Евелина Кирилова

1.

В един от онези толкова слънчеви, лежерни съботни дни, в които се налагаше да работя, в магазина влиза един от онези не чак толкова миризливи, но пък с пъти повече общителни старчета, на които се налага да просят и иска цигара. Крис и Доджи са при мен и ме чакат да ходим след работа към Радио Кaфе.
- Нямам аз – лъже Доджи.
- Нямам – лъжа и аз.
- Ама ей там има – вика старчето и сочи стелажа с цигари.
- Има, ама струват пари.
- Абе пари! Не са важни парите – встъпително започва да философства човека.
- Нали?! – вълнувам се аз. Здраве да има! Пари като вестници!
- Абе здраве! Не! Ей сега ще ти кажа какво му трябва да човек – сваля си черната шапка с избродирани глава на бик и надпис Chicago Bulls, извръща кървясъл поглед към Доджи, гали се по плешивото теме и се извинява, че е грозен, ама така го бил постригал нещастника.
- Какво му трябва на човек? – питам.
- Ееееедна маааааса – рисува във въздуха маса – и... бамбини!!! Ама много! И бам, бам, бам, а после – изрисува си дебел корем – бебееее.
Крис само кима с глава и гледа умислено странника, той се сопва, сочи я и малко уплашено, с известна доза респект към очилата и, вика:
- Глей я колко е умна, преглъща всяка дума!
Всички се смеем. Влиза клиент. Купува цигари.
- Ще може ли една цигара? – пита старчето с надежда.
- Не може. – гледа го от високо и с погнуса клиентът и си тръгва.
- А един ден бех тръгнал за гъби. Ама 15 километра ходи ли се пеш?! И хванах на стоп – протяга ръка със свита длан и щръкнал нагоре палец – една каруца. Каруца бе! С магаре. Марко! Дон Кихот. Сервантес. Това онова. Качвам се аз, трезвен като куче и гледам отзад в каруцата една жена. Ама бременна. Бременна бе! - И пак рисува същия дебел корем. – седнах до мъжа и отпред, а оная отзад и изтекли водите. Пълна капитулация!
- Ще ражда, а? – питам.
- Аз бех акушерката! – перчи се гордо старчето – Ама напъва все едно ще ака! А така! И излезе едно такова черно... Жената само ми дава наставления: сега плацентата, сега пъпната връв, аз се потя, а оня нещастник мъжа и припадна бе! Неколко пъти тамън!
- Ама с какво сряза пъпната връв? – пита Доджи.
Нашия човек се озъбва ухилен.
- Със зъби бе! – и къса на ужким със зъби въображаема пъпна връв.
Ние пак се смеем. И пак влиза клиент. И пак бездомника гледа с изпълнен с очкване поглед. И пак остава без цигара.
- А ти правила ли си бебе дванайсет метра под водата, а? Значи. Три дни не бех пил. Три дни не бех се пипал. На четвъртия ден отивам на плажа. По оранжеви гащета, като спасител. Почвам кроул, тука така раменете – разтяга се, тупа си раменете и започва да гребе и да се бори като че наистина плува. – А тя от морето – ухилва се до ушите, блажено и възбудено гледа напред към стелажа с цигари, маха му с ръка като емотикона от skype – ми махааа!
Пак се смеем. Доджи взима цигарите, черпи нашия морски гларус и всички излизаме навън да пушим.
Пламък от запалена кибритена клечка осветява току що падналия ноемврийски мрак. Доджи пали цигарата си и се натяга на старчето да запали и той своята. Той обаче изчаква няколко секунди и чак тогава пали.
- Пипни сега мойта цигара. – обръща се към Доджи. Тя е добро дете и пипа цигарата му. – Пипни сега и твойта. – Доджи изпълнява и втората заповед. – Мойта е по-мека?!
- По-мека е.
- Защо е по-мека? - Доджи обаче не е стопирала каруца, не е късала със зъби пъпна връв, нито е правила бебе на дванайсетметрова дълбочина в морето и не знае отговора. - Защото ти си запали от барута, а аз изчаках да загори дървото и запалих тогава.
- Ааааааа-а - кимаме трите девойки с глави и го гледаме като че пред нас стои самия Прометей.
Прометей поглежда към Крис пак така уплашено като първия път и заключва:
- С тебе не говоря! Ти си интелект!
- А ти къде живееш? Имаш ли деца, семейство? – питам пак.
- Баща ми беше педофил. Искаше да ме ебе. И педераст беше, щото искаше и аз да го еба. Майка ми беше болна от рак. Взимаше морфин за успокоение. Сестра ми – наркоманка. Крадеше морфина на майка ни. Умряха всичките. Изядоха се един друг.
Всички мълчим. Станало е време да затварям. Гася цигарата и влизам в магазина. Броя пари. Заедно с металния звук от отброените монети чувам и отделни думи от поредния разказ. Миди не. Кръв. Акули.
Доджи и Крис се смеят искрено.
По-късно същата вечер, докато си лежах в топлото легло и гледах белия таван, се замислих: има ли легло, в което да спи не чак толкова миризливия старец, и таван ли гледа сега или звезди.


11,2010

--------------------------------

Вятър


Улиците бяха опустели. Само жълти и червени листа и прекършени кафяви клони образуваха цветен килим върху ледената земя. Студеният северняк не утихваше вече цял месец.
В двора на баба и дядо дърветата преплитаха клони в буен танц. Вятърът духаше неуморно и обръщаше тенекиената купичка с вода на кучето. То скачаше сърдито, лаеше и безуспешно се бореше с въздушните струи. После заскимтяваше уплашено и се прибираше в дървената си колиба.
Баба не оздравяваше вече цял месец. И тя като вятъра натъжаваше дядо. Той се боеше да не опустее и неговата къща като безлюдните улици. Всяка сутрин ставаше преди червения изгрев да озари безкрайното небе и вършеше цялата къщна работа. После приготвяше закуска, сядаше на трикракото дървено столче до леглото на баба и я молеше да хапне поне малко. Но тя не искаше да се храни, нямаше сили дори да стои будна. Само облизваше пресъхнали устни и стискаше присвитите си очи. А в края им две вадички сълзи напояваха загрубялата кожа.
Вечерта преди неделя вятърът се завихри още по-силно. Като неканен гост тропаше със струите си по прозореца и напираше да влезе в топлата стая. Дядо стана от леглото, отмести пожълтелите пердета и погледна през стъклото. – Ето- , помисли си - отвял е черджето пред портата чак до огнището, обърнал е кофата с боклука. След миг дочу отново ръждясалия звук от преобърнатата тенекиена купичка, а после и сърдития лай, последван от безпомощно скимтене. Изви гъсти вежди в недоумение – в селото рядко духаше такъв вятър – и се прибра пак при баба.
Изведнъж се чу силен трясък и фучене – неканения гост бе отворил прозореца. Дядо притича бързо да го затвори, а баба в този миг се надигна от леглото и му рече:
- Недей, дядо, не затваряй! Той за мене е дошъл, остави го да ме вземе. – изохка жално и полегна назад със сетни сили.
На другата сутрин дядо стоеше сам в черния двор и тъгуваше по заминалия вятър. А той сега само едва-едва милваше сълзите по лицето на стареца и му носеше вест от баба. Кучето доволно пиеше вода от купичката си, дърветата леко докосваха клони. Само дядо беше останал без другар.
След седем дни задуха пак същия страшен вятър. Тъжният старец присви устни в едва уловима усмивка и стана от леглото. Отвори широко прозорците, сетне полегна в опустялото си легло и затвори уморени очи.