Крис Калчева

Обичам да пиша с мОлив защото
Има нещо леко в графита
И във сивото на окото,
В плъзгането по хартията
Като по вълнА.
Писецът е твърд – все едно
С нож да се пързаляш по масло.

Затова си нося мислите в задния джоб
Без друг да може да ги чете –
Само немощна следа
Остава по снега на хартията,
Символи, сякаш преплетени нервни
Влакна,
Отпечатък на хаос и съзнание.
Твърде дълбоко във мене ще трябва да влезеш
Ако искаш от мен да четеш.
Веднъж щом се вмъкнеш обаче –
Умирам!
Прекъсваш, изтриваш цялата мен
И тогава ще трябва
Да се напиша отново.
Нали ще дойдеш все пак?


* * *


Упоена мандала в понеделник

Шест реки изтекоха през мене докато те измия от дъното на очите си .
И настана суша.
вятърът на присъствието натроши
песъчинка
по
песъчинка
всичко от стария смел свят
и рисува с вдъхновението ми – нож –
решително и крайно,
във зелено.
Бисерните думи пък отвързаха
цялата ми
лудост
усмирена
и тя затръска диво грива
пред безпомощните погледи на Другите.
Без да те очаквам твърде
всеки път
това, че още Си ме изненадва
с още един подивял душевен фрактал
сластно увит около бялото на китката.
Бъди за мене всеки ден, а аз
ще съм ти виното.



* * *

Извън земята, небето и 42


Горя
Не по тебе, не със тебе
сама се запалих – като дърво Божие
горя и капе от мене всичко човешко
в черно-червена роба от пепел и прах се въздигам
и още пламтяща летя над Вас със насмешка
Тъй нещастни и смешни сте така приковани
така тежки, така навсякъде пъплещи
с погледи чинно забити надолу
без да видите мен, голямото пиле на Пери,
свободна от тежестта на живота,
бясна и дива там горе горя.
Не виждам крилата си – само ги Вярвам,
с мен са щом съм така нависоко.
Не чувам вече сърцето си – само препускам
със него ръка за ръка, щом съм тъй жива.
И последната въздишка на необятната самота
е моята безумна въздушна страст.
Дръжте ме далече от Вас.