сряда, 18 януари 2012 г.

Кети Димитрова

… А ти си само на цигара разстояние…

Стоя в празната стая, обитавана от вещи и мисли. Мисля си често за теб. Блудкаво. Рядко ми се случва да съм такъв. По-рядко от преди. Аз съм инвалид-негоден за употреба, употребиха ме преди години, две. Влюбих се, както става с много хора, както си мечтаят много хора. Отдадено, крайно, мислех и че ще е завинаги. Не беше. Свърши неочаквано, с обикновена караница, бяхме го правили милиони пъти. Събирахме се и се разделяхме, после се обичахме още по-силно, чувствахме по-силно, правихме секс по-страстно. Не и този път. Тогава просто свърши. Завинаги. Изморих се да залепям живота си за нейния, изморих се да градя планове и да крада цветя, за да й ги подарявам, изморих се да казвам „Обичам”. Отказах се от нас, за да се превърна в себе си, без да робувам на нечии очаквания. Сега имам свободата си, но когато си бил твърде дълго без нея, не знаеш какво да я правиш. Промених се. Днес излизам без вълнение, че ще я срещна, плащам по-малка телефонна сметка, не посрещам утрото с гласа й, очите ми не се изпълват със сол… Като кибрит съм, с издраскани клечки, овъглени и хладни. Не се влюбвам, не обещавам, не пиша картички. Виждам се с много момичета, постоянно,еженощно. Флиртувам, правя им комплименти, целувам ги като хищник, събличам ги, правя секс с тях, после си обувам чорапите и си тръгвам. Не водя никоя в квартирата си. И никоя от тях няма да разбере, че на етажерката, между книгите стои сбутана Нейна снимка , че ме е яд на себе си, страшно ме е яд , че не мога да я изхвърля на боклука с всичките си проядени, мухлясали и миришещи на мърша чувства. Такава е Тя: обича да оставя белези. Открадна първата ми целувка, първата ми любов, всички онези първи неща, които се помнят, просто защото никога не са били преди. И е дяволски трудно да си ги ампутираш от съзнанието… Вторите нямат същата значимост… Третите-петите, загубих им бройката.

Аз съм истински мъж, нали така правим ние, идваме и си отиваме без да ни е грижа. Ще ви кажа нещо, никой мъж не е такъв, поне не и докато не се появи една такава малка, нежна разрушителка, която да му вандалства в сърцето и да си замине. После всички стават еднакви. Еднакво красиви, еднакво слаби, еднакво добри в леглото, еднакво-безинтересни… Лекувам се в цигарения дим, изгубвайки се в него опитвам да си се спомня предишен: разтреперан, несигурен, влюбен… искащ само нея.Времето не лекува. Още я припознавам в момичетата, с които си лягам, отмъщавам на тях, заради нея. А те се влюбват в мен, наивно… Искам да я боли. Дори не знам защо, по-лесно е някак си… Наранените обичат да нараняват.

Тя беше красива. Побираше се в дланите ми и аз нямах нищо против да я приютявам там. Носеше ми бонбони в найлонови пликчета и винаги си ги разделяхме на „нашето място”. Понякога я сънувам. Все кошмари. Опитвам се да я докосна, но изчезва, чужда. Влюбена в някой си Иво, забравила за нашите първи усещания. Носи прасковено червили и вече не яде бонбони. После се събуждам, изпращам сънищата в утайките на съзнанието си и продължавам да живея като мъж…

… След раздялата ни заминах, не бях се прибирал от тогава вкъщи, нямах смелост пак да вървя по същите улици, които някога татуираха сенките ни в паважа, нямах смелост да я срещна случайно. Трудно се казва просто „Здравей” на някого, с когото не си искал никога да се разделяш. Мина това време. Отвътре е кухо… само ароматът на всички онези нощни момичета изпълва празнината, изветрява и се наслагва като отрова в тялото ми. Вероятно някой ден ще умра, разяден от нея. Ще намерят трупа ми, ухаещ на Chanel . Стегнах си куфара, измежду всички ненужни вещи, които задуших в тъмната му гробница, сложих и нейната снимка. Исках да й я върна. Омръзнало ми беше да виждам очите й да се усмихват от етажерката, омръзнал ми беше послеписът отзад „Завинаги твоя, завинаги мой”… Омръзнало ми беше да съм зависим от едно минало. Там живеех само аз, отдавна сам. И колкото и да симулирах бездушие, истината беше друга.Още я исках. Тайно от себе си. Но нямаше как да бъде същото.Безсмислено беше да изнасилваме себе си, за да си върнем нещо, отдавна изгнило.Затова Тя трябваше да ми го каже, грубо, отблъскващо, грозно, както никога не го е правила.Трябваше да намразя всичките й бенки, дългите й мигли, тънките й пръсти… да се откажа завинаги.

Качих се на влака, суркащ лика й по мръсния под на вагоните. Преливаше от хора, всички се прибираха за празниците. Изглеждаха нагласено щастливи като напазарували от магазин с 90 % отстъпка. Грозни, бедни, вонящи, но щастливи… Изпитвах досада, не бях на мястото си, просто не можех да съм като всички тях. Винаги съм се чудил на онова стадско желание, да се слееш с тълпата, да не привличаш внимание и просто да си пъплиш сред множеството. Не ми се иска да го призная, но Тя ме направи различен, на нея дължа и онази, хубавата промяна.Извади ме от черупката ми на обикновен, средностатистически хлапак и ме накара да вярвам, че съм специален. Сигурно съм бил. В очите й изглеждах такъв, блестящ и топло-кафяв… Караше ме да се замислям за неща, които не вълнуваха моето поколение, някак си пораснах и това не ми тежеше… Стълбите пред дома й ни приютяваха много пролетни вечери, и много пролетни вечери се убеждавах, че това е моето момиче. Заблуда някаква, детинска. Когато си толкова млад, едва избръснал за първи път девствената си брада, е несериозно да кажеш, че нещо е завинаги… Но нека започна от самото начало, пътят е дълъг…

Историята ни започна, когато бях на 17. Срещнах я случайно, нали хубавите неща ставали така. Аз случайно се и напивам и случайно се събуждам в чужди домове след това, но това е друго, не толкова романтично. Ставах и заспивах с нея, Тя живееше в монитора на компютъра ми, изпод клавишите се зараждаше моето увлечение, преминало в „харесвам, искам, обичам”… Виртуална любов, виртуално момиче. Пишехме си с часове, понякога посрещахме утрото и аз направо отивах на училище с огромни зеници и тъпа усмивка. Сега не си представям да прекарам толкова време забил поглед в нечии букви, не, няма начин, но тогава можех и намирах смисъл. Един ден, така, между редовете ми прати снимка. На нея беше Тя, сканирана от паспортната й, полуразмазана, полузасмяна… И се влюбих. Беше невинно хубава. С къдрави кичури, застилащи раменете й и очи, в чиито отражение исках да бъда. След известно време получих и номера й, чух гласа й… нежен. Не си намирах място. Живеехме в един и същи град, виждахме едни и същи хора и никога до сега не се бяхме срещали един друг… Страх ме беше. Когато има какво да загубиш винаги има страх, а аз вече я чувствах като значима част от себе си. Един майски ден си уговорихме среща.Страхът беше победен от желанието. Валеше ужасен порой. Сигурно затова толкова обичам дъжда, напомня ми за онази наша първа среща… Появи се цялата мокра, сияеща и изплашена. Не си докосна картофките, не спря да се взира в мен, сякаш, за да се увери, че съм истински. Ако някой ви каже, че няма любов от пръв поглед, не му вярвайте. Или не вярвайте на мен. Това е минало, може би не е било любов… Оттогава аз заживях като нея и тя като мен, бяхме един човек, с две сърца, туптящи в един и същи ритъм. Започнах да откривам смисъл в нещата, които до тогава не разбирах, в музиката, в книгите, в хората. Започнах да откривам и себе си… Беше хубаво, най-хубавото нещо, което ми се е случвало и най-лошото същевременно… Но когато потънеш в ежедневието на нещо толкова поглъщащо, ослепяваш, сетивата ти се изкривяват… дори не разбрах кога спря да ме обича. Аз не спрях дълго време, след като тя си отиде. Може би още не съм, но не искам да си призная, не намирам и смисъл да го превръщам в достояние на когото и да било. „Адът, това са другите”, нали така казва Сартр… никой не може да разбере усещанията ти, освен самият ти… и то не винаги. Дълго време се чувствах като мъртвец, пращах й глупави имейли, и се мъчех всячески да прогоня разяждащият ме тумор. Вътре в мен нещо гниеше,разлагаше се, умираше, беше физическо. Тялото и душата ми се бяха съюзили срещу мен. Задушавах се в себе си. Не заспивах цели нощи и прожектирах всеки миг и все щастливи изплуваха, мамка му, все хубавото от нея виждах… Тя все е хубава, даже когато е зла. Много ми трябваше да се преборя.. Камък съм. Тя ме направи такъв. Кух, кух, празен. Няма емоции, няма нищо, само някакви ненужни спомени като подигравка на последвалата разруха. Не позволих на никоя да ме обича. Нямах нужда, нямам и сега. Просто живея за себе си. За утрето. Не търся смисъл…

Стоманеното тяло на влака изсвистя и нещо трепна в мен. Бях си у дома. На спирката ме очакваше баща ми, невиждал ме от години. Посивял беше, остарял, а аз навярно изглеждах пораснал. Прегърна ме силно и потеглихме с колата за нашата къща. През зацапаното стъкло улиците изглеждаха същите. Тук времето спираше успокоено. Нямаше бързащи хора, нямаше трафик, нямаше шум. Като малка гробница и се чудиш, кое е по-страшно, това, че си мъртвец в нея, или че ти харесва да бъдеш такъв… На прага ни чакаше майка ми, добрата ми майка, не веднъж опитвала се да ми разкрие тайната на женската природа, така и не я разгадах тази тайна… Някакво щастливо усещане пропълзя по кожата ми и се материализира в усмивка. Бях си вкъщи. Моята стая, моята алея с липите, моят свят, в който някога се чувствах така уютно…

Дните се занизаха … С тях се изпари и щастието, трансформира се в уродлива досада. Всичко бързо ме отегчи. Дразнеха ме пустите улици, дразнеха ме монотонните хора без посока. Всичкото онова спокойствие отдавна ми беше станало чуждо. Чужд му бях и аз.Осъзнах, че онова, което липсваше не беше материя, не бяха вещи, беше душа- нейната.
Нямах намерение да се задържам дълго, нито имах желание. Колкото да си припомня от какво всъщност бягах и бях ли избягал в действителност. Щеше ми се да започна на чисто, да заповядам на мозъка си да изтрие лошото, нищо, че с него щеше да си отиде и хубавото. Тя беше празно понятие, аз бях празен човек, историята ни, както повечето псевдо големи любови- завършила в нищо… Годините, които изминаха от тогава предполагаха, че съм загърбил всичко, но някак си имах нужда от отговори. Исках да я видя и да се уверя, че няма да изпитам нищо…

На четвъртия ден се престраших да я потърся. Беше ноември, нетипично топъл, нетипично беше и да набера номера й, изтрит отдавна от указателя ми. Някога, когато го записах за първи път под името Ирина , а после промених на Любов, не си и помислях, че ще трябва да го заличавам. Даваше свободно, усетих как въздухът в дробовете ми се сгъстява и задавя гърлото ми, гласът ми се губеше в него… и ако не беше вдигнала чак след третия сигнал, сигурно щях да остана ням. Обичайното „Ало?”, произнесено по начина, който обожавах да чувам, завършващо си пискливо „о”…

-Ало, да, здравей, аз съм…
- Не сме се чували отдавна.
- Доста отдавна. Тук съм за малко, да се видим?
- За малко.!
- За колкото имаш време…

Уговорихме часа и мястото. По ирония беше в онази пицария, когато се срещнахме за първи път, за да разберем, че ще се влюбим. И по ирония исках да я видя, за да си докажа, че вече не съм влюбен…Във вечерната емисия новини съобщаваха за поредното убийство, майка ми и баща ми вечеряха и си разказваха за отминалия ден, а аз се губех сред разхвърлените по пода дрехи и се чудех какво да облека… Изведнъж се сепнах, това беше просто среща, среща за раздяла, какво значение имаше. Грабнах първото, което ми попадна. Отидох в кухнята.

-Ще се видя с Ирина…

Майка и татко се погледаха с недоумение, нали Тя беше тази, която „никога не искам да бях срещал”… тя беше олицетворение на моето нещастие, името й беше табу…

-Просто трябва да го направя, имам да и върна нещо да се приключи. Добре съм, вече не съм онова хлапе.

Баща ми се усмихна „ Внимавай какви ги вършиш”. Хлопнах вратата и изчезнах с тъпия шум на блъскащо се в металните панди дърво.

Вечерта беше като онези, сладникавите, които поетите описват. Уютна и свежа, ухаеща на току-що излял се дъжд. Улиците светеха в тъмното и силуетите на лампите се отпечатваха върху тях като изящни тела на любопитни красавици. Чаках я на нашето място, на няколко преки от дома й, същите стълби, същите „хлопащи” плочки, н
ие не бяхме същите. Закъсня четвърт час, четвърт час си мислех за нея и си представях какво ще й кажа, рисувах си образа й, с прасковеното червило, ухаеща на онзи несъществуващ Иво… и тя се появи. Все така малка и къдрокоса, все същата, непроменена, нямаше и следа от праскови, нито от Ивовци. Погледна ме за секунда и ме прегърна, прошепвайки
„Здравей” с пискливо „Ей”… За секунди телата ни се сляха в безформен силует и ми се прииска да не я пускам, да не й връщам никаква снимка… После тя се отдръпна и тръгнахме един до друг…

- Колко време мина, не съм те виждала цяла вечност, станал си по-висок.
- А ти си все същата. Все ти.
- А ти все ти ли си?
- Вероятно не, годините променят хората.
- Променят ги, когато има какво да ти се случи… -погледна ме тя въпросително.

Седнахме на онази майска маса с недокоснатите картофки… И някак си нямаше смисъл от въпроси, просто разговаряхме… леко, топло, пълно, като разговорите, които водехме толкова вечери пред мониторите си. Изпразнихме две бутилки вино и между петата и шестата чашка сбутах снимката й навътре в джоба си, за да забравя каква беше целта на срещата ни. Тя извади кутия цигари, запали и пламъкът се отрази в зениците й.

- Пушиш ли…- сякаш не беше очевидно.
- Явно все пак съм се променила- усмихна се тя и издиша нежно кълбо дим… Да отидем вкъщи - погледна ме спокойно. Сякаш това беше най-естественото нещо на света.

От изпитото количество алкохол нямах сили да се противя на желанието си да остана по-дълго в компанията й.Натъпках всичките въпросителни в скъсания джоб на якето си и те изпадаха по пътя , когато тя ме хвана за ръка… На входа на дома й спомените ме връхлетяха, побързах да ги удавя в бирата, после в рома и накрая в нея. Докато пълнеше за пореден път пресъхналата ми чаша я целунах. Тя ми отвърна жадно.
-Липсваше ми…
-Толкова много… - продължих аз.

Обгърнах малкото й тяло, в тъмнината на застиналата стая изглеждаше почти невидима, само очите й светеха… Припомнях си я плътски, сантиметър по сантиметър, бенките на гърба, татуировката на глезена… Беше тя… Бяхме само двамата с времето, което тук не значеше нищо. И това не беше чукане, не беше онзи секс, който правех с моите нощни момичета. Повече беше, обичане, въпреки алкохола, въпреки двете години бягство…

Утринното слънце развали някак си магията, в мрака всичко изглежда по-красиво, по-истинско, по-откровено… И нямаше как да дръпна щорите, за да върна усещането… щори нямаше, нямаше ги и всички онези наши фотоси, залепени някога по стените. Беше ме изтрила… Оглеждах тази стая и ми ставаше все по-чужда, все по-студена, все по- далечна… Сбутана между книгите на рафта, събираше прах някаква снимка, на момче. Станах на пръсти от леглото, приближих се като мъртвец до нея и я обърнах, послеписът гласеше „ Обичай ме завинаги, както аз теб. Иво „… В гърлото ми се надигнаха всичките влюбени пеперуди. Повърнах ги в тоалетната. Обух си чорапите. Извадих нейния смачкан лик от джоба си и го поставих до този на неизвестния Иво. А на кутия цигари, оставена на масата, написах : „Пушенето може да не те убие, но Иво ще го направи със сигурност, както ти стори с мен”… и просто си тръгнах, този път за винаги. Знаех, че не аз бях този, от когото тя се лекува… а лежащият в дъното на лавицата образ. Че него забравя,че него припознава, че на него отмъщава и единствено с него би правила любов. Аз бях просто нощно момче…




-----------------------------

Добро утро


Добро утро.Сънувах кошмари и всички приличаха на теб ,и се събудих от вятъра в неуплътнените прозорци.Почти виждам дъха си.И е студено отвън и изтръпнало отвътре.
Направих си игленик от пеперудени тела,а всички копчета по мен са си на мястото,пристегнати и закопчани.
В съновника те няма,едва ли значиш щастие,когато си кошмар.
Да пием по бира,за да заспим близки и да сънуваме таратор от водорасли и море.
Това е театър,изтрих сценария ,ще се наложи да импровизираме.
Добро утро!
Чувствам се добре.Кравешките ти очи ме гледат от зелената си рамка,преди ден би изглеждало красиво,само че днес не съм естет.
Добро утро!
Печката ви работи ли,за да се постопля и да помълчим за местата,които исках да ти покажа от себе си.
Добро утро!
Да пием чай с мед и с орехи,и с боза.
Добро утро!
От утре съм добре,нали е театър и драмата е някак си привична.
Добро утро!
Искам да видиш това.Съжалявам!
Добро утро,шизофрения!
Добро утро!
Имате ново съобщение.
Добро утро!
Искате ли канела в млякото,а в живота си?
Добро утро!
Още спя и не искам да се будя.Нека е кошмарено,за да изпитам после щастие от реалността.
Добро утро!
Отивам на работа.
Добро утро!
Отивам на майната си,ще дойдеш ли?
Добро утро!
Това не съм аз.
Добро утро!
Усмихвам се,защото това вече съм аз.Усмивката ми е колкото обувките.Някой ден ще бъда дама,сега съм още момиче с лаптоп,който прилича на твоя.
Добро утро!
Аз съм добре.
Добро утро!
Благодаря.