Диана Кирова

Скитникът - моят любим

Как иска той поет да бъде,
Луд математик, физик с гениален ум,
Отшелник с чувства по-дълбоки от бездната над нас,
музикант, що с финост човешките души
изпълва или пък художник, който
красота дарява само с цветове и щрихи.
Как иска той да странства в битиета най-различни
Странен скитник без посока.
Да дава и дарява без да взима.
Но за тез желания безброй време нивга няма
и кой е пътят негов, той иска да се отдаде всецяло
една мечта тъй съкровена – просто да се отдаде.
Така той все скръбно пита се и скита,
търси неуморно онова, дето още не познава.
И търсенето често само болка му поднася
от истината за това що сме или пък не, но смелост
има той голяма и не ще се предаде или прекърши.
И какво остава му освен да се взира
в прекрасното небе лазурно и тайнствената звездна шир.
И те го изпълват с красота, с дълбочина безмерна, дивна
и цялата тъмна пустота в миг внезапно светва
с покой и нежност се изпълва.
Така топла е душата му, че в нея могат да се подслонят
всички измръзнали бездомници и всички
гладни скитащи кучета с тъжни очи...
и ще ги сгрее и нахрани със каквото може,
скромно, но от сърце.
Как иска той с теб всичко това да сподели,
Но опита ли се – то стопява се за миг.
И остава душата му сама и неразбрана.
Сама е тя, но не самотна, сурова е,
но не жестока, силна е, но блага.
И ще дава на всеки да пие от нея,
на всеки, що жаден е за неописуемото.
И как би могъл да бъде всичко това,
ако бе математик, поет или художник?
Остава все така недефиниран.
За себе си той не говори, но аз го познавам...познах го.


Живот

Всичко старо отива си безмълвно, тихо
Сякаш никога не е било.
И мигом можем да започнем
Без спомени и без товар...

С душа чиста като дъжд
Дъжд пролетен и благ
Що успокоява и смъртта
Отмива от вените ни стари.
С ум бистър, светъл и игрив
С едно веселие във нас - простичко и фино
От опита горчив дошло.

И в нас не ще остане нищо
А само тихо ще напомнят
Уроците, що пропити са
Дълбоко във сърцето.

И притихваме така -
Без желания и страст
Без умисъл и злост.
Нещо тайнствено ни води
Вдъхва смисъл и Любов.

Но спотайва се щом тръгнем
По дирите му скрити.
За него вятърът нашепва
Когато играе си с тревите.
Ала вслушаш ли се в него,
Само тишина остава.

Името му знаeш - Живот зове се.
И иска той от нас едно -
С огън да го изживеем.


Момина сълза

Момина сълза, ти цвете чудно необикновено
Ухайно си и уханието ти, твоят свян омаен
Ми нашепват тайни за живота.
Ти си наркотик за мен, но чист и свят
Опиваш ме и извисяваш към
Други светове неопетнени.

Стоя така и си те представям
В място сенчесто и хладно
Леко призрачно, потайно
Ти винаги си там – в черна пръст си оковано
И тъжно е как си неспособно да надникнеш
Зад стръкчето трева до теб.

Ала привиден е тоз злокобен плен над теб
Всяка нощ аз знам напускаш нежното си тяло
И странстваш над морета бурни и зъбери опасни
Срещаш се със същества по същност непознати
А после идваш във съня ми и познание поднасяш.

Ще вкуся от ранимостта ти - на сладък танц ме каниш
Към скритото във мен и няма да се жалвам
А вечно ще ти благодаря
За онзи ден, когато крачех по паважа
По сива улица в града
И те видях невзрачно там стоеше
На място все тъй сенчесто и хладно.
И без да искам ти спаси ме
От мене си и от света.


Из романтиката на един психопат...

Tрябва да се отпие от това великодушие — за експонация на една експлоатация — тази, на която си подложен…тъй като обичам да се наслаждавам на мъката ти, то причиняването й ще да е в услуга на най-великото откритие в твоята мимолетност, наречена „Живот“…

Завръщане в миналото:

Ние с теб се родихме в един ден, един час, една минута…1973…болниците някак нямат значение, те са бели кубчета — в тях живата плът умира, но там се и ражда — не е ли прекалено велико за човешката ни нищета? Не, това е едно смътно усещано, толкова подобно на онова, когато се спотайваш в ъгъла на нечия църква — божият дом, обитаван от човека, неспособен да достигне Бог или онова, което е останало от него…

Сега:

Но да оставим философията и да се насочим към онова, което отдавна имах да ти кажа — предпочитах да се възползвам от всяко твое движение, неотлъчно следвайки всяка твоя стъпка — та те бяха толкова жалки и разтапящи се в безсилието ти, че понякога отчаянието задушаваше и мен — онзи мирис на отвращение към всяка твоя болна частичка…Нямах нищо против, че умираш — плътта ти бе бяла, изумително нежна и трепваше при всяко мое докосване — като коприна, ужасена от остротата на ръждясала ножица, бавно впиваща се и разкъсваща една красива цялост безпощадно.

Когато се събуди, някаква небрежна усмивка долетя до погледа ми — приличаше на невинен анимационен филм, в който целувките, издухвани от дланта, полепваха по бузите и правеха хората щастливи. Но ти знаеш — мразя усмивките, още повече целувките и най-сетне — безсмислените ти опити да почувстваш милувките на радостта…онзи злостен трепет, наркотична смес на човешките емоции.

Научих те да мислиш, но никога логично, научих те да чувстваш, но с дълбочина, да останеш в тишината без емоции или мисли разпокъсани и криви, показах ти моя път и те убедих, че те всички са погрешни…

Моят чирак се превърна в порочна невинност.

През седмицата убиваше хора без скрупули, наказваше онези, за които иначе нямаше възмездие, а неделите се молеше целодневно в църквата, болницата или на полето, а аз го насърчавах да рисува и пее. Защото изкуството ни води извън пределите на онова що очите ни са се наситили да виждат и извън границите на сухотата, вплетена дълбоко в изнудените ни сърца. Отвъд, където можем да бъдем с цялата си същност, чувствайки и мислейки в пълнота.

Беше късно вечер и те вързах за леглото, за да поспиш — главата ти бавно потъна в пухестата възглавница, клепачите ти бяха леко притворени — винаги спеше така — сякаш искаше да слееш света на сънищата с този на реалността — не трябваше да се изпуска нищо — нито цвят, нито звук, нито есенция…за сметка на това аз никога не спях, гледах те цяла нощ, за да не пропусна потенциалната възможност за внезапната ти смърт. Това бе моментът, който чаках от месеци насам!

Бяхме останали почти без пари, а това значеше, че тази нощ нямаше да има почивка и наслада — трябваше да намерим от някъде средства, за да продължим онова, което правехме от раждането си, но и за което не знаехме нищо — съществуването.

Градът е пуст нощем, някак неугледен и твърде уединен, за да може огромните му размери да поберат повече от двама…разхождахме се тихомълком, както винаги преди поредната жертва — както ги наричаше обществото — но какво знаеше то? — налагаше наказание за всеки, докоснал се до незнанието, защото излизаше, че според тях човек е задължен да обитава само зданието на обяснимото.

Гол и осакатен крещеше, бягаше…бягаше от нас — великото божие творение се бе оказало крехко клонче на живота, не ще я има вече мъжествеността му, но впрочем кога ли е била?…и ще танцува в харема на унижените и ще задоволява своята господарка — простотата, всяка вечер в онзи час, когато в сънищата му ще се явяваме двама с теб във формата на мрачна грозновата пищност с името Кошмар.

Сега имахме пари….купихме бутилка ром от един денонощен магазин и запрашихме…отправихме се към дебрите на тъмнината, пеейки си онези няколко куплета, възхваляващи пиратите, рома и мъртъвците, докато полъхът събуждаше единствено желанието за вдишване на Настоящето – там където двама с теб обитаваме без време и без място.

Стигнахме до една яма, зееща и молеща за помощ…ямите винаги желаят едно и също — да бъдат запълнени с помия или тяло, което се превръща в помия, затова ти заповядах да легнеш там и да си представиш предстоящото, твоят бъдещ дом и моята мъртвешка площадка, върху която щяха да гният в покой чуждите цветя, защото от мен такива ти нямаше да видиш.

В този миг исках да се отърва от смущаващото ти болнаво присъствие, не защото го мразех, а защото трябваше да се вкуси от самотата — тя е единствен и най-добър приятел на човека — успокоява го, натъжава го, съсипва го, от него не остава нищо, вселената поглъща многобройните частички на разпадналата му се същност...но сетне го съживява, заздравява го, става друг и в него нищо не остава….самотата е сянка, която се превръща в чернилка, когато слънцето угасне…по-черна от нощта, за да може луната да тържествува в ролята на новото горящо кълбо.

Тялото ти съвсем се стопи — ръцете ти се олюляваха и обгръщаха хилавостта ти, а сетне внезапно падаха, отпускаха се леко и сетне се свиваха в нещастен юмрук….на устата ти се появи пяна, очите ти се отвориха в истеричен проглас към височините над теб — бяха лъскави както никога преди, влагата се оформяше в капки, които бавно се стичаха по вдлъбнатите в скулите ти бузи. Бих ги погълнал жадно всички до една...но ето че дойде и твоят край. Дори не потрепна, но така съм те и учил, защото докато кръвта изтича, ние трябва да отдаваме почит на цветовете, а именно на аленото — един от най-прекрасните багри обсипващи стремителността, опасността и бавно превръщаща се в кафява загорялост и накрая — в черна вечност.

Това е краят, аз отивам да отпразнувам първия ден, в който бяхме разделени….

Хвърлям тези няколко параграфа в гроба ти…аз съм всички тези параграфи, а гробът – това си ти — той е празен и параграфите ми също…кога били сме?


Прочетено на 10.01.2010г.