Сандра Хофман

фиктивен край година

няма смисъл от коледа

искам да се зашия
за теб
и да няма зима
тъй както ужасът ни научи
сами

всяка крачка
спирка
и дупка
имат история
в града ни
носи се миризмата
на кръв и сълзи
разпиляни
от наши ръце

имам в очите
маршрута
за който спестявам трохите си
за нас
през опороченият сняг
да се плъзгаме
скрити тръни
ще разкъсват отвъд
делата ни

в мъжкото ще се сврем
и ще чакаме
разтварянето
стягането
в гърдите
да спре
празното
виновни
на себе си да се
отдадем

чакам те
да целунем
света си
пак
заедно

**

вървя по улиците
общи
наши
не
на всички
мокри нощи
случайни кенефни дупки
колкото да се оправим
докато затварят
под бора
ритници
от пияни
мъртви
мъже
твърде е тихо и страшно
когато сме само ние
преди да си купим
едно голямо
поне
топлина
после
се лъжем и смеем...
чакай
няма го вече това
всеки
в клетка
далече
сам
по булеварда
неговото
протежение
излизаме
отделно
крачим
нервно
по улици
общи
наши
не
на всички
адско
старание
мятат се
потни
зрели
спомени
чувства
за случване
кик
физически
желая
спирам
тях ги
няма
искам да ги
има
за да
зная
че пред очите им
мога
да устоя
и да се задуша под
юргана
после
насаме
с гной във вените
познавам ли
вече
някой
тебе
мене
улици
сгради
очи
прозорци
слепи
един
още свети
за мен
докога?
обаче
задъханите
млечно-сладки
нощи
след
половин час
кървави капки
без
букви
спокойно
у дома
половин буркан
захар
чай
и няма да мием чашите
поемам с устни
времето
очите
улиците
общи
наши
не
твои и мои
на нас
само
на нас
до изгниване
бели трупни червеи споделени
още малко
после
спокойствие
чакам
да
порастна
за да вкарам
крайна доза
спасение
в две
само
цели
две
души

кошмар-незнание

о, моля ти се,
събуди ме силно!
нека туй е
гаден индуциран сън!
нека пак
погрешка прекалили
да сме ние двама.

в ръцете ти
аз уморените очи
да сложа,
с беглата усмивка,
пазена единствено
за наш'то съкровение.

не искам
гръдният ти кош
да експлодира
от ударите на сломеното сърце,
нейде там,
където аз не зная,
че разпръскваш думите си
по тетрадки с черни редове.

защо те
тебе
лъжат,
крият?

да седя ли на любимия прозорец
като очакване едно,
от захар изградила,
твоя нов живот?

Прочетено на 21.01.2010г.

Станислав Станев

Събирам глупостта си
в нещо,
наречено памет,
а не искам
да си спомня
нито любовта
нито красотата
на това
да сме глупави заедно -
едноклетъчно
с вътрешен живот
и памет
за нещо вечно.

Събирам глупостта си
в нещо,
наречено спомен
и не искам
да сме цяло
нито миг
нито в бъдеще,
когато сме слепи заедно -
минало с крака,
без памет
влачи любовта
след мен,
след края

и след това
няма красота
и време няма
и памет съм аз,
в която едва
се побирам
и дишам едва
и не дишам,
не дишам,
глупаво сам.


* * *


Невъзможно живи сме понякога
понякога досадно смъртни
необходимо луди някога
сега почти безсмъртни
и невъзможно влюбени, отричаме
възможността да сме обичани,
а търсим със очи тревожни
тревожно търсещи очи
и вярваме че е възможно
да вярваме в лъжи.


* * *



Няма ме.
Проверих в джобовете си.
И там ме няма.
Завъртях се по оста си
да се видя -
светът продължи да се върти,
обаче мен ме няма.
Проверих в очите ти.
Няма ме.
Показа ми ръцете си -
красиви са,
но къде съм?
Няма ме.
Проверих в косите ти -
вдишвам -
няма ме -
издишвам.
КАЖИ МИ КЪДЕ СЪМ, любима?
Не чуваш ...,
защото ме няма!
Говориш.
Усмихваш се.
Гола си.
Красива.
Плачеш.
Смееш се, любима.
Раждаш от два до три пъти.
Пак си красива.
Работиш.
Почиваш...
почиваш,
а мен ме няма -
просто ме няма.

И Рино е град - така съществува


* * *


Открих те
и се изгубих в теб.

Обявиха ме за безследно изчезнал.
За общонационално издирване.
Обявиха ме в прогнозата за времето.
В спортните новини.
Обявиха ме за мъртъв.
За възкръснал.
Обявиха ме за бог.
За футболист на годината.
Обявиха ме неофициално.
Обявиха ми го официално.
Обявиха ме за враг.
Обявиха ми мерките.
Обявиха ме в пресата.
Обявиха ми война.

Обявиха ме луд
и така ме откриха -
облечен в съществото ти
и луд по тебе, красива.

И Рино е град в Невада, а Невада е пакет цигари.


* * *


Караш ме да изтичам през ръцете си
в твоята прегръдка
пускаш ме и тичам пред себе си
щастлив,
а съм си обърнал гръб.

И Рино е град в Невада и Невада е щат.


* * *


Много глупаво
или поне така мирише –
един през друг
без друго трупове
предпочитаме
да дишаме
и вдишваме
като за първи път
един през друг
миризмата на плът
и много глупаво
или поне така изглежда
опитваме се
да римуваме
любовта с надежда


* * *


Отказвам да живея
само, защото всички
са мъртви.
Отказвам да умра
само, защото никой
не очаква.
Отказвам да обичам
само, защото нищо
не чувствам.
Отказвам да мразя
само, защото нещо
умира.
Отказвам да отказвам
само, защото другите
не разбират.
Отказвам да приемам
само, защото себе си
разбирам.
Отказвам битието
само, защото искам
да спра
да отказвам
да приемам
да разбирам
да дишам
не само, защото някой ден
ще умра,
а защото
не съм се раждал още.


* * *


Ще се въртя в леглото
цяла нощ,
а Земята заедно с мен –
тя обърнала гръб
на Слънцето,
а аз на теб.
Времето ще пулсира
в кръвта ми,
сърцето ми
за миг ще поспре
и в този миг безвремие
ще усетя ударите
на твоето сърце
и дъха ти ще усетя,
тихия,
застинал в очакване
на утрото,
несъществуващото утро
на нашата любов.

Райден Айнаков

От поредицата:"Една седмица"

Вторник сутрин, пак с теб

За пореден път седя пред теб
и гледам в празните очи отсреща
не намирам думи как да ги опиша,
страшно отчуждени и безмълвни
не показват нищо повече от страх,
и изпълват ме със самотата в тях.

Всяка сутрин е така откакто...
нещо се счупи и отмря във битието
запълнено със грижи и вълнения...
Да то бе всичко туй което имах
и напразно гонех си мечтите
задъхани от вълнение и страст.

Гледаш ме и отговарям мигом
сякаш репетирали сме цяла нощ,
поглеждаш ме от своя огледален свят
и изпитваш, и ме питаш, и ми отговаряш
сякаш ти си аз ала не си това което бе...
когато беше пролет, лято, есен... а сега е зима.

Не намирам път през погледа ти да пробия
и да се измъкна от тежката прегръдка.
Искам да подишам въздухът навън
макар да е за малко... от тебе да избягам
и да бъда някой друг, някой по различен
не толкоз зверски откровен и глупав!

Но нямам сили да се боря... и май... не искам,
може би така ще бъде само докато отмине
този махмурлук от снощната забава.
Може би... но кой ли знае що за битка е това
в която ти не ще спечелиш и аз не искам да...
някак си... да... загубиш заради мен.

Сега поглеждам пак тези две очи
изпълнени със корист и вълнение
отрупани със грижи и проблеми
не осъзнавам как дотук сме стигнали
Аз и ти... в банята пред бабиното огледало
жалко мое мрачно отражение...



Прочетено на 31.01.2010г.

Тодор Стоянов

Диафрагмен фрагмент
триптих

1.
Иззад мокрите огньове на косите
примигат две неми чудовища.
Натежала от плод динамичност
Посяга на своята двойнственост.

Дом до дом - земята зее.
Ден до ден - денят изстива.
Хор от хора закопнели
псува възхитително.

Но не може да не бъде жълто.
Не, не може да не пожълтее
след трещящия туземно,
след жестикулиращия
по южняшки
дъжд.

Върху масата ръждясва,
но остава остър,
назначеният за вените ни
нож.

2.
Опознатото потича, чезне
- паметта е вцепенена -
Сънно мъртъв съм - започвам
да танцувам тарантела
и овилно
изпотен до костите да се отърсвам
от епическите пиршества на
нагледа и да приветствам само
зрението на едно Сега,
което
гледа, но не вижда, а поражда
страх от свободата,
водеща до извор.

3.
Питейно - чернодробен казус,
овричащ ни на трезва чувственост.
Клош по нощница витае
из прелюдиите на духа.

Паметта заспива по корем,
битието вие сляпо.
Някога живял тотем
на име Крясък.

***

Аве Ева,

Вината не е по върхарите.
Някой педантично те е преразказал.
Някой, котенце, желал е
своя подпис да ръкоположи
под "Теория на конспирацията".

Що за притча е това, че
изкусителката набедена
с лекота сама се изкушава?
В кой капан на кръговрата
обръчи бръмчат от болка?

Всеки всякога обърква
свойто блудство с твоята разблудност...
Спомняй си за Димчо Дебелянов,
светлоребрена царкиньо.

Ето те с плода в ръцете,
страдащо щастливо чудо.
Три крила без семе смисъл:
Нереална Органична Хубост.

***

Мечтатели
На Мина и Ясен

Залата очакваше облегната,
нещо да се случи - именно:
някаква човешка ненадминатост:
безтегловност, породена - СРЕД-

***

На Диди и Дани

Бързоноги отломки, врачки на варвари
Вие сте пламнали в гарваново,
Господин Милев, не е за вярване,
че не спите, а пишете
- без господар -
- без бог-
привидно сам:
едноок.

***

На Кристина

У малцината поети, /тъй суетни са читалните/,
раната оразмерява отзивчивостта на битието,
само че подобен образ носи впечатление от време,
мои белези обтегнати, бели - бели барабани

***

/Натюрморт/

Некролозите във джоба
до "отличната" ви карта
са на именуваните близки.

Образи отдалечени
до ръба на огледалното-
педя подражание на нищото.

***
На Пламен

В съзнанието ми просветва вълк
и видя ли го пак, ще ме познае.
Повторена, една представа
вещае загуба на кръв.

История, не я виня:
навсякъде се преподава.
Животът ще се преиздава
до траура на трезвостта.

***

Източна Родопа
На Моника

В карминено огньове
се стичат по скалите,
овчарските колиби
заспиват край жарта.

През гъвкавия залез
прозират планините
и мирисът е само
наситен със ята.

***

/Иконичното като Катарзис/

Ето, вижда върху циферблата,
с точност, колко му остава
до светото съвършенство.

И така, хермАфродит завършен,
здрав клинично, но без образ
в стъклена повърхност или водна,
Нарцис се любува ненаситно
на красивата си сянка.

***

/Перата на броеницата/

Върхарите, връхлитащите чувства,
отвъдни върхове, възбудени звезди.
Световното по футбол, маршовият устрем
на купища неща сами по себе си.

Пожизнени представи, значения без образ,
девичи хор и мъжко хъркане.
Поръбените ризи на раси дорести
и ехо премълчавано до втръсване.

Кръжи-кръжи човечец реторичен,
до чудо отчужден - чудесен при това.
Метафорите дишат нерешително,
щом публично осмяна е смъртта.

Прочетено на 24.01.2010г.

Стефан Николов

Два дни по-късно



Два дни по-късно

Радвам се, че не съм сам. Защото от време на време така се усещам, а усетя ли се, завалява дъжд.

Два дни по-рано

Ходя по улицата и се давя в пошлост и миризма на овце-хора. Тя е една такава, почти неописуема, но позната на всеки, същевременно никой не се причислява към миризливците. Най-много да се усети, че не върви в правилната посока и да обърне... Аз съм от тези в тълпата, които са спрели на едно място и наблюдават, разглеждат, изпитват неприязън към почти всички, с които се разминават, но не им я показват, защото овце-хората имат огромно числено превъзходство. Е, какво остава на един днешен човек, от тези, които някои казват, че са произлезли от маймуните, други, че са създадени от всемогъща светлина с афинитет към грънчарство, освен да бъде самотен и да наблюдава. Застинал на тротоара, тайно надяващ се, че е грешал, че всъщност "бог" съществува и всеки момент от небето ще започнат да валят огнени топки, които да накажат модерното мулти-сексуално, светско, демократично общество, наподобяващо гигантска, мулти-културна оргия, с добре изпитаните адски мъки, сервирани точно както не ги обичаме... И после губех вярата си. Огнен дъжд никога не започваше да вали, дори напротив. Обикновено, когато си представях търчащи и пищящи, запалени проститутки, травестити, порно-актьори и редови участници в най-голямата оргия във вселената, започваше да вали най-обикновен, скучен дъжд, който ме мокреше. В стадото обикновено всички имаха чадъри. Явно гледаха телевизия и особено много им пукаше за прогнозата за времето. Другото обяснение е просто - бог съществува и ме наказва за апокалиптичните ми мисли с пороен дъжд и евентуална настинка. А може би ще е най-добре да гледам телевизия, тя помага за всичко на всеки. Тя е мултифункционалният приятел на човечеството. А дистанционното и мобилният телефон са най-добрите помощници на хората, които, освен че не искат да мърдат от удобните си дивани, в двадесет процента от случаите и не могат. Потокът от хора е огромен, блъскам се в тях. Те са свикнали да ги блъскат, дори не примигват, когато ги ударя с рамо в гръдния кош. Те са хора с цел в живота. Затова и половината им живот преминава в придвижване от точка А до точка Б по възможно най-бързия начин. С метро, кола, харчеща двадесет литра бензин, колело, пеш... последните два примера не са много точни. Това са архаични методи за придвижване, които овце-хората не уважават, защото просто си имат електро-двуколки за придвижване по тротоарите , ескалатори , които водят почти навсякъде, а отскоро и нов вид тротоари, тип "бягаща пътечка". Гледам да ги отбягвам. Гледам да отбягвам всичко. Гледам внимателно, озъртам се, а дори не съм сигурен за какво. Страх ме е да съм сам на тротоара, облечен в костюм и бейзболна щапка, само по крака, тоест обувки, без колела и подметки за ходене по вода. Мразя ги. Те профучават покрай мен, бързат за някъде, където никой не ги чака. Аз съм мокър и вярата ми в бог я няма никаква. Няма я и жената, с която обичам да правя секс в Сряда, вързала ми е тенекия, мамка и. А може да я е сгазил пешеходец или днес да не е Сряда. Или да има задръстване заради ежедневния гей-парад в центъра. Нищо няма значение за мен. Ще се отпиша от схемата, като се прибера вкъщи и седна пред бялата олющена стена в банята, на табуретката от баба ми за шестия рожден ден и просто гледам, може би медитирам или поставям началото на самоубийството си , чрез недохранване. Не знам, но аз не съм от същата порода, като хората навън. Отварям вестник, който не помня как е попаднал у нас. Разгръщам го на пода пред табуретката ми, твърдо решен да не мърдам от нея до края на живота ми, което надявам се е по-скоро. Първа страница – „ Парис Хилтън, първата жена, президент на САЩ!” – втора страница – „Млекопроизводители, недоволни от новите крави-роботи”... Няма да забравя третата страница на този вестник - вестникът от деня, в който реших да се самоубия, чрез медитация и глад. "Овце-хората са официалния доминантен вид на планетата Земя." Не можех да повярвам, че чета подобно заглавие. Дори не можех да си обясня какво, по дяволите, означава това. Аз си мислех, че овце-хората са лично моя измишльотина, с която да се забавлявам, а то какво се оказа. Ха! Десет реда по-надолу прочетох и черешката на тортата - "...другите породи хора ще бъдата залавяни и настанявани в комфортни приюти, в близост до летищата, автогарите, жп-гарите и гробищата...". Самоубивах се, медитирайки и гладувайки, вече двадесет минути, а статията почти ме умори - едновременно от смях и от отчаяние. На вратата ми се почука, но сметнах, че не е редно да прекъсвам заниманието си заради някой възрастен съсед, на който му е изгърмял процесорът в мозъка и иска да ми разкаже за вилата му в някое си село, което най-вероятно вече не съществува. Не станах, дори не се поколебах. Само дето преместих поглед от вестника към малкото прозорче на банята. Може би след минута, видях огнена топка да лети право към земята. О, Боже мой, най-после безспорно доказателство, че един от многото житейски пътища, които следвам, води към нещо истинско... след което реших, че няма смисъл да се самоубивам, като, така или иначе, светът свършва след не повече от десет минути, по моите изчисления. На вратата ми отново се позвъни. Реших да си поговоря с поредния изкукуригал старец, като за последно, вместо да бъда неучтив и въобще да не му обърна внимание. Бях на две крачки от вратата, когато пантите и се разтопиха и се разби на пода. Мамка му, какъв е този ден. От външната страна на вратата стояха шест души, целите облечени в черно, с бронежилетки, но без маски на лицата. Всичките до един дъвчеха дъвка. В първия момент изпаднах в паника, докато не прецених, че това е някаква скрита камера, което пък не ми влизаше в работата, защото след малко всички щяхме да горим в адските огньове. Ух, колко ме беше яд, че заради колебанието дали има или няма бог, нямах време да науча нито една молитва. Но животът продължава, скритата камера също. Никога не бях участвал в телевизионно предаване, най-вероятно гледано от милиони овце-хора, затова реших да се представя на ниво. Вдигнах високо и двете си ръце и размахах средните си пръсти срещу шестимата, които не обелваха нито дума, само разкопчаха предпазителите на шоковите палки.

-Момчета, моля ви се, по-спокойно. След 10 минути всички сме мъртви, моля ви се, не искам да прекарам последните си минути в затвора. - реших да намигна, поне да се усетят, че знам, че съм в скрита камера. - Ще се срещна с някой дядо и сеш'те се... - намигнах им още веднъж. Исках да им кажа, че мисля да споделя последните си мигове в приятна раздумка с някой дядо. Това беше голяма грешка. Усетих, че са си създали погрешно мнение за мен, че съм геронтофил-гей, по първите четири палки. Точно преди да припадна, вратата на банята ми излетя нанякъде от силен взрив.

Два дни по-късно

Оказа се, че светът не свършва. Огнената топка е била далекобойна, самонасочваща се граната. След като първия път не съм им отворил, те се притеснили за мен и решили да нахлуят и да ми взривят банята. Много е хубаво тук, няма улици, дъжд. Няма овце-хора, като изключим част от персонала. Но за сметка на това има хора, с които мога да упражнявам гладна медитация и да гледам с часове някоя стена без да ми кажат, че им доскучава и да поискат да се напият ...

Попаднах в рая на бъдещето - "П.И.Х." - приют за интелигентни хора. Близко до летището, а и не е съвсем затвор, но не сме и съвсем свободни. Гледах телевизия. Интервюираха някой си, който е министър на нещо си и той обеща да изравни дневната ни дажба с тази на хората от старческите домове в Бейрут. Щом го дават по телевизията, значи е хубаво, те не биха излъгали... Но няма спор, тук се чувствам добре. Намерих себеподобни. Радвам се, че не съм сам. Защото от време на време така се усещам, а усетя ли се ... завалява дъжд.


Прочетено на 13.12.2009г.

Мирослав Христов

плебей със скъсан джоб

изпратих съобщение
„елате да спите с нас”
и после се смях
защото никой не дойде
пък всъщност аз
съм объркал късния час
по телефона
говорил съм с непознати
но не остана време от разглеждане
на голите ти снимки
и останах прав в леглото

и все пак осъзнавам, че вие сте права
това не съм Аз който изпуска
завивката с нея на пода
където моето целомъдрие
стаено прегръща килима
успях само да изцапам
панталона син
със синята боя на очите
после да изгоря краката си
в жаравата на твоя грим
същата вечер музиката не спря да вие
а белите чаршафи се превърнаха
в тревисти поляни


видях на другия ден, че съм
преглътнал и очите ми
станали са по-големи
от предишната процедура
по зрение така че днес
плавайки с ветроходната лодка
и мислейки си за всичко това
не успях да се отразя в дъното
където беше леглото ни


(виждах се препуснал
като побеснял кон
бягащ от невъзможната
липса на камшик и юзди)

изпратих съобщение
„елате да спите с нас”
и замълчах
стори ми се логично



рембо тусирол дрехи вълни копчета бизнес
(лято в 3 части)

I
филма за Рембо
в периода когато е продавал оръжие
а после влак и път
с търговска цел
на място без обозначения
с битници и кривогледство
ставам всеки ден,
за да изскачвам по една скала
с вятърът, който буди вълнисти очи

под смокинята
оставам насаме
с липсата на роля
с Лу Сюн и някой разказ без глава
със самовглъбеният и благонравен Жельо

а после Лъче Марин пее и крещи
събаря хорските прегради
с рими тръби въглища в летни печки
и музика
пред банки и магазини за кафе
и продавачки вгледани
в основната рима
на тримата на паважа, които гърмят
с оръжия, но мелодии вместо куршуми
седнали на летящо килимче,
намерено в кофата

търговията е борба
вземаш решение да достигнеш целта
въпреки всичко
можеш да водиш подобен живот
да бъдеш упорит и гладен
и да пиеш ром, водка и нес кафе разтворено в бира
да преглъщаш с развалени зъби
супата живот и обелката нощ
и гларусът и изрусеното момиче на балкона
и побърканите хора в мрежите
и рибата
и огледалата
подсолената кожа
и мисълта
за богатство
за бог-адство ....


II
…а после планина, където е студено и вали,
но не отвътре, а навън
с музика и кал и езера,
с целия този шум
на съвършената симфония




III
(positioning me inside out, first aid coming to picture the wounds)



a в лятото има няколко, две три може би
горещи неща, като въглени и очи, които се смеят
и железни мостове, под които децата са черни
като замъглени луни в чашата, вместо лед
тя, се случва в песента,
и покойникът може да чуе как бие сърцето
отсам кафе машините и аптеките
и сиропите за кашлица, които изпиваме
защото кашляме много
и гърлото със застиналата буца пръст
изгълтана онази вечер след другата
която изгълтахме... не помня вече

онзи сън
с цветна визия, на нов три де екран
предизвикан от самолетна или психическа катастрофа
и ятата от птици-скитници и свидетели
на съновиденията

спим в един чувал и споделяме видяното
а на сутринта ядем грозде, аз се къпя
ще потеглим все накъдето сме тръгнали, нали?,
ще ни спрат на някоя граница, където концертът е свършил
а после време ще убиваме и ще доизяждаме храната

i hear the sound of drums on a melody
i hear the time has come
(колапс изкривен във времето, пространствено
шоков удар по гръбнака на светския паразит
по туристическия вирус, по шикозния гримиран слон
зад паравана парчета месо и карнавална музика
папагали змии и хермафродити
чути в обертона, музикалния съпровод на един разпадащ се свят)


краката ми настъпват бодилите щастливи откъснати от тях
отпиват от бутилката, до пристанищата в нас и извън нас
заспиваме
и се събуждаме,
за да заспим отново
някой ден
ще се събуждаме
без да спираме




птиците

виждам
чувам
мълча си
изучавам
законите
на птиците
които летят безотговорно
над главата ми
над блока и антените
над леглото ми
вече цял час
откакто се смея

думите на молитвата
са прозорците през които
вали, излиза дима от цигарите
пускам си песен на Tricky

първият закон гласи:
събуждай се!

кафето е гъсто и плувам
в очите,
отворени широко
изгряват зениците
притаени в обвивката
на променливия Мен

втори закон:
мълчи!

вече повече от час
откакто се смея
забравям всичко, което съм знаел
за крилата им, ангелски,
не разбирам смисъла на летенето
а граници няма
все тая картина
на жената с пищния бюст



трети закон:
вали!

захарта е полепнала
по сухите устни, пръсти
търсят тялото ми, то е до мен
значи не съм сам
имам с кого да играя
на криеница

дъждът напълни чашите
да пием,
за да порастнем!

четвърти закон:
огрявай!

песента продължава
да отронва листата
от клоните
от високо се виждам
в гнездото е топло,
отворил съм човка

петият закон:
лети!

продължавам да се смея


светът е обърната маса
на която сме откъснали краката
за да видим как е там долу,

в кухнята

готвачът се бори с птиците
които не искат
да свършат в KFC.



легло

тя беше избрала
вместо мен
няколко завивки в жълто
бял чаршаф
и тъмносиня възглавница.

пак ли си мисли
че ще спим на небето


Прочетено на 24.01.2010г.