четвъртък, 3 юни 2010 г.

Лидия Кирилова

Сбогувах се за пореден път с лалетата. Всеки път ставаше все по-трудно. Дали защото ги опознавах, или защото започвах да различавам имената им, по-точно звуците, с които се наричат, защото тези звуци-имена са съвсем трудни за артикулация от нас-хората. Готвех се да литна, тъкмо отделих върховете на пръстите си от тревата, когато просто отворих очи. Дали беше сутрин? Вече не бях сигурна въобще дали съм се събудила, а толкова обичах да летя. Не ми се искаше да спирам, дори за да си почина, въпреки че не се уморявах достатъчно, за да си почивам. Летенето не е уморително – гълъбите знаят най-добре ... те спират, защото им е приятно да са сред хората, а не защото са уморени или гладни, поне така твърдят.

Станах с наскоро придобитото усещане, че нещо, достатъчно интересно, за да го разкажа на някого, най-сетне ще се случи след като съм се събудила (а не само преди това). Непреднамерено влязох в банята – изтрих запотеното от предразсъдъци огледало и останаха само разсъдъците. Това е, казах си – днес ще напиша сама деня си. Ще пия кафе в кварталното пробито барче, дето чичковците сърбат наливанка от 0.50 ст. от сутринта и където момчето на бара е винаги кисело, сякаш е сънувало, че не може да лети.

Влязох, а вътре едни аристократични бабки, пушещи тънки цигари с цигарета, разговаяха задълбочено и пиеха капучино. Нямаше и следа от консуматорите на наливанка. Насреща ми стоеше с широка усмивка същото момче ... е, почти същото (мисля, че тази нощ го срещнах, докато прелитах над църквата) ... „Какво ще напишеш сега?”, попита ме то, сякаш ме пита какво ще си поръчам... „Искам да получа писмо, от себе си...” – идея си нямам от къде изникнаха точно тези думи, но... доста често не мога да ги контролирам, мислите и думите си. Пък и, те вече се оправят и сами.

„Изчакай 5 минути, и ти го нося. Топло и ароматно, с мед и канела, нали?”

<И така 14 дни – нощем, сред лалетата, а на сутринта - в полет към себе си. Отлитах от там все по-уверена и с все по-малко нежелание да се събудя, или да заспя.>

Ден първи:

В първия плик, запечатан с червен оловен печат, с отпечатък от някаква монета пишеше следното:

Какво е щатие и какво още не е?

... Пак многоточие ... защото е по-лесно, или защото е единтвеното възможно в нощта, когато много живинки спят ... А ти пиеш чай сама, със себе си и разпокъсаните си мисли и разпокъсаните си спомени от деня, от седмицата, от предишните нощи ... Разпокъсани, като мали късчета хартия, които никога няма да са едно цяло, защото са вече отделени, а в същото време самото им паралелно съществуване ги прави цяло ... Защо им е да са цяло тогава? Защо ти е на теб да си цяла? За да се осъществиш? ... Едва ли ... едва ли би могла, дори и цяла!

Препоръка: Чети повече и започни да пишеш стихове. И, стига си летяла нощем, крайно време е да го направиш след като се събудиш ...

Поздрави:
Л.К.
Дата: 1.04.2010 г.

Това не го очаквах. Проявих достатъчно егоцентризъм, за да си поискам писмо от себе си, а сега трябва да си понасям и укорите. Е, добре, какво пък: Стихове ... а колко по- „лесно” се пишат ТЕ. Прибрах се... пеша, оставих опитите за летене за момента, в който укрепнат крилете ми. Сварих си чай, този път, както никога припряно пусках в чайника наслуки попаднали между пръстите ми подправки ... получи се един доста объркан аромат, но така се чувствах и аз в момента. Джинджифил, бъз, черен пипер ... трябва да помня какво слагам „В чая”.

Ден втори:

Кафенето си беше съвсем постарому (днес забравих да изтрия огледалото, или може би бях изтрила цялата дума, а не само представката), но това, заради което влязох, си го получих, дори без да попитам за него: Топло и ароматно, с мед и канела.

(второ писмо)

В чая
Сложих капка мед
и той ми даде аромата си,
за благодарност.
Ако бях удавила парче от разпокъсаните си мисли в чашата,
щеше ли да придобие друг аромат?
Опитвам се да разбера и отпивам:
Чаят остана същият, но аз се промених ...
П.П.Не спирай до тук!
Поздарви:
Л.К.
Дата: 2.04.2010 г.


Вече започвам да си мисля,че прекалявам с нещо. Дали прекомерната употреба на канела предизвиква халюцинации? Добре, днес няма да си слагам ... Ще сваря лайка ... една шушулка ванилия и мед... И думи, и птици...

Ден трети:

Тази нощ чух много нови имена. Лалетата усещаха, че с мен се случва нещо различно, и някак бяха съпричастни към живота ми извън астралния свят, в който бяхме толкова щастливи. Имаше нови, новородени лалета с нови, все по-прекрасни имена...

(писмо трето)

Със словото се раждаме.

Думите са птици,
прелитащи в пространството.
Вплетени в тъкънта на Вселената...
Думи и птици.
Тях ги движи само въздухът,
защото само той е достатъчно силен.
А те не са леки,
не са лесни и кухи.
Те са плътни.
Плътността им е сила.
Тя е всичко онова, което всичко друго, освен тях, не е ...



П.П.Скоро, много скоро ще те понесат...
Поздрави:
Л.К.
Дата: 3.04.2010 г.

Огледах се, някак препазливо, вече не бях съвсем сигурна къде съм и кога съм, и въобще дали съм, но бързах да се прибера, да си направя чай ... нов, различен чай. Ще сложа маточина... лавандула, и карамфил... и ще пиша... пиша... пиша...

Ден четвърти:

Никой не обръщаше внимание на това, че редовно от няколко дни посещавах пробитото барче, а за мен беше толкова необичайно и интересно. Нищо – какво значение има, нали отново има плик на масичката до високата, вече метър и половина китайска роза, която четеше, заедно с мен.

(четвърто писмо)

Искам да пиша триейки.
С изтриване да сътвоявам.
Да чистя, вместо да цапам с ненужни никому думи
Страници – кори от дървета
И листове, пак от дърветата,
Които умират за да пиша.
А колко обичам да пиша!
Дали някой някога ще ме прочете?

П.П. Освен китайската роза в кварталното кафене ли? И стига си задавала въпроси, понякога няма кой да ти отговори!
Л.К.
Дата: 4.04.2010 г.

Как да спра да задавам въпроси? Как се стига до отговори, без да задаваме въпроси? Пие ми се чай от мента или джоджен ... Дано да завали, дано, дано ... Явно още действа заканата ми към обстоятелствата, защото точно, когато излязох, започна да се лее прекрасен проливен дъжд, способен да измие и най-мръсните улици, най-зацапаните коли, най-нечистите помисли... Така, поемайки всяка капка, достигаща до мен, стигнах до завоя, после се върнах и обикалях из улиците, докато спре дъждът.

Ден пети:

(пето писмо)

До завоя стигна.
Там – прозрение – дъждът преплете гледките и те се превърнаха в приказка.
Разказа я на някого,
а той – на друг –
на трети втория,
а третият на пети...
Разказвачите на истории...
Те са безброй, също както историите им,
Но са непреброими,
защото за тях числата нямат стойност.
Не обичам числата,
твърде са точни,
и се броят,
а аз не мога да броя.
Те не са толкова истински, като думите
и историите...
Истории – хилядолетни и тежки,
прочетени и разказани,
започнати и недовършени,
измислени и преживени,
написани и чути.
Истории без начало и край,
но никога без смисъл.
Разказвачите на истории
с вечно протегнати лилави ръце, с които ги събират и ги създават.
Поръчах им спомени
и те ги сътвориха,
а старите ми спомени забравиха,
зариха в дупката
на зелената ми душа,
а там и аз попаднах,
за да не забравя спомените си.

П.П. Не забравяй никога първия разказвач на истории. Спомни си, преди да заспиш как „В оранжевите му зеници искреше блясъкът на мъдростта, подсилван още повече от контраста със сините склери.Те взаимно се допълваха и си пречеха, но блясъкът не угасваше.” Това ще се случи и с теб, някой ден, ако доживееш до достойната за помъдряване възраст...
Л.К.
Дата: 5.04.2010 г.


Да се случи – каквото и да се случи, ще приема случването за случващо се, поради обстоятелтвата. В самото случване има смисъл... В чая ми имаше момиче, което доближаваше ноздрите си до другата му повърхност – отвъд чашата, за да усети силния му аромат на кардамон, мандарини и липа... Толкова цветен и богат... Сякаш разказващ за хилядите случили се случки по света...

Ден шести:

(писмо шесто)

Ще се случи – случване
С неподозирани предели
В безпределното пространство на езика
И отиващите си прозорци на оградата
Преминаване между отворените страници
В полето на истините
И престарелите потребности
И овехтелите мисли – скитащи по балконите,
Задават си въпроси – питат се
Без да си отговарят – без да търсят отговор.
Защото не ги интересува.
Така се смесват преходите.

П.П. Пак ли цял ден ще пиеш чай и ще пушиш? Не усещаш ли, че дните ти започват съвсем да се сливат и да преливат в нощите? Какво ти дава слушането на имената на лалетата, какво ти дават думите?

Л.К.
Дата: 6.04.2010 г.

Когато се прибрах, усетих с пълна сила звука на натрапчивата тишина, бързо започнах да приготвям чая, опитвах се да го правя шумно, по-шумно, да тряскам вратите на старите кухненски шкафове, да трополя с върховете на пръстите си, докато се свари чаят и докато не спрях да ги усещам, парещи от нагорещения чайник... анасон и горски ягоди – прилежно изсушени това лято... Тихо е, дано днес да ми се доспи по-рано, за да послушам имената на лалетата...

Ден седми:

Пликът беше по-обемен от обикновено и го отворих с доста любопитство:
Знам, че 7 е любимото ти число, защото е наполовина 14, пък и защото само по себе си е едно достойно число (въпреки, че знам че не обичаш особено другите числа)... Днес е седми, затова реших да ти направя малък подарък, да отпразнуваме едно от двете числа, които харесваш... „Пукащи пликчета! – пликът беше пълен с тях...”
За да не изгаряш вече пръстите си...

(писмо седмо)
Тишина
И само вълци вият.
А полетите нощни/в нощта,
Политат с времето.
Мъгла и корени от билки.
И мирис на трева.
И полъх от пелин
И мирис на кокичета.
Росата боса – върви по тревата и я росù
И капките блестят – дъгата отразяват.
Аз ходя по дъгата и стъпвам върху облаците (кой казва, че са пухкави и меки?).
Те са влажни и хладни.
И ме росят!
Л.К.
Дата: 7.04.2010 г.

Чудя се, дали, ако вървя три дни без да спра, ще заспя, докато вървя и ще продължа да вървя насън... После се сещам, че насън просто мога да летя... А какво толкова интересно може да се прави наяве... Прибрах се, след като вървях... не помня колко време, не помня и от къде минах, но помня как до мен се спря един човек и ми каза: „Направи си обеци от чай...”  Бяха ми останали пет пакетчета ябълково-канелен чай и реших, че са твърде подходящи за случая... Сложих чайника на котлона, водата забълбука приятно и в нея се удавиха няколко парченца от сушените ябълки от градината на дядо ми, в компанията на цяла пръчка канела ... Отворих едното пакетче чай, който се опитваше да имитира случващото се в чайника ми и си свих цигара... да, беше твърде подходящ за такова действие, а и за онова другото нещо, което ми подшушна непозатия... Обеци... бях забравила, че всичко от всичко може да се сътвори...

Ден осми:
(осмо писмо)
Да твориш.
Творение –
от вече сътвореното от Бог
или от неговото слово.
Създавайки – ти себе си създаваш
и другите създаваш
и им помагаш да докоснат себе си
и теб.
А ти – чрез тях докосваш се.
За да се опознаеш,
да се различиш
(от тях) ...
Да се сътвориш, за да твориш ...

П.П. Хубави обеци си си направила... Помисли ли какво ще се случи с тях, ако завали?
Дата: 8.04.2010 г.

Ще пуснат аромата си, и там, откъдето мина ще мирише на канела... На път за вкъщи се отбих до книжарницата и си купих тебешири... Направих си черен чай с лимонови корички, защото контраста е най-силен!
Ден девети:
(писмо девет)
Нарисувах прегръдка
с тебешир и канела
невъзможна...
Дъждът я изми,
а вятърът изсуши мокрите му следи.
Остана споменът върху асфалта...
И мирисът на канела...
Л.К.
Дата: 9.04.2010 г.
Чувствах се странно напоследък – гледах календара, следях дните, пликовете, чакащи ме всяка сутрин в кафенето съответстваха на датата от деня... А наистина не можех да броя, така и не можах да усвоя умножаването по девет на пръсти... Не се бях виждала с приятелите си от дни, седмици и месеци, а толкова ги обичах. Това, което ме успокяваше, е че те съществуват и са щастливи, или поне така изглеждаха на снимките... Днес е десетият ден, помислих си, но моят „Декамерон” ще продължи още няколко дни... Отидох до кафето, за да взема дневната си доза, но реших, че ще чета вкъщи... По пътя си купих и кутия цигари... Така и не успях да ги спра, а знаех, че мога, но не знаех дали искам... Пък и „Каквото и да казва Аристотл, а с него и цялата философия, нищо не може да се сравни с тютюна: това е страстта на порядъчните хора, а който живее без тютюн, не е достоен да живее.” (Думи на Сганарел от „Дон Жуан” – Молиер) Направих си зелен чай и, за да не бъде толкова прозаичен, му добавих ром... Седнах на пода и отворих писмото си:
(десетото писмо)
Една празна стая в мен
Има само чайник и пакет цигари
На пода от мъх
Под небето
Там ли съм аз?
Не знаех, че съм, но бях,
Защото някой ме помисли
Някой ме посочи,
Някой ме написа и ме осъществи.
Сега съм тук – в себе си...
Уютно ми е – пия чай в празната стая в себе си
И пуша – това някак ме прави мен, въпреки, че казват, че убивало
И пиша – това ме пази такава, каквато съм в стаята си, когато изляза, и ме предпазва от цигарите... (или от ефекта от тях)
Л.К.
Дата: 10.04.2010 г.

Сякаш всичко написано се случва... Случва се в момента на написването му, малко или много след това... или вече се е случило, но се случва. Днес е единайсти април. Мисля, че ако изляза навън, стига да си помисля за нещо или за някого то, тя или той ще се появи пред мен. Такава е силата на думите, мислите и желанията ми. Те са перформативи... или такива, които правят нещата да се случват. Знам, че това е голяма сила, но знам и, че все още не съм се научила да я контролирам, което малко ме плаши, но това чувство е приятно. Обичам да правя неща, които ме плашат, докато ме е страх. Трябва първо да се опозная, за да мога да се приема... Но винаги правя нещо, което не съм очаквала от себе си.
(единйсто писмо)

Запознай ме с мен!
Самата себе си да позная, не само в огледалото – не отвън само!
Защото образът не е истински, щом е отражение!
Запознай ме, ти, който/която можеш всичко,
с онази мен, която познават другите и която никой не познава!
За да се срещнем и да си поприказваме!
Да се помислим!
Да пием чай ...
П.П. Приготви го, идвам да те навестя. Мисля, че сме си вече достатъчно близки, за да пием чай заедно. Направи го специален,. Вложи най-доброто от себе си. Сякаш го правиш, за най-близкия си човек... Вложи себе си в него!
Дата: 11.04.2010 г.
Днес удавих себе си в чая... Бахар, индийски черен чай, който пазех за специални поводи... а може би този беше такъв?! Черни стафиди, корики от мандарини, сушени розови пъпки и едно единствено листенце мента.
Пиех чай и пушех, а гостът ми така и не дойде... Така и не се появи, или може би вече си беше тръгал,,, Почувствах се някак самотна и излъгана, но най-вече самотна...
Ден дванайсти:
(дванайсто писмо)
Залезе ли завинаги?
Дали някога ще пием чай?
Дали ще кажем и чуем думите си?
***
Оставаш съвършен (може би това беше целта ти?).
Отсъствието ти е странно.
Безсмъртно откровен,
издаваш смисли с полъх и помисъл...
Оставам заскрежена.
Посървам, искам да тъжа,
да пуша чай,
да плача,
или да се смея,
или да мечтая,
да седя,
да чета...
Отчаяние, болка, самота
Не съм вярвала, че е въможно да съм толкова сама, имайки себе си ...
А ето на – навън вали ... прекрасно е...

П.П. Прости ми, че не дойдох... изпуснах влака. Запази ми чаша чай... Или, поне спомена за него... За чая, който не пихме заедно.
Дата: 12.04.2010 г.
Излязох да се порадвам отново на дъжда, и да се възползвам от сълзообразните му множество проявления, леещи се в пространството, за да скрия чувствата си. От себе си и от другите... Никой не заподозря мен в плач. Днес дори не можах да си направя чай... В последно време, откакто ми спряха тока, ползвах старото огнище и едно глинено гърне на баба ми, което се беше спукало... (Не знаех, дали е възмоно, но на мен ми се получаваше, може би защото исках...)
Ден тринайсти.
(тринайсто писмо)

Няма да погледна през пукнатината,
защото тя разцепва утрото.
А то е мойта непозната истина,
край на нощните пътеки,
на безпътното ...

Няма да запълня с кал пукнатината,
защото тя укрепва спомена.
А той е моето добре познато вчера
и моят смисъл да посрещна утрото.

П.П. Прояви креативност и измисли в какво и как да вариш чая си... Знам, че ще измислиш нещо... Имаш още малко време, за да приготвиш последния си чай, преди...
Дата: 13.04.2010 г.

Параноята на съществуването ми – тук или сега, там или отвъд, а всъщност – никъде и навсякъде... Трябва да започна да адресирам писмата си до други хора, а не само до себе си... Мисля, че това беше първото!
Седнах и... го написах,
То звучи така:

Намерих те.
На една скала...
Вярваше, че си сама, чакайки утрото (както правеше всяка нощ),
но този път и аз бях там...
Пиехме чай.
Светът ни погълна,
за да ни роди отново,
една чрез друга
Намерихме се и
познахме се,
за да съществуваме,
за да сме и да не бъдем
никога и никъде
винаги и навсякъде
сами, но никога една без друга
двете души на съществуването ми...
Ти не знаеше за това.
Дойде и промени света,
Защото Вселената те прати
При мен – да запълниш с присъствието си
Дупките по стените на стаята ми,
Заедно със звуците, мислите, ароматите и луната
Най-пълната пълнота.
Да обърнеш погледа ми към моята същност,
За да съм цяла – почти,
За да бъда аз,
И не съвсем, защото освен „аз” има и друг, -а, -и.
Никога няма да съм цяла като луната,
Това е невъзможно
Без твоето присъствие.
Ти нямаш име.
Ти си същност. Ти си „аз”, ти си „мен”.
Ти си моето друго.
Но ние никога не сме заедно – на едно място и по едно и също време.
Никога не сме едно, за да не бъдем разделени и разрушени,
За да не останем сами
Но да останем вечни...

В една прекрасна оранжева книга с дъх на портокали прочетох, че можеш да излезеш от историята, когато поискаш ... даже преди да е дошъл краят й. Тази история (ако мога така да я нарека) няма край... Не знам дали е защото няма начало, или защото започва преди да е приключила, което според Аристотел е необходимо ... Ама сякаш през вековете нещата някак се променят. Пък и имаше нещо по средата между липсата на началото и тази на края...

(Мисля, че е време да спра да пиша писма и да ги адресирам до себе си...)

На 14.04.2010 г. – получих писмо. Донесе го един сив гълъб до прозореца ми... Не беше от мен... В него пишеше: Вече можеш да летиш...

Тази история няма край, защото едва сега започва... Тъкмо отделих върховете на пръстите си от перваза на прозореца и...


КРАЙ