вторник, 13 декември 2011 г.

Цветелина Манова

Генезис

Докосвах
светлината
със очи
(тогава още нямах пръсти)

*
Изплувайки
на повърхността на кожата –
насред море от погледи и пръсти
вкопчени бясно в гърлото ми се научих
че няма смисъл да се бориш –
накрая винаги забиваш ножа
в себе си

*
Събудих се, приклещена в утроба
без тяло и без думи; не повярвах
нито за миг дори че
съществувам

*
Ден първи; светлината
облиза пламналото ми чело
с хладния дъх на изгладняло куче
целунах я
после не помня...
бях сама

*
...и
виках
виках
виках

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Името на розата

Stat rosa pristine nomine
Nomina nuda tenemos
Умберто Еко

...от дъх и дух. Издишване.
Балонче или захарен памук съм, мамо?
Кажи, къде отиде баба, след като я закопахме
по-по-по-миналата пролет?
А може би са просто дробовете ми – хриле,
преливащи от жлъчката
на толкова фалш, толкова чакане
пред витрините на всичко онова,
което не мога да имам, но аз се
задушавам
а Дедал е в облаците, мамо
Икар и той продава кифли на пазара
в Истанбул, ей тъй нà –
свършил му бензинът и окапал на изток
ей тъй нà, в Турция, защо пък не -
такъв му бил късметът

Един ден нищо няма да остане, мамо,
и ще вървим без път и без посока
с очите – язви – и със сянката, захапала петите,
не-помнещи-как-да-си-спомняме,
безмълвни
и недишащи
...
Но може би са просто дробовете ми – криле,
които ме пришпорват
да мечтая

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Тригонометрия на душата

« Ce corps qui t’attend
telle une église
tel un bordel… »

Това тяло, посърнало като
ограбена църква,
с изтръгнати очи и с
безсрамно
разкрачени пред погледа на изгрева
прозорци,
където
през детеродния канал
на Времето
бавно и
неумолимо
се проточва
неизживяната
надежда
за докосване – като
далечен спомен
за жена
с натежали от липов цвят
рамене
и с клепачи,
подпухнали
от чакане
Тоя бордей
от жлъч и органи,
изложени пред погледа
на всекиго
и от сънуваната
сто години
нежност,
начупени
в хаванчето ми
пръсти
и погледи,
ненужни никому –
това не съм аз,
а спомен за лъжи,
които съм разказала
на другите


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Реквием за счупената раковина

„Брат ми е мъртъв!” -
(да живее август)
тя крещи, а
Спасителят в ръжта
изпада от ръката
на спасителя на плажа
„Помощ! Не диша!” -
тя крещи, а
минувачите обръщат
тревожни шапки
по посока на вика

Далеч зад тях
морето плаче безутешно,
гушнало медузите
увило пипалата им
от стъклен плюш
покрай опаловата шия
и не разбира, не разбира
...
Е, и какво? Литър вода
в новоразлистените дробове –
нищожно наказание за туй
отвратително дете, което
строши в харпуна си черупката
на най-прекрасната му
раковина


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Никакво стихотворение

Не си ми никакво стихотворение
лъжа, обречена на папие-маше
безлични драсканици
по платното, разпнато на пода в стаята
толкова бяло, че понякога ти иде просто да
(се гръмнеш)
плачеш плачеш плачеш
но замълчи
за да те нарисувам ще ми трябва
(напалм и дупка в мозъка)
да изгоря платното си
до съвършенство
до побеляване
до абсолютно
не-говорене
до абсолютно
не-говорене
до абсолютно
не-...


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Трансконтинентално стихотворение


Двата куфара се спънаха, изкрещяха...
...И се разминаха...

Там, където отиваш, климатът бил океански
имало вятър и температурите през лятото
рядко достигали повече от 30 градуса по Андерс Ван
Целзий
някъде там
на ръба на света,
където годишната плувиометрия
не надвишавала 800 милиметра,
знам, че ще бъдеш добре
...
Казват, че транспортът функционирал
безотказно
жените – също
вятърът бил
винаги попътен
(или по пътя ти
изобщо нямало да има вятър!)
морето било синьо като портокал
брегът му – бял от счупени черупки
луната кръгла – като тиквена семка
(и изобщо в цялата му дяволска земя
имало нещо ангелски сбъркано)
...
Да ти призная честно
пука ми за вятъра,
дреме ми на черупката
и без това откак си тръгна
развивам фобия
от сини портокали
...
И зная –
ти ще бъдеш добре
аз няма

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Летен следобед на Пиаца дел Аморе

(пояснение: в Рим няма такава пиаца)

Тя приклекна в пясъчника,
облизвайки дълбокомислено мустаците си;
и, докато следобедът ухаеше
на слънце, лято и тъга,
на тортелини,
макарони,
на пица Quatro fromaggi
и облаци без дъжд
(беше в края на август
и наблизо щъркелите се целуваха
за сбогом
преди да отлетят
на юг),
се замисли
за безсмисления бяг
на Времето

Carpe diem –

изкиска се врабчето,
размахвайки криле
и кацна на черешата

а котката избяга надалеч,
носейки след себе си погледа
на безвъзвратно загубилия


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Апокалипсис в жълто

“Слънцето е жълтото броене наобратно, преди да избухне бомбата”
Фредерик Бегбеде


Краят на света ще настъпи
неминуемо -
като смъртта,
живота, данъците,
изчерпването на петрола
и нещастните любови

Апокалипсисът ще ни се случи
но не през 2012-та
(тъй щото се оказва, че по последни данни на CNRS France
изчисленията на маите са нещо малко сбъркани)
а точно след 5.8647 милиарда години
когато Хелиос доброволно
ще си пръсне мозъка
и след това за стотна от секундата
светът
ще стане
жълт

И тогава - когато Слънцето се взриви
и се смали до големината на точица,
стократно по-мъничка от точката,
в края на това
изречение,
душите ни ще отлетят през очите,
сърцата ще се изпарят,
и костите ще се превърнат
в прах
. . .
За около 6.74057 и незнам си колко
милиарда години
ще бъде тихо,
тъмно като в утроба
а после...
нищо особено
няма
да се случи.

петък, 2 декември 2011 г.

Евелина Кирилова

два разказа без заглавия

докато гледаше как дъждът се стича по прозорците, Ела разбра: време е да тръгва. погледът й, все така вторачен в една точка, виждаше капките като заря. покрай престоя си тук се научи да вижда всичко във всичко. за последен път включи стария грамофон, попя любимата си песен със затворени очи, накрая извади ножа изпод възглавницата, взе куфара и се усмихна.
коридорът беше тих. в 3 следобед лудите спяха непробудно. лекарите чукаха сестрите в някой ъгъл, а санитарите гледаха сериали. в 4 всички се събираха в общото да пият чай. Ела се стаи зад дивана, седна на куфара си, запали една цигара и зачака. всеки момент някой, надушил пушека, щеше да дойде. а Ела щеше да го заколи. и така всички до последния. после щеше да си тръгне. защото беше време: дъждът валеше. някой й го бе казал някога, не помнеше кой, но знаеше, че точно той ще я чака на прага на лудницата, когато дъждът завали, и ще я отведе завинаги оттук. защото тя не беше луда. просто живееше тук.
няколко минути по-късно крещящият глас на санитарката с кривия нос се разля като порой в тихия коридор. Ела се хилеше с притворени очи, полюлявайки се леко напред назад, а ръката й не спираше да пробожда старото тяло, облечено, кой знае защо, не в бяла престилка. след още няколко движения гласът на санитарката с кривия нос умря. сега вече Ела се смееше. от сърце. гръмогласно. “мухахахахахахха”. и смехът се разливаше като порой в тихия коридор, също като гласа на убитата.
след секунди се ококори - чуваше стъпки. безброй много. тичаха към нея. приближаваха се все по-близо и все по-бързо. Ела се уплаши. пусна ножа на земята. запуши ушите си, затвори очите си. ревеше. заскуба косите си, но така чуваше стъпките още по-ясно. изправи се, взе куфара и затича по посока на приближаващите се стъпки. тичаше с всички сили в продължение на минути… сякаш коридорът нямаше край. стъпките обаче изчезваха с всяка нейна следваща крачка. Ела спря, строполи се на пода с цялата си умора, тежест и лудост, и… заспа…
след няколко дни я намери един старец от съседната улица. познаваше Ела. знаеше, че беше луда, че чува гласове и вижда друг свят, че мразеше голямата къща, в която живееше от години с майка си. а нея, майка си, мразеше най-много. заради кривия й нос.
старият мъж погали лицето на Ела, извади от вътрешния джоб на сакото си малко гребенче и я среса. погреба я в двора, а до Ела погреба и тялото на майка й.








---
Мъча се да си спомня от къде го познавам, но не успявам. Красив е. А така като спи, сякаш умрял, още повече. Покрай него минават забързаните граждани, обръщат глави на другата страна и навеждат поглед . Дразня се. Защо винаги бързате, умрели души, заровили злобни очи в гробовете си? Защо не си вдигнете празните глави, та да видите, че той е много по-жив от вас. Защо не ги вдигнете още по-високо, та да видите колко красиви са сградите, колко свободни са птиците, как летят облаците. Damnit, всички бързат и забравят да живеят. А си мислят, че живеят на пълни обороти. Да бе, да!
Седя до него, ям си сладоледа и чакам Искрен. Искрен е най-големият лъжец, който познавам. Винаги се забавлявам с този факт. Шибан факт, щото го обичам, а мразя да ме лъжат. Всъщност сега като се замисля май няма връзка – Искрен е искрен дори и в лъжите си. След 2 сладоледа Искрен още го няма, а той се събужда. Гледа ме с гурелясалите си очи и ми се усмихва с четирите си зъба. Нищо. Пак е красив. Иска ми някакви стотинки. „За бира“ вика. Поне е искрен. А не като Искрен. Отивам до близкия клек шоп и купувам две бири и чипс. Връщам се и него го няма. Супер. Искрен ми бил.
След още бира и половина Искрен звъни. „Обраха ме.“ вика „В нас съм, нямам пари да сляза до центъра. Утре ще се видим.“ А аз едва го чувам от силния вятър. Ето такъв е Искрен. „Пак лъжеш, копеле.“ Отрича.
Допивам си бирата и се запътвам към нас. Завивам по улицата, на която живея и градският шум онемява. Обичам малките улички на града. Влюбена съм в тях. Обичам фасадите на сградите им, листата на дърветата, които ми говорят всеки път. Обичам ги, щото те не ме лъжат. За нищо. Искрени са колкото морето.
Отварям широко прозорците. Щастлива съм тук. Светло е и мога да гледам какво се случва на улицата. В такива моменти обичам да пуша. Е така просто за кеф. Паля цигара, гледам тихата улица и обичам Искрен с цялото си сърце. Иска ми се да е тук и да гледаме тишината заедно.
Събуждам се от звънеца. В три след полунощ или е Искрен, или клошарът от съседната улица. Ето от къде го познавам. Отварям и пред мен по боксерки и пиян стои Искрен. Гледа ме така, както само той умее, усмихва ми се плахо, гузно, отваря ръце да ме прегърне и шепти в ухото ми: „Обраха ме в парка.“ Удрям го много, драскам го, щипя и хапя, а той се хили срещу мен и иска да се гушкаме и забавляваме. Плача час без да си поема въздух. Накрая уморена го прегръщам. Обичам го този Искрен. Не знам защо.
Всъщност споменах ли, че името ми е Любов…

понеделник, 21 ноември 2011 г.

Илия Дамянов

Вечерница

днес уличните котки са застанали на ноктите си
облаците влачат днес търбусите си розово-зелени по асфалта
пак ме надзирават от балконите съсухрени пророчици
в тръбите на отдушниците звучат пасажи от „Изкуството на фугата”
а детските гласчета вопли на сираци са

трупа ми тласкан е от смътен порив из този свят на правоъгълна съдбовност:

глухонямо те съзнавам – танцуваща звезда която ме поглъща
бавно
в небосвода нощен на клепачите
вяло подминавам очертания на хора в чиито погледи прозират слепи хоризонти
потънал в бездата на своя хаос
от който ти, Вечернице, си се родила някога

Ще търся смисъл само там където смисъл няма

така ще е докато от от мен останат само
прах и драскотини

сряда, 9 ноември 2011 г.

Владо Любенов

http://vladolubenov.com


СУТРЕШЕН СНЯГ

Той роди се във осем,
във девет се влюби.
Във десет почти остаря.
Край велико прозрение мина на косъм -
в единайсет.
В дванайсет умря.
Във един го зариха,
в два светът го забрави,
в три друг купи ненужния гроб.
Точно в четири гладните псета се сбиха
за три кокала
в мръсен вързоп.
В пет се спусна мъглата,
в шест светът се задави,
в седем всичко съвсем опустя.
А от осем до осем сняг валя над земята
и затрупа със бяло
смъртта…



САМОЖЕРТВА

Ти имаш дом, народ, родина
и хлебец да се наядеш.
Но нямаш никаква причина –
да се пожертваш и умреш.
Животът сваля свойта летва
и все по-ниско ти летиш.
И нямаш друга саможертва,
освен докрай да се смириш.


АДВОКАТЪТ

Клиентката беше красива жена,
стоеше пред мойта кантора,
с олющена сива и мръсна стена,
където не идваха хора…
Поканих я. Седна. С прибрани крака.
Излъчи сияние в мрака.
И после внезапно, ей просто така,
тя - малко момиче - заплака.
Не бях през живота си виждал до днес,
жена тъй безумно красива,
да плаче с такъв неподправен финес
и с такава отчаяност дива…
Аз говорех, разказвах за чужди дела,
и за казуси глупаво-смешни.
И изгоних една непослушна пчела
от полата й бяла със вестник.
И за малко едвам не избърсах със длан
и сълзите, размазали грима.
Но ми бе неудобно и беше ме срам.
А тя беше безкрайно ранима…
Тя погледна към мене със мокри очи,
овладя се и каза: “Простете…”
И в кантората бавно нахлуха лъчи
през прозорчето с мръсни пердета.
И видях ли, във онзи единствен момент,
странен трепет в очите прекрасни?…
Но аз бях адвокат. А тя беше клиент.
Правила безпощадни и ясни.
Аз подадох молбата. Тя подписа. Плати.
И спокойно ми стисна ръката.
И излезе през всички възможни врати.
И останахме аз… и пчелата…




В ЗИМНАТА ВЕЧЕР

Като мечка космата и черна
аз ще вляза във твоята стая,
ще убия тъгата вечерна
и ще седна със теб да играя.
И когато теб в зимната вечер
като малко момиче разсмея,
ще си махна аз кожата меча,
и след туй ще те сложа на нея...

НА КОМИНА

На комина, на сините цигли,
ще седна да гледам как
на нощта изпод черните мигли
капе гъстият мрак.
И върху покрива изкорубен
ще се разходя важно, пък
ако ще да ме вземат за влюбен
сантиментален щърк!
Ще усетя, че ти си наблизо,
във градината синя, но
ще се местиш ти с бялата риза
като лунно петно...
Ще почукам настойчиво с клюна
да излезеш от тъмния двор,
и ще кажа вълшебната дума:
"Мутабор"."Мутабор"!...
Но накрая почувствал ясно,
че от мене не става халиф,
ще те грабна аз нежно и страстно,
пак силен, настръхнал и див,
и на сините лъскави цигли
ще седнем да гледаме как
на нощта изпод черните мигли
капе гъстият мрак..

ФЛИРТ

Една жена красиво слагаше
във здрача своя шал,
и тайничко ме наблюдаваше
дали я бях видял.
Дали я виждах как кокетничи? -
Разбира се, че да!
Но се прозявах скрит във мрака чер
на своята брада.
Но тя отново ме измъчваше
със белия си шал, -
едно сияние излъчваше,
че чак треперех цял.
О, тя навярно се досещаше,
аз колко съм влюбчив,
и все по-хубава изглеждаше
във флирта си красив!
Но духна вятър, смъкна шала и,
и тя видя със страх,
че във нощта сме само двамата,
и доближил я бях...
Дали владеех си инстинктите? -
Разбира се, че не!
Но тя наистина трепереше,
потръпваше поне!
И аз разбрах, че е в ръцете ми -
тя с белия и шал!
Но аз нали съм от поетите,
които имат жал,
поставих шала на главата и,
и бавно свих в нощта...
Очаквайки и се надявайки,
след мен да тръгне Тя...



КОГАТО ЖЕНАТА ЗАПОЧНЕ ДА ПИЕ САМА


Когато жената започне да пие сама,
тя сяда разкрачена с чаша в ръка на дивана,
и пие безжалостно, страшно, отчаяно, - като жена
която желае да бъде пияна...
Когато жената започне да пие … във тъмния ров
вън птиците падат, додето летят сред небето,
Апостолът Павел горещо се моли да има любов,
защото какво си, щом нямаш любов във сърцето…
Бих гребена взел и й сресал косите от ръж,
сълзите попил и изчистил грима й със устни,
но аз съм жестокият, тъмният, нейният, вечният мъж,
когото обича, и който ще я напусне…
Когато жената започне да пие сама,
тя пие безмълвно и кротко до смърт наранена,
съпруг й е оня жесток и безкрайно неверен Тома,
който включва системата в нейната вена...
Когато жената започне да пие сама,
нощта загрубява, Пилат си измива ръцете,
една Магдалена забива в гърдите си бели кама,
и почват да пият по кръчмите страшно мъжете...
Само някой поет в този миг ще съзре две жени във нощта
как седят на дивана и пият в безкрайна нирвана,
едната - до смърт наранена, - която е всъщност Смъртта,
и другата - жива, - която е само пияна…

ЕСЕН

Тази нощ бе небето заключено, скрито
във огромен масивен долап.
Беше само земята - ръждиво корито
и духът ми - уплашен и сляп.
И в ужасната есен на живота ми кратък
без да видя, да чуя, да знам,
аз преминах за миг - като вятър - оттатък,
и се върнах - на капки - оттам…

понеделник, 9 май 2011 г.

Мила Цанкова

Гръндж генерация

преплитат кръгове за вечност
и стъпалата даже търсят себе си
протрити, побелели, --овехтели
и от стъпване
по-често слизахме,
отколкото изкачвахме
голготата
дрънчащи ключовете
закопчалки на ботушите
рисувахме със действия
наместо с епитети --и препъваха
разтваряха, опипваха, опитваха
изхранваха ни със поредност и абстракция
и се усмихвахме по зададен сигнал
халогенирахме, денатурирахме, реанимирахме
превърнахме се в изотопи
на светците им --


СОФИЙСКИ КУЛТУРЕН ГАЙД

Казвам се Дара. Вие бихте ме нарекли типичен мръсен софийски уличен помияр, но всъщност аз имам най-различни видове синя кучешка кръв във вените си – на немски овчарки, английски догове, ирландски сетери и всякакви други. Родена съм преди около шест човешки години, доколкото мога да преброя. Когато бях съвсем млада, попаднах на едно павирано площадче в столичния квартал „Редута” и оттогава живея там. Двуногите ми съседи бързо ме осиновиха и до ден днешен ме хранят, а по-важното е, че ме чешат зад ушите и ми говорят мило, като на равен. Отскоро „стопани” ми станаха и група рошави студенти, които се нанесоха на квартира тук. Толкова ги харесвам, че често ги изращам до магазина или до спирката, за да се уверя, че нищо няма да им се случи. И днес тръгвам с тях и макар да нямам ни най-малка представа къде отиваме, си държа на кучешката дума – ще стигна с тях.
Вървим дълго, по-дълго от обичайното. Свършват скромните двуетажни къщички, а колите стават все повече, за разлика от уличните ми събратя. Тук гордо крачат къпани четириноги, водещи любимците си на каишка. Има разни паметници и огромни булеварди. Сигурно тук идват моите студенти, когато казват, че „се пускат към центъра”.
Стигаме до голяма сграда със зеленикав купол. От двете страни на входа й седят двама огромни бронзови човеци със сериозни физиономии. От разговора на моите хора разбирам, че това е университет, и дори някои от тях споделят, че бил „техният”. Как може моите бедни студенти да си имат цял университет?
Ето ги, влизат в него и моята мисия е изпълнена. Но как да се върна сега, когато съм толкова далече от уюта на малкото павирано площадче?... Не, ще взема да се изгубя и пак да попадна на другия тип стопани, които не само че няма да отделят за мен залък от скромната си вечеря и няма да ми говорят мило, ами и ще ме удрят понякога през муцуната с вестник, когато нещо ги е ядосало. По-добре да почакам.
Минават едно, две, три... около десет от онези дълги, дълги неща, които хората наричат минути. Да взема да вляза, а?
Оказвам се в притъмнена зала, само в центъра свети. Всички присъстващи седят на столове, съсредоточени са, но нямат храна пред себе си. В светлото петно в средата са наредени десетима души – на възраст долу-горе колкото моите студенти, а и общият им вид доста си прилича. Един стои пред тях, гледа някакви бели листи и говори на нещо като тръба в ръката си. Гласът му обаче звучи толкова неестествено силно, че и на последните редове в тъмното насядалите хора го чуват. Още по-странното е, че и думите му са уж човешки, но са красиво подредени в някакъв особен ритъм, какъвто не съм чувала у дома на площадчето. Приятно е, всъщност, и бих искала да остана повече, но усещам как всички погледи са вперени в мен, а моите студенти шепнешком ми казват да изляза и да чакам навън.
Добре де, махам се.
Разбира се, правя още няколко неуспешни опита да вляза отново в тази тъмна зала, където звучат думи, по-топли от черджето пред вратата на сем. Янкови, и където въздухът незнайно защо е по-вкусен от остатъците от неделната закуска на стопаните ми. Накрая, може би от солидарност към мен, всички напускат Университета и пак потеглят нанякъде. Забелязвам, че компанията им става все по-голяма, а разговорите – все по-оживени. Е, какво да се прави – тръгвам и аз.
Ето къде изчезват, значи, младите, когато ги няма по цяла вечер! Ходят по разни зали, в някои от които звучи музика, ама не от обичайните черни кутии, а живи хора я свирят. В други са подредени причудливи вехтории като тия от контейнерите в „Редута”, само че по-излъскани. Тези места се наричали „галерии”, онези с музиката – „концерти”, а в Университета се оказа, че съм присъствала на първото си в живота „поетично четене”.

И така, аз съм Дара. Типичен мръсен софийски уличен помияр. Но вече ще вървя с гордо вирната опашка, докато разхождам синята си кучешка кръв по културни събития.



ДВЕ ГОЛЕМИ ЛЮБОВИ

Повечето ми приятели не се познават с първото ми гадже. Нормално, то беше преди Х години, инцидентно се запознахме в русенското метъл свърталище, инцидентно походихме около месец-два, а после аз инцидентно скъсах с него, защото се бях ядосала на нещо съвсем странично. Този мой "инцидентен" приятел беше причината да пропуша, а поводът беше, че се ядосах на една учителка... Както сами разбирате, гневът при мен е основен фактор във взимането на решения. Както и да е. Дори не знам къде се намира въпросният човек в момента, но много добре знам, че цигарите са ми в малкия джоб на чантата.
Минават още няколко години, пак инцидентно, кръчми, погледи, ала-бала... Повечето ми приятели имат нещастието да са много добре запознати с тази ми любов. На Добри още му е мокър синият пуловер от сълзите, дето ги изревах на рамото му. Както и да е. Тази моя голяма любов, мине се, не мине, току ме питаше: "Аре кажи ми ся, кое по-хубаво от слънцето?". Аз мълчах, гледах като теле хубавите му очи и само кимах разбиращо. Раната, която той ми остави в сърцето, не дава признаци да зараства, затова си я подлагам на слънчеви нагревки от време на време.
Осъзнах го едва по-късно, докато седях на покрива с една приятелка. Загледах се в последната цигара, която се редувахме да пушим, усетих половината от цялото слънце на света по лицето си (другата половина беше за нея) и най-после разбрах защо казват, че истинската любов не може да ревнува и да обсебва.



* * *





Красива си и сладката отрова,
която пръскаш, искам да изпия.
Две черни бездни имаш за очи
и в тях погребваш цялата ми обич.

Внимателна и много търпелива си,
докато вдишваш пушека от младостта ми.
Миришат косите ти на обгорели мечти
и с тях завързваш цялата ми воля.

Но от всичко най-много обичам петите ти,
които, боси, те водят далеч от мене,
оставят след себе си мокри следи
и името, което ще повтарям до смъртта си.

понеделник, 4 април 2011 г.

Кристина Стоянова

Дюшеш

Жалко е как се вкопчваме в една идея.
Преследваме я.
Тази едничка цел
като игра на табла,
в която искаш да хвърлиш
свещеният чифт шестици.
Колкото по-силно желаеш
житейския си дюшеш,
толкова повече се разочароваш,
когато не го хвърлиш.
Опитваш пак и пак и пак
и всеки път си все по-силно разочарован
от неуспеха си.
Не се радваш на другите зарове.
Те не са желаните.
Колкото и комбинации да можеш
да направиш с тях,
колкото и полезни да са ни капиите-
покриваме голите си пулчета,
несигурните ни опити вече са покрити.
Така и така са паднали,
„са ти паднали”,
Трябва да ги играеш.
В противен случай
Някой би те нарекал „глупак”,
Понякога сам се наричаш такъв:
„Защо не ми е достатъчно?”
„Какво ми липсва?”,
След като често констатираш пред себе си:
„Не съм щастлив.”
„Не ме радва това, което имам.”
„Ами, ако имах...”
„Ако беше...”.
Хвърляш чифт,
но не и дюшеш.
Хвърляш шест и едно,
Шест и пет...и три,
но не и дюшеш.
Мислиш, че си близо.
Следващия път пред очите ти са
две и едно.
Не те радва зарът.
Не е това, което искаш.
Вече си пропилял шансовете за победа.
Мислиш си:
„Ако бях обръщал повече внимание
на това, което ми се падаше.”
„Защо се оставих на желанието да ме води,
да ме обсеби?”
Този срещу мен вече си ги е прибрал(пулчетата).
Ето, започва и да взема.
Аз опитвам, желая, моля се
за моя дюшеш.
Докато вече нямам шанс,
дори да хвърля три поредни.
Аз пак нямам шанс.
Докато някой друг с постоянство
си е играл и обмислял играта
Не хвърли най-високия зар,
Взема последните две пулчета,
с които печели играта.






Моят приятел-супергерой

Имам един приятел, който е супергерой.
Той не може да лети.
Няма пълнители с паяжина,
с помощта, на която да се люлее по небостъргачите;
нито голяма светеща буква на гърдите.
Той е най-обикновено момче,
доколкото обикновен е всеки супергерой изначално-
преди да открие и развие своета суперсила,
която винаги си е била в него и
на която са се дължали поредицата от въпроси и по-нататъшните му открития.
Той не е знаел за съществуването й,
но тя си е била винаги в него.
С всеки зададен въпрос и получен отговор,
суперсилата ставала все по-голяма и по-голяма,
а момчето се изкачвало все по-нагоре о по-нагоре
в спиралата на живота.
Аз го знаех от много време,
но денят,
в който ми стана приятел далеч не бе одавна.
Той е добро, възпитано момче.
Винаги съм го знаела.
Нали знаете как не е достатъчно
един човек да е добър и възпитан,
за да ти стане приятел.
Говоря за тези,
малкото хора, които са важни за теб
колкото пръстите на ръката,
с която пишеш,
пък и едва ли са повече на брой.
Напълно са ти достатъчни.
Преминали са успешно житейските тестове
за издражливост на приятелство.
Денят , в който той ми стана приятел
не беше с нищо запомнящ се,
освен с това, че намерих съмишленик.
Това не стана в някаква суперспециална обстановка.
Нямаше експлозии, фойерверки.
Не беше на някой речен бряг,
нито на връх на приказно красива планина.
Случи се във възможно най-битовата обстановка.
Заедно с култа от неизмити чинии в мифката;
препълнен с фасове пепелник;
на чай, също като нас непретенциозен,
от пакетче на Биопрограма, поради липсата на насипен.
Той вижда, както много други, че нещо не е наред.
Заобиколен е от лутащи се, объркани човекоподобни.
Вярва, че нещо трябва да се промени,
а за да бъде променено,
първо трябва да бъде започнато
и то не от друг, а от индивидът.
Усъваршенствайки себе си
вече има реалната както физическа,
така и психическа възможност да помогне
на малкият кръг около него да се чувства и живее по-добре,
както и на всеки елемент от кръга да открие и развие своета суперсила,
с тенденция- този кръг да се разшири.
Той не говори на по бира
на някакви, случайно пиещи около него за това,
което далеч не означава, че не им го показва,
воден от възпитателният метод,
където децата не слушат какво им говорят родителите,
а гледат какво те правят.
Стреми се да прави нещата ,
с които се занимава все по-добре.
Той не слуша, а чува.
Не гледа, а вижда,
Което го направи мой приятел.
Неговата суперсила е впечатляваща, човечна.
Напълно възможно е и ти да я притежаваш,
без още да си разбрал.
Ако я усетиш не я оставяй!
Развивай я!
Всеки ден- неуморно, с постоянство.
Разбира се
без крайности.
Без фанатизъм.
С хъс и темперамент,
както моят приятел-супергерой,
С когото ще спасим света!





Очакване

(посветено на една арабска поговорка, която гласи, че най-хубавото на едно преживяване е очакването му)
Мечтаеш, бленуваш за нещо, някого, да отидеш някъде.
Очакваш го.
Очакването ти е толкова силно.
Поглъща те.
Превръщаш се в роб,
душевен роб на самия себе си.
Подвластен си на ежедневния трепет ,
разтърсващ тялото ти във всяка една будна минута от твоето съществуване,
само при мисълта за този така дългоочакван момент.
Той се превръща в култ,
в крайна инстанция,
в смисъл на неусмисленото ти битие.
Вече не забелязваш света около себе си,
обсебен от очакването
кога най-после ще дойде този така дългоочакван момент.
Например:

Среща със скъп човек.
Не си го виждал от години.
Броиш дните до вашата среща.
В главата ти се прожектират красивите кадри на миговете,
превърнали познанството ви в скъпи един за друг индивиди.
И той идва!
Най-после!
Денят на очакваната среща!
До тогава дори през ум не ти е минавало
колко ви е повлияло случилото се през времето,
в което сте живели в различни светове.
Сега сте тук.
Отново в този един и същи свят.
Променени,
нямащи какво да си кажете.
Потънали в тишината,
забравили за дългите неразделни дни.
Малко отегчени,
много разочаровани.
Разочаровани
от неусъществяването
на собствените ви представи
за протичането на настоящата среща.
Разочаровани,
че виждате пред себе си човек,
различен от всички ваши проекции,
изпълвали очакващите дни до сега.
Разочаровани,
че човекът срещу Вас
не отговаря на никоя от тях.
Разделяте се.
Какво си мислите?
Нима очакването не се оказа по-приятно
от самото преживяване?

неделя, 23 януари 2011 г.

Весислава Савова

Речница Райна
(легенда от Северозападна България)

Вземи букета от маргаритки, който набра и ела да отидем до реката. Имам какво да ти разкажа за нея. Не е тя река като реките, а - чуден женски дух, който и до днес живее, без да вреди никому.
Някога, много, много отдавна, имало в нашето село една чудна хубавица. Райна й било името. С тънка снага, бистри, сини очи и две тежки черни плитки, момата подлудявала не само ергените, но и женените мъже. Не било по силите на селските къщовници да понесат нейната хубост.
Един летен ден, подучени от селската магьосница, три млади булки се събрали у едната от тях и поканили Райна да обядват заедно. Веселото сърце на момичето подскочило от радост и скоро влязла в комшийския двор, като носела в ръце прясно опечена питка, увита в бяла кърпа.
- У, ма, Райно, що си понесла таз пита? Мигар ние леб немаме? - престорено я сгълчала домакинята.
- А, имате си, како Пено, как да си немате, ама нали с празни ръце се не оди. У-у, какво е туй в тавата? Ах, че убаво мирише!
- Дете, какво да го правиш? - също толкова престорено се засмяла една от дружките на Пена.
Започнали да се хранят. Райна се нахвърлила върху непознатото блюдо с присъщата за децата лакомия и не забелязала, че жените изхвърляли настрани месото от тавата. Старата магьосница ги била подучила да сготвят отровна змия и им дала някакви прахове, с които да го посипят. След като обядвали, Пена запяла, като подканяла дружките си да й пригласят. Само Райна не можела да си поеме дъх и, посиняла, протегнала ръце към тях. Никоя от жените не опитала да й помогне. Тя паднала на земята. Жените се разпищели и скоро мъжете започнали да прииждат от полето и градините.
- Слънцето я удари...
- А бе не требеше вино да й даваме...
- Ма то тъй е. Па и кой пее, докат устата му пълна...
Така се надприказвали жените, но мъката заглушила разума на надошлите мъже.
На другия ден погребали Райна. След службата мъжете приседнали до край-селския поток и заплакали. Който не е виждал мъжки сълзи, той не знае колко искрени и страшно- тихи са те. Колкото повече плачели мъжете, толкова по-пълноводен ставал потокът. Не щеш ли, силен тътен ги извадил от отчаянието им. Мъжете вдигнали глави и видели едно същество. Уж приличало на Райна, ама не от плът било, а някак синьо-прозрачно - така разправят. Речница му викат - дух, който живее във водата. Та, Речницата проговорила:
- Жените ви ми взеха телото, но духът ми вечно тук ще се скита, без теглото. И кой ме мрази, и кой ме обича, все тук, при мене ще тича. Ще благославям онези, които имат сърце свято, чисто. Ще завличам надоле, надоле у водата тез, що мразят красотата.
Дошло им сърце на място на мъжете. Оттогава, дойде ли лято, мъже идват на реката и хвърлят цветя по водата. Така е обичаят и до днес. Само веднъж в реката се удавили три жени. Дали са Пенка и дружките й, не мога да ти кажа. Виж как забълбука водата! Дай да хвърлим тези маргаритки на Речница Райна.




Премиерата на нейния сборник с кратки разкази "Приятели" ще се състои на 25.01.2011 г. от 18.30 ч. в Музикален център "Борис Христов", ул. Цар Самуил 43. Заповядайте.

понеделник, 10 януари 2011 г.

Олег Константинов

Няма изненади в любовта


Любовта какво е всъщност
ами тя ами тя не е ли

чело очи гърди и зъби
уши нокти на крака и хемороиди
лакти нечии междукрачия и кожа
косъмчета езици но и вежди
понякога
коленни сгъвки ушни миди
хищни устни гъбички неща
петички сладки пръстенца ноздри -
предимно леви
слюнка ръбести пръстени
често очила свалени непременно
гъсти ридания гърчове в язвата ти
(добре нямаш язва)
(може би аз вече имам)
за жалост краят
веднага е фатален

потта
изпускане неловко оцветено
и от днес нататък
живееш не самичка и не сам
а с гротескния страничен обожател
цикъл.

-----------------------------------------------



НАШИЯТ ЖИВОТ

Водородна бомба е проклятието на суетата,
дебнещо като кухненска маса,
която в името на собственото си самоуважение,
вдига крака и се превръща в негърка,
размазана и напъхана,
по която се редят скъпите задници
и парфюмираните ни дебели черва, пропукващи се
само сутрин
към осем и трийсет без пет
като онази смугла бившата
колежка, в която постоянно
невидими реактори духат анфас и се
колебаят дали ще бъдат
подобни на трева...
Но вие, дебела жено, седите като камък в гората!
...и в този момент
лъчението доказва, че както се съгласих,
в продължението няма повтаряемост и дори
врабчета да надничат в пазвата ти
не бива да ти се струва,
че всичко е неизбежно като червеното число от календара,
приличищо на
утринната роса — отдавна по косата ми замръзнала,
някакъв оток, приятен на пипане
и вестникът залепил се здраво върху шията,
храната неприятно-гнусно размазана по тялото,
а погледът на моята свинска добродушност отминава
сърдечно майка ми.
Сега и аз мога да се излегна с разпасан колан
в трамвая, където спиш ти и
насън казваш нещо в смисъл че
може би съм закъснял и банята била заета вече
а аз,
храбро прикрил всякакво изумление,
само и само повтарям “кей” няколко пъти в повече
и натискам красив бутон,
за да може да заспиш отново в мен поне за няколко милиона
километра, лунатично бълнувайки:
“...нашият живот е нашето съмнение,
нашето съмнение е нашата страст,
Нашата страст е нашата цел.”