Станислав Станев

Събирам глупостта си
в нещо,
наречено памет,
а не искам
да си спомня
нито любовта
нито красотата
на това
да сме глупави заедно -
едноклетъчно
с вътрешен живот
и памет
за нещо вечно.

Събирам глупостта си
в нещо,
наречено спомен
и не искам
да сме цяло
нито миг
нито в бъдеще,
когато сме слепи заедно -
минало с крака,
без памет
влачи любовта
след мен,
след края

и след това
няма красота
и време няма
и памет съм аз,
в която едва
се побирам
и дишам едва
и не дишам,
не дишам,
глупаво сам.


* * *


Невъзможно живи сме понякога
понякога досадно смъртни
необходимо луди някога
сега почти безсмъртни
и невъзможно влюбени, отричаме
възможността да сме обичани,
а търсим със очи тревожни
тревожно търсещи очи
и вярваме че е възможно
да вярваме в лъжи.


* * *



Няма ме.
Проверих в джобовете си.
И там ме няма.
Завъртях се по оста си
да се видя -
светът продължи да се върти,
обаче мен ме няма.
Проверих в очите ти.
Няма ме.
Показа ми ръцете си -
красиви са,
но къде съм?
Няма ме.
Проверих в косите ти -
вдишвам -
няма ме -
издишвам.
КАЖИ МИ КЪДЕ СЪМ, любима?
Не чуваш ...,
защото ме няма!
Говориш.
Усмихваш се.
Гола си.
Красива.
Плачеш.
Смееш се, любима.
Раждаш от два до три пъти.
Пак си красива.
Работиш.
Почиваш...
почиваш,
а мен ме няма -
просто ме няма.

И Рино е град - така съществува


* * *


Открих те
и се изгубих в теб.

Обявиха ме за безследно изчезнал.
За общонационално издирване.
Обявиха ме в прогнозата за времето.
В спортните новини.
Обявиха ме за мъртъв.
За възкръснал.
Обявиха ме за бог.
За футболист на годината.
Обявиха ме неофициално.
Обявиха ми го официално.
Обявиха ме за враг.
Обявиха ми мерките.
Обявиха ме в пресата.
Обявиха ми война.

Обявиха ме луд
и така ме откриха -
облечен в съществото ти
и луд по тебе, красива.

И Рино е град в Невада, а Невада е пакет цигари.


* * *


Караш ме да изтичам през ръцете си
в твоята прегръдка
пускаш ме и тичам пред себе си
щастлив,
а съм си обърнал гръб.

И Рино е град в Невада и Невада е щат.


* * *


Много глупаво
или поне така мирише –
един през друг
без друго трупове
предпочитаме
да дишаме
и вдишваме
като за първи път
един през друг
миризмата на плът
и много глупаво
или поне така изглежда
опитваме се
да римуваме
любовта с надежда


* * *


Отказвам да живея
само, защото всички
са мъртви.
Отказвам да умра
само, защото никой
не очаква.
Отказвам да обичам
само, защото нищо
не чувствам.
Отказвам да мразя
само, защото нещо
умира.
Отказвам да отказвам
само, защото другите
не разбират.
Отказвам да приемам
само, защото себе си
разбирам.
Отказвам битието
само, защото искам
да спра
да отказвам
да приемам
да разбирам
да дишам
не само, защото някой ден
ще умра,
а защото
не съм се раждал още.


* * *


Ще се въртя в леглото
цяла нощ,
а Земята заедно с мен –
тя обърнала гръб
на Слънцето,
а аз на теб.
Времето ще пулсира
в кръвта ми,
сърцето ми
за миг ще поспре
и в този миг безвремие
ще усетя ударите
на твоето сърце
и дъха ти ще усетя,
тихия,
застинал в очакване
на утрото,
несъществуващото утро
на нашата любов.