Крис Калчева

Обичам да пиша с мОлив защото
Има нещо леко в графита
И във сивото на окото,
В плъзгането по хартията
Като по вълнА.
Писецът е твърд – все едно
С нож да се пързаляш по масло.

Затова си нося мислите в задния джоб
Без друг да може да ги чете –
Само немощна следа
Остава по снега на хартията,
Символи, сякаш преплетени нервни
Влакна,
Отпечатък на хаос и съзнание.
Твърде дълбоко във мене ще трябва да влезеш
Ако искаш от мен да четеш.
Веднъж щом се вмъкнеш обаче –
Умирам!
Прекъсваш, изтриваш цялата мен
И тогава ще трябва
Да се напиша отново.
Нали ще дойдеш все пак?


* * *


Упоена мандала в понеделник

Шест реки изтекоха през мене докато те измия от дъното на очите си .
И настана суша.
вятърът на присъствието натроши
песъчинка
по
песъчинка
всичко от стария смел свят
и рисува с вдъхновението ми – нож –
решително и крайно,
във зелено.
Бисерните думи пък отвързаха
цялата ми
лудост
усмирена
и тя затръска диво грива
пред безпомощните погледи на Другите.
Без да те очаквам твърде
всеки път
това, че още Си ме изненадва
с още един подивял душевен фрактал
сластно увит около бялото на китката.
Бъди за мене всеки ден, а аз
ще съм ти виното.



* * *

Извън земята, небето и 42


Горя
Не по тебе, не със тебе
сама се запалих – като дърво Божие
горя и капе от мене всичко човешко
в черно-червена роба от пепел и прах се въздигам
и още пламтяща летя над Вас със насмешка
Тъй нещастни и смешни сте така приковани
така тежки, така навсякъде пъплещи
с погледи чинно забити надолу
без да видите мен, голямото пиле на Пери,
свободна от тежестта на живота,
бясна и дива там горе горя.
Не виждам крилата си – само ги Вярвам,
с мен са щом съм така нависоко.
Не чувам вече сърцето си – само препускам
със него ръка за ръка, щом съм тъй жива.
И последната въздишка на необятната самота
е моята безумна въздушна страст.
Дръжте ме далече от Вас.

Жанета Иванова

Дъщеря на Бога


Ходя боса върху тръни и бодли.
Изгубила целта си.
Забравила за призива на Бог,
ала обичаща и чакаща
любов от Него.

Живея, за да оцелявам.
Кому е нужно
и кому съм нужна аз?
Не чувствам аромата на цветята,
а само тръни и бодли.

Не искам все така да оцелявам
Ти виждаш Господи, боли!
Не искам пак да падам и да ставам,
далеч от Теб,
в самота.

В бунт към себе си.
В противоречие с Теб.
Покайвам се от всичко.
Покайвам се!
Грехът от мен отдалечи.

Не искам да живея, за да оцелявам,
да търся изход във фалшивите неща.
Да мразя
и от мене да се отвращават,
затънала в болка и тъга.

Пак чувствам аромата на цветята
макар да ходя върху тръни и бодли.
До тука аз съм оживяла
и моята цел
това си Ти.

Но този път разбрах
дори все още да боли,
че Ти,
Ти Господи ме чакаш
и ще ме обичаш вечно!

Колкото далече и да съм от Теб
Ти мой Бог си,
а аз съм
твоя дъщеря
това не се отменя.

Твоята любов ме изцелява
завръщам се отново
пак при Теб.
Отхвърлянето някъде остава,
защото прошка има в Твоите очи

Прошка.
Приемане.
Това променя всичко
и смъртта превръща се
в живот!

Александър Тороманов

Окачени на тавана,
висят мечтите ми.
Аз ги гледам,
всъщност не ги гледам.
Ритам ги!


----

Седим двамата и разговаряме,
тихо, съвсем безмълвно.
Аз и аз.
Нямаме тема,
просто говорим
и чакаме Ариадна,
ще дойде ли
да изтъче нишката,
да се хванем за нея,
или може би
още не съм убил
Минотавъра
в себе си.

----

Довиждане до следващият дъжд,
който ще отмие мръсотията от нас,
когато сме унили
и тъжно гледаме през мътното стъкло
как вадите във локвите се стичат,
и прахоляка, и калта, и жълтите листа,
полепнали,
ни питат:
дали ще дойде тя.

Пролетта,
когато всичко цъфти,
дърветата покриват се с листа
и всичко живо тръпне
в очакване на любовта.

Когато слънцето ни гали с топли длани
и сутрин капките роса,
са свежи като нови рани
на детските продрани колена.

Но няма смисъл да се питаме
с носа опрян на ледено стъкло.
Дъждът ни отговаря с чукане
по мътния прозорец
не искам да го слушам!
Мразя го!
И кактуса ми,
също
го мрази,
защото слънцето обичаме и двамата,
а мене,
никой.

----

ПРОМИШЛЕНА ПЕСЕН

През лещите на камера улавям светлината,
ще я превърна в цифри
и фабричните комини,
Река - дъга от нефта блеснала
в очите ни безрадостни, мъгливи.
Изсмукват помпите недрата на земята,
изсмукват тази мръсотия,
а ние я превръщаме в енергия
и дим излизащ през комина.
Слуха ни реже писък на сирената - покана,
за изтощени мръсни дрехи и лица,
да се завърнат там за нощни смени
да пренасочат в труд скръбта,
от монотонното си ежедневие.
С разпада атомен се топлим,
а самите ние се разпадаме.
Припуква гайгера в пулсиращ ритъм
и арматурата стърчаща от бетона,
фосфорецира в пейзаж на нощно сплитане.


----


Разголвам се ред по ред,
страница по страница
и ето останах,
гол,
празен лист.


----

Музата се отдалечава,
аз бързам подире и,
но все по трудно става
да подпишем примирие.

Станимир Панайотов

1980: Родени от студа

родени. родени през 80-те. онова, което е било само
заръката за изгрев, началото на студената оправдана
война: родени, или дори неродени на острова на зоофилите.

в царството на политическите зоофили. родени само за да
бъдат студени, а не едва за да се родят – били и изродени.
днес сме в дебели стени. изстинали. историйката е вечна.

омразата и злото са ненужни:

и те са тук, и това е всичко, което е тук като рай на земята.

злато в краката. пари. злато в сърцата. параметри, пари.
система на люлките. ад на системите. нашите меки пети.
високомерна нормална сплетня. под вентилаторен вятър

родените взeмаме кюлчета злато и стържем нашите
къртичи и меки пети. златото-пемза лъже краката ни.
лъже ги, че историята не се повтаря. че златото е зло.

злото е земният рай на неродените – немощен резерв от млади и
ръждясали кюлчета истина.
в небцата давиме истина.
за никого скрит е ключа
за злото н а и с т и н а.

In God We Trust (Ltd)!





Бог vs F31

хапове: непреодолими и значими
рентиери на органи в мен
гневни и нищни се вият навътре
из един доктор без качества
сред мъже от увивни гръбнаци из мен

гневни и хищни се впиват най-вътре
камбани и полипи, в лудост езиците
им гонят вятърни статуи по спорите
на двата ми гневни и бързи гръбнака

вали вали вали и под хапове
паднал върху собствените си
стонове хленча и знам: плача
само когато дъжд ме вали: от
днес завинаги дъжд ще вали

звезди и увивни гръбнаци - завинаги,
в мощно-тихите ропоти - талази завинаги,
бунт планетарен в ребрата - завинаги

днес аз смятам през
очите си бог да пусна
да гледа прожекциите
в моите очи очите на

божие лайно
чупиш прозореца
ти си божие лайно
викай над майка си
ти си божие лайно
линейката идва за
теб индексирано нищо!
аз съм Богът-F31 а
ти си индоктринирано нищо!

обекти и думи се любят - завинаги
станиоли с устата се вричат - завинаги

бог е едно и все е едно, аз съм линейката
аз и завинаги: стон срещу бога по 100
аз - еферентен аксон - бог vs F31
бог - индиферентната цифра:
резултати за него: 0:01

Манол Глишев

Факти, полупризнания

сложете й име
каквото и да е
тя ще е красива
поразително красива
със смях в ъглите на лицето
с ужасно ироничен поглед
но някак съучастнически
забързана или спокойна
приказлива
темерутестите не си струват
хаплива
в пряк и преносен смисъл
изискана в нещо неочаквано
и небрежна
за което мъж не смее и да се надява
по-силна от нас
но не бива да го знае
ще можем да я определим
единственво като разкошна
пищна или стройна
все още гимназистка
уж наивна
студентка с класически профил
или изпечена стара мома
на трийсет и осем
но ще е красива
поразително красива
с благозвучно име
всъщност дори да се казва цура
то пак ще звучи благородно
в ушите ни влюбени
ще пие вино
или лимонадата си като вино
ще става късно
или ще се побърква от работа
ще пуши нервно
или ще се гнуси от тютюнев дим
ще готви с чубрица
или ще предизвика пожар в кухнята
но о господи
винаги ще е красива
поразително красива
ще си лягаме с името й
ще ставаме с лицето й
то понякога ще се сменя
защото сърцето на мъжа
е срамна работа
няма да вярваме
че може да ни обича
няма дори да страдаме
ако се смятаме за необикнати
защото си знаем
свине сме
не я заслужаваме
а да я познаваме
вече е привилегия
когато я желаем
ще си свирукаме
до момента в който се окаже
че всъщност сме обикнати
или поне прелъстени
което не е малко
и кой е сега кокетката
мъжът разбира се
а той не е красив
тя е красива
поразително красива
ще откриваме безмълвно в нея
всички други
случайно мернати
видени на филм
измислени от писатели
разлюбили
които сме обичали
няма да й признаваме
че я виждаме с лицата на другите
тя си е тя
красива е
поразително красива
не искаме да я обиждаме
наистина не искаме
когато сме при нея
ще мислим за вечността
когато сме другаде
ще мислим за нея
и с двете глави
ще ни харесва мисълта
че можем да държим
любовта под сурдинка
че само леко сме хлътнали
че всичко е временно
но ще си знаем
че тя е красива
поразително красива
и дори когато сърцето
понаболява
ще се радваме
защото това е хубаво чувство
да си влюбен е лукс
старомодно е
но е хубаво
поразително хубаво
и като не ни мине номерът
пак е хубаво
ще я мислим когато не я е грижа
ще я пренебрегваме
когато се тревожи за нас
ще я обожаваме
ще я лъжем
ще има нещо фройдистко
ще има абстиненция
ще бъде сладко все пак
и мъничко да страдаме
о сладко ще бъде наистина
ще се притесняваме
да й говорим мръсотии
ще бъдем неспокойни
в леглото й
няма да знаем
как да я глезим
защото сме недодялани
няма да сме я заслужили
няма да я имаме за даденост
а с това тя ще ни държи в шах
ще се разтапяме от гласа й
смехът й ще ни разтърсва
ще изтръпваме от веждите й
дланите ни дълго ще помнят
гърдите й разбира се
ще я откриваме навсякъде
и с това ще оправдаваме
изневярата
няма да ни бъде скучно с нея
ще се надяваме силно
и тя да не скучае
защото си даваме сметка
че лесно би си намерила
хиляди поклонници
а това не ни се иска
в крайна сметка
ще прекараме живота си
като придатък на сантиментите
а който не го направи
не ще да е живял нещастникът
по пейките засмукали бутилките
един на друг ще си признаваме
че тя е свястна
а ние сме си головодници
и само тъй потайно
ще сме отдали дан
на кротичката истина
че сме останали
момчетата с изцапаните дънки
неловки пред момичето
с очите сини или сиви
с косите къдрави
с вълнуващи извивки изпод тениската
с косите черни като
нещо много черно
с косите развълнувани
с ръцете толкова красиви
поразително красиви
с косите златни
сребърни и бронзови
напразно ще ни бъде
да си казваме
че няма жена композираща
защото и ние не сме
композитори
а пък тя композира душите ни
макар да са груба материя
въпросните наши души
не като нейната красива
поразително красива
красива поразяващо
като барон мюнхаузен
пред венера
във вулкана
ние сме
поразени мадам
сразени сме


* * *

Ронин
„Но... къде ли е честта на Бекет?”
Жан Ануи, „Бекет или Божията чест”

Разбира се, честта на Бекет не е
във Божията чест; и не дори в саксонската,
а само и единствено в упорството
да бъде опонент на Хенри Втори,
на разума, компромиса и Англия.
Дори светът, дори и Бог, дори съвсем интимната
симпатия към Хенри нямат силата
да усмирят беса у Томас Бекет, младия
безпринципен светец в изгнание.
Едничката му чест е във това
с върховно безразличие да гледа
околните безчестен как го смятат,
небрежно да приеме и убежище
при враговете на страната (и честта си),
да им прости, да се надсмее и над тях,
да ги напусне сетне, към смъртта да тръгне.
Да скрие липсата на воля
в красивата фантазия, че прави
от хейстингския срам Голгота нова.

* * *

Et in saecula…

Вратите скърцат дружелюбно,
душегубно шумолявят познатите томове.
И старите кресла превиват гръб,
за да изпънеш прасци по-удобно.
Домът е тук отпреди теб
и дано да остане след тебе.
Не ти е нужен шкаф по конфуциански
с нефритовите плочи на предците:
в камината ти спят зверчета,
тотеми живи, души на добродушни баби.
Понякога те кихат в пепелта.
И от деня, когато слънцето изгрее
над пресния ти гроб, дано тогава
и ти с проскърцване да поздравяваш
друг някой нехаен щастливец,
доизносващ пантофите, дето
си купил прескъпо във Венеция.

Дива Валентинова

Дръпни ,
отпий ,
гълтай ,
слушай ,
бягай ,
отиди ,
открадни,
изпуши
послените
лесно спечелени ,
тъмно зелени
летни
пари.
В широки
дънки
малки ,
стегнати ,
захарно изпечени ,
красиви
летни задници.
Сини ,
пустинни ,
леко миражни ,
квадратно
симетрични
камилски
летни
ковчези.
Замяни ,
упадъчни ,
пакетирани,
силни
и все пак
вкусни ,
по детски
паметни
западни мечти

---------------------------



Под всяка шапка
на всеки ъгъл
под сиво слънце
хладно
стъклени
минават бързи дни.
И във водата захарна
отплуват
малките
червени риби.
В солените вълни
през мръсните стъкла
пак виждам теб.
И цялата поезия
набъразо
надраскана
на касова бележка с
12.99 цена
няма да застане на пътя
на крилата,
които
насила
ме водят
у дома.
-------------------------

Готвещи тъпаци
били са и те с нас някога
навират ми в пространството
посредствена поезия
и е много ново
и интересно дори
и ги слушат със
сълзи на очи
рошави
объркани
бохеми.
залитащи думи
увличат нежни мозъци
в ненужни опити
да бъдат всички
като татко Бил Лий
познавам ги
повечето
от години
и някак много
пострадха опитите им
от изварени във
мръсното
хероинови дни

-----------------------------



Лелче,
дори когато ти миришат чорапите
да знаеш че много те обичам
защото навярно и
моите не са много читави
обичам да те намирам
във къщи
по пижама да се бориш с
компютъра
и после на терасата с цигари
целувки в тъмното
и само ние си знаем
колко е смешно
когато смущтаваш
всичко наоколо
но това е
защото
никави сили,
природни закони
и прочее
не биха издържали
на пряк сблъсък
със теб
и чорапите
в ъгъла




-------------------------
Облаците над моя град,
сама в транспорт
с мечти
и
100 %
във кръвта.
искам
наляво
потно
тъмно
синьо
през мен
тихо
тайно
на голо
в дъжда.
Погледни
през шумни компании
във мен.
Погледни надясно,
отмести глава,
тежко е ,
тежко е ,
не мисли за това.

Стоян Ненов

у съседите вехнат цветята,
стопаните са страшно заети
да се смеят навън.

ти се заблуждаваш в грижите,
стоиш объркан вкъщи,
сам с лейката,
но недей да плачеш, моля те!
по-добре ела да се смееш.

вярвай, когато говорят,
че любовта съществува;
те чакат навън,
много са,
заедно да повърнат
в устата ти гадости –
това е което обичат,
но недей да плачеш, моля те
тук е важно да се смееш.

припознаваш се в път
хукваш през глава да тичаш,
те винаги посрещат клоуни,
ако добре играят тези номерата,
който ти, уви, не си научил,
затова довиждане...
недей обаче да плачеш, моля те!
тук е важно да се смееш

кои са в крайна сметка Те
съседите или стопаните
кому се полага
да полива скапаните цветя?
спри да ревеш, писна ми от тебе
грабвай лейката, или млъкни
и бягай да се смееш.

* * *

време е за щастие
решено
добре дошъл
на човека без раница
жестоко усмихнат
пихтиест червен език
прозорците са само дупки и стъкла
улиците – асфалт и бордюри
калните локви са пълни с H2O
а катериците са просто организъм
всички леки ще отлетят
въздухът изпълва
вятърът роши млади коси
завършени, железни мирогледи

трябва много малко желание
за да изпушиш живота
от една цигара
лека до безтегловност
катерицата
съдира пухкавия си гъз
за жълъд
силната храна
води до румени бузи
топлата постеля
означава Дом
завий се през глава с дома си
и кажи:
доволен като червей
време е за щастие

* * *

бухенвалдски манекени

дефиле на дрипи
празнични картини
прибулени лица
бухенвалдски манекени
пламенни от сутринта
дим над котешка пътечка
топли казани с вода
маршът на красивите
придава обаяние
на ужаса в смъртта
бухенвалдски манекени
износват дрехи
от минало време
всеки ден
последно ревю
гори глад и умора
в новата колекция
дрипи ще носят
съвсем други хора

* * *

старото куче
бивш оптимист:
НЕ! на спомена
за слънчево време
от който боли
няма надежда
и свястна храна
свикнало твърде
с мазно
мокро
мръсно
гадно
с лайна
обелки
стълбове
гуми
кашони
канали
манали
и разните други боклуци.

ужас...

непоносим срам.
смазвано
самочувствието
маха с опашка
когато подуши храна
е що храна бе? -
дайте без храна?
не може, казва тя.
затова под увисналите
тежки клепачи
където никога
никой няма
да познае приятел
очите
на старо куче
бивш оптимист
завинаги капят
червени и влажни
от глад.

* * *

аз и АЗ
мечти,
АЗ и…
задници.
пусто лято!
студено е,
нали?
кажи:
стараем се
понякога,
нали?
пустото лято.
трябва да е топло,
да се радваме
на голите си
задници,
настръхнали,
нали?
и после пак
да дойде
зимата,
да ревнем
с тебе
аз и АЗ
аз и ти
гладни,
зъзнещи
в студеното,
нали?
АЗ и ти,
глезльовци,
в мечтите си
сме по-нагли
от всякога…