понеделник, 7 май 2012 г.

Мила Цанкова

Чиста душа Яз не можем да пишем разкази. Ама една писателка ми вика „Пиши, бре, Иване, напиши го това, къде ми го говориш вече четири гόдини“. Как, викам, яз не можем правилно да говорим, она вика: „Пиши. Както ми го казваш, така го пиши“. Прибрах се у назе и гърбо ме боли, кокалчетата ми на ръцете болят, ребрата охлузени, целио съм офърган. Сетих се за мойта любима книга, яз само една книга съм прочел у живота си - „Кръстникът“ - на оня, италианеца... Марио... Пузо. А па любовни книги въобще не съм чел, не знам кво се говори у тех, яз и любов не знаем кво е май, ама они знаят сигурно, нема бадева да пишат, я. И се сетих, че от четир гόдин чекам некой да я напише и мойта история у един роман, па и у разказ некакъв може, да остане некъде на хартията, щото яз утре-удругиден можем да си умрем, може да ме утепа некой. А па тая любов не треба никога да умира. Яз така мислим... Па може и да са я написбли вече, как да знам, като не съм чел. Па седнах и това, къде го пишем тая нощ, че си го запазим некъде, скрито. Да го намери некой ден некой, па да си каже - „Ей, тоя Иван как е обичал“. Обичах я, ами, и така я обичах, че небето се пукаше от завист, кога отивах у тех да я вземам да я водим некъде. По дискотеки съм я водил, по кръчми, по апартаменти, десет гόдини очите ми само у нея беха. И она ме обичаше, щото, като ме види, целата се разтреперваше, е така... Е така! - и пръстите й, кога ме гали по лицето и вика: „Иване, чиста душа си, Иване“. Яз така се предадох, понеже за цел живот само от нея съм я чувбл тая дума. Чист. Яз да съм чист? Яз съм се рόдил со черното у душата, така ме е донесла на тоя свет майка ми, милата, бог да я прόсти. Как може некой въобще да е чист на тая земя, у тая държава, дето секой секак гледа да ти подложи крак и нож да ти забие у гърбо?!... На втората година я заведох у нас, майка ми ме питб кога че се женим. Яз, майко, викам, нема да си слагам пръстени по ръцете и подписи по разни свидетелства, она ми е у сърцето, а оно не знае що са то разводи и имотни делби. И почнах малко по малко да я оправям къщата, дограма сложих, убава, скъпа. Балатумите ги майнахме, па сложихме плочки теракотени. Другата пролет Елена забремене, на майка и татко им се стоплиха душичките, заприготвяха се внуци да гледат... И така, знаеш как е. Лапето кога се рόди, излезох навън у снего и до колене се заринах у него, гол, само по гащета и потник. Топех го тоя снег, казвам ти, с телото си го топех, така ми се беше разбушувала душата. Щерка. Елена. Она не щеше да го кръщаваме така детето, ама яз се заинатих. Викам й, нема друга жена за мене на тоя свет, само Елена е, и ако че обичам друго женско, както тебе, то треба да се казва също Елена. А она плаче и се смее и ми вика: „Иване, яз нема да те ревнувам па от детето ни, да не съм улава, ти си мойто момче...“ Така ми викаше она – нейното момче. Същата работа като чистото – какво момче съм с тия бръчки, намръщен, лош, цела София от мене трепери, па и у селото беше почнало да се разчува... Какво момче, яз не съм бил момче, откак захвърлих пръчката и прашката и сложих пищов у джобо. Она винаги всичко ми е прощавала, ама то ти идва некой път до гуша. Особено кога имаш малко дете болно, а баща му се прибира с кървава пачка в якето и с подута глава. Търпе, търпе, търпе, десет гόдини ме е търпела. И раните ми превързваше, и ме криеше, кога некой дойде да ме търси, и с комшиите спре да говори, не се показб навън сума ти време, от страх – и за нея си, ама най-много за мене и за маленката Еленка. Толко е изтърпела она зарад мене, че кога я видех на прага с куфарите, половин час си мислех, че сънувам. Немаше нищо – да кажеш, че е прелела чашата. Немаше ме десет дена само, яз съм се запилявал по цели месеци у София. Не че съм искал, ама требаше да се бачка, двора да й доизкарам на тая убава къщичка. Прибирам се, гледам – Елена мълчи, дйтето плаче, а она му вика да не реве и събира последния багаж у куфаро. И пак така ми казб: „Чиста душа си, Иване“, ама не ме погали, ами ме подмина и хлопна вратата. Чух я маленката как ме вика от двора и после от улицата, идеше ми стената да разбия с юмруци от мъка, както едно време бех топил снего от радост по нея. Ама стоим, не можем да си мръднем устата даже, нищо не можах да им кажа. Мръсен се чувствах. И лош. Татко и майка ми умреха и двамата за два месеца. Къщата я продавам. Язък за дограмите и за теракотите, колко пари съм налел у тоя имот, а сега че го дадем за жълти стотинки. Не го ща, не ща да го виждам, не ща да се връщам там. Не ме интересува за колко че го продам, тия пари, къде съм ги дал, не беха чисти. Така й казах на писателката, а она ме гледа с насълзени очи и си мисли сигур за нейните си трагедии. Секой си има. Ама за мойта треба да има нещо написано. Да го намери Елена некой ден, па да види колко много съм я обичал. И пак да се пука небето от завист.

1 коментар: