Северина Самоковлийска

Танц

През затворената врата долиташе глъчка – последни приготовления преди началото на спектакъла. В малката стая цареше пълна тишина. Освен Хуан, вътре беше само личният му асистент — плахо петнадесетгодишно момче, което с благоговение му помагаше да облече стегнатия, богато украсен костюм.

Обличането беше ритуал, помагаше му да се съсредоточи, да се подготви за танца, който предстои. Беше време за молитва, време за равносметка. Всеки танц беше първи и последен за Хуан, всяко представление – прераждане. Когато завесата паднеше, започваше живот от нулата, от самото начало.

Момчето му помогна с късото сако, украсено с пайети и се дръпна назад. Хуан се полюбува на образа в огледалото за момент, търсейки следи от неувереност. Всичко беше наред.

Коленичи – чу тихо шумолене зад гърба си, когато помощникът му го последва. Замря така, със сведена глава пред статуята на Девата. Помогни ми, молеше се той, да постигна идеала. Пази ме от погрешни стъпки, не ми позволявай да наруша съвършенството. Премахни от сърцето ми всякакъв страх, запази ме от колебанието. Бъди до мен и в мен по време на танца, танцувай с мен!

Докосна малкото златно кръстче, което носеше на врата си винаги, скрито под снежнобялата риза. Прекръсти се и вдигна глава. Очите му срещнаха благия спокоен поглед на статуята.

-          Дон Хуан – плахо подметна Алберто – време е.

Хуан му кимна, погали го по бузата и каза:

-          Благодаря ти, момчето ми.

Излязоха от стаята. Навън събралите се хора утихнаха щом го видяха, после започнаха да ръкопляскат. Хуан вървеше през тълпата, без да погледне в страни – сивите му очи бяха вперени в малката врата, която щеше да го изведе на сцената.

Слънцето го заслепи, възторжените викове на публиката го обгърнаха като буря. Обиколи пространството, следван от останалите, всички тях, които участваха в спектакъла, които го правеха възможен.

Застанал насред арената, Хуан зачака търпеливо партньора си.

Вратата срещу него се отвори и танцьорът потъна в дълбоките черни очи насреща си. Времето спря, тишина се възцари над арената.

Танцувай с мен, каза матадорът безмълвно. Танцувай с мен и ми прости, за това, че може би ще те убия. Танцувай с мен и нека забравим, че днес един от нас ще умре...



-------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Призраци

Димо запали цигара и бутна прозорчето до себе си, за да го отвори докрай. От следобедната жега не бе останала й следа – вятърът, който духаше, докато автобусът пътуваше по Цариградско шосе, бе леден и караше кожата му да настръхне. Пътници почти нямаше – две момчета в дъното и някакъв мъж на първата четворка седалки.

От ректората се качи слабичко момиче с дълга черна коса. Приближи се до него и каза:

-        Извинете, билети имате ли?

-        Имам – отвърна й той и я стрелна с поглед в огледалото. – Няма смисъл да дупчиш, контроли по това време няма.

-        Аз за всеки случай... Само това ми липсва, проблеми заради едно билетче...

Димо спря на спирката и отвори двете предни врати на автобуса.

-        Седни при мен. Така няма да имаш никакви проблеми.

Тя се поколеба, но явно не го намери за страшен и се прехвърли отпред. Седна на малкото столче до него и каза:

-        Благодаря!

-        За мен е удоволствие – подаде й кутията си с цигари, запали и той. – Тъкмо ще има с кого да си поговоря.

Момичето измъкна запалка и му подаде огънче:

-        Сигурно е ужасно самотна професия – отрони. Димо я погледна удивен – освен че стреляше точно, малката не се хабеше с безмислени приказки. Засмя се:

-        Е, добре че има все още хубави момичета, с които да разменя по някоя друга дума...

Тя пушеше мълчаливо.

-        Студентка ли си?

Кимване.

-        В Софийския?

Още едно. Протегна се да хвърли фаса и той усети парфюма й – едва доловим, примесен с аромата на сапун и грим.

-        Не е ли късно за лекции? – подметна той и спря на Плиска.

-        От работа се прибирам.

Димо помълча, после рече:

-        А от къде ти хрумна това, за самотната професия?

Тя сви рамене.

-        Подушвам, че сме от една порода, предполагам.

Димо се засмя, но момичето остана сериозно.

-        На колко години си? Деветнайсет?

-        Двайсет – почти докачливо го поправи тя.

-        Като станеш като мен, тогава ми говори за самота.

-        На колко? – измери го с очи тя – тридесет?

-        И седем. – наближаваше УНСС и се зачуди кога ли ще слезе новата му позната.

-        Няма значение на колко си, а на колко се чувстваш. – момичето се размърда неспокойно.

 – А аз се чувствам на сто и двадесет.

Димо не се стърпя и вметна:

-        Ако това ще те успокои, изглеждаш само на деветдесет.

Опитът му да се пошегува бе малко рискован, но успешен – тя се усмихна. На семейните общежития стана и рече:

-        Аз съм до тук. Ще се видим пак.

-        Със сигурност.

-        Лек път – пожела тя и слезе.

Докато почистваше автобуса преди последния курс, забеляза нещо лъскаво до столчето, на което беше седяла. Обица – почти видя как проблясва меко в черната й грива... Вдигна я и я закачи на стойката си за чашата с кафе. По пътя се улови, че току я поглежда и си мисли за момичето.

През следващите дни го преместиха на линията на 94 и той почти забрави непознатата. Само от време на време поглеждаше обицата и споменът за срещата го греше отвътре.

Стори му се нереална, когато я видя на спирката една вечер. Направо й отвори и тя се качи при него.

-        Мислех си за теб! – каза му и тия думи го оставиха без дъх. Преди да се усети, Димо отвърна:

-        И аз за теб.

Отново усети слабия полъх на парфюма й.

-        Как върви работата? – попита ей тъй, да преодолее смущението си.

Момичето сви рамене и извади кутията с цигари:

-        Сега е мой ред да почерпя – усмихна му се тя.

В този момент някаква бабка искаше билет и Димо нямаше свободна ръка. Като видя това, момичето му запали цигара и я пъхна между устните му.

Димо усети как дланите му се изпотяват – по дяволите, току-що си беше откраднал целувка! Чак след като тя слезе, си даде сметка, че е забравил да й върне обицата.

Започна да очаква всяка вечер, когато е на работа, да се надява да я види. Говореха надълго и нашироко за всичко. Димо започна да усеща, как с него се случва чудо. Той, преситеният от живота, умореният от срещи и раздели, от разбити мечти, изведнъж спря да усеща самотата. Нямаше вечер, в която да е на смяна и тя да не се качи от Ректората с неизменния си парфюм.

На 4 юли, рожденният му ден обаче я чака напразно. Закъсня със седем минути, защото не искаше да я изпусне. Когато накрая затвори вратите, се почувства смачкан. Пътят към Студентски град му се стори убийствен.

Появи се след няколко дни, видя му се разстроена и особена.

-        Тежък ден? – попита я след станалото ритуално запалване на цигара. Тя не отговори веднага.

-        Днес си мислих за смъртта – довери му накрая. – И знаеш ли как си я представям? Космическа самота.

-        Рано ти е за тия мисли – отвърна й той, но му стана тревожно.

Беше се извил вятър, който подмяташе във въздуха всякакви боклуци. На Плиска както винаги беше лудница и той се забави малко повече.

От един стълб се вееше някаква хартия и докато вратите се затваряха, се откъсна и полетя. Вече бе потеглил, когато хартията се лепна на предното му стъкло. Имаше снимка, и въпреки, че беше черно бяла и неясна, той позна безименната си събеседничка. Очите му се спряха на надписа и внезапно стомахът му тръгна към гърлото. Там пишеше:

„Скръбна вест. На 4.07 тази година ни напусна скъпата и непрежалима Анна”.

На столчето до него нямаше никой. Във въздуха се усещаше слаб аромат на парфюм, а до лявата му ръка меко блестеше един спомен.