Кристина Стоянова

Дюшеш

Жалко е как се вкопчваме в една идея.
Преследваме я.
Тази едничка цел
като игра на табла,
в която искаш да хвърлиш
свещеният чифт шестици.
Колкото по-силно желаеш
житейския си дюшеш,
толкова повече се разочароваш,
когато не го хвърлиш.
Опитваш пак и пак и пак
и всеки път си все по-силно разочарован
от неуспеха си.
Не се радваш на другите зарове.
Те не са желаните.
Колкото и комбинации да можеш
да направиш с тях,
колкото и полезни да са ни капиите-
покриваме голите си пулчета,
несигурните ни опити вече са покрити.
Така и така са паднали,
„са ти паднали”,
Трябва да ги играеш.
В противен случай
Някой би те нарекал „глупак”,
Понякога сам се наричаш такъв:
„Защо не ми е достатъчно?”
„Какво ми липсва?”,
След като често констатираш пред себе си:
„Не съм щастлив.”
„Не ме радва това, което имам.”
„Ами, ако имах...”
„Ако беше...”.
Хвърляш чифт,
но не и дюшеш.
Хвърляш шест и едно,
Шест и пет...и три,
но не и дюшеш.
Мислиш, че си близо.
Следващия път пред очите ти са
две и едно.
Не те радва зарът.
Не е това, което искаш.
Вече си пропилял шансовете за победа.
Мислиш си:
„Ако бях обръщал повече внимание
на това, което ми се падаше.”
„Защо се оставих на желанието да ме води,
да ме обсеби?”
Този срещу мен вече си ги е прибрал(пулчетата).
Ето, започва и да взема.
Аз опитвам, желая, моля се
за моя дюшеш.
Докато вече нямам шанс,
дори да хвърля три поредни.
Аз пак нямам шанс.
Докато някой друг с постоянство
си е играл и обмислял играта
Не хвърли най-високия зар,
Взема последните две пулчета,
с които печели играта.






Моят приятел-супергерой

Имам един приятел, който е супергерой.
Той не може да лети.
Няма пълнители с паяжина,
с помощта, на която да се люлее по небостъргачите;
нито голяма светеща буква на гърдите.
Той е най-обикновено момче,
доколкото обикновен е всеки супергерой изначално-
преди да открие и развие своета суперсила,
която винаги си е била в него и
на която са се дължали поредицата от въпроси и по-нататъшните му открития.
Той не е знаел за съществуването й,
но тя си е била винаги в него.
С всеки зададен въпрос и получен отговор,
суперсилата ставала все по-голяма и по-голяма,
а момчето се изкачвало все по-нагоре о по-нагоре
в спиралата на живота.
Аз го знаех от много време,
но денят,
в който ми стана приятел далеч не бе одавна.
Той е добро, възпитано момче.
Винаги съм го знаела.
Нали знаете как не е достатъчно
един човек да е добър и възпитан,
за да ти стане приятел.
Говоря за тези,
малкото хора, които са важни за теб
колкото пръстите на ръката,
с която пишеш,
пък и едва ли са повече на брой.
Напълно са ти достатъчни.
Преминали са успешно житейските тестове
за издражливост на приятелство.
Денят , в който той ми стана приятел
не беше с нищо запомнящ се,
освен с това, че намерих съмишленик.
Това не стана в някаква суперспециална обстановка.
Нямаше експлозии, фойерверки.
Не беше на някой речен бряг,
нито на връх на приказно красива планина.
Случи се във възможно най-битовата обстановка.
Заедно с култа от неизмити чинии в мифката;
препълнен с фасове пепелник;
на чай, също като нас непретенциозен,
от пакетче на Биопрограма, поради липсата на насипен.
Той вижда, както много други, че нещо не е наред.
Заобиколен е от лутащи се, объркани човекоподобни.
Вярва, че нещо трябва да се промени,
а за да бъде променено,
първо трябва да бъде започнато
и то не от друг, а от индивидът.
Усъваршенствайки себе си
вече има реалната както физическа,
така и психическа възможност да помогне
на малкият кръг около него да се чувства и живее по-добре,
както и на всеки елемент от кръга да открие и развие своета суперсила,
с тенденция- този кръг да се разшири.
Той не говори на по бира
на някакви, случайно пиещи около него за това,
което далеч не означава, че не им го показва,
воден от възпитателният метод,
където децата не слушат какво им говорят родителите,
а гледат какво те правят.
Стреми се да прави нещата ,
с които се занимава все по-добре.
Той не слуша, а чува.
Не гледа, а вижда,
Което го направи мой приятел.
Неговата суперсила е впечатляваща, човечна.
Напълно възможно е и ти да я притежаваш,
без още да си разбрал.
Ако я усетиш не я оставяй!
Развивай я!
Всеки ден- неуморно, с постоянство.
Разбира се
без крайности.
Без фанатизъм.
С хъс и темперамент,
както моят приятел-супергерой,
С когото ще спасим света!





Очакване

(посветено на една арабска поговорка, която гласи, че най-хубавото на едно преживяване е очакването му)
Мечтаеш, бленуваш за нещо, някого, да отидеш някъде.
Очакваш го.
Очакването ти е толкова силно.
Поглъща те.
Превръщаш се в роб,
душевен роб на самия себе си.
Подвластен си на ежедневния трепет ,
разтърсващ тялото ти във всяка една будна минута от твоето съществуване,
само при мисълта за този така дългоочакван момент.
Той се превръща в култ,
в крайна инстанция,
в смисъл на неусмисленото ти битие.
Вече не забелязваш света около себе си,
обсебен от очакването
кога най-после ще дойде този така дългоочакван момент.
Например:

Среща със скъп човек.
Не си го виждал от години.
Броиш дните до вашата среща.
В главата ти се прожектират красивите кадри на миговете,
превърнали познанството ви в скъпи един за друг индивиди.
И той идва!
Най-после!
Денят на очакваната среща!
До тогава дори през ум не ти е минавало
колко ви е повлияло случилото се през времето,
в което сте живели в различни светове.
Сега сте тук.
Отново в този един и същи свят.
Променени,
нямащи какво да си кажете.
Потънали в тишината,
забравили за дългите неразделни дни.
Малко отегчени,
много разочаровани.
Разочаровани
от неусъществяването
на собствените ви представи
за протичането на настоящата среща.
Разочаровани,
че виждате пред себе си човек,
различен от всички ваши проекции,
изпълвали очакващите дни до сега.
Разочаровани,
че човекът срещу Вас
не отговаря на никоя от тях.
Разделяте се.
Какво си мислите?
Нима очакването не се оказа по-приятно
от самото преживяване?