Евелина Кирилова

два разказа без заглавия

докато гледаше как дъждът се стича по прозорците, Ела разбра: време е да тръгва. погледът й, все така вторачен в една точка, виждаше капките като заря. покрай престоя си тук се научи да вижда всичко във всичко. за последен път включи стария грамофон, попя любимата си песен със затворени очи, накрая извади ножа изпод възглавницата, взе куфара и се усмихна.
коридорът беше тих. в 3 следобед лудите спяха непробудно. лекарите чукаха сестрите в някой ъгъл, а санитарите гледаха сериали. в 4 всички се събираха в общото да пият чай. Ела се стаи зад дивана, седна на куфара си, запали една цигара и зачака. всеки момент някой, надушил пушека, щеше да дойде. а Ела щеше да го заколи. и така всички до последния. после щеше да си тръгне. защото беше време: дъждът валеше. някой й го бе казал някога, не помнеше кой, но знаеше, че точно той ще я чака на прага на лудницата, когато дъждът завали, и ще я отведе завинаги оттук. защото тя не беше луда. просто живееше тук.
няколко минути по-късно крещящият глас на санитарката с кривия нос се разля като порой в тихия коридор. Ела се хилеше с притворени очи, полюлявайки се леко напред назад, а ръката й не спираше да пробожда старото тяло, облечено, кой знае защо, не в бяла престилка. след още няколко движения гласът на санитарката с кривия нос умря. сега вече Ела се смееше. от сърце. гръмогласно. “мухахахахахахха”. и смехът се разливаше като порой в тихия коридор, също като гласа на убитата.
след секунди се ококори - чуваше стъпки. безброй много. тичаха към нея. приближаваха се все по-близо и все по-бързо. Ела се уплаши. пусна ножа на земята. запуши ушите си, затвори очите си. ревеше. заскуба косите си, но така чуваше стъпките още по-ясно. изправи се, взе куфара и затича по посока на приближаващите се стъпки. тичаше с всички сили в продължение на минути… сякаш коридорът нямаше край. стъпките обаче изчезваха с всяка нейна следваща крачка. Ела спря, строполи се на пода с цялата си умора, тежест и лудост, и… заспа…
след няколко дни я намери един старец от съседната улица. познаваше Ела. знаеше, че беше луда, че чува гласове и вижда друг свят, че мразеше голямата къща, в която живееше от години с майка си. а нея, майка си, мразеше най-много. заради кривия й нос.
старият мъж погали лицето на Ела, извади от вътрешния джоб на сакото си малко гребенче и я среса. погреба я в двора, а до Ела погреба и тялото на майка й.








---
Мъча се да си спомня от къде го познавам, но не успявам. Красив е. А така като спи, сякаш умрял, още повече. Покрай него минават забързаните граждани, обръщат глави на другата страна и навеждат поглед . Дразня се. Защо винаги бързате, умрели души, заровили злобни очи в гробовете си? Защо не си вдигнете празните глави, та да видите, че той е много по-жив от вас. Защо не ги вдигнете още по-високо, та да видите колко красиви са сградите, колко свободни са птиците, как летят облаците. Damnit, всички бързат и забравят да живеят. А си мислят, че живеят на пълни обороти. Да бе, да!
Седя до него, ям си сладоледа и чакам Искрен. Искрен е най-големият лъжец, който познавам. Винаги се забавлявам с този факт. Шибан факт, щото го обичам, а мразя да ме лъжат. Всъщност сега като се замисля май няма връзка – Искрен е искрен дори и в лъжите си. След 2 сладоледа Искрен още го няма, а той се събужда. Гледа ме с гурелясалите си очи и ми се усмихва с четирите си зъба. Нищо. Пак е красив. Иска ми някакви стотинки. „За бира“ вика. Поне е искрен. А не като Искрен. Отивам до близкия клек шоп и купувам две бири и чипс. Връщам се и него го няма. Супер. Искрен ми бил.
След още бира и половина Искрен звъни. „Обраха ме.“ вика „В нас съм, нямам пари да сляза до центъра. Утре ще се видим.“ А аз едва го чувам от силния вятър. Ето такъв е Искрен. „Пак лъжеш, копеле.“ Отрича.
Допивам си бирата и се запътвам към нас. Завивам по улицата, на която живея и градският шум онемява. Обичам малките улички на града. Влюбена съм в тях. Обичам фасадите на сградите им, листата на дърветата, които ми говорят всеки път. Обичам ги, щото те не ме лъжат. За нищо. Искрени са колкото морето.
Отварям широко прозорците. Щастлива съм тук. Светло е и мога да гледам какво се случва на улицата. В такива моменти обичам да пуша. Е така просто за кеф. Паля цигара, гледам тихата улица и обичам Искрен с цялото си сърце. Иска ми се да е тук и да гледаме тишината заедно.
Събуждам се от звънеца. В три след полунощ или е Искрен, или клошарът от съседната улица. Ето от къде го познавам. Отварям и пред мен по боксерки и пиян стои Искрен. Гледа ме така, както само той умее, усмихва ми се плахо, гузно, отваря ръце да ме прегърне и шепти в ухото ми: „Обраха ме в парка.“ Удрям го много, драскам го, щипя и хапя, а той се хили срещу мен и иска да се гушкаме и забавляваме. Плача час без да си поема въздух. Накрая уморена го прегръщам. Обичам го този Искрен. Не знам защо.
Всъщност споменах ли, че името ми е Любов…