Манол Глишев

Факти, полупризнания

сложете й име
каквото и да е
тя ще е красива
поразително красива
със смях в ъглите на лицето
с ужасно ироничен поглед
но някак съучастнически
забързана или спокойна
приказлива
темерутестите не си струват
хаплива
в пряк и преносен смисъл
изискана в нещо неочаквано
и небрежна
за което мъж не смее и да се надява
по-силна от нас
но не бива да го знае
ще можем да я определим
единственво като разкошна
пищна или стройна
все още гимназистка
уж наивна
студентка с класически профил
или изпечена стара мома
на трийсет и осем
но ще е красива
поразително красива
с благозвучно име
всъщност дори да се казва цура
то пак ще звучи благородно
в ушите ни влюбени
ще пие вино
или лимонадата си като вино
ще става късно
или ще се побърква от работа
ще пуши нервно
или ще се гнуси от тютюнев дим
ще готви с чубрица
или ще предизвика пожар в кухнята
но о господи
винаги ще е красива
поразително красива
ще си лягаме с името й
ще ставаме с лицето й
то понякога ще се сменя
защото сърцето на мъжа
е срамна работа
няма да вярваме
че може да ни обича
няма дори да страдаме
ако се смятаме за необикнати
защото си знаем
свине сме
не я заслужаваме
а да я познаваме
вече е привилегия
когато я желаем
ще си свирукаме
до момента в който се окаже
че всъщност сме обикнати
или поне прелъстени
което не е малко
и кой е сега кокетката
мъжът разбира се
а той не е красив
тя е красива
поразително красива
ще откриваме безмълвно в нея
всички други
случайно мернати
видени на филм
измислени от писатели
разлюбили
които сме обичали
няма да й признаваме
че я виждаме с лицата на другите
тя си е тя
красива е
поразително красива
не искаме да я обиждаме
наистина не искаме
когато сме при нея
ще мислим за вечността
когато сме другаде
ще мислим за нея
и с двете глави
ще ни харесва мисълта
че можем да държим
любовта под сурдинка
че само леко сме хлътнали
че всичко е временно
но ще си знаем
че тя е красива
поразително красива
и дори когато сърцето
понаболява
ще се радваме
защото това е хубаво чувство
да си влюбен е лукс
старомодно е
но е хубаво
поразително хубаво
и като не ни мине номерът
пак е хубаво
ще я мислим когато не я е грижа
ще я пренебрегваме
когато се тревожи за нас
ще я обожаваме
ще я лъжем
ще има нещо фройдистко
ще има абстиненция
ще бъде сладко все пак
и мъничко да страдаме
о сладко ще бъде наистина
ще се притесняваме
да й говорим мръсотии
ще бъдем неспокойни
в леглото й
няма да знаем
как да я глезим
защото сме недодялани
няма да сме я заслужили
няма да я имаме за даденост
а с това тя ще ни държи в шах
ще се разтапяме от гласа й
смехът й ще ни разтърсва
ще изтръпваме от веждите й
дланите ни дълго ще помнят
гърдите й разбира се
ще я откриваме навсякъде
и с това ще оправдаваме
изневярата
няма да ни бъде скучно с нея
ще се надяваме силно
и тя да не скучае
защото си даваме сметка
че лесно би си намерила
хиляди поклонници
а това не ни се иска
в крайна сметка
ще прекараме живота си
като придатък на сантиментите
а който не го направи
не ще да е живял нещастникът
по пейките засмукали бутилките
един на друг ще си признаваме
че тя е свястна
а ние сме си головодници
и само тъй потайно
ще сме отдали дан
на кротичката истина
че сме останали
момчетата с изцапаните дънки
неловки пред момичето
с очите сини или сиви
с косите къдрави
с вълнуващи извивки изпод тениската
с косите черни като
нещо много черно
с косите развълнувани
с ръцете толкова красиви
поразително красиви
с косите златни
сребърни и бронзови
напразно ще ни бъде
да си казваме
че няма жена композираща
защото и ние не сме
композитори
а пък тя композира душите ни
макар да са груба материя
въпросните наши души
не като нейната красива
поразително красива
красива поразяващо
като барон мюнхаузен
пред венера
във вулкана
ние сме
поразени мадам
сразени сме


* * *

Ронин
„Но... къде ли е честта на Бекет?”
Жан Ануи, „Бекет или Божията чест”

Разбира се, честта на Бекет не е
във Божията чест; и не дори в саксонската,
а само и единствено в упорството
да бъде опонент на Хенри Втори,
на разума, компромиса и Англия.
Дори светът, дори и Бог, дори съвсем интимната
симпатия към Хенри нямат силата
да усмирят беса у Томас Бекет, младия
безпринципен светец в изгнание.
Едничката му чест е във това
с върховно безразличие да гледа
околните безчестен как го смятат,
небрежно да приеме и убежище
при враговете на страната (и честта си),
да им прости, да се надсмее и над тях,
да ги напусне сетне, към смъртта да тръгне.
Да скрие липсата на воля
в красивата фантазия, че прави
от хейстингския срам Голгота нова.

* * *

Et in saecula…

Вратите скърцат дружелюбно,
душегубно шумолявят познатите томове.
И старите кресла превиват гръб,
за да изпънеш прасци по-удобно.
Домът е тук отпреди теб
и дано да остане след тебе.
Не ти е нужен шкаф по конфуциански
с нефритовите плочи на предците:
в камината ти спят зверчета,
тотеми живи, души на добродушни баби.
Понякога те кихат в пепелта.
И от деня, когато слънцето изгрее
над пресния ти гроб, дано тогава
и ти с проскърцване да поздравяваш
друг някой нехаен щастливец,
доизносващ пантофите, дето
си купил прескъпо във Венеция.

Дива Валентинова

Дръпни ,
отпий ,
гълтай ,
слушай ,
бягай ,
отиди ,
открадни,
изпуши
послените
лесно спечелени ,
тъмно зелени
летни
пари.
В широки
дънки
малки ,
стегнати ,
захарно изпечени ,
красиви
летни задници.
Сини ,
пустинни ,
леко миражни ,
квадратно
симетрични
камилски
летни
ковчези.
Замяни ,
упадъчни ,
пакетирани,
силни
и все пак
вкусни ,
по детски
паметни
западни мечти

---------------------------



Под всяка шапка
на всеки ъгъл
под сиво слънце
хладно
стъклени
минават бързи дни.
И във водата захарна
отплуват
малките
червени риби.
В солените вълни
през мръсните стъкла
пак виждам теб.
И цялата поезия
набъразо
надраскана
на касова бележка с
12.99 цена
няма да застане на пътя
на крилата,
които
насила
ме водят
у дома.
-------------------------

Готвещи тъпаци
били са и те с нас някога
навират ми в пространството
посредствена поезия
и е много ново
и интересно дори
и ги слушат със
сълзи на очи
рошави
объркани
бохеми.
залитащи думи
увличат нежни мозъци
в ненужни опити
да бъдат всички
като татко Бил Лий
познавам ги
повечето
от години
и някак много
пострадха опитите им
от изварени във
мръсното
хероинови дни

-----------------------------



Лелче,
дори когато ти миришат чорапите
да знаеш че много те обичам
защото навярно и
моите не са много читави
обичам да те намирам
във къщи
по пижама да се бориш с
компютъра
и после на терасата с цигари
целувки в тъмното
и само ние си знаем
колко е смешно
когато смущтаваш
всичко наоколо
но това е
защото
никави сили,
природни закони
и прочее
не биха издържали
на пряк сблъсък
със теб
и чорапите
в ъгъла




-------------------------
Облаците над моя град,
сама в транспорт
с мечти
и
100 %
във кръвта.
искам
наляво
потно
тъмно
синьо
през мен
тихо
тайно
на голо
в дъжда.
Погледни
през шумни компании
във мен.
Погледни надясно,
отмести глава,
тежко е ,
тежко е ,
не мисли за това.

Стоян Ненов

у съседите вехнат цветята,
стопаните са страшно заети
да се смеят навън.

ти се заблуждаваш в грижите,
стоиш объркан вкъщи,
сам с лейката,
но недей да плачеш, моля те!
по-добре ела да се смееш.

вярвай, когато говорят,
че любовта съществува;
те чакат навън,
много са,
заедно да повърнат
в устата ти гадости –
това е което обичат,
но недей да плачеш, моля те
тук е важно да се смееш.

припознаваш се в път
хукваш през глава да тичаш,
те винаги посрещат клоуни,
ако добре играят тези номерата,
който ти, уви, не си научил,
затова довиждане...
недей обаче да плачеш, моля те!
тук е важно да се смееш

кои са в крайна сметка Те
съседите или стопаните
кому се полага
да полива скапаните цветя?
спри да ревеш, писна ми от тебе
грабвай лейката, или млъкни
и бягай да се смееш.

* * *

време е за щастие
решено
добре дошъл
на човека без раница
жестоко усмихнат
пихтиест червен език
прозорците са само дупки и стъкла
улиците – асфалт и бордюри
калните локви са пълни с H2O
а катериците са просто организъм
всички леки ще отлетят
въздухът изпълва
вятърът роши млади коси
завършени, железни мирогледи

трябва много малко желание
за да изпушиш живота
от една цигара
лека до безтегловност
катерицата
съдира пухкавия си гъз
за жълъд
силната храна
води до румени бузи
топлата постеля
означава Дом
завий се през глава с дома си
и кажи:
доволен като червей
време е за щастие

* * *

бухенвалдски манекени

дефиле на дрипи
празнични картини
прибулени лица
бухенвалдски манекени
пламенни от сутринта
дим над котешка пътечка
топли казани с вода
маршът на красивите
придава обаяние
на ужаса в смъртта
бухенвалдски манекени
износват дрехи
от минало време
всеки ден
последно ревю
гори глад и умора
в новата колекция
дрипи ще носят
съвсем други хора

* * *

старото куче
бивш оптимист:
НЕ! на спомена
за слънчево време
от който боли
няма надежда
и свястна храна
свикнало твърде
с мазно
мокро
мръсно
гадно
с лайна
обелки
стълбове
гуми
кашони
канали
манали
и разните други боклуци.

ужас...

непоносим срам.
смазвано
самочувствието
маха с опашка
когато подуши храна
е що храна бе? -
дайте без храна?
не може, казва тя.
затова под увисналите
тежки клепачи
където никога
никой няма
да познае приятел
очите
на старо куче
бивш оптимист
завинаги капят
червени и влажни
от глад.

* * *

аз и АЗ
мечти,
АЗ и…
задници.
пусто лято!
студено е,
нали?
кажи:
стараем се
понякога,
нали?
пустото лято.
трябва да е топло,
да се радваме
на голите си
задници,
настръхнали,
нали?
и после пак
да дойде
зимата,
да ревнем
с тебе
аз и АЗ
аз и ти
гладни,
зъзнещи
в студеното,
нали?
АЗ и ти,
глезльовци,
в мечтите си
сме по-нагли
от всякога…

Иван Димитров

Смъртта на копирайтъра


Изглежда някой се беше заблудил, защото Косьо не беше направил лошо на никого, поне доколкото самият той знаеше. Затова и няма как по разумен начин да обясним побоя, довел до неговата смърт на двайсет и девети юли, 200... година. Тази смърт щеше да бъде наречена от пресата зверска, абсурдна и безсмислена. Щеше да се превърне в един от символите на нашето време. Други щяха да заклатят глави и да допълнят, че вече не се чувстват в безопасност, не и след онова убийство, извършено посред бял ден на Попа. Но нека оставим хората да говорят, те и без това през повечето време друго не правят, и да видим какво се случи в действителност.
Косьо, слаб и висок, облечен в къси панталонки и хавайска риза, подрани за срещата на Попа с негов съученик, с когото не се бяха виждали от месеци, и чакаше вече двайсетина минути. От време на време той поглеждаше часовника на ръката си само за да установи, че времето се точи адски бавно. За двайсет и петте си години той се радваше на добра реализация като копирайтър. Работеше в тази сфера от две години и докато чакаше, нахвърляше идеи за новия проект, който му бяха възложили – козметика за мъже, хлъзгава работа. Конкретно, ставаше дума за крем за лице, така не бива да ни учудва, че Косьо беше вглъбен в мислите си донемай си къде. Мъжете и козметиката са части от един пъзел, който се сглобява доста трудно.
Косьо беше вглъбен, а на пейката зад него група от тийнейджъри вдигаше врява. Две малки деца се пръскаха с вода от вечно преливащата чешма под погледите на майките си. Мнозина също като Косьо чакаха някой си. Един незабележим следобед, бихме казали, ако не се беше случило следното.
-Ти ли бе? – изкрещя един висок здравеняк, може би около метър и деветдесет, в дънки Diesel и бяла, прилепнала блуза, която караше мускулите му да се открояват и директно се нахвърли върху Косьо заедно с приятеля си – набит темерут с черна тениска и дънки Левис.
Най-чудно за Косьо беше, че го нападнаха посред бял ден, и то на оживено място като Попа. Попа, както винаги, гъмжеше от хора. Трамваите стоварваха нови попълнения през пет-десет минути, а по Булевард Левски и Патриарх Евтимий се точеше задръстване, което насищаше атмосферата с бибипкания и псувни.
Двамата усърдно започнаха да обработват Косьо с ритници, след като той не успя да издържи на едно от първите по-здрави крушета на здравеняците и се простря на земята. Сред юмруците и ритниците Косьо се опита да каже, че това е грешка, но те изхилиха и продължиха със занятието си. Минувачите гледаха сцената с нескрит интерес.
-Нищо не съм направил? Защо ме биете? – стенеше Косьо от земята.
-Така ще кажеш! – ядосано рече високия здравеняк, плю на земята и изрита Косьо в кокалчето на крака.
Косьо изкрещя от болка.
Личеше си, че на двамата не им е за първи път. Откакто лежеше на земята, ритниците им се сипеха точно в корема и в главата, като при това внимателно преценяваха движенията на тялото му.
-Помощ! – изкрещя Косьо с надеждата, че някой минувач ще му се притече на помощ. –Помощ!
-Хайде само да не викаме – рече ниския темерут и изрита ожесточено Косьо в устата. От нея рукна кръв.
Всъщност кръвта течеше отвсякъде – от носа, от главата и от устата на Косьо. Дрехите му бяха пропити с кръв, целите червени и раздрани, въпреки че бяха минали едва пет минути от началото на побоя.
Един мъж на средна възраст, който зяпаше сцената от самото й начало, се престраши и приближи.
-Защо го биете? – поинтересува се той.
-Дължи ни пари! – отсече високия здравеняк.
-Лъжат! – опита се да се защити Косьо.
-Че иначе за какво ще го бием?! – зачуди се високия здравеняк.
-Именно? Защо?! – рече Косьо.
В разговора се включи ниският темерут.
-Виж, за теб може 1000 лева да не са пари, но за нас са. Всичко щеше да е наред, ако не се криеше и ни беше казал кога ще ни ги върнеш.
-Не знам за какви пари говориш – изстена Косьо.
-Личи си, че лъже – рече мъжът. – Само така! Давайте, момчета! Колкото пъти са ми дължали пари и все бавят връщането с месеци. Може би боят ще оправи нещата.
-Да се хванем ли на бас? – усмихна се ниският темерут, наведе се и вдигна Косьо и го хвърли на земята отново.
Главата на Косьо се удари в плочките.
-Аз не лъжа, те лъжат. Не ги слушайте, викнете полиция – опита се да се защити той с истеричен от въздействието на андреналина глас.
-Полицията няма да им върне парите, момче – каза мъжът и се отдръпна настрана.
От този момент който и минувач да проявеше интерес към боя, мъжът на средна възраст го информираше, че Косьо дължи пари на един от двамата и го уверяваше, че те, естествено, са прави. Но повечето минувачите въобще не питаха, просто гледаха побоят с интерес.
Една стара жена, която продаваше на щанд за книги наблизо, дойде, за да се оплаче, че вдигат прекалено голям шум.
-Няма как иначе – повдигна рамене и се усмихна високият здравеняк. – Тези работи стават така.
Жената се примири и се върна на сергията си леко ядосана. Не й стигаше друго, ами трябваше да слуша техните крясъци.
Косьо още се държеше. Цяло чудо, че все още беше съзнание. Вече не чувстваше болка, но малко по малко потъваше в мъглата.
-Какво правите тук? Лични карти за справка.
Двама полицаи се надвесиха над Косьо.
-Дължи ни пари – рекоха двамата, отдъхнаха си малко, защото се бяха изморили да налагат Косьо и подадоха личните си карти.
-Дължи ви пари? А сумата в какъв размер е?
-Значителна, значителна!
Полицаите прегледаха личните карти на двамата и им ги върнаха. Тогава единият полицай побутна Косьо.
-Господине, а вашата лична карта.
Изнемощял от боя, Косьо едва сега забеляза полицаите и заопипва трескаво из джобовете си. Картата я нямаше.
-Сигурно е паднала някъде с портмонето - опита се да обясни той. – А аз никакви пари не дължа, тези двамата ги видях за първи път, когато ме нападнаха преди малко. Моля ви, направете нещо, нали сте органи на реда?
-Ти кой ще обиждаш, бе? Органи на реда ли каза? – засегна се полицаят. – И кажи ми сега какво да те правя без лична карта?
-Съжалявам, не исках да Ви обидя. А за картата – огледайте се, трябва да е някъде наоколо.
-Ти се огледай – рече троснато полицаят. – И по-добре не лъжи. Познаваме хората по физиономиите, това ни е част от работата. Имаш съмнителна мутра и сто процента дължиш пари на тези двамата. Затова си опичай акъла, чуваш ли?
След тези думи полицаите се прибраха в патрулката си и отпрашиха в посока НДК. Здравеняците веднага продължиха със заниманието си, а трамваят изтърси още хора, които директно навлязоха като зрители на бойното поле.
Минувачите гледаха с интерес и Косьо почувства, че помощ няма да дойде отникъде. Той забеляза и съученика си, който плахо се криеше зад един от минувачите, следейки как побоят продължава.
-Младене – опита се да извика Косьо. – Младене, обясни им, че никакви пари не им дължа и че е станала някаква ужасна грешка.
-Познаваме ли се? – попита Младен и се ската още повече зад гърба на минувача пред него.
След малко Младен си замина.
-И лъже, че познава разни хора – заклатиха глави минувачите.
В същото време ниският темерут вдигна Косьо като внимаваше да не се изцапа с кръв, а високият здравеняк извади нож.
Косьо изпита небивал ужас.
-Защо... – искаше да попита, но острата пареща болка от ножа в корема пресече въпроса му.
Искаше му се да повърне, но не можеше. Минувачите гледаха с интерес.
Високият здравеняк извади ножа, ръгна го още веднъж и после двамата се изпариха, оставяйки Косьо да лежи на плочките пред паметника на Попа. Малко поточе кръв се заспуска по цепнатините между плочките.
-Добре, че дължи пари е ясно. Но не е ли по-добре да е жив, за да може да ги върне – каза един от зяпачите.
Другите се съгласиха и някой извика линейка.
Кръвта на Косьо образува локва. Хората, които минаваха оттук, внимаваха да не стъпат в нея, за да не се изцапат. Те заобикаляха локвата набързо, хвърляйки по един поглед на Косьо и продължаваха по пътя си.
Линейката се появи след около половин час, проби път през задръстването и паркира наблизо. Отвътре изхвърча дебела лекарка.
-Какво става тук? Това ли е наръганият? – посочи тя Косьо.
Косьо не я забеляза, той плуваше в мъглата.
Минувачите й обясниха накратко за какво става въпрос. Не пропуснаха да кажат, че Косьо дължи пари и че всичко е било напълно заслужено, както и че полицията вече е минала. Допълниха, че наръганият лъже.
-Ясно – рече лекарката, - обаче имаме проблем. Нямаме санитари и без чужда помощ не можем да го качим в линейката. Хайде някой от вас да ни помогне с пренасянето, после ние го поемаме. Помогналият само ще трябва да даде имената си, за да даде показания, ако наръганият умре.
Щом чуха, че трябва да дават имената си, минувачите отстъпиха панически назад.
Косьо отдавна не възприемаше какво се случва около него. Погледът му отнесено кръжеше наоколо, но напълно автоматично. Хем беше в съзнание, хем - не.
-Дори да го пренесем, – зашушука един от минувачите на съседа си. – дори да го закарат в болницата, погледнете го – той вече е пътник. Няма да го приемат, защото рискуват да почине в болницата. Когато трябваше да караме баща ми, много беше зле, но се оправи (да чукам на дърво), чакахме четири часа, докато се престрашат да го приемат. Ако някой умре, разваля статистиката, но не това е най-страшното! На всичко отгоре болницата трябва да носи отговорност за смъртта му. Не, не – този е пътник.
Никой не помогна да качат Косьо в линейката и тя си тръгна.
Все още беше отвратителна жега. Колите се гипсираха в задръстването, трамваите бълваха хора, минувачи пълзяха по тротоарите, а продавачките в магазините дремеха на хладно.
Малко след като Косьо умря, минувачите загубиха интерес и се разпръснаха.