Наталия Иванова

тази стая
с натежали от взиране стени,
с потъмнели от стичане прозорци
през които бягах боса
до студената мозайка
(колко често съм настивала от бягства)
е Епиметеевият дом,
в който зреят плодовете
на безсилието.


 събрала съм те целия
(а уж си твърде висок за прибиране)
с пречупени от вкопчване
крайници,
с косите ти, още вплетени по пръстите ми,
с влажните думи,
които ме държаха под пороите
с тихия ти дъх, в който се дочувах
до познаване
и полуспуснати клепачи,
под които заваляваше до буря.

събрала съм те целия
в кутия
(Пандора сигурно е чакала разпятие)
отварям похлупака , за да ме обсипват
всички нещастия
на докосването
без очакване,
за
да намеря най-накрая
Голготата, където да застина.
И чувала съм
мисля-
Надеждата единствено оставала
на дъното.




***

опитвам се да пиша проза
а нощта ме гледа през прозореца
с нея обичаме да се преструваме
тя- че не съществувам
аз- че нямам нужда от нея
и все пак
краката й са се подули от стоене
пред прозореца ми
чака ме да й родя поезия
наслаждава се на конвулсивното ми тяло по клавишите
понякога си мисля, че е мъж
заради тази упоритост
да ме види
съвсем разсъблечена
и порочна
докато изписвам душата си
в уродливи изречения.
знаеш ли, вече не мога да пиша проза
тази цялостност на изреченията
ме разкъсва повече от недомлъвките
в които се прочитам до събиране.
знаеш ли, че скоро пак говорихме за детството
и тя ми разказа как го свързва с безсилие
и бързала да се разкъса
до порастване.
досущ като дете съм
всеки ред ми е безсилие и плач
и триене обратно по платното
(нощта сега ликува неописуемо).

такава я очаквах да ме гледа-
безсилна и отмряла след разтърсване
от бавното проникване на думите
които ме присвиваха до точка.

опитвам се да пиша проза-
нощта сега ме гледа и ликува.
изписах се отново до поезия.

***
тръгвам си
в снежната диря през
октомври
а зад мен
са кървави
капки
крила.
(Дидал предупредил
Икар,
предупредил го.)
Слънцето е прекалено
красиво,
за да не искам
да ме погуби.

не съм ангел.
това на гърба ми
са
восъци.

***


разпаднах се.
оставих частите
сами,
безпаметни
по ъглите, където се обичахме
и късно е за памет
и за вричане
събирането само
е отричане
на късовете улици по мен
и капките, които все усещам
по пръстите на миналия ден.
Валях.
И капките се чуваха по утрото,
което ме разпадаше до дишане
нима по отражението на виждаше,
че вече не приличам на разумната,
която все се пазеше от рискове?

разпаднах се.
така ме беше страх от разпиляване
че цялата се свих и се обгърнах
със чуждите мечти за свечеряване,
в което чаках някой да се върне

по улиците
за едно упътване-
че аз съм там
безплътна
и до стъпкване
остава само миг
недоживян.

на части съм
и вече не запомням.
прости на кораба си старите пробойни.

разпадна се
и мъничко потъва
в очи, които стичат се поройни.

***
понечвам към обувките
да ги завържа
здраво
може възлите да ме водят
когато не знам къде да стъпвам
когато искам да се порежа
и натискам върху стъклата
за да имам оправдание да спра
за да имам оправдание
защото този път
кръвта ми ще се
вижда

не ме боли


а те се чудят
каква по-голяма болка от тази
на разрязаните стъпала
невъзможността да стъпваш

душата ти да няма стъпала


понечвам да ги вържа
а съм боса.

***

в юмруците ми са реверите на времето
останали от дуела
който помислих за взет
и гордо размахвах секундите на
собственото си умиране
победоносно
поисках да изплатя наетото
имах капитали да го купя
имах за повече от само ползване
на мигове
протрити от повторно спомняне
и белязани от вкопчването в тях
с нокти
впиващи се
до екстаз
и до излишност
в месото на
треперещите клетки.
имах за купуване на мисли
на красиви материалности
и изплащане на ипотеката
от спомени.

имах
имах




а времето си гледаше в реверите
и се подхилкваше-
отдавна не отиваха на
костюма му.

****
оригами на самоунищожението
рисуваш.
някога се губех в
несъществуващ.
кой му пишеше
библиите?

чакал е спасение
или ново мразене.
от друг.
а уж проповядваше
любов.

***

                                               На Д.


Усещаш ли, че с тебе сме години,
които даже в миг не са се случили?
Приличаме ужасно на картини,
чертани, но без нищичко получено

във рамките на белите листа,
които, без да искахме, намокрихме
със стъпките на мокра тишина
във мигове отчаяни на гонене.

Усещаш ли, че с тебе сме съдби,
родени, но отчайващо погубени,
във мислите на болни самоти,
които само в себе си са влюбени?

Усещаш ли, че с тебе сме различни,
но толкова ужасно си приличаме,
че няма как да бъдем безразлични
към нашето обречено обичане.