понеделник, 3 май 2010 г.

Александър Тороманов

Окачени на тавана,
висят мечтите ми.
Аз ги гледам,
всъщност не ги гледам.
Ритам ги!


----

Седим двамата и разговаряме,
тихо, съвсем безмълвно.
Аз и аз.
Нямаме тема,
просто говорим
и чакаме Ариадна,
ще дойде ли
да изтъче нишката,
да се хванем за нея,
или може би
още не съм убил
Минотавъра
в себе си.

----

Довиждане до следващият дъжд,
който ще отмие мръсотията от нас,
когато сме унили
и тъжно гледаме през мътното стъкло
как вадите във локвите се стичат,
и прахоляка, и калта, и жълтите листа,
полепнали,
ни питат:
дали ще дойде тя.

Пролетта,
когато всичко цъфти,
дърветата покриват се с листа
и всичко живо тръпне
в очакване на любовта.

Когато слънцето ни гали с топли длани
и сутрин капките роса,
са свежи като нови рани
на детските продрани колена.

Но няма смисъл да се питаме
с носа опрян на ледено стъкло.
Дъждът ни отговаря с чукане
по мътния прозорец
не искам да го слушам!
Мразя го!
И кактуса ми,
също
го мрази,
защото слънцето обичаме и двамата,
а мене,
никой.

----

ПРОМИШЛЕНА ПЕСЕН

През лещите на камера улавям светлината,
ще я превърна в цифри
и фабричните комини,
Река - дъга от нефта блеснала
в очите ни безрадостни, мъгливи.
Изсмукват помпите недрата на земята,
изсмукват тази мръсотия,
а ние я превръщаме в енергия
и дим излизащ през комина.
Слуха ни реже писък на сирената - покана,
за изтощени мръсни дрехи и лица,
да се завърнат там за нощни смени
да пренасочат в труд скръбта,
от монотонното си ежедневие.
С разпада атомен се топлим,
а самите ние се разпадаме.
Припуква гайгера в пулсиращ ритъм
и арматурата стърчаща от бетона,
фосфорецира в пейзаж на нощно сплитане.


----


Разголвам се ред по ред,
страница по страница
и ето останах,
гол,
празен лист.


----

Музата се отдалечава,
аз бързам подире и,
но все по трудно става
да подпишем примирие.

Няма коментари:

Публикуване на коментар