неделя, 23 януари 2011 г.

Весислава Савова

Речница Райна
(легенда от Северозападна България)

Вземи букета от маргаритки, който набра и ела да отидем до реката. Имам какво да ти разкажа за нея. Не е тя река като реките, а - чуден женски дух, който и до днес живее, без да вреди никому.
Някога, много, много отдавна, имало в нашето село една чудна хубавица. Райна й било името. С тънка снага, бистри, сини очи и две тежки черни плитки, момата подлудявала не само ергените, но и женените мъже. Не било по силите на селските къщовници да понесат нейната хубост.
Един летен ден, подучени от селската магьосница, три млади булки се събрали у едната от тях и поканили Райна да обядват заедно. Веселото сърце на момичето подскочило от радост и скоро влязла в комшийския двор, като носела в ръце прясно опечена питка, увита в бяла кърпа.
- У, ма, Райно, що си понесла таз пита? Мигар ние леб немаме? - престорено я сгълчала домакинята.
- А, имате си, како Пено, как да си немате, ама нали с празни ръце се не оди. У-у, какво е туй в тавата? Ах, че убаво мирише!
- Дете, какво да го правиш? - също толкова престорено се засмяла една от дружките на Пена.
Започнали да се хранят. Райна се нахвърлила върху непознатото блюдо с присъщата за децата лакомия и не забелязала, че жените изхвърляли настрани месото от тавата. Старата магьосница ги била подучила да сготвят отровна змия и им дала някакви прахове, с които да го посипят. След като обядвали, Пена запяла, като подканяла дружките си да й пригласят. Само Райна не можела да си поеме дъх и, посиняла, протегнала ръце към тях. Никоя от жените не опитала да й помогне. Тя паднала на земята. Жените се разпищели и скоро мъжете започнали да прииждат от полето и градините.
- Слънцето я удари...
- А бе не требеше вино да й даваме...
- Ма то тъй е. Па и кой пее, докат устата му пълна...
Така се надприказвали жените, но мъката заглушила разума на надошлите мъже.
На другия ден погребали Райна. След службата мъжете приседнали до край-селския поток и заплакали. Който не е виждал мъжки сълзи, той не знае колко искрени и страшно- тихи са те. Колкото повече плачели мъжете, толкова по-пълноводен ставал потокът. Не щеш ли, силен тътен ги извадил от отчаянието им. Мъжете вдигнали глави и видели едно същество. Уж приличало на Райна, ама не от плът било, а някак синьо-прозрачно - така разправят. Речница му викат - дух, който живее във водата. Та, Речницата проговорила:
- Жените ви ми взеха телото, но духът ми вечно тук ще се скита, без теглото. И кой ме мрази, и кой ме обича, все тук, при мене ще тича. Ще благославям онези, които имат сърце свято, чисто. Ще завличам надоле, надоле у водата тез, що мразят красотата.
Дошло им сърце на място на мъжете. Оттогава, дойде ли лято, мъже идват на реката и хвърлят цветя по водата. Така е обичаят и до днес. Само веднъж в реката се удавили три жени. Дали са Пенка и дружките й, не мога да ти кажа. Виж как забълбука водата! Дай да хвърлим тези маргаритки на Речница Райна.




Премиерата на нейния сборник с кратки разкази "Приятели" ще се състои на 25.01.2011 г. от 18.30 ч. в Музикален център "Борис Христов", ул. Цар Самуил 43. Заповядайте.

понеделник, 10 януари 2011 г.

Олег Константинов

Няма изненади в любовта


Любовта какво е всъщност
ами тя ами тя не е ли

чело очи гърди и зъби
уши нокти на крака и хемороиди
лакти нечии междукрачия и кожа
косъмчета езици но и вежди
понякога
коленни сгъвки ушни миди
хищни устни гъбички неща
петички сладки пръстенца ноздри -
предимно леви
слюнка ръбести пръстени
често очила свалени непременно
гъсти ридания гърчове в язвата ти
(добре нямаш язва)
(може би аз вече имам)
за жалост краят
веднага е фатален

потта
изпускане неловко оцветено
и от днес нататък
живееш не самичка и не сам
а с гротескния страничен обожател
цикъл.

-----------------------------------------------



НАШИЯТ ЖИВОТ

Водородна бомба е проклятието на суетата,
дебнещо като кухненска маса,
която в името на собственото си самоуважение,
вдига крака и се превръща в негърка,
размазана и напъхана,
по която се редят скъпите задници
и парфюмираните ни дебели черва, пропукващи се
само сутрин
към осем и трийсет без пет
като онази смугла бившата
колежка, в която постоянно
невидими реактори духат анфас и се
колебаят дали ще бъдат
подобни на трева...
Но вие, дебела жено, седите като камък в гората!
...и в този момент
лъчението доказва, че както се съгласих,
в продължението няма повтаряемост и дори
врабчета да надничат в пазвата ти
не бива да ти се струва,
че всичко е неизбежно като червеното число от календара,
приличищо на
утринната роса — отдавна по косата ми замръзнала,
някакъв оток, приятен на пипане
и вестникът залепил се здраво върху шията,
храната неприятно-гнусно размазана по тялото,
а погледът на моята свинска добродушност отминава
сърдечно майка ми.
Сега и аз мога да се излегна с разпасан колан
в трамвая, където спиш ти и
насън казваш нещо в смисъл че
може би съм закъснял и банята била заета вече
а аз,
храбро прикрил всякакво изумление,
само и само повтарям “кей” няколко пъти в повече
и натискам красив бутон,
за да може да заспиш отново в мен поне за няколко милиона
километра, лунатично бълнувайки:
“...нашият живот е нашето съмнение,
нашето съмнение е нашата страст,
Нашата страст е нашата цел.”