Стефан Николов

Два дни по-късно



Два дни по-късно

Радвам се, че не съм сам. Защото от време на време така се усещам, а усетя ли се, завалява дъжд.

Два дни по-рано

Ходя по улицата и се давя в пошлост и миризма на овце-хора. Тя е една такава, почти неописуема, но позната на всеки, същевременно никой не се причислява към миризливците. Най-много да се усети, че не върви в правилната посока и да обърне... Аз съм от тези в тълпата, които са спрели на едно място и наблюдават, разглеждат, изпитват неприязън към почти всички, с които се разминават, но не им я показват, защото овце-хората имат огромно числено превъзходство. Е, какво остава на един днешен човек, от тези, които някои казват, че са произлезли от маймуните, други, че са създадени от всемогъща светлина с афинитет към грънчарство, освен да бъде самотен и да наблюдава. Застинал на тротоара, тайно надяващ се, че е грешал, че всъщност "бог" съществува и всеки момент от небето ще започнат да валят огнени топки, които да накажат модерното мулти-сексуално, светско, демократично общество, наподобяващо гигантска, мулти-културна оргия, с добре изпитаните адски мъки, сервирани точно както не ги обичаме... И после губех вярата си. Огнен дъжд никога не започваше да вали, дори напротив. Обикновено, когато си представях търчащи и пищящи, запалени проститутки, травестити, порно-актьори и редови участници в най-голямата оргия във вселената, започваше да вали най-обикновен, скучен дъжд, който ме мокреше. В стадото обикновено всички имаха чадъри. Явно гледаха телевизия и особено много им пукаше за прогнозата за времето. Другото обяснение е просто - бог съществува и ме наказва за апокалиптичните ми мисли с пороен дъжд и евентуална настинка. А може би ще е най-добре да гледам телевизия, тя помага за всичко на всеки. Тя е мултифункционалният приятел на човечеството. А дистанционното и мобилният телефон са най-добрите помощници на хората, които, освен че не искат да мърдат от удобните си дивани, в двадесет процента от случаите и не могат. Потокът от хора е огромен, блъскам се в тях. Те са свикнали да ги блъскат, дори не примигват, когато ги ударя с рамо в гръдния кош. Те са хора с цел в живота. Затова и половината им живот преминава в придвижване от точка А до точка Б по възможно най-бързия начин. С метро, кола, харчеща двадесет литра бензин, колело, пеш... последните два примера не са много точни. Това са архаични методи за придвижване, които овце-хората не уважават, защото просто си имат електро-двуколки за придвижване по тротоарите , ескалатори , които водят почти навсякъде, а отскоро и нов вид тротоари, тип "бягаща пътечка". Гледам да ги отбягвам. Гледам да отбягвам всичко. Гледам внимателно, озъртам се, а дори не съм сигурен за какво. Страх ме е да съм сам на тротоара, облечен в костюм и бейзболна щапка, само по крака, тоест обувки, без колела и подметки за ходене по вода. Мразя ги. Те профучават покрай мен, бързат за някъде, където никой не ги чака. Аз съм мокър и вярата ми в бог я няма никаква. Няма я и жената, с която обичам да правя секс в Сряда, вързала ми е тенекия, мамка и. А може да я е сгазил пешеходец или днес да не е Сряда. Или да има задръстване заради ежедневния гей-парад в центъра. Нищо няма значение за мен. Ще се отпиша от схемата, като се прибера вкъщи и седна пред бялата олющена стена в банята, на табуретката от баба ми за шестия рожден ден и просто гледам, може би медитирам или поставям началото на самоубийството си , чрез недохранване. Не знам, но аз не съм от същата порода, като хората навън. Отварям вестник, който не помня как е попаднал у нас. Разгръщам го на пода пред табуретката ми, твърдо решен да не мърдам от нея до края на живота ми, което надявам се е по-скоро. Първа страница – „ Парис Хилтън, първата жена, президент на САЩ!” – втора страница – „Млекопроизводители, недоволни от новите крави-роботи”... Няма да забравя третата страница на този вестник - вестникът от деня, в който реших да се самоубия, чрез медитация и глад. "Овце-хората са официалния доминантен вид на планетата Земя." Не можех да повярвам, че чета подобно заглавие. Дори не можех да си обясня какво, по дяволите, означава това. Аз си мислех, че овце-хората са лично моя измишльотина, с която да се забавлявам, а то какво се оказа. Ха! Десет реда по-надолу прочетох и черешката на тортата - "...другите породи хора ще бъдата залавяни и настанявани в комфортни приюти, в близост до летищата, автогарите, жп-гарите и гробищата...". Самоубивах се, медитирайки и гладувайки, вече двадесет минути, а статията почти ме умори - едновременно от смях и от отчаяние. На вратата ми се почука, но сметнах, че не е редно да прекъсвам заниманието си заради някой възрастен съсед, на който му е изгърмял процесорът в мозъка и иска да ми разкаже за вилата му в някое си село, което най-вероятно вече не съществува. Не станах, дори не се поколебах. Само дето преместих поглед от вестника към малкото прозорче на банята. Може би след минута, видях огнена топка да лети право към земята. О, Боже мой, най-после безспорно доказателство, че един от многото житейски пътища, които следвам, води към нещо истинско... след което реших, че няма смисъл да се самоубивам, като, така или иначе, светът свършва след не повече от десет минути, по моите изчисления. На вратата ми отново се позвъни. Реших да си поговоря с поредния изкукуригал старец, като за последно, вместо да бъда неучтив и въобще да не му обърна внимание. Бях на две крачки от вратата, когато пантите и се разтопиха и се разби на пода. Мамка му, какъв е този ден. От външната страна на вратата стояха шест души, целите облечени в черно, с бронежилетки, но без маски на лицата. Всичките до един дъвчеха дъвка. В първия момент изпаднах в паника, докато не прецених, че това е някаква скрита камера, което пък не ми влизаше в работата, защото след малко всички щяхме да горим в адските огньове. Ух, колко ме беше яд, че заради колебанието дали има или няма бог, нямах време да науча нито една молитва. Но животът продължава, скритата камера също. Никога не бях участвал в телевизионно предаване, най-вероятно гледано от милиони овце-хора, затова реших да се представя на ниво. Вдигнах високо и двете си ръце и размахах средните си пръсти срещу шестимата, които не обелваха нито дума, само разкопчаха предпазителите на шоковите палки.

-Момчета, моля ви се, по-спокойно. След 10 минути всички сме мъртви, моля ви се, не искам да прекарам последните си минути в затвора. - реших да намигна, поне да се усетят, че знам, че съм в скрита камера. - Ще се срещна с някой дядо и сеш'те се... - намигнах им още веднъж. Исках да им кажа, че мисля да споделя последните си мигове в приятна раздумка с някой дядо. Това беше голяма грешка. Усетих, че са си създали погрешно мнение за мен, че съм геронтофил-гей, по първите четири палки. Точно преди да припадна, вратата на банята ми излетя нанякъде от силен взрив.

Два дни по-късно

Оказа се, че светът не свършва. Огнената топка е била далекобойна, самонасочваща се граната. След като първия път не съм им отворил, те се притеснили за мен и решили да нахлуят и да ми взривят банята. Много е хубаво тук, няма улици, дъжд. Няма овце-хора, като изключим част от персонала. Но за сметка на това има хора, с които мога да упражнявам гладна медитация и да гледам с часове някоя стена без да ми кажат, че им доскучава и да поискат да се напият ...

Попаднах в рая на бъдещето - "П.И.Х." - приют за интелигентни хора. Близко до летището, а и не е съвсем затвор, но не сме и съвсем свободни. Гледах телевизия. Интервюираха някой си, който е министър на нещо си и той обеща да изравни дневната ни дажба с тази на хората от старческите домове в Бейрут. Щом го дават по телевизията, значи е хубаво, те не биха излъгали... Но няма спор, тук се чувствам добре. Намерих себеподобни. Радвам се, че не съм сам. Защото от време на време така се усещам, а усетя ли се ... завалява дъжд.


Прочетено на 13.12.2009г.