Припуква гайгера в пулсиращ ритъм
и арматурата стърчаща от бетона,
фосфорецира в пейзаж на нощно сплитане.


----


Разголвам се ред по ред,
страница по страница
и ето останах,
гол,
празен лист.


----

Музата се отдалечава,
аз бързам подире и,
но все по трудно става
да подпишем примирие.