събота, 30 януари 2010 г.

Дилян Еленков

пролет е и ние още не се познаваме
още не сме се свенили
още не сме говорили шептяли
не сме ходили на кино
в парка по улиците у дома
който не сме създали
деца които не сме кръстили
още не сме откривали себе си
не сме пътували пристигали
някъде не сме се губили
не сме се събуждали заедно
или единият преди другия
още не сме се държали за ръце
потяли под завивките
още не сме се карали и ти
още не си ме напуснала
пролет е и ние още не се познаваме


* * *


тези излизания изпълзявания
на стълбището в асансьора по стълбите
през градинката лалетата здравей на градинаря
който едва не извади окото си с една роза
през уличката през реката
здрасти на момичето което беше красиво
което сега е пълно и мете и ми се усмихва
на което и аз се усмихвам
но не както преди когато беше слаба и красива
усмихвам се притеснен и лицемерен
отвратен от себе си и от нея
после влизам в магазина за малко през стъклото
със същата усмивка със същото нещо
цигари и бира цигари и бира
винаги мил и с точни пари
на излизане се отърквам в корема на една
казвам здравей и извинявай едновременно
после изпускам бирата която се пръска
краката ми се нарязват колената лактите
между лалетата розите асансьора
пропълзявам с усмивката здравей извинявай
с роза в едното око другото търси
ключовете бърка в нея намира я слаба
както беше преди както беше някога
не мога да отворя вратата на асансьора
едно малко момиче което току що се роди
ми помогна ми се усмихва кокетничи
казва хайде хайде хайде в къщи
аз тръгвам след нея тя върти дупе
отваря вратата гали ме аз се изпразвам
въртя опашка лигавя се
тя поставя купичката пред мен
аз започвам да лоча и знам че съм у дома
знам че съм щастлив
и обичан



* * *



не ме търси повече казах й
ти си смахната побъркана луда кучка
помислих си казах й
ти си луда аз не мога така
някъде към 6 сутринта на вратата
тя се притисна в мен целунахме се
аз съм най-тъпото копеле ако се върна казах й
идвай пази ме каза и аз се събух върнах се
поредното тъпо копеле
краката й голи тя падна в леглото
и аз с тези четирима идиоти
малко трева малко амфети няколко шапки
ако обичате разкарайте се на дамата й се спи
на дамата с голото дупе и червените гащи
ок само да допушим цигарите ок щом домакините искат така
после лежа до нея спомням си
голото й дупе амфетите
как да заспя с това нещо между краката си
прокарвам ръце по лицето й шията
по нея вените пулсират сърцето й диша
о боже това е моето сърце
обърнах се почетох буковски
да го духаш копеле ти си бил щастлив
и пак с лице към нейния гръб нейното младо тяло
наведох се росата мокреше тези червени гащи
които дръпнах в страни толкова можех
загледах се в нея беше леко набола
с малка капчица по средата която изпих по дяволите казах
слушах я как диша спеше бръкнах с пръст леко се размести
да й го вкарам ли не по дяволите не по този начин
извадих си пръста и отидох до банята
отвих последната тоалетна хартия от рулото
увих си я около хуя и се изпразних в това нещо
после се върнах до нея още отвита още червена
казах майната му може би друг път завих й задника и легнах до нея
моето малко копеле пак се обади
някой ден миличък казах някой ден миличка
казах и се загледах в жълтите петна по чаршафа й


Ариел моя любима


Ариел моя любима
ретро походка подходяща разрядка
червена с вкус на желязо
разперени пръсти лепкави мисли
бунтът на фасовете
хапки червило надписи отзад
търсене на обеци зазоряване
изгоряли дрехи спомени
за депо трамвай крака
и нещо между тях


Ариел моя любима
овехтяла побеляла проскубана
дори и там
днес съм приказлив и ще ти кажа това онова
плачи докато си гола защото никога няма да плачеш
плачи както никога не си плакала
плачи преди да се качиш в планината
където ще забогатееш
от диаманти и нефрит
и отговорите на всички китайски поговорки


Ариел моя любима
аз не плача вече
нито за теб нито за мен нито за разкъсания ни господ
твърде дълго те чаках
да се начукаш с него
вече не питам не искам да знам
дали си щастлива
аз седя в зелена лодка
километри нагоре и надолу
стискат ръцете си


* * *


вкусът на изба
споменът за теб и нещата които искам да кажа
не ми се прави на недостъпна
аз не съм твоето приятелче сестра дружка
аз искам да те еба
не искам да виждам като се виждаме
синините по врата по слабините краката ти
оставени от някой тъпак
докато изливаш върху мен мислите си спермата му
усещам как полепва по мен
а когато поискам от теб путката ти
вкусът на изба
аз искам да съм твоето приятелче сестра дружка
е което получавам
върви по дяволите мислите и спермата
на този тъпак



* * *

От това, което казва г-н Вонегът, добре знаем как да се боим. И от какво. Г-н Вонегът добре посочва колко са опасни глупаците, тъпите, загубените. Въпросът за изборът като такъв, претърпял своите цикличности, леко оправдава последните. За глупостта и тъпотата няма извинения. Извинете ме. Приемете ме глупав и тъп, защото сега възнамерявам да се изпразня върху ви, и вие няма да ми се сърдите. Вие ще ме обожавате. Вие ще преглъщате, дори без да съм дал петте лева. Супер, с тия редове загубих хуйовете, на които не държа, дали спечелих путките, както искам? Еби ги. Ебете ги. Изобщо, ебете, когато можете. И както можете. Когото можете. Защото зад всичките ни божествени дела ние сме ебачи. Бог ни е направил така. По негов образ и подобие. Някои от нас не са доволни с положението. Интересно. Недоволните създават религий, започват войни, бият жените или съпрузите си. Децата си. Сексуалното насилие присъства във всеки аспект. Племе, завладяващо друго племе. Най-добрия начин да те подчинят е да ти го турят. Помислете само. За Големите Ебачи и Големите Наебани. За водата. За земята. Девствеността е набучена на финансов кол. Дефлорация на жизнената ни среда. Когато това приключи, а то ще приключи скоро, ще останат само чекиджии. Океаните ще прелеят от вторична супа. Бульон. И, прощавайте, но там няма да се зароди нищо свястно.

Прочетено на 24.01.2010г.

вторник, 26 януари 2010 г.

Яна Пункина

източен вятър

Не е трудно да си представиш, че тя още го чака да се завърне пеша от Япония,
пълен с мълчания, преметнал на рамото си все същото избеляло одеяло,
отново наблъскано с прахта на Исфахан.
Китарата му, не е трудно да си представиш, е започнала да губи лака си,
косата му е останала някъде в Индия, или е паднала жертва на китайските власти,
лицето му все така излъчва объркване и мир.

Не й е трудно да си представи, че той ще потропа на вратата й много рано сутринта.
Среднощ тирът от Истанбул го е оставил на околовръсното, защото се е прибирал във Монтана,
и той е трябвало да извърви пътя си през квартали, чиито имена не знае, обут в тънките платнени кецове, подарени му от един немец в Мумбай.

Че той не знае, че тя се е преместила, и когато застане пред къщата й с измръзнали пръсти на краката,
звънецът няма да работи, а когато потропа от вътре ще се разнесе свиреп кучешки лай.
Майка й ще слезе сънена, ще предложи кафе, но той ще иска само адреса й.

Че в София ще е зима, каквато той до сега не е виждал, тъмна, сива, суха и минусдесетградусова,
парковете ще са опустели, от шахтите ще се издига дим и кучета ще спят от горе им, а лицето ще реже свиреп източен вятър, същият който го довя.

Не му е трудно да си представи, че ще го лъхне миризмата на кафе, когато тя му отвори вратата на тавана си, че ще е по тениска и боса,
че ще го попита „изгуби ли младежкия си гняв, и ако да, какво спечели?“ а Япония няма много да я интересува.

Че ще е много по-бяла, от колкото я помни, и хипарските дрехи ще са прибрани до лятото,
че ще мълчат, и тя, може би ще се разплаче, но няма да посмее да го приближи, и въпросите й ще я напуснат, ще я оставят да се справя сама.

Не й е трудно да си представи, че той не е станал герой, още по-малко самурай, но е бил всичко друго, и малко преди да мине моста над босфора е проял месо,
че се е научил да свири на китарата си без да къса винаги една и съща струна и може би е пожелал да има професия и дом.

Не му е трудно да си представи, че тя ще му каже : „Сега съм друга, животът ми изтече една нощ, колената ми омекнаха, плаках на непознати рамене и скитах из ревящите тълпи, кожата ми се наби със прах, гласът ми се омърси, и месеци наред живях със мисълта, че крайниците ми са сглобени на грешните места. Не те обичам, не обичам никой друг, и вече не знам дали мога да обичам.“
Или пък нищо няма да му каже.

Не й е трудно да си представи, че тогава той ще се обърне безмълвно и ще си тръгне, ще отнесе мълчанието си обратно в Марибор, или Барселона,
не ще се мъчи да бъде като другите,
а тя вечно ще се чуди защо за любовта може да говори само на английски или да мълчи.

В редките сутрини, когато духа източния вятър, той, който вечно стои в сърцето й,
стига пред прага й, представя си тя, колебае се и крачи из камерите,
ръката му се вдига, но не посмява да потропа, представя си тя,
той после се обръща и заминава, още на някъде.



Телата

телата
приучени да са самотни
градят ръце около себе си

никой не би могъл да разпознае
момичета
в невидими прегръдки
мислено целувани мъже
във автобуси
опашки
неподвижно любени жени
за зеле
и за хляб
пелтечещ старец
в асансьора
погалва единайстия бутон
а гърлотго на инкасаторката
се свива от вълнение

телата
превземат недокоснатите хора
самопрегръщат се
и нецелуваните
съвсем сами
отпиват от вкуса на устните си
във топлите си ореоли
по улици
разминати със тайните си
погалени и стоплени
от собствената кръв
не изпълзяваме от себе си

телата
само когато са докоснати от друг
разтварят сетивата си
навън




град


набъбнали до пръсване се трупат дните
като череши черни, юнски, нескончаеми,
във кули купесто-дъждовни нарастват
потни спомени от залези и изгреви,
които
заплашват да излеят град от костилките си
над този град
където всички тръгнали сме голи,
слънчасали и натежали от миризми и звуци
на липов цвят
на мърша в парка,
на музика от зеещи прозорци,
на котки, на трева,
на риба пържена
и на стопен асфалт
на задни дворове, в които
от жегата изблъскани нахлули са
цели семейства :
караници, тайни, любови - само от гласове,
чиито собственици забравили са границите на дома
и на приличието в тази жега.

набъбнали до пръсване се трупат дните,
а нощем улиците скачат през прозорците,
града бумти и диша в спалните,
и с пиянски смехове от дворовете
нахлува изгревът.
като череши черни тръгнали жените
във летни рокли, набъбват със желания и голота.
сурово време властва над площадите
в контрастите на обедната жега се олюляват старци,
търсещи сянка,
на "ти" обърнали са всички продавачи,
защото потен въздуха е и се трупа купесто,
а от саксии по балконите като предупреждение
тече вода.

набъбнали до пръсване се трупат дните
и зреят в тях зърната лед и лудост,
които един следобед се изсипват заслепени
и подивели от адски ритми
по покривите ламаринени танцуват дяволски танци
отскачат в бяс от керемиди, черешите обрулват,
заливат улиците със реки от сладост
и клони влачат пред трамваите.
подхванати от тежестта на лятото,
от потни спомени, черни череши, рокли,
нощи обвити в тежък сладък аромат,
чужди гласове, крадящи тишината от отворени прозорци,
и изкушени погледи
желанията ни се трупат в облаци
високи като кули и зреещи за следващия град.



краят на парка


пък ти идвай понякога – казваш
преди мълчанието да намушка гърлото ми
нагълтваме си думите със мъка
и хълцаме когато се усмихваме
количките доставят бебета по домовете.
банален петък за разходка
рутинна светла вечер пълни парка
баби, деца и кучета под строй
гласът ми глътнат гвоздей тея дни
само минавам – казва и издиша
но повече мълча
но повече мълчим

небето се натяга първо акварелно,
после маслено
после мръсно
слиза из софия и застудява.
в главата ми се нижат пропагандни речи,
притиснати от знамена и гняв.
организирана омраза.
топчето яростно по масата подскача -
до понеделник цветовете се стопяват.

идвай понякога във парка – казва
два пъти
и двата пъти ще бъде изневяра
дори да следвам само топчето със поглед
докато подскача между потните тела
и потните бутилки бира.
или да чувствам топлия ти дъх
по голото си рамо на някакъв концерт,
и блъсканицата за извинение
а после да го прегърна и целуна
да остарее погледа ти
и после пак да идвам в парка
и да те гледам
и да мълча

идва есен
идва зима
идва пролет
мълчанието хванало е корен и расте
желязно във дробовете
гласът ми почнал да ръждясва
някакво куче лае до побъркване
небето идва с края на света
докато вървя по братската могила
отекват топчета за тенис
косата ти разцъфва в станиоленото слънце
като на елф

години расло
мълчанието е ръждив пирон
цъфти безплодно и безмислено в главата ми
решим ли да говорим
безбройни запотени думи за политика
яростни речи
възбудени за музика
докосвания за убедителност

решим ли да говорим
стигаме до края на темите
краят на парка
краят на света


Прочетено на 17.01.2010г.

четвъртък, 21 януари 2010 г.

Ясен Василев

ТРАНСМУТАЦИИ

когато зачена идеите си
от нищото
когато снеса думите си
от нищото
когато покълна от текста си
когато се излюпя от творбата си
тогава ще израсте името ми
от нищото
тогава в deLIREium
ще раздавам плодовете си
ще разпадам егото си
ще се клонирам
ще играя commedia dell’arte или театър на абсурда
ще разпръсквам семена кълнове и спори
ще разрушавам структурата на съзнанието си
ще заключвам тайните си в кули
ще окопая себе си в крепости
ще боядисвам брадата си в синьо
ще обличам новите дрехи на царя
ще скривам името си като Румпълщилтскин
ще съм риба която мечтае да стане човек
ще съм човек който мечтае да стане дърво
ще се вкоренявам надълбоко в себе си
ще се задълбавам в телесното
ще плувам в еротика в готика в романс в транс ще потъвам
ще преодолявам кръговете на годините
ще свивам гнезда ще дълбая хралупи
ще излитат птици от короната ми
кондори корморани свраки гарги гарвани и врани
кукувици кукумявки кълвачи и колибри
сокол орел и ястреб ще излитат
ще излитат делфини слонове и носорози
ще се разтягат безкрайни монолози
ще се протягат безбройните ми клони
накрая сам ще отсека стеблото си
ще останат корените ми
ще останат кръв кости кожа коса и кора
ще окапат всички листа клети клетки и гениални гени
виртуални вируси ще плъзнат



ТЕОРИЯ ЗА ТЯЛОТО


не очите са важни а тялото
оловнотежко закотвено
насред буря в бутилка
размеква се
разтича се
разпада се
после се събира
като кал като глина
се смесва омесва
размива
затрива
изтрива
в другото тяло

когато Тя спи
когато вретената горят

и двете тела са едно
те се поемат един друг
и се сливат и се търсят един друг
в себе си и в другия
забравят се и се преоткриват
загубват се в теорията
какво трябва да бъде
вътре докато избягат от плътта си
докато разкрият гениалните си гени
докато разголят безсрамно клетките си и ги разпратят във всичките непознати посоки на нищото
докато удавят себе си и другите в жаждата в надеждата си
докато спрат да мислят с тела
докато започнат да говорят с очи

и твоите очи са вече мои очи
и моите очи са вече твои очи

дотогава те ще репетират заедно смъртта
ще се заключват в кулата
ще репетират тялото което желаят
ще репетират тялото от което се боят
ще се въртят и ще се връщат по витото стълбище
ще скъсват с вече изпреденото
ще мастурбират ще оргазмират
ще омърсяват бездетната материя

Царят и Царицата
до тринайсетото отместване на часовниковата стрелка преди завършения кръг

после ще прободат пробудата
и ще потънат наново в реалността
и там ще искат да се удавят един друг
и да се удавят един в друг
но там всичко е невъзможно
а когато свършат – целувката на Воайора –
и отново очите са влажни
а тялото – презаредено

когато Тя бди
когато вретената се въртят

ще се превърна в хартия
ще вляза в хиляди чужди глави
ще се препарирам на празния лист
завинаги
защото почеркът дълбае белег че си бил



МАКАРОНЕНА МЕЛАНХОЛИЯ


всички пътища водят
в неделя обут с един ботуш
отпътувам с лъжица и с вилица
завързан с веригите за бавно хранене
рим е 7 хълма паста в чиния
канелони
талятели
равиоли
пенне
фетучини
лазаня
ригатони
7 хълма паста
опръскани със синьо сирене и кръв
с фонтани болонезе
с акведукти песто
със зехтинени реки
с моцарелени площади
с пармезанени сгради
със статуи от чесън
с древен форум от прошуто
с аспержени колони
с доматен колизеум
с испански стъпала от шунка
с маслинени куполи
на катедрали от бекон
рукола рикота и рагу
с ватикана халюциногенна отровна радиоактивна
гъба в центъра на рим
макаронени пипала пълзят из улиците на града
аз обхождам площадите колоните и сградите
свети петър храмът на минерва сенатът форумът и пантеонът
и набождам всички кардинали като каперси на върха на вилицата си
после хрускам шумно цялото християнско воинство
дъвча епископи отци папеси папи антихристи
и с пълни със спагети уста на истината
шепна
това е философия на храненето
пийте вино пишете библии и
като няма хляб и зрелища яжте рим



МетроПолис

в град под стъклен похлупак
ожулените колена ще търкат релсите
ще отпечатват картата на мрежата
вълчицата ромул и рем
синхроничност и константа
неоновите очи ще мигат
релси и тунел през времето
метро

утре
вчера
днес
съвпадение и случайност
ойкуменополис
хелиополис
метрополис

небесен трус
хвърчащи пътни настилки
разбит соломоновия храм
навуходоносор и нострадамус
синхроничност и константа
бъдещето ще остава някъде зад нас
в подземията по разписание
метрополис се срива



SCARABEUS SACER

този който ражда сам себе си
едва ли страда от едипови комплекси
едва ли познава електра отблизо
той изпълзява като змия от земята
и наоколо виреят зли поличби
растат магьосници
в седалището на окото му
лодкарят неуморно гребе небето
мътят се звездите люпи се ковчегът
отваря се клепачът на луната
и корабът потъва в слънцето
испанската армада в облаците
обречен е лудият тристан
гео милев трябва да умре
обезобразено егото
там някъде крачи едноока
самуиловата армия
там някъде крачи обезглавен
последният поет и
септември септемврира скарабея



Прочетено на 17.01.2010г.

вторник, 19 януари 2010 г.

Андриана Спасова

Точно в пет бях

Имах среща с очите ти,
за които нарисувах тялото си
по свой образ и подобие.

Но те няма да видят
раните, белезите,
които набрах в градината на ада.

Ще открият само Нарциса
на болката и любовта.
А аз отдавна ще съм си тръгнала.



207 блок

Взе ли ключовете?
Закопчай вратата!
Колко са ми ниски
обвитите в панел
девететажни блокове.
Колко са ми долни.
Особено този Г-образният.
Как вмества на м2
най-злите бабички-стражари
на най- големите джанки.
Сега това опасно място
е по-краткият път
до Супера.
Малък и смешен блок.
Като го загледам
от глава до пети
етаж трети ми е до главата.
А преди всеки балкон,
особено първите, по средата
бяха до горе пълни
с вряла вода и крясъци
на още живите кокали и кучетата им.
До трети пораснах,
но отивам да играя
без срам
да крада
ябълки от камък.


365-ят ден

Старата година мирише
на декемврийски лъчи от плажа
на музика от слушалки
на ботуши от кожа.
Мирише ми
на дядото на пейката вляво
на обеления ми лак в керамика.
Усмихвам се широко
отвесно се хилят
гълъбите до дядото.
И те ми миришат.
Но най-осезаемо ме дърпа
уханието на мед и земя
в двете ми ноздри
отварата на баба
против кози грип.




Жената на дявола


Убил жена си, тя нищо против нямала,
пък и той, уж без да иска.
- Отива в рая!
Пречукал кучката си, неведнъж, а цели седем,
но тя не спирала да лае.
- Отива в рая!
Претрепал двамата си сина, изрусени примадони,
с твърде нежни гласове цитирали са Данте.
- Да не повтарям! Отива в рая!
Заклал тъща си, гузен бил, че парите свил,
Мизерията притиска.
- Да потегля и той към рая!
Накълцала мъжа си, и таз добра по време на вечеря.
- Богомолката след акта, събира сили, да роди.
Да пропълзи и тя до рая!


Преспал със сестрата на жената,
като две капки усойници били.
- Да се обичат хората! Отива в рая!
Казал „ Бог е мъртъв”, от любов към словото,
φιλοσοφια .
Отива в рая!
Лъгала, за туй ти, онуй ти,
знаеш как е.
- Отива в рая, истина ти казвам
Напушили децата котката, пък и котарака.
- Правата на животните не пиша.
Отиват в рая!

- Последно.
- Часът удари дванадесет.
- Изслушай първо:
„Чувствам се обезобразена, обезформена, обезсмислена”.
- Спри се бе, спри се!
Какво си ти – мъж, жена, дете?
- Самоубиец е, не виждате ли!
„Зачеркнах се веднъж завинаги
от този ад на земята.
Един довод не ме спря.
Тотално сриване до дъното
и под него.”
- Ужас, ужас!!! Спрете я
тази грешница!
Да не продължава!
Място за нея няма тук.
В пъкала я отведете –
Веднага!
- И при всичкото добро,
което е изтеглила?!
-Веднага!
Ще срине раят ни!

АДът
е моят дом
в дните на отричане
на многото „Не” към живота.
По-добре активно пре-стъпване
на закони, алинеи, членове,
от липсата на ход
дори и при шах-мат.
Няма кого да съдят
по Закона за самоубийствата,
иначе член 66, алинея 666.
Функцията я иззема
огледалният съд,
който не е корумпиран.
С дванадесетия грях
се припознавам,
но запазвам лика си.
Жената на дявола
се изхили доволно.



На карфица


Тялото ми – о-чукано,
хербаризирано в колекцията
от твоите мечти.
Сетивата ми – про-смукани
от бози американски.
Душата ми – гръцка априорно-
публичен дом.
Не лети в облаците при Зевс.
След пълен контролен преглед
„любовта” е цензурирана
от лекарите с диагноза
псевдо бременност.
В центрофугата отидоха
думите –
и пак безцветни останаха.
Цикълът е регулиран.
Отказвам спираловидната схема –
шахматно ще подходя.
Моделът за „Спящата красавица”
не функционира на практика.
Ако трябва 100 години
самота
да те чакам,
ще се обездвижа,
ще ми хареса съня
и няма да бъда
Буд(н)а за новото.
Колекционираш красиви пеперуди,
за-чукваш ги с карфици,
кръщаваш ги с женски имена.
Даваш им главни роли във филма си,
но до диалога така и не се стига.



Отвътре


Въображението ми
се е загнездило
в матката.
Силата ми
изкача
изпод ходилата.
Гласът ми
рикошира
при издишане
на белите дробове.
Задвижвам
тялото си –
местя
планини
по време на от-дъх-ване.
А той – Дъхът-
най-мощен, най-видим-
на стоп кадър
при парализиране.
Имам право
на още един ход.



Яворова болест

Спри да питаш.
Виновна съм, а ти си
баш от този свят.
Аз съм художничка и анорексичка,
племенница на Яворов.
Обичам очите ти –
от тях не ме е страх.
Само те говорят в мен
на езика на Платон.
Любовта ми е свърталище
за удавници.




Заровен плавник

Златна рибка е
банален плаж
с намусени миди.
Интересът ми се оплита
около водораслите
под краката ти
и гледа към Одрин
да корабокрушира
без прибори за плуване.
Гнусни са амбициите.
Медузите са гнусни.
Нищо. Вкусни са.
Има бисери
по цялото крайбрежие.
И какво... следва от това?
Натисни save,
но играта на жабки
не ти носи ключа,
скрит уж на шега.
Сега дори и чайките
не знаят къде.




Нови форми

Гледам го в очите. Седя на последната седалка в тролея, която е перпендикулярна на останалите отдясно. Така съм срещу него, но само защото той не си седеше като хората, както се очаква – направо, а настрани, пренебрегвайки отсрещния. Не мога да се сетя точно сега защо бях тотално изтощена и защо гледах толкова втренчено. Не искам да описвам на дълго и затова лъжа, че не се сещам, а и се раздразних, че на забавен кадър ми идват мислите. Осъзнавах, че съм напълно неадекватна и обяснявах на мозъчния си цензор причината. „Мили, Цербере, зверската жега ще да е”, която целенасочено прояждаше порите по тялото ми, порите около главата ми и вътре в нея. Тя цялата сега е един спукан мехур, от който не изтича нищо, няма сиви признаци, няма зелени вещества. Няма дори черно-бели картини.

Още ако се доанализирам, ще прескоча отвъд женския свят, ще отхвърля и мъжкия като най-възможен неин заместител и ще заключа само – Дебил. Да, гледах като дебил, като темерут...и без да се сравнявам и да стоя на подиума зад метафори и символи, пак си гледах уродливо. Толкова много мислих за някакви задачи по деня, които прераснаха и придобиха странни форми, и толкова много слънцето ми доказваше, че не му е сега времето затова, а и си беше право, че пътниците около мен го отнесоха незаслужено. Не им стигаше блъсканицата и задръстването на „Петте кюшета”, а сега и едно такова, из-родено, решило безпардонно да се показва, да се перчи...че му е тежко. „Ехоо, тежко ми е” – стена протяжно. Не действа. „Чуйте ме, тежко ми е!” – злобно крещя, ама през стомаха. Не върви. Накрая какво ми остана. „Много ме потискат физиономиите ви. Никакъв срам нямате така да ме зяпате.”

Гледах го, без да осъзнавам, че го гледам. Но на първо време. По-лошото дойде в онзи момент, в който се опомних. Гледах го право в двете очи. Важна е вметката, че е в двете с моите две. Да беше за малко, да бях направила после гузен вид, че съм се отплеснала и неумишлено съм се спряла точно върху него. А то не – продължавам. А той е възрастен. Толкова, че няма как да събуди интерес или някаква емоция, или просто да раздвижи сетивата у мен. Плешив и обикновен не, но апатичен и скован. Очите му показваха, че не може да си обясни какво чудо ме кара да го зяпам и да мисля, без да помръдвам. Бърка се. Раздвижих се, когато той се направи на отнесен и се обърна. И после пак се засякохме. Все едно играехме на онази психозна игра, кой по дълго ще задържи очите си отворени без да мигне и на кой нервите по-дълго ще издържат. Цялата драма се разигра не повече от половин минута. Знам и защо. Знам точно какво си мислех. Не мисъл, а картини, които изникват, не се застояват и преди да се осъзная, вече са си отишли. Даже се обръщам подозрително и се озъртам, дали някой не е ме е разбрал, не е разкрил какво съм го замислила. То не е нищо, но аз дебна детективите в главата ми, които чакат да се издъня. А образът си е един и същи, удвоен..уголемен...

Гърдите й. Те бяха и още са си много големи и хубави. И сочни. И плътни. Останах вцепенена, макар да запазвах външно самообладание. Даже и се хилих над добре скалъпените шеги, които моментално се самопроизведоха от мен. Помня, че при първото си опомняне, а то беше второсигнално, нечленоразделно, възкликнах нещо подобно на „Уааа”, а първично си казах „ауууч”. Да, уплаших се, макар страх да е силно казано, защото не бях застрашена да изчезне моя вид, но един такъв психологически стрес. С него потвърдих женската си природа. Да, завиждах и ме беше яд, че ги нямам същите, завиждах, но доколкото, че сама се предизвиквах да се опомня и да видя докъде съм я докарала аз със моите, аз със себе си. Да, злорадствах, че всички други кусури биха се преглътнали и заличили, злорадствах дотолкова, доколкото исках да се убедя, че няма как да е съвършена, нямаше да се познаваме тогава, нямаше да ми ги покаже и то на публично място. Но всичко срина моите утвърждения и моите навързани като войничета в колонка „да-та” с един неоспорим факт – моята „В” чашка, която нагло ми се присмиваше не отгоре, няма как, а отвътре. Колкото и скъп сутиен да си купувах, с каквато и повдигаща материя да беше, колкото и да ми беше ооо любимия ми и да се чувствах сексапилна, сега ми идеше да си го сложа на главата и като щраусите да се скрия от света, от света на големите възможности, на големите дарования, на големите гърди.

Нямам нейните цици и какво от това. Имам малко по други и е добре да не го пренебрегвам. Кого? Онзи същия претенциозен и нахален до безобразие факт. По-ниско нямаше накъде да отида, да се самоунижа. Така си мислих, без да си вярвам. А това не беше кошмарът със страховитите чудовища, а просто едно самопризнание на място с цивилни хора. Да говоря за сексуалните си блокажи, не е нужно да съм луда, но и не пречи и не го отхвърлям. Но аз казах ли му го право в очите? Не. Защото твърдя, че не виня майката природа. Твърденията са за тези глупаци, които без друго не могат да живеят, без друго са прикачени към някоя аксиома и там висят като кукичка и кукуват над екзистенцията по принцип и изобщо.

Тя е умна и не е руса...и няма идея да се изрусява. И най-важното – приятели сме. Тъкмо затова не ме е срам да бъда искрена пред нея. Да бъда долна и посредствена, да бъда цинична и комплексирана, да бъда животински жестока и отвратителна. Хиена да съм, няма да я впечатли. На лешояд да се преобразя, чучуло да стана, другите ще ахнат, ще охнат, най-много да се изхили и да ми се израдва на пъстрото въображение. Колкото повече го гледах в очите, толкова вече той не се правеше на наивно отнесен и непроумяващ вълненията ми, а се вторачваше и искаше нетърпеливо да узнае. Няма какво, господине. Пред тази гледка и ти, и почти всички мъже, момчета, в преход от едното към другото, ще почувстват топли импулси на възбуда или просто казано ще им бъде добре, ще им е хубаво. Но аз знам, функцията на гърдите каква е, тя е двояка – служи и за уплаха на жужащите около нея оси. Конкуренцията е винаги даденост, животински инстинкт, и всяка жена желае да бъде властващата Майка на рояка, който да я обгрижва и да й се подчинява. Сега осъзнавах, че майката природа, а не професионалният успех, я е дарила с тези изящни форми. Същата тази, заради която поглъщах сутрин два лимона с мед, с преоткритата за пореден път голяма идея за здравословното отглеждане на частите от тялото. Да я упрекна, майката, че е несправедлива, не на публично място, а тихо в себе си. „Майко, виновна си за всичко, което не си харесвам от мен и по мен. Няма да ти ям лимоните гадни и противни, с много витамин C и чудесно ароматизиращи чая ми”. Нее, толкова е клиширано и прибързано, няма да съдя даже и на ум. Отдавна обаче бях опорочила законите на всемира. Така че сега се налагаше дори наново да ги утвърждавам и да се отхвърлям, за да поникне новата аз.

Осъзнавах, че не съм мъж, за да ми стане. За да ми е добре, като й ги видя. Но осъзнавах, че не съм родена и на остров Лесбос и няма как да потръпна от радост, че виждам гърдите й. Нямаше да бъда смирена или лукаво смутена от гледката и после като добър послушник и приемник да напиша някое стихотворение за Сафо. Няма – теменугите на Яворов не ме интересуват, поне не по този начин. По-скоро, се опитвам да понижа градуса на ескалацията ми, по-скоро баща ми е Фройд и аз осъзнавах, че тя е садист, а аз мазохистично копнея да бъда потисната. Само така ще мога да соля раните си, които преди това е нужно да ги сътворя, да ги проима, все отнякъде да ги намеря и да се справя с тази задача. Накрая идва момента, в който ще ги мажа с естествени лечебни билки, или така силно ще викам болиии ме, че някой все ще се прилъже и хоп в клопката ми е. Унищожавам гръдния си кош, за да мога после да показвам това, което всеки би искал да види, ако не защото са големи, поне от съчувствие, притеснение или най-добре от любопитство. Искам да му бъде интересно. Какво си мисли, че гледам в очите му. Подлагам го на безмилостен експеримент – дали ще подаде, дали Аз или мислите ми са по-важни. Мъже! Феминистично бих прозвучала и затова не го упреквам, че се провали над задачата си. Аз все пак изглеждам и уморена, не много прелестна и не с къса пола. Вижда й ги през мен. За малко те обричам на презрение и безразличие. Лицето ми продължава да пази онова хладнокръвие и привиден идиотизъм.

Издишам тежко и се замислям – дали й тежат, дали пък нямат целулит. Поне малко е неизбежно, така казваше една близка за своите, които бяха още по-големи, да му се не знае. Моите къде отидоха на този фон. Аз поне не мога да се оплача от това, да ми тежат. Отвращавам се от себе си, за кратко. Жалка съм, колко още мога да падна... мисля не много още. Вече отстъпвам място, не разбира се на възрастната жена с провиснали прелести, която ме гледа отдавна, по-скоро с притеснение, отколкото с укор. До мен сяда, направо на моето място се настанява удобно в цялата си сияйна красота благословията ми. Простила съм й, че има големи цици. След като съм се уплашила, завидяла, неуместно израдвала, самопризнала кой е с едни гърди напред, вече идва катарзистния последен напън, който се отприщва у мен. Нямам нищо против, дори съм щастлива, доколкото изобщо бих пожелала своето щастие. Естествено, че ако моят свят, най-общо казано любовен, не е добре, няма да е и добре да отприщвам вампирясалото си его, което се самозахранва от и през другите. Но все пак първо корените да се видят. Не е нужно да бъдат досадни и пречещи бурени за изкореняване. Доволна съм, ако призная, че в тялото ми освен органи, има не само разсад от момини сълзи и кокичета, а има и зюмбюли, лайкучки и да кажем кипариси. Чувствам се по-привлекателна, когато съм пъстра и има от мен какво да се вземе. „Какво да си взема?”, се чудиш. Не знам, но мога да ти дам. Погледни това, което най-много те дърпа към мен.

Убедена съм, че подобна комична ситуация ще сполети, ако вече не е, някоя позната. Приятелски съвет – освен всичко друго, което е в главата, нещата в момента са важни. Мен ме спаси не наближаващата скоро спирка, а че той не можа да ме обори. Аз осъзнавах цвета на очите му, поне дотам стигаше моята адекватна обективна гледка. Гледам в очите на един старец и най-странното виждам зениците – зелени, веждите – дебели. Осъзнавам погледа му върху моя и в същото време виждам нейните гърди. Как ме е яд! Някак поне щеше да остане мистериозно и с огледална преобърнатост всичко, ако не я сепна строгата Андриана. Тя със свити устни, протъркващи с пронизващ звук зъбки, с големи не очи, а диоптерни очила, всеизвестната карикатура за фригидна даскалка, безмилостно съдеше и циците, и невинния човек, и хубавия секс, и липсата му. Тцтцтц – не е тя, не е чак такава стерилно самозавършена. Позволява да прониква, да пропуска през нея другия. Не е тя, но Спасова ще да е виновницата – майката ли, бабата ли, някоя от тях или и двете на квадрат, важното е, че сега нямаше време да се вини. Малко й оставаше. И тя продължаваше да го гледа и да иска да му каже истина в очите, нейната ли, неговата ли, истината да каже. Слизаше след малко. Добре. Диша, издиша, диша...не диша.
- Извинете господине, исках да ви обясня какво значеше въпросителният ми поглед към вас. Интересувате ли се?

- Да, кажете. Аз не виждам тук въпрос, само идея някаква.

- Прав си зяпах те, без да ти отдавам внимание. Цинично и нахално те гледах!

- Ъъъ, логиката?

- Вие господине, съгрешихте!

- Обижда..

- Не, не съм арогантна и не съм с „куца история”. Какво ще ми се обиждате, я се погледнете и се засрамете веднага!

Продължавам да го гледам настоятелно. Човекът става все се по угрижен и дори малко ядосан. Той разбра на какво ми заприличаха очите му. Знаех си, че му харесват гърдите й. Няма възраст и визия за това. Мъж ли е, мъж е.

- Госпожице, бихте ли ... – една жена, на средна възраст и много стилно облечена, ми прави фин намек да си пооправя белият потник, на който един рак се пита „Да бъде или да не бъда? Поглеждам се бързо и какво да видят зелените ми очи – неприлично разсъблечена и почти всичко се вижда от деколтето ми.

- Да, благодаря – правя се на засрамена, докато се наслаждавам, че имало какво да се пипне у мен.

Преди да слезна в тунела на „НДК”, изстрелвам пред господина, по-малко безразличен вече:

- Да, но пък имам стегнат задник. Който ти оцени.

Той потъна в подземието, буквално му прималя и с жалко стенания издаде нещо, наподобяващо нечленоразделни звуци:

- Ааа!? Ее ..ооо да! – Иии другата дори не е тук.

- Новите форми, господине, се хилих на слизане.

Прочетено на 10.01.2010г.

събота, 16 януари 2010 г.

Диана Кирова

Скитникът - моят любим

Как иска той поет да бъде,
Луд математик, физик с гениален ум,
Отшелник с чувства по-дълбоки от бездната над нас,
музикант, що с финост човешките души
изпълва или пък художник, който
красота дарява само с цветове и щрихи.
Как иска той да странства в битиета най-различни
Странен скитник без посока.
Да дава и дарява без да взима.
Но за тез желания безброй време нивга няма
и кой е пътят негов, той иска да се отдаде всецяло
една мечта тъй съкровена – просто да се отдаде.
Така той все скръбно пита се и скита,
търси неуморно онова, дето още не познава.
И търсенето често само болка му поднася
от истината за това що сме или пък не, но смелост
има той голяма и не ще се предаде или прекърши.
И какво остава му освен да се взира
в прекрасното небе лазурно и тайнствената звездна шир.
И те го изпълват с красота, с дълбочина безмерна, дивна
и цялата тъмна пустота в миг внезапно светва
с покой и нежност се изпълва.
Така топла е душата му, че в нея могат да се подслонят
всички измръзнали бездомници и всички
гладни скитащи кучета с тъжни очи...
и ще ги сгрее и нахрани със каквото може,
скромно, но от сърце.
Как иска той с теб всичко това да сподели,
Но опита ли се – то стопява се за миг.
И остава душата му сама и неразбрана.
Сама е тя, но не самотна, сурова е,
но не жестока, силна е, но блага.
И ще дава на всеки да пие от нея,
на всеки, що жаден е за неописуемото.
И как би могъл да бъде всичко това,
ако бе математик, поет или художник?
Остава все така недефиниран.
За себе си той не говори, но аз го познавам...познах го.


Живот

Всичко старо отива си безмълвно, тихо
Сякаш никога не е било.
И мигом можем да започнем
Без спомени и без товар...

С душа чиста като дъжд
Дъжд пролетен и благ
Що успокоява и смъртта
Отмива от вените ни стари.
С ум бистър, светъл и игрив
С едно веселие във нас - простичко и фино
От опита горчив дошло.

И в нас не ще остане нищо
А само тихо ще напомнят
Уроците, що пропити са
Дълбоко във сърцето.

И притихваме така -
Без желания и страст
Без умисъл и злост.
Нещо тайнствено ни води
Вдъхва смисъл и Любов.

Но спотайва се щом тръгнем
По дирите му скрити.
За него вятърът нашепва
Когато играе си с тревите.
Ала вслушаш ли се в него,
Само тишина остава.

Името му знаeш - Живот зове се.
И иска той от нас едно -
С огън да го изживеем.


Момина сълза

Момина сълза, ти цвете чудно необикновено
Ухайно си и уханието ти, твоят свян омаен
Ми нашепват тайни за живота.
Ти си наркотик за мен, но чист и свят
Опиваш ме и извисяваш към
Други светове неопетнени.

Стоя така и си те представям
В място сенчесто и хладно
Леко призрачно, потайно
Ти винаги си там – в черна пръст си оковано
И тъжно е как си неспособно да надникнеш
Зад стръкчето трева до теб.

Ала привиден е тоз злокобен плен над теб
Всяка нощ аз знам напускаш нежното си тяло
И странстваш над морета бурни и зъбери опасни
Срещаш се със същества по същност непознати
А после идваш във съня ми и познание поднасяш.

Ще вкуся от ранимостта ти - на сладък танц ме каниш
Към скритото във мен и няма да се жалвам
А вечно ще ти благодаря
За онзи ден, когато крачех по паважа
По сива улица в града
И те видях невзрачно там стоеше
На място все тъй сенчесто и хладно.
И без да искам ти спаси ме
От мене си и от света.


Из романтиката на един психопат...

Tрябва да се отпие от това великодушие — за експонация на една експлоатация — тази, на която си подложен…тъй като обичам да се наслаждавам на мъката ти, то причиняването й ще да е в услуга на най-великото откритие в твоята мимолетност, наречена „Живот“…

Завръщане в миналото:

Ние с теб се родихме в един ден, един час, една минута…1973…болниците някак нямат значение, те са бели кубчета — в тях живата плът умира, но там се и ражда — не е ли прекалено велико за човешката ни нищета? Не, това е едно смътно усещано, толкова подобно на онова, когато се спотайваш в ъгъла на нечия църква — божият дом, обитаван от човека, неспособен да достигне Бог или онова, което е останало от него…

Сега:

Но да оставим философията и да се насочим към онова, което отдавна имах да ти кажа — предпочитах да се възползвам от всяко твое движение, неотлъчно следвайки всяка твоя стъпка — та те бяха толкова жалки и разтапящи се в безсилието ти, че понякога отчаянието задушаваше и мен — онзи мирис на отвращение към всяка твоя болна частичка…Нямах нищо против, че умираш — плътта ти бе бяла, изумително нежна и трепваше при всяко мое докосване — като коприна, ужасена от остротата на ръждясала ножица, бавно впиваща се и разкъсваща една красива цялост безпощадно.

Когато се събуди, някаква небрежна усмивка долетя до погледа ми — приличаше на невинен анимационен филм, в който целувките, издухвани от дланта, полепваха по бузите и правеха хората щастливи. Но ти знаеш — мразя усмивките, още повече целувките и най-сетне — безсмислените ти опити да почувстваш милувките на радостта…онзи злостен трепет, наркотична смес на човешките емоции.

Научих те да мислиш, но никога логично, научих те да чувстваш, но с дълбочина, да останеш в тишината без емоции или мисли разпокъсани и криви, показах ти моя път и те убедих, че те всички са погрешни…

Моят чирак се превърна в порочна невинност.

През седмицата убиваше хора без скрупули, наказваше онези, за които иначе нямаше възмездие, а неделите се молеше целодневно в църквата, болницата или на полето, а аз го насърчавах да рисува и пее. Защото изкуството ни води извън пределите на онова що очите ни са се наситили да виждат и извън границите на сухотата, вплетена дълбоко в изнудените ни сърца. Отвъд, където можем да бъдем с цялата си същност, чувствайки и мислейки в пълнота.

Беше късно вечер и те вързах за леглото, за да поспиш — главата ти бавно потъна в пухестата възглавница, клепачите ти бяха леко притворени — винаги спеше така — сякаш искаше да слееш света на сънищата с този на реалността — не трябваше да се изпуска нищо — нито цвят, нито звук, нито есенция…за сметка на това аз никога не спях, гледах те цяла нощ, за да не пропусна потенциалната възможност за внезапната ти смърт. Това бе моментът, който чаках от месеци насам!

Бяхме останали почти без пари, а това значеше, че тази нощ нямаше да има почивка и наслада — трябваше да намерим от някъде средства, за да продължим онова, което правехме от раждането си, но и за което не знаехме нищо — съществуването.

Градът е пуст нощем, някак неугледен и твърде уединен, за да може огромните му размери да поберат повече от двама…разхождахме се тихомълком, както винаги преди поредната жертва — както ги наричаше обществото — но какво знаеше то? — налагаше наказание за всеки, докоснал се до незнанието, защото излизаше, че според тях човек е задължен да обитава само зданието на обяснимото.

Гол и осакатен крещеше, бягаше…бягаше от нас — великото божие творение се бе оказало крехко клонче на живота, не ще я има вече мъжествеността му, но впрочем кога ли е била?…и ще танцува в харема на унижените и ще задоволява своята господарка — простотата, всяка вечер в онзи час, когато в сънищата му ще се явяваме двама с теб във формата на мрачна грозновата пищност с името Кошмар.

Сега имахме пари….купихме бутилка ром от един денонощен магазин и запрашихме…отправихме се към дебрите на тъмнината, пеейки си онези няколко куплета, възхваляващи пиратите, рома и мъртъвците, докато полъхът събуждаше единствено желанието за вдишване на Настоящето – там където двама с теб обитаваме без време и без място.

Стигнахме до една яма, зееща и молеща за помощ…ямите винаги желаят едно и също — да бъдат запълнени с помия или тяло, което се превръща в помия, затова ти заповядах да легнеш там и да си представиш предстоящото, твоят бъдещ дом и моята мъртвешка площадка, върху която щяха да гният в покой чуждите цветя, защото от мен такива ти нямаше да видиш.

В този миг исках да се отърва от смущаващото ти болнаво присъствие, не защото го мразех, а защото трябваше да се вкуси от самотата — тя е единствен и най-добър приятел на човека — успокоява го, натъжава го, съсипва го, от него не остава нищо, вселената поглъща многобройните частички на разпадналата му се същност...но сетне го съживява, заздравява го, става друг и в него нищо не остава….самотата е сянка, която се превръща в чернилка, когато слънцето угасне…по-черна от нощта, за да може луната да тържествува в ролята на новото горящо кълбо.

Тялото ти съвсем се стопи — ръцете ти се олюляваха и обгръщаха хилавостта ти, а сетне внезапно падаха, отпускаха се леко и сетне се свиваха в нещастен юмрук….на устата ти се появи пяна, очите ти се отвориха в истеричен проглас към височините над теб — бяха лъскави както никога преди, влагата се оформяше в капки, които бавно се стичаха по вдлъбнатите в скулите ти бузи. Бих ги погълнал жадно всички до една...но ето че дойде и твоят край. Дори не потрепна, но така съм те и учил, защото докато кръвта изтича, ние трябва да отдаваме почит на цветовете, а именно на аленото — един от най-прекрасните багри обсипващи стремителността, опасността и бавно превръщаща се в кафява загорялост и накрая — в черна вечност.

Това е краят, аз отивам да отпразнувам първия ден, в който бяхме разделени….

Хвърлям тези няколко параграфа в гроба ти…аз съм всички тези параграфи, а гробът – това си ти — той е празен и параграфите ми също…кога били сме?


Прочетено на 10.01.2010г.

петък, 15 януари 2010 г.

Ангелина Рангелова

Мило мое Дневниче


Мило мое Дневниче,

считам, че е крайно време да се запознаем

после има много време да се опознаваме

Мило мое Дневниче,

името ми всъщност не е Лина

и презимето ми е различно

Ами тебе как ще те наричаме,

като те отворя за пред хората

Мило мое Дневниче,

аз не пиша стихове

просто мисълта ми е накъсана





Мило мое дневниче, днес ще те наричам Бетелхайм


Мило мое дневниче,
днес ще те наричам Бетелхайм -
няма да те пратя
във специализираното заведение,
макар да зная, че ти има нещо -
ти си за от другата страна на бариерата.
Мило мое дневниче,
искам те за себе си!
Може ли човек да пише легнал -
със отворени очи,
разтваряйки ръце срещу хипнозата?
Явно ще те пиша върху въздуха -
ти събирай всяка моя буква,
но внимавай как ще ги нареждаш -
да не излезе нещо друго.
Мило мое дневниче,
приготви си скалпела -
много имам за изрязване.
После ще откриеш чекмеджетата-
за тях ти трябва бормашина -
в моето спокойно ежедневие
всичко е ръждясало,
а отварянето им е наложително.
Мило мое дневниче,
изпиши ми
всеки ден да си създавам малки некомфортности -
с друго няма да ме излекуваш -
нито със омайването от вълшебни приказки,
нито със екскурзия до Бухенвалд,
нито с пропуск за специализираното заведение -
нали си спомняш,
че те задържах за себе си.



Мило мое дневниче, днес ще те наричам М...

Мило мое дневниче,
днес ще те наричам М...
Трудно е за произнасяне...
Спокойно,
да го кажем бавно
и с прошепване -
думата е ...
мързел
Имаме напредък.
Тъй!
Името ти днес е Мързел.
След осъзнаването на проблема
идва търсене -
спунка или свръхчовека -
не е от значение.
Важно е признанието.
Осъзнатият проблем обаче
съвсем не е
наполовина разрешен.
Нужна ти е
друга самоличност -
Сега!
Веднага!
Спешно!
Не смей да ми отвръщаш
"по-спокойно" -
изморих се да прошепвам.
Къде, по дяволите, съм завряла
белезниците
и ризата с ръкавите?
Няма нищо подредено
в цялото ми ежедневие.
Ще се отбранявам
с каквото ми попадне,
щом ръка протегна.
Аха!
Сега разбирам -
протягането ми е възпрепятствано...
Мило мое дневниче,
на мен ли си решило
да се упражняваш
как се слагат белезници
и как се връзва ризата
с ръкавите?
Забрави ли,
че името ти е зависимо
от моето желание?
И когато преценя,
че някое не ти приляга,
просто хващам гума
и написвам
друго -
Палимцест!
Комплекс!
Петно!
Ид!
Ад!
Аз!
АЗ също умея
илюзионистки трикове.





Социална отговорност

Казаха го в новините:
женските гърди -
разголени
показани
натрапени -
спасявали мъжете
от инфаркт.
Едни гърди
пред глобалното затопляне,
пред пушенето и умората.
Едни гърди,
поели социална отговорност.
Важно е да се милее
за здравето на хората.

сряда, 13 януари 2010 г.

Димитър Манолов

за русите мадами

и аз спасител там
и аз жътвар...
(г. г.)

със русите мадами започвам и
свършвам
в тях има хедонизъм христо фотев пастернак
и всички малки кефчета на уикенда
те - русите мадами - са от Оня знак
че съществува
и гледа ни докато издишаме
те - русите - пристигат през нощта
балконът пръв усеща миризмата им
те - русите - изгряват под дъжда
понеже имат най-красивите чадъри
и шлифери
безкраен брой безкрайно бледи отражения
ги гледат - завистлив копнеж -
и чудят се дали ще свършат върху тях по вутимски
избийте от главите си подтекста
и стига сте си мислели за секс
те - русите мадами - са
принадлежащи само на месеца
във който са родени
и на суетата
със която дишаме
те са парадайс лост
и син сити
a moveable feast са русите мадами
във който само франсис скот е тъжен
и пие
пие
пие докато те танцуват



столичная

когато има сняг е почти красива
при сняг престават книжарниците
да бъдат оправдание за някой
който се шляе
мрак
и лампи и изобщо
премереност и точност деконструкция
на думите и сетивата
богат инструментариум ала няма перспектива
и как да има
опикана
твърде опикана столица безпризорните
в неделя са особено износени
личностно развитие
прогрес
и други празни приказки
когато има сняг
няма смисъл от друго


колапс

след много четене на бойко ламбовски
аз съм добрият дух на ониверситета аз
съм бюджет две и десет
и световната криза
и перо стипендии
аз съм охранител в пенсия охранявам
си ченето
аз
съм най-тъмното стълбище за гълъбарника
квазимодо който готви в мензата
като в някаква дълбока пещера
"аз"
бидейки променлив
нестабилен
психически субект
раздавам само сурови кебапчета
на народа
аз
не обичам да е топло в библиотеката
не обичам да работя събота и неделя
или нощно време
или през деня
аз
потръпвам в неудобство боравейки с термини
като семейни общежития 280 или секретарка
и понеже съм академичен и наплашен
вместо да се правя на стоичков
ходя със провиснал нос
аз
държа ракия в шкафове между машини
сделано в ссср
прах
комини
от прозорците на вече споменатия гълъбарник виждам
до известна степен красиво
до известна степен не ми пука
и тая степен ми става все по-известна
известна
като цената на шмутегляеднамайнанавсичко известна
като псувня на народен любимец
обнародвана с държавен вестник
аз
не разбирам връзката между литературния разпад
и тоя истинския
писва ми от цитати
писва ми да се изчервявам срам
нямам
едно време бях съдържател на явочна квартира
записвах вицовете на колегите си аз
твърдя че mos docentis е обширно понятие то
е необхватно необхватно
изненадва
аз
не признавам кредити по програмата еразъм
ремонт на изподраскани тоалетни
асансьори със стомашно разстройство
и так далее
признавам
оная си работа
дебел задник на неграмотна лелка
коза
христос да си седи в обеля
дойде ли в еректората
шса откаже



обесването на патрик хемингуей


оня обесник патрик се събуди една вечер
още преди да реши че му се пие усети
че виси
попипа се за патката
ала висящото
не беше патката
а патрик
тогава разбра -
той биде обесен
бил обесен малко преди да изтрезнее
(в съня си)
понеже ърнест го било страх че синът му ще се събуди като насекомо
(той ги разбира тия работи)
израстването на младежа не протичало гладко отличавало се
с асоциалност
асексуалност
и други лоши неща започващи с а
фактът че четял замъкът и степният вълк скришом преди 12
докато баща му се разхождалпи(ш)елразхождалпи(ш)ел -
сароян му бил подшушнал тоя номер -
може би имал някакво влияние
във всеки случай след като се събуди обесен
патрик протегна крак и се добра до
водката



апокалипсисът идва в шест вечерта

светът ще свърши в шест горещо
е
баща ми брои стотинки те трябва да му стигнат
до шест
дали ще бъде той доволен че едничкият му син
във шест
лежи отпуснат
до жена която не обича
и изключен телефон
във шест
тръбачи -
седемте цигани на urbs отмерват времето си както са го правели
винаги
и не дават индикация да им пука
в шест
ангелът на филаделфийската църква си запарва чай
а едничкият му син затваря прозорците -
понеже не обича
манифестации
шест
минути преди края на света
от горния апартамент
чувам пианото
таванътподът става прозрачен там
една жена свири пременена
като невеста за своя мъж
на акордеон


Прочетено на 20.12.2009г.

Весела Кучева

Скок-подскок преди вечеря (мама е вегетарианка, но тати не е)

Кой идва,
скок-подскок,
през тъмното стъкло на фурната
(нещо средно между черно и оранжево,
на пластове,
не му се вижда физиономията = не сме го чистили от прекалено дълго)
?
Това е печеният заек,
скок подскок,
той идва.
Мамо,
да извадим тази тиква,
тавата ѝ ще спъне заека,
а той е гост.
Затова,
бихте ли изяли мен -
кожата ми
е мека и лъскава,
не мирише на нищо,
най-много на кожа, на мед и лилаво.
Само, моля ви, не ми одирайте косата,
скок-подскок.


1, 2, 3

1.
Между мен и съседа
е толкова тънко –
една стена,
кората на една череша.
Когато
се прибира
късно през нощта,
аз чувам стъпките
на котката,
която го посреща,
далеч по-ясно
от шума,
от хъркането
на мъжа ми.
2.
Крещя на котката.
Крещя в лицето ѝ,
косматото ѝ, остро личице:
„Защо маслините, които купих,
са с костилки,
котко?
Слушаш ли?”
Ушите ѝ настръхват.
3.
Съседът
никак не обича
котката си.
Крещи ѝ
толкова силно,
че ми се налага
също да крещя на моята,
за да не слуша
как мълчи
нейната приятелка.


Прочетено на 13.12.2009г.