Мила Цанкова

Чиста душа Яз не можем да пишем разкази. Ама една писателка ми вика „Пиши, бре, Иване, напиши го това, къде ми го говориш вече четири гόдини“. Как, викам, яз не можем правилно да говорим, она вика: „Пиши. Както ми го казваш, така го пиши“. Прибрах се у назе и гърбо ме боли, кокалчетата ми на ръцете болят, ребрата охлузени, целио съм офърган. Сетих се за мойта любима книга, яз само една книга съм прочел у живота си - „Кръстникът“ - на оня, италианеца... Марио... Пузо. А па любовни книги въобще не съм чел, не знам кво се говори у тех, яз и любов не знаем кво е май, ама они знаят сигурно, нема бадева да пишат, я. И се сетих, че от четир гόдин чекам некой да я напише и мойта история у един роман, па и у разказ некакъв може, да остане некъде на хартията, щото яз утре-удругиден можем да си умрем, може да ме утепа некой. А па тая любов не треба никога да умира. Яз така мислим... Па може и да са я написбли вече, как да знам, като не съм чел. Па седнах и това, къде го пишем тая нощ, че си го запазим некъде, скрито. Да го намери некой ден некой, па да си каже - „Ей, тоя Иван как е обичал“. Обичах я, ами, и така я обичах, че небето се пукаше от завист, кога отивах у тех да я вземам да я водим некъде. По дискотеки съм я водил, по кръчми, по апартаменти, десет гόдини очите ми само у нея беха. И она ме обичаше, щото, като ме види, целата се разтреперваше, е така... Е така! - и пръстите й, кога ме гали по лицето и вика: „Иване, чиста душа си, Иване“. Яз така се предадох, понеже за цел живот само от нея съм я чувбл тая дума. Чист. Яз да съм чист? Яз съм се рόдил со черното у душата, така ме е донесла на тоя свет майка ми, милата, бог да я прόсти. Как може некой въобще да е чист на тая земя, у тая държава, дето секой секак гледа да ти подложи крак и нож да ти забие у гърбо?!... На втората година я заведох у нас, майка ми ме питб кога че се женим. Яз, майко, викам, нема да си слагам пръстени по ръцете и подписи по разни свидетелства, она ми е у сърцето, а оно не знае що са то разводи и имотни делби. И почнах малко по малко да я оправям къщата, дограма сложих, убава, скъпа. Балатумите ги майнахме, па сложихме плочки теракотени. Другата пролет Елена забремене, на майка и татко им се стоплиха душичките, заприготвяха се внуци да гледат... И така, знаеш как е. Лапето кога се рόди, излезох навън у снего и до колене се заринах у него, гол, само по гащета и потник. Топех го тоя снег, казвам ти, с телото си го топех, така ми се беше разбушувала душата. Щерка. Елена. Она не щеше да го кръщаваме така детето, ама яз се заинатих. Викам й, нема друга жена за мене на тоя свет, само Елена е, и ако че обичам друго женско, както тебе, то треба да се казва също Елена. А она плаче и се смее и ми вика: „Иване, яз нема да те ревнувам па от детето ни, да не съм улава, ти си мойто момче...“ Така ми викаше она – нейното момче. Същата работа като чистото – какво момче съм с тия бръчки, намръщен, лош, цела София от мене трепери, па и у селото беше почнало да се разчува... Какво момче, яз не съм бил момче, откак захвърлих пръчката и прашката и сложих пищов у джобо. Она винаги всичко ми е прощавала, ама то ти идва некой път до гуша. Особено кога имаш малко дете болно, а баща му се прибира с кървава пачка в якето и с подута глава. Търпе, търпе, търпе, десет гόдини ме е търпела. И раните ми превързваше, и ме криеше, кога некой дойде да ме търси, и с комшиите спре да говори, не се показб навън сума ти време, от страх – и за нея си, ама най-много за мене и за маленката Еленка. Толко е изтърпела она зарад мене, че кога я видех на прага с куфарите, половин час си мислех, че сънувам. Немаше нищо – да кажеш, че е прелела чашата. Немаше ме десет дена само, яз съм се запилявал по цели месеци у София. Не че съм искал, ама требаше да се бачка, двора да й доизкарам на тая убава къщичка. Прибирам се, гледам – Елена мълчи, дйтето плаче, а она му вика да не реве и събира последния багаж у куфаро. И пак така ми казб: „Чиста душа си, Иване“, ама не ме погали, ами ме подмина и хлопна вратата. Чух я маленката как ме вика от двора и после от улицата, идеше ми стената да разбия с юмруци от мъка, както едно време бех топил снего от радост по нея. Ама стоим, не можем да си мръднем устата даже, нищо не можах да им кажа. Мръсен се чувствах. И лош. Татко и майка ми умреха и двамата за два месеца. Къщата я продавам. Язък за дограмите и за теракотите, колко пари съм налел у тоя имот, а сега че го дадем за жълти стотинки. Не го ща, не ща да го виждам, не ща да се връщам там. Не ме интересува за колко че го продам, тия пари, къде съм ги дал, не беха чисти. Така й казах на писателката, а она ме гледа с насълзени очи и си мисли сигур за нейните си трагедии. Секой си има. Ама за мойта треба да има нещо написано. Да го намери Елена некой ден, па да види колко много съм я обичал. И пак да се пука небето от завист.

Мила Цанкова

Гръндж генерация

преплитат кръгове за вечност
и стъпалата даже търсят себе си
протрити, побелели, --овехтели
и от стъпване
по-често слизахме,
отколкото изкачвахме
голготата
дрънчащи ключовете
закопчалки на ботушите
рисувахме със действия
наместо с епитети --и препъваха
разтваряха, опипваха, опитваха
изхранваха ни със поредност и абстракция
и се усмихвахме по зададен сигнал
халогенирахме, денатурирахме, реанимирахме
превърнахме се в изотопи
на светците им --


СОФИЙСКИ КУЛТУРЕН ГАЙД

Казвам се Дара. Вие бихте ме нарекли типичен мръсен софийски уличен помияр, но всъщност аз имам най-различни видове синя кучешка кръв във вените си – на немски овчарки, английски догове, ирландски сетери и всякакви други. Родена съм преди около шест човешки години, доколкото мога да преброя. Когато бях съвсем млада, попаднах на едно павирано площадче в столичния квартал „Редута” и оттогава живея там. Двуногите ми съседи бързо ме осиновиха и до ден днешен ме хранят, а по-важното е, че ме чешат зад ушите и ми говорят мило, като на равен. Отскоро „стопани” ми станаха и група рошави студенти, които се нанесоха на квартира тук. Толкова ги харесвам, че често ги изращам до магазина или до спирката, за да се уверя, че нищо няма да им се случи. И днес тръгвам с тях и макар да нямам ни най-малка представа къде отиваме, си държа на кучешката дума – ще стигна с тях.
Вървим дълго, по-дълго от обичайното. Свършват скромните двуетажни къщички, а колите стават все повече, за разлика от уличните ми събратя. Тук гордо крачат къпани четириноги, водещи любимците си на каишка. Има разни паметници и огромни булеварди. Сигурно тук идват моите студенти, когато казват, че „се пускат към центъра”.
Стигаме до голяма сграда със зеленикав купол. От двете страни на входа й седят двама огромни бронзови човеци със сериозни физиономии. От разговора на моите хора разбирам, че това е университет, и дори някои от тях споделят, че бил „техният”. Как може моите бедни студенти да си имат цял университет?
Ето ги, влизат в него и моята мисия е изпълнена. Но как да се върна сега, когато съм толкова далече от уюта на малкото павирано площадче?... Не, ще взема да се изгубя и пак да попадна на другия тип стопани, които не само че няма да отделят за мен залък от скромната си вечеря и няма да ми говорят мило, ами и ще ме удрят понякога през муцуната с вестник, когато нещо ги е ядосало. По-добре да почакам.
Минават едно, две, три... около десет от онези дълги, дълги неща, които хората наричат минути. Да взема да вляза, а?
Оказвам се в притъмнена зала, само в центъра свети. Всички присъстващи седят на столове, съсредоточени са, но нямат храна пред себе си. В светлото петно в средата са наредени десетима души – на възраст долу-горе колкото моите студенти, а и общият им вид доста си прилича. Един стои пред тях, гледа някакви бели листи и говори на нещо като тръба в ръката си. Гласът му обаче звучи толкова неестествено силно, че и на последните редове в тъмното насядалите хора го чуват. Още по-странното е, че и думите му са уж човешки, но са красиво подредени в някакъв особен ритъм, какъвто не съм чувала у дома на площадчето. Приятно е, всъщност, и бих искала да остана повече, но усещам как всички погледи са вперени в мен, а моите студенти шепнешком ми казват да изляза и да чакам навън.
Добре де, махам се.
Разбира се, правя още няколко неуспешни опита да вляза отново в тази тъмна зала, където звучат думи, по-топли от черджето пред вратата на сем. Янкови, и където въздухът незнайно защо е по-вкусен от остатъците от неделната закуска на стопаните ми. Накрая, може би от солидарност към мен, всички напускат Университета и пак потеглят нанякъде. Забелязвам, че компанията им става все по-голяма, а разговорите – все по-оживени. Е, какво да се прави – тръгвам и аз.
Ето къде изчезват, значи, младите, когато ги няма по цяла вечер! Ходят по разни зали, в някои от които звучи музика, ама не от обичайните черни кутии, а живи хора я свирят. В други са подредени причудливи вехтории като тия от контейнерите в „Редута”, само че по-излъскани. Тези места се наричали „галерии”, онези с музиката – „концерти”, а в Университета се оказа, че съм присъствала на първото си в живота „поетично четене”.

И така, аз съм Дара. Типичен мръсен софийски уличен помияр. Но вече ще вървя с гордо вирната опашка, докато разхождам синята си кучешка кръв по културни събития.



ДВЕ ГОЛЕМИ ЛЮБОВИ

Повечето ми приятели не се познават с първото ми гадже. Нормално, то беше преди Х години, инцидентно се запознахме в русенското метъл свърталище, инцидентно походихме около месец-два, а после аз инцидентно скъсах с него, защото се бях ядосала на нещо съвсем странично. Този мой "инцидентен" приятел беше причината да пропуша, а поводът беше, че се ядосах на една учителка... Както сами разбирате, гневът при мен е основен фактор във взимането на решения. Както и да е. Дори не знам къде се намира въпросният човек в момента, но много добре знам, че цигарите са ми в малкия джоб на чантата.
Минават още няколко години, пак инцидентно, кръчми, погледи, ала-бала... Повечето ми приятели имат нещастието да са много добре запознати с тази ми любов. На Добри още му е мокър синият пуловер от сълзите, дето ги изревах на рамото му. Както и да е. Тази моя голяма любов, мине се, не мине, току ме питаше: "Аре кажи ми ся, кое по-хубаво от слънцето?". Аз мълчах, гледах като теле хубавите му очи и само кимах разбиращо. Раната, която той ми остави в сърцето, не дава признаци да зараства, затова си я подлагам на слънчеви нагревки от време на време.
Осъзнах го едва по-късно, докато седях на покрива с една приятелка. Загледах се в последната цигара, която се редувахме да пушим, усетих половината от цялото слънце на света по лицето си (другата половина беше за нея) и най-после разбрах защо казват, че истинската любов не може да ревнува и да обсебва.



* * *





Красива си и сладката отрова,
която пръскаш, искам да изпия.
Две черни бездни имаш за очи
и в тях погребваш цялата ми обич.

Внимателна и много търпелива си,
докато вдишваш пушека от младостта ми.
Миришат косите ти на обгорели мечти
и с тях завързваш цялата ми воля.

Но от всичко най-много обичам петите ти,
които, боси, те водят далеч от мене,
оставят след себе си мокри следи
и името, което ще повтарям до смъртта си.