Златина Димитрова

АМОРТИЗАЦИЯ

Щом съществувам, не съм друг.
ЛОТРЕАМОН


когато се амортизирам
и костите започнат да болят
мускулите ми откажат
и мисълта се бави
когато съм морално остаряла
за времето
в което живея
и не разбирам новите моди
новите чувства
новите нужди
новите реклами за памперси
и тампони
и Always
и кофеин
и изкушения
когато се пресипвам от една чаша в друга
сутрин рано
за да бъда двойно пречистена
за да избегна утайката
и паля свещи пред иконата
нощем като баба ми
очаквайки да не се събудя
когато ставам в пет и си лягам в осем
защото чакам някаква коса да ме прибере
когато очите ми са изморени до болка
очите ми сълзят от болка
от четене на разни чужди имена
по статии, стени и стълбове
дали тогава ще си спомням
за виното, което пихме в кухнята
за вечерите в магазина за цигари
за минутите
колко си тъпа колко си тъпа
колко си тъпа
в които съм се чувствала тъпа от грешки
за пропуснатите от страх
скокове с бънджи
хора и срещи
концерти и клубове
работа и време
думи и самолети
от страх че ме има
а не знам какво следва
за времето преди сън
в което мечтая или сънувам
секс, наркотици, котки
гонени от кучета
които опитомявам с гласа си
който наяве не отпускам
как летя през прозореца
на къщата на Яворов
и събарям стените по пътя си
мъже, които не познавам
мъже, които познавам
жени по-красиви от мен
жени по-празни от мен
дали пак ще сънувам че съм мъж
или когато се амортизирам
и костите прерязват мускулите
атрофирали от престъпно бездействие
когато морално остарея
за времето в което живея
вече отдавна ще ме няма
защото съм останала някъде по пътя
който не съм извървяла
от страх че ако не съм някой друг
значи ме има.


-----------------------------------


Десет правила за пълноценен живот

Публиката. Влиза и заема всички места, всички редове – изпълнени от желаещи да видят най-новата театрална постановка. Всички са там – критици, рецензенти, политици, сценаристи, мистър и мис, първата дама. Подредени до обикновените, подлъгани от експерименталното заглавие, жадни за сезнация, за новото, за непознатото.
Всеки ден земята се върти в една посока, докато някой някъде не направи откритие, което може да докаже съществуването на „разлика”.
Завесата се вдига и постановката започва. Омагьосващи движения и въздействащи диалози. Неприятна ситуация. Публиката се смее. Някой говори за идеали. Публиката плаче. Като купа с домашно приготвена пача публиката се движи – първо наляво, после напред, след това надясно, назад, замръзва. Отново. Безкрайно повтаряемо движение, незаинтересовано от смисъла. На сцената се вижда голота. Зрителите са смутени, изчервени, възбудени. На сцената се говори за лайна. Зрителите са ужасени, любопитни, заинтригувани.
Осветлението спира за миг. Нечий далечен глас дава шепнещ сигнал за тишина. Всички мълчат и зяпат хипнотизирано напред. Дори мистър и мис са разбрали важността на момента и, вперили празни съзнания в тъмнината, чакат.
На фона на сцената изниква силует и обещава да разгадае всички тайни. Обещава истини, прозрения, съвети за пълноценно съществуване, любов, успех...
Искате ли да узнаете най-голямата тайна?
Искате ли?
Да! – крещи обезумяла от страх, възбуда и любопитство екзалтираната публика.
Гласът започва да говори. Красиви думи се изливат в пространството и го опияняват с аромата на току-що окосена мисъл, на новородено доверие, на прегоряло търсене. Мигът наелектризира въздуха и само едно дихание е достатъчно, за да взриви люлеещата се маса и да я измъкне от състоянието на вманиачено очакване.
Четете моите книги, казва гласът, носете моите дрехи, бъдете моите курви. Публиката синхронно мълви „да!”, „да!”, „да!”. Брак, сключен между гласа и техните слепи души.
Гласът спира, осветлението е включено. Второ, трето, десето действие на безумната пиеса, в която герои са зрителите, клатещи се ритмично, създаващи вълни от симулиран смях и преиграно съчувствие. Очите им са уголемени, съзнанията – осакатени, зениците достигат предела си.
Сега всички имат каишки, завързани заедно. Когато един се движи, всички го следват. Въздухът се сгъстява до масово припадане.
- Нямате право да излизате до края на постановката. – Казват разпоредителите в залата. – Заръка на режисьора.
- А кой е режисьорът? – Промълвявам преди краката ми да се подкосят и смеховете на аморфната маса да проникнат в дробовете ми.
Десет правила за пълноценен живот.
Публиката влиза и заема всички места.
Подредени до обикновените.
Жадни за сензация.
За новото.
За непознатото.
Красиви думи изсмукват пространството и избиват циферблата на времето. Обладаните съзнания крещят „Браво!” екстазно и това е техният любовен стон.
Завесата се вдига и огромно огледало отразява празните редове. Аплодисментите не стихват.

Мадлен Зашева

-Разкажи ми живота си.- помолих го аз.. Усмихна се, вдигна поглед към звездите и застина така. Продължаваше да се усмихва- не на мен, а на нещо вътре в него, нещо, до което не се бях докоснала. И тогава разбрах - никога няма да бъда негова, нито той мой. И това ме накара да го обичам по-силно от всякога, дори и сега когато ме заличи от живота си- аз помня. Помня усмивката му, това ми стига..

Пуша цигара, димът бавно се разтваря в нощта. Димът бавно изпълва дробовете ми и също така механично ги напуска. Небето е ясно- черна бездънна яма поглъщаща всичките ми мечти, надежди и мисълта за теб. Чакам или не чакам, не зная, но пуша цигара и това ме успокоява. Обгърната в дим, седя на стълбите пред театъра и си мисля за всичко преживяно с теб. Звездите, дългите нощи и каменната тераса. Всичко се слива и като димът се слива в нощта, а аз пуша цигара и това ми дава надежда. Чуваш ли ритъма на нощта , тайнствен. Потапям се в него и отново съм там, впила поглед в танцуващите пламъци. Понасям се към небето, ела с мен- нека докоснем звездите, нека попеем със щурците.. Болка в пръстите ме връща в реалността. Цигарата е вече угарка. Няма дим, и теб те няма. Тежка въздишка. Спомените далеч са, душата ми плаче,а чувствата са диви коне пуснати на свобода.. Последната цигара я няма, а и теб те няма. А аз копнея да пуша цигара..

Сънувах съм, в който беше ти.. Искаш ли да ти го разкажа.. ? Поглеждам в огледалото а там си ти. Гледаш ме в очите. Протягам ръка на пред и твоята следва нейното движение. Докосвам лицето ти и усещам твоята ръка, върху моето. Толкова е топла. бавно се плъзга на долу по бузата ми, по вратът ми. И моята ръка се озовава на сърцето ти. Бие толкова силно, в отговор на моето. Протягам другата си ръка и твоите пръсти я сграбчват в нежна прегръдка. Пристъпваме напред и ето ни- на милиметри един от друг, все така прегърнати/свързани и все така далечни един от друг. Гледаш ме право в очите и през тях аз достигам до душата ти. Сърцето ми ще гръмне, по-силно е от мен. Не издържам и затварям очи. И този допир. Твоите устни, така меки ,така нежни. Екстазът! Екстазът е прекалено голям и всичко експлодира. Експлозия на сетивата- смесица на цветове, звуци, аромати, допири.. толкова е опияняващо.. Отварям очи.. и теб те няма. Събуждам се и ето те до мен, спиш така дълбоко. Обичам те. Чувствата са диви коне, пуснеш ли ги веднъж няма връщане назад. Ах, Молиер .. толкова щеше да е хубаво да си истински, а не плод на моето въображение!

Александър Тороманов

Есени, есени,
падащи кестени,
пъстри листа
с песни от вятър донесени.
Липсващи устни,
предвещават студа.

***

Кръвта ми те позна
не трябваше и поглед даже,
разбрах че ти си,
по онова вълнение,
напомнящо за буря

***

ЗАЩО ЛУНАТА НЕ Е ОГЛЕДАЛО?


Нощта вълшебна е, изцяло
и чудя се,
защо луната не е огледало,
в нея да те виждам,
винаги,
когато се обърна към небето,
а гледам те до мене
блеснала и тъй далечна,
сияеща,
че чак от твоята светлина,
аз гасна.

***

Най-истинските сутрини,
когато се събудиш с болки в тялото,
когато се събудиш с мисъл за жена, която не е до теб,
когато чаят е истински тръпчив, въпреки млякото,
когато минават няколко часа, преди да разбереш,
когато си закъснял отвсякъде и времето те притиска,

Най-истинските сутрини,
когато си разбрал, че живота е болка
и всичко си изпуснал, още със събуждането.

***

Розово-лилавото на залеза
укротява морето,
а настъпи ли нощта,
отново ще се разбунтува.

***

Отново този бряг,
морето го залива с онзи тътен,
с който дишахме преди да се прегърнем.
И сигурен съм,
ти си в тази платноходка,
която виждам всеки ден,
с опънати от вятъра платна
да бяга от въпроса за завръщане.

***

ГОЛЯМ БЕГЛИК

Денем носиш зелени сенки,
нощем имаш златни пътеки,
призрачно, прозрачно езеро,
а преди изгрев си като мляко.

***

Звездите светят заради теб,
дори когато е облачно,
ако паднат всичките,
имам само едно желание,
нека се сбъднеш!

***

Голгота

Любовта ми към теб
е моят Голгота,
и нося кръста си
и понеже наближавам възраста на Исуса,
ще бъда разпнат,
но дали ще възкръсна

***

Козирката на шапката ми
скрива звездите,
виждам само огъня
и смеещо се куче.

***

В Борисовата грее слънце
и майки на рояци,
колички бутат,
сред ученици и колоездачи.
А бебето на всяка
в количката и дреме,
за тях детето е безценно,
за мен -
поникнало е семе.

***

Езикът бил инструмент,
ще разбера дали го владея,
щом го пъхна в устата ти,
а после и по-надолу от нея.

***

Очаквания,
малки ненаситни същества,
които изяждат отвътре,
когато не ги нахраниш,
те лишават от сън,
апетит,
чустваш се празен,
изгарян,
изпит.
Мразя ви малки тирани,
когато умра, ще умрете и вие.

***

Някакви лица
си правят взаимно евала,
забърсват си комплексите,
гъделичкат си егото,
величаят се,
обичат се,
обричат се,
един на друг,
доживот..

Пълен кръг.

***

Не питай поетите какво са поели,
те нижат думите като листа на клони,
а после имат нужда от редакция,
редукция,
елизия,
а когато стане колизия,
трябва да ги прочетат някому
за да ги изгладят..

***

Ти си едно незавършено,
таралежено стихотворение,
от твоите бодли
не знаеш колко рани
по дланите ми има.

А ябълката на гърба ти,
зелена като луна,
коремчето ти, възкафяво,
на мъх миришеш,
храстосумтиш,
нежно като пале.

Георги Станков

Дупката


На тротоара, там където нямаше нищо, се материализира дупка. Не много широка, с неизвестна дълбочина. Около нея се събра тълпа хора.
-Какво е това – попита едно детенце майка си.
-Това е дупка – каза един умен човек и всички го погледнаха с възхищение, защото беше професор.
-Бла-бла-бла – каза един философ по повод дупката, но хората разбраха само бла-бла-бла.
-Колко ли е дълбока – чудеше се един артист.
-Да проверим – каза някакъв авантюрист и тръгна да слиза в дупката.
-Почакайте – спря го професорът – това може да се провери и по друг начин.
Той взе един камък и го хвърли в дупката. Тя обаче го изплю разярена и уби един гълъб.
-Това не е голяма дълбочина – отсъди авантюристът и скочи в дупката. Само че тя реши да го запази, защото бе по-вкусен от камъка, и от авантюриста остана само викът му, който падна пред дупката и се счупи на малки викчета.
-Какво стана – попита детето и се наведе над дупката, а майка му го дръпна ужасена.
-Кой знае къде води – каза тя по този повод.
-В дълбините на Ада – отговори артистът и пламенно започна да рецитира “Ад” на Данте.
На повечето хора им писна и се разотидоха. Останаха артистът, жената с детето, професорът, един клошар с кучето си и един самоубиец.
-Дали вътре има нещо за ядене – замечта се скитникът.
-Предлагам – започна професорът – един от нас да се спусне с въже долу и да види какво има.
Изявиха желание само самоубиецът и детето, но първият беше с предимство, защото нямаше майка.
Намериха въже, вързаха го около кръста на самоубиеца и го спуснаха в дълбините на дупката.
-Какво виждаш – попита след малко професорът.
Не последва отговор. След няколко минути професорът и артистът с малко пречкане на детето изтеглиха самоубиеца. След неравна схватка с въжето, той го бе изхитрил и се беше обесил на него, премествайки примката от кръста на врата си.
-Да го изядем – предложи клошарът, но професорът вече бе изхвърлил тялото в дупката, за да не се пречка. Ужасената майка искаше да си ходи, но на детето му беше интересно, а знаете какви лайна са децата.
В този миг мина един полицай и ги глоби за превишаване стоенето на едно място, а също и дупката, че се е появила на публично такова.
Кучето излая и си изпроси палка по главата, която започна да скимти от болка.
Изведнъж от дупката се показа един миньор. Полицаят получи инфаркт, защото в такива случаи законът е безсилен. Майката се стресна и припадна, а артистът и клошарът я изнасилиха, за да я свестят.
Миньорът се изкачи на повърхността, но ослепя от слънчената светлина, защото беше стоял прекалено дълго на тъмно.
Професорът и детето гледаха дупката. Тя им се хилеше с единственото си око. Детето пъхна главата си вътре и извика: “Ехо!” Дупката, сащисана, му го върна чак след пет минути.
Майката се свести и клошарът умря от погнуса, защото беше некрофил. Артистът спеше, той бе слаб любовник, а кучето весело опикаваше главата му.
В това време професорът извика багер, който щеше да загребе земята около дупката заедно със самата дупка и да я занесе в лабораторията си за да я изследва.
Дупката обаче ги изхитри, мина малко по-наляво и багерът пропадна в нея. Природата не търпеше ебавки.
Професорът се ядоса, психяса, поля с бензин около дупката с намерение да я изгори и унищожи. Пламъците стреснаха кучето, то ритна професора, той падна и се запали. След малко умря заедно с пламъците. На дупката й нямаше нищо.
-Каква странна дупка – разсъди детето.
Майка му го взе и те си тръгнаха. Артистът се събуди и пресече улицата, но само наполовина, защото майката го сгази с колата си, за да му отмъсти за скъсаните си бикини. Последните му думи бяха:
-Това е наистина една особена дупка…
А кучето изрази мнението си като вдигна крак и се доизпика в дупката. Обидена от това отношение, тя се сви и изчезна все едно никога не я бе имало.



-----------------------------------------------------------------------------------

Шах - мат


Един ден Иван се събуди и с безпокойство откри, че татуировката на дясното му рамо леко е излязла. Крайчеца от нея просто си висеше в празното пространство.
„Ами сега?”, помисли си Иван, „Как ще отида на работа? Нали ще ми се смеят”. Затова вместо потник, както всеки път, днес той облече плътна блуза с дълъг ръкав. Само че на мястото, където татуировката беше излязла от рамките си, под дрехата седеше нещо като подутина. Но какво да се прави, такъв бе животът.
Иван отиде на работа и се поти целия ден с гадната блуза. Съвсем забрави за малкия си проблем. Като се прибра, съблече се и влезе да се къпе, видя, че вече 1/3 от татоса е излязъл. „Ама как така си виси? Това е невъзможно!”
Утре беше събота и Иван реши да отиде на лекар. Докторът го прегледа отдолу догоре и установи, че Иван е напълно здрав.
- Ами татуировката – посочи Иван ивицата, подаваща се от рамото му.
- А, това не е истинско. Само във въображението ви е.
- Ама вие нали го виждате.
- Само си мисля, че го виждам, но то е просто част от фантазията ви, която
повлиява и на мен. Брей, при такова силно въображение защо не станете писател?
Иван се замисли. Може би докторът имаше право. Навремето се беше опитвал да пише, но все нещо не се получаваше. Реши да опита отново. И то веднага. В първия магазин си купи тетрадка и химикал, седна в любимото си кафене и започна да пише. По едно време вдигна поглед и установи, че цялото заведение го гледа.
- Какво има? – попита ги, а те само се пулеха като обезумели.
- Го-господине – обади се сервитьорът – Ръката ви...
Иван погледна надясно и изпусна химикалката. Блузата откъм рамото му беше
опъната на поне две педи, сякаш оттам стърчеше трета ръка. Но бързо възвърна самообладание.
- Спокойно, това не е истинско, а част от моето въображение. Но то е толкова силно, че и вие виждате това, което и аз. Затова реших да стана писател.
Хората се спогледаха и бавно си изнесоха. Пристигнаха сервитьорът и управителят на кафенето.
- Ще ви помолим да напуснете. Плашите клиентите. Съжаляваме за неудобството.
Иван си тръгна, бесен. „Какви глупави и ограничени хора”. Докато вървеше с бърза крачка блузата му вече се опъваше до скъсване, той извади джобното си ножче и направи малък разрез. Сега татуировката му си стърчеше свободно. И ставаше все по-дълга и по-дълга.
„Дали ще се откъсне?” – се питаше Иван вече у дома. Писането нещо не му се отдаваше и той се съсредоточи върху рамото си. Колкото и въображаема да беше татуировката-израстък, с нея вече не можеше да влиза в клозета, прекалено беше тясно. А ако продължаваше да расте и в банята нямаше да може да стъпи.
„Трябва да я махна” – помисли си решително и дръпна. Заболя го. „Мамка му, какво да правя?” Реши да се напие, а не бе близвал алкохол от две години. Имаше някакво старо уиски и го подхвана...
Когато се събуди, го боляха главата и рамото. Беше заспал на лявата си страна, а татуировката опираше в тавана и притискаше рамото му. Установи, че е заклещен и не може да се помръдне.
- Помощ, помощ!
Дотича съседката, която винаги му помагаше при нужда. Като видя какво е
положението, само каза:
- Спокойно.
Излезе и се върна с един сатър. „Ще се мре” – помисли си Иван и затвори очи.
Когато ги отвори беше сам, а навън вече беше тъмно. Явно бе припаднал за
доста време. Но татуировката вече не стърчеше и това беше важното. Най-после отиде като нормален човек в тоалетната, после влезе да се къпе. Когато се съблече обаче, нещо го стресна. Изхвърча от банята и се намери пред огледалото в коридора. Цялото му тяло беше в гъста плетеница от татуировки. От лицето до петите. „Какво е станало?” – паникьоса се той и изведнъж чу шум зад гърба си. Беше съседката.
- Не искаше да се среже, затова го увих около теб. Колко си секси така! Винаги съм си падала по мъже с татуировки.
След това се съблече и повали Иван в леглото. Той забеляза един обезпокоителен факт.
- Тази обица на гърдата ти винаги ли е била толкова голяма?
- Естествено, че не – усмихна се тя и го придърпа към себе си.


---------------------------------------------------------------------------------


Истината

„В Началото Бог създаде Небето и Земята.
В небето имаше звезди, а на земята нямаше Нищо.
После Бог създаде моретата и сушата, 70: 30 в полза на водата. В моретата се завъдиха риби и водорасли, а на сушата – растения и животни.
Видя Бог, че е създал все хубави неща и остана доволен.
Животът на Земята кипеше и се развиваше главоломно, а тварите се множаха ли множаха.
И реши Бог да създаде нещо По-различно. Да прилича на Него, ала не баш.
И тогава Бог направи нещо ужасно, което щеше да спре безметежния спокоен еблив живот на земните създания. Бог създаде човека.
И като видя какво Е сторил, Той се отрече от стореното, прокле Земята и изчезна во веки веков, оставяйки всички да се оправят сами.”

- А какво станало после? – попита професорът.
- Това е краят на документа.
- А онези дивотии за Рая, Христос и т.н.?
- Всичко това са измислици, за да ни отклонят от главното. А то е: Бог го няма още от създаването на човека.
- Аз и без това много не вярвах в него.
- Да, но много хора вярват. А благодарение на този документ можем да ги убедим в противното. Но не това е нашата цел.
- Тогава какво?
- В този документ е скрит код, чрез който можем да повикаме обратно Бога от космическите селения, които обитава в момента.
- И как ще стане това?
- Просто трябва да прочетем три пъти на глас документа.
- Колко просто.
- Ами да.
В този момент се чу шум откъм входната врата. След малко в помещението нахлуха двама души.
- В името на правителството – не мърдайте – извика единият, облечен в генералска униформа.
- Не петнете името на всемогъщия Бог с делата си – каза другият, който беше свещеник.
- Какво искате? – попита археологът.
- В името на сигурността на цялата нация ви заповядвам да ми дадете този документ! – избуча военният.
- Не! Тази нагла фалшификация трябва да се унищожи от църквата. Дяволът има пръст тук...
- Почакайте – каза професорът.- Нека обсъдим нещата спокойно. Нима вярвате на тези дивотии за появата на бог?
- Естествено, че не! Но той е заплаха за вярата като цяло, както и за устоите на цялата християнска църква.
- А това неминуемо ще доведе до гражданско неподчинение и ексцесии. Затова, в името на сигурността, дайте този документ!
Военният тръгна към археолога, който беше отстъпил назад, гледаше документа и си мърмореше под носа. Военният рязко му го взе, но археологът извика тържествуващо:
- Казах го три пъти!
Другите трима се присвиха като при експлозия, но нищо не се случи.
- Стига глупости – каза военният – сега всички...
Но изведнъж в стаята се изви вихър, за миг видяха нещо като космос със звезди във формата на чадърчета и в центъра на помещението се появи Бог. Беше висок около метър и шейсет и приличаше малко на хуманоидно куче.
- Какво става тук? – попита Бог. – Кой се осмелява да прекъсва почивката ми?
Хората бяха онемели. Пръв се опомни археологът.
- Ти Бог ли си?
- Да.
- Не може да е вярно – извика свещеникът – Бог не може да изглежда... така.
- Ти виждал ли си Бог? – попита Бог.
- Не, но който го види, ще си загуби разсъдъка.
- Това са глупости, които вашата религия си е измислила.
- Не ме интересува какво или какъв си, господинчо – прокашля се военният. -Идваш с мен в базата за разпит.
- Я па тоя.
Изведнъж навън се разрази буря и една мълния падна близо до къщата. Чу се взрив.
- Това беше бронираната ти кола, генерале. Недей се ебава с Бога, за да не пострадаш и ти.
- Чакайте – намеси си професорът. – за всичко трябва да има научно обяснение. Ако наистина си Бог, и си създал всичко, теб кой те е създал?
- Никой. Сам се създадох.
- Е как така, от нищото ли?!
- Ами да, първо нямаше абсолютно Нищо, после изникна мисъл, тя се дооформи и се появих аз.
- А тази мисъл откъде се е пръкнала?
- Вие учените сте много досадни с въпросите си. Всичко трябва да доказвате и анализирате.
- Мен ме измъчва един въпрос – обади се археологът. – Ако този документ казва истината и ти действително си се отрекъл от хората...
- Да, така е. Много сте глупави и ограничени.
- ... тогава защо изобщо си ги създал? И нали били уж по твой образ, ала...
- „не баш”. Да, така е. Ами всъщност истината е... Вероятно ще ви заболи, наистина ли искате да я чуете?
- Да! – казаха четиримата в един глас.
- Ех тия хора... Все истината, та истината... Ами значи в действителност се бях напил.
- Какво?!
- Ами да. Вие да не мислите, че бихте могли да създадете такова уникално нещо като алкохола? Той е божествено питие много преди появата на хората, ама преди да си тръгна затрих рецептата някъде по Земята. Та преди да ви създам, така се бях наковал, че виждах само бели точки. И нали знаете онази игра, дето свързваш точките и се появява фигурка? Ами аз свързах тези въображаеми точки, ама нали съм Бог-творец, то взе, че се получи нещо. Беше някакво супер тъпо създание и щях да го изпепеля, ама се издрайфах и то падна на Земята, където се сцепи на няколко такива същества и създаде потомство.После си еба майката и си вдигнах чукалата.
- Нима... - промълви свещеникът – Цялото човечество е плод от пиянството на Бога?!
- Е па да, вие какво си мислехте, че сте образ и подобие на Мен? Ха-ха-ха-ха!
- А има ли начин... – попита археологът. – Да се оправим, да не сме толкова зле?
- Ами като се замисля...
Четиримата гледаха Бог, докато той усилено мислеше, а ушите му се мърдаха напред-назад.
- Знаете ли какво – каза им той – Нещата винаги опират до началото, както се казва. Затова, дайте да си сипем по едно и всичко може би ще се оправи. Поне за момента.
И те седнаха на масата - свещеникът с расото, военният с униформата, професорът с очилата, Бог с клепналите уши, а археологът извади чаши и ги напълни.
Казаха си наздраве и тъкмо да отпият, Бог се обърна към свещеника:
- Я кажи някоя молитва преди пиене!
Свещеникът се притесни и започна, гледайки чашата си:
- Отче наш, ти който си на.... на....
- Не се шашкай, бе, шегувам се – разсмя се Бог и го тупна по рамото. После пресуши чашата си на един дъх.



-----------------------------------------------------------------------------------


Защо го направи


- Спри! Трябва да спреш!
- Какво да спра? – погледнах го аз и избърсах ръцете си от кръвта. Лепнеше. Трябваше да се измия.
- Защо го правиш? Защо продължаваш да го правиш?!
Той ме гледаше тъжно и после захлипа. Разчувствах се. Опитах да го успокоя:
- Добре, де, какво толкова. Това е само едно тяло.
- Да, ама преди беше живо!
- Вече не е.
- Да! Заради теб!
- Така е, но то самичко си умря.
- Но защо? Защо трябваше да го правиш?
“Защо” е гаден въпрос. На него не можеш да отговориш само с “да”, “не”, “така е”, “добре”.
- Защо, защо... – промърморих замислено – Защо? Ами защото.
- Какво защото?
- Нищо. Просто защото.
- Не може да го казваш просто така. Трябва да назовеш конкретна причина.
- Ама много си досаден!
- Извърши убийство, за бога!
- Не, не съм го извършил за бога.
- Друго имах предвид.
- Знам.
- Невъзможен си! Току-що извърши третото си престъпление и сега стоиш спокоен като статуя.
- Да, по-добре да се махаме, защото може да дойде полицията и да ни пита глупости. Освен това май ще вали... Хайде да отидем в кръчмата отсреща.
- Смяташ ли да продължаваш?
- Сега не ми се говори. Хайде да пийнем. Имаш ли пари?
- Не. Ама...
- Дай да претърсим тялото.
- Как може...
Двамата погледнахме надолу към трупа и останахме като треснати. Той беше изчезнал.
- Еее, толкова бях жаден... – промърморих недоволно – Доволен ли си сега? Няма тяло, няма убийство нищо не се е случило, проблеми няма!
- Ами кръвта по дрехите ти?
Разгледах се обстойно, очаквайки и кръвта да я няма. Но не – ръцете ми още лепнеха, а и по дрехите имах пресни петна.
- Ще я изперем. Има една реклама за перилен препарат, който измива и най-упоритите петна.
- Но какво е станало с тялото? Щом някой го е взел, значи този някой ни е видял.
- Негова си работа. Той да се оправя с него.
- Може да каже на полицията.
- Да, и ще им занесе тялото за доказателство ли? Според мен е некрофил и в момента я праска в храстите. Добре, че тялото е на момиче...
- Ама може и некрофилът да е жена.
- Тогава им е спукана работата.
- На нас също. От жените само проблеми можеш да очакваш. Ами ако ни е снимала?
- Искаш копие от снимката си ли? Няма смисъл, и без това си грозен.
- Ама може да я занесе в полицията или в някой вестник.
- Йе, ще станем известни.
- Да, като убийци. Поне ти.
- Ами ти? И ти участваше!
- Само гледах.
- Можеше да направиш нещо.
- Какво например?
- Да ме спреш, да извикаш полиция...
- Да-да. Да убиеш и мен.
- Няма, нали си ми приятел.
- От убиец всичко може да се очаква.
- И от безмълвен зрител. Тихите води са най-дълбоки.
- Само ако плуваш в тях.
- Ами ако си имаш пояс?
- Не е сигурна работа, може да се спука. По-добре излез във водата с голяма, хубава яхта. Трудно ще потъне това нещо.
- Ха! Ами Титаник?
- Той се е блъснал в ледник. Ледниците не изскачат наляво и надясно.
- Като каза лед осъзнах колко ми е студено – потръпнах – Хайде да се махаме оттук.
- Къде ще ходим?
- Ами може да поплувам в дълбоките води, а ти ще сипваш отгоре ми перилен препарат и така ще изчистим кръвта. Освен това ще поспортувам плуване.
- Спортът е хубаво нещо.
- Да.
- Ти да не би да убиваш за спорта, а? Хайде де, кажи!
- Ох, пак ли започваш! Нали се разбрахме по този въпрос.
- Добре де, не се ядосвай. Шегувам се.
- Странни шеги имаш. Само на тебе са ти смешни.
- Поне аз се забавлявам.
- Смехът е здраве.
- Не и за трупа.
- Брей, наистина си много духовит. Защо не станеш комик?
- Сигурно не плащат добре.
- Това си е техен проблем.
- Да.
- Да.
Замълчахме за момент.
- Хубаво е – каза той.
- Кое?
- Да нямаш проблеми, да не те притеснява нищо. Радвам се, че тялото изчезна.
- На мен пък ми е все едно. С него, без него – все тая.
- Абе проблем си е.
- Да, ако го виждаш.
- Щастливи са слепците...
- Да, бе, да. Вчера един се блъсна в стълб и му се извини.
- И какво? Любезен е бил човекът.
- Не с когото трябва.
- Защо, тряббва да вземеш пример от него. Например може да убиваш стълбове.
- Ама те са си мъртви по принцип.
- Откъде знаеш?
- То си личи. Ей, стълб – подвикнах на един близкостоящ от същия вид – Виждаш ли, не отговаря.
- Това, че не говори не значи, че не мисли или че няма собствен език.
- А как според теб се убива стълб?
- Сигурно с брадва.
- Да ти се намира случайно?
- Ще пробваш ли?
- Само питам.
- Ха-ха, страх те е! Голям и страшен е този стълб.
- Кой го казва. Аз докато се занимавах с момичето, гледаше като треснато магаре.
- Няма да тръгна да ти помагам, я!
- Защото си скапан воайор.
- А ти, бе! Възбуди ли се докато я колеше? Стана ли ти, а?
- Внимавай какво говориш. Какво ли разбираш – само гледаш, критикуваш и говориш за стълбове.
- Човек като тебe е за критикуване.
- Майната ти. Върви да критикуваш другаде!
- И на твоята майка много поздрави.
- Ти нещо за майка ми ли, бе!?
Този път побеснях, скочих и го съборих в тревата. Сборичкахме се и той целият се изцапа от кръвта по мене.
- Така ти се пада! – извиках победоносно – Сега и ти ще трябва да переш!
- Хъм – каза примирено – да ти се намира от онзи перилен препарат?


Детето беше спряло велосипеда и си почиваше. Гледаше разговарящите клошари, седящи на близката пейка. Единият целият беше изцапан с лютеница, а другият си кривеше очите като побъркан. По едно време започнаха да се бият, паднаха от пейката и се сборичкаха в тревата. След малко спряха, но целите бяха в трева и лютеница.
“Колко са жалки”, помисли си детето, “Много са противни. Като порасна ще ги избия всичките”.
После се метна на колелото си и отпраши.