Цветелина Манова

Генезис

Докосвах
светлината
със очи
(тогава още нямах пръсти)

*
Изплувайки
на повърхността на кожата –
насред море от погледи и пръсти
вкопчени бясно в гърлото ми се научих
че няма смисъл да се бориш –
накрая винаги забиваш ножа
в себе си

*
Събудих се, приклещена в утроба
без тяло и без думи; не повярвах
нито за миг дори че
съществувам

*
Ден първи; светлината
облиза пламналото ми чело
с хладния дъх на изгладняло куче
целунах я
после не помня...
бях сама

*
...и
виках
виках
виках

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Името на розата

Stat rosa pristine nomine
Nomina nuda tenemos
Умберто Еко

...от дъх и дух. Издишване.
Балонче или захарен памук съм, мамо?
Кажи, къде отиде баба, след като я закопахме
по-по-по-миналата пролет?
А може би са просто дробовете ми – хриле,
преливащи от жлъчката
на толкова фалш, толкова чакане
пред витрините на всичко онова,
което не мога да имам, но аз се
задушавам
а Дедал е в облаците, мамо
Икар и той продава кифли на пазара
в Истанбул, ей тъй нà –
свършил му бензинът и окапал на изток
ей тъй нà, в Турция, защо пък не -
такъв му бил късметът

Един ден нищо няма да остане, мамо,
и ще вървим без път и без посока
с очите – язви – и със сянката, захапала петите,
не-помнещи-как-да-си-спомняме,
безмълвни
и недишащи
...
Но може би са просто дробовете ми – криле,
които ме пришпорват
да мечтая

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Тригонометрия на душата

« Ce corps qui t’attend
telle une église
tel un bordel… »

Това тяло, посърнало като
ограбена църква,
с изтръгнати очи и с
безсрамно
разкрачени пред погледа на изгрева
прозорци,
където
през детеродния канал
на Времето
бавно и
неумолимо
се проточва
неизживяната
надежда
за докосване – като
далечен спомен
за жена
с натежали от липов цвят
рамене
и с клепачи,
подпухнали
от чакане
Тоя бордей
от жлъч и органи,
изложени пред погледа
на всекиго
и от сънуваната
сто години
нежност,
начупени
в хаванчето ми
пръсти
и погледи,
ненужни никому –
това не съм аз,
а спомен за лъжи,
които съм разказала
на другите


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Реквием за счупената раковина

„Брат ми е мъртъв!” -
(да живее август)
тя крещи, а
Спасителят в ръжта
изпада от ръката
на спасителя на плажа
„Помощ! Не диша!” -
тя крещи, а
минувачите обръщат
тревожни шапки
по посока на вика

Далеч зад тях
морето плаче безутешно,
гушнало медузите
увило пипалата им
от стъклен плюш
покрай опаловата шия
и не разбира, не разбира
...
Е, и какво? Литър вода
в новоразлистените дробове –
нищожно наказание за туй
отвратително дете, което
строши в харпуна си черупката
на най-прекрасната му
раковина


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Никакво стихотворение

Не си ми никакво стихотворение
лъжа, обречена на папие-маше
безлични драсканици
по платното, разпнато на пода в стаята
толкова бяло, че понякога ти иде просто да
(се гръмнеш)
плачеш плачеш плачеш
но замълчи
за да те нарисувам ще ми трябва
(напалм и дупка в мозъка)
да изгоря платното си
до съвършенство
до побеляване
до абсолютно
не-говорене
до абсолютно
не-говорене
до абсолютно
не-...


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Трансконтинентално стихотворение


Двата куфара се спънаха, изкрещяха...
...И се разминаха...

Там, където отиваш, климатът бил океански
имало вятър и температурите през лятото
рядко достигали повече от 30 градуса по Андерс Ван
Целзий
някъде там
на ръба на света,
където годишната плувиометрия
не надвишавала 800 милиметра,
знам, че ще бъдеш добре
...
Казват, че транспортът функционирал
безотказно
жените – също
вятърът бил
винаги попътен
(или по пътя ти
изобщо нямало да има вятър!)
морето било синьо като портокал
брегът му – бял от счупени черупки
луната кръгла – като тиквена семка
(и изобщо в цялата му дяволска земя
имало нещо ангелски сбъркано)
...
Да ти призная честно
пука ми за вятъра,
дреме ми на черупката
и без това откак си тръгна
развивам фобия
от сини портокали
...
И зная –
ти ще бъдеш добре
аз няма

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Летен следобед на Пиаца дел Аморе

(пояснение: в Рим няма такава пиаца)

Тя приклекна в пясъчника,
облизвайки дълбокомислено мустаците си;
и, докато следобедът ухаеше
на слънце, лято и тъга,
на тортелини,
макарони,
на пица Quatro fromaggi
и облаци без дъжд
(беше в края на август
и наблизо щъркелите се целуваха
за сбогом
преди да отлетят
на юг),
се замисли
за безсмисления бяг
на Времето
…
Carpe diem –

изкиска се врабчето,
размахвайки криле
и кацна на черешата

а котката избяга надалеч,
носейки след себе си погледа
на безвъзвратно загубилия


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Апокалипсис в жълто

“Слънцето е жълтото броене наобратно, преди да избухне бомбата”
Фредерик Бегбеде


Краят на света ще настъпи
неминуемо -
като смъртта,
живота, данъците,
изчерпването на петрола
и нещастните любови

Апокалипсисът ще ни се случи
но не през 2012-та
(тъй щото се оказва, че по последни данни на CNRS France
изчисленията на маите са нещо малко сбъркани)
а точно след 5.8647 милиарда години
когато Хелиос доброволно
ще си пръсне мозъка
и след това за стотна от секундата
светът
ще стане
жълт

И тогава - когато Слънцето се взриви
и се смали до големината на точица,
стократно по-мъничка от точката,
в края на това
изречение,
душите ни ще отлетят през очите,
сърцата ще се изпарят,
и костите ще се превърнат
в прах
. . .
За около 6.74057 и незнам си колко
милиарда години
ще бъде тихо,
тъмно като в утроба
а после...
нищо особено
няма
да се случи.