02.12.2012 - СЛЕДВАЩИТЕ БЕЗПРИЗОРНИ

Традиционното четене в Арт-Хостел, на което чете всеки, който се запише, продължава с пълна пара. Ако искаш да участвай, запише се на: bezprizornite@abv.bg 

Очакваме ви на 02.12.2012 от 17:30ч. в Арт-Хостел!!

Безпризорните в неделя в рамките на "Мини-литературен фестивал"

Мини-литературен фестивал (или откриване на литературния сезон в Арт-Хостел)

Арт-Хостел открива литературния сезон с нови и традиционни събития, подплатени с прекрасна българска музика. Ние гледаме с очакване на идващата зима, защото сме подготвили за вас редица нови събития не само от областта на литературата. Няма да изреждаме всичко, което цяло лято мътим в главите си, защото добре знаете, че обичаме да ви изненадваме приятно.

Така че: гответе се за: изложби, прожекции на филми, пърформанси, инсталации. И още редица забавни мистериозни, изключително тайни работи.

Събота (10.11.2012.)

18:00 – „Четене на нови неща”

От този сезон поредицата „Четене на нови неща” веднъж месечно ще ви среща с нови неща на млади български поети, писатели, драматурзи. Поради ударното начало и многото участници, всеки ще чете по три неща!  

Съвременна българска литература има и тя се пише за вас! Тук и сега!

С участието на:

Дилян Еленков

Емил Христов

Златина Димитрова

Иван Димитров

Иван Шентов 

Калоян Праматаров

Красимира Джисова

Кристина Стоянова

Марица Колчева

Мария Македонска

Мартин Колев

Мина Стоянова

Никола Петров

Стефан Иванов

21:00 - Концерт на група i/o

Проектът "i/o"  обединява няколко артиста от българската електронна сцена.
В основата си, групата се състои от Светозар Шенков ("Zarevo"), Ясен Георгиев ("Z3N"), Марио Балабанов ("Pumpkin Temp"), Mартин Луканов (rejekHz) и Станимира Тенева. Присъщо за бандата е стилово разнообразие. Tо варира между Ambient\Glitch\IDM, подплатени с много звуци записани в заобикалящата ни среда. 

От 18:00 докато има - Веганска храна от Act!on Food (това събитие в събитието няма краен час, защото той зависи от апетита ви)

Освен храна за духа, ще ви предложим допълнителна порция храна за духа, която въздейства и на физическото ни тяло. Хората от Act!on Food  са толкова яки, че обещаха да ни изненадат с вкусотийки. Ако храната ви допадне, можете да пуснете дарения в тяхната касичка.

Act!on Food е свободна и мобилна веганска кухня, създадена през 2012 г. в София от малък колектив от ентусиасти, които споделят принципите и идеите на веганизма (правата на животните), трезвия и активен начин на живот. 

Неделя (11.11.2012.)

18:00 – Безпризорните в неделя

Не можем да минем без нашето литературно събитие, което след месец и половина ще навърши три години от началото на своето съществуване. Правилата остават същите. Чете всеки, който се запише на имейл: bezprizornite@abv.bg

Какво чакате? Нападайте!!!

Единственото изключение, което правим, е, че поради откриването на сезона не слагаме обичайното ограничение от 5 четящи на вечер. В зависимост от броя на записалите се участници може да се наложи някакво ограничение относно броя на произведенията, които ще се четат, както в съботното четене.

За подгряване вижте www.bezprizornite.blogspot.com

20:30 – „Нова драматургия на глас” (Четене на пиесата „Извънземното” на Иван Димитров)

Поредицата „Нова драматургия на глас” ще ви представя нови български пиеси под формата на четене. Събитието ще се случва веднъж месечно в понеделниците, които ще са посветени на театрални събития (четения, прожекции на постановки, премиери на книги, представяния на радио-театър, надяваме се скоро да имаме възможност да показваме и камерни постановки).

Този май пиесата „Извънземното” заедно с пиесата „Малки ритуали за сбогуване” на Оля Стоянова спечели конкурса за Българска пиеса на абсурда на името на „Наум Шопов”, организиран от Благоевградския теаър и предстои да бъде поставена там до края на театралния сезон.

С участието на:

Елена Димитрова

Добромир Цветков

Борис Георгиев

Елена Бърдарска

21:30 – БГ музика от 90-те до сега (селектирана от Борис З.)

Като аранжимент на младата българска поезия ще звучи музиката от края на миналия век и началото на новия. От реге и ска през уейв и електро до алтернативен рок и пънк.

Гответе се за една зима, изпълнена с всевъзможни (и невъзможни) събития!

Нека силата на изкуството бъде с вас!

Арт-Хостел

Наталия Иванова

тази стая
с натежали от взиране стени,
с потъмнели от стичане прозорци
през които бягах боса
до студената мозайка
(колко често съм настивала от бягства)
е Епиметеевият дом,
в който зреят плодовете
на безсилието.


 събрала съм те целия
(а уж си твърде висок за прибиране)
с пречупени от вкопчване
крайници,
с косите ти, още вплетени по пръстите ми,
с влажните думи,
които ме държаха под пороите
с тихия ти дъх, в който се дочувах
до познаване
и полуспуснати клепачи,
под които заваляваше до буря.

събрала съм те целия
в кутия
(Пандора сигурно е чакала разпятие)
отварям похлупака , за да ме обсипват
всички нещастия
на докосването
без очакване,
за
да намеря най-накрая
Голготата, където да застина.
И чувала съм
мисля-
Надеждата единствено оставала
на дъното.




***

опитвам се да пиша проза
а нощта ме гледа през прозореца
с нея обичаме да се преструваме
тя- че не съществувам
аз- че нямам нужда от нея
и все пак
краката й са се подули от стоене
пред прозореца ми
чака ме да й родя поезия
наслаждава се на конвулсивното ми тяло по клавишите
понякога си мисля, че е мъж
заради тази упоритост
да ме види
съвсем разсъблечена
и порочна
докато изписвам душата си
в уродливи изречения.
знаеш ли, вече не мога да пиша проза
тази цялостност на изреченията
ме разкъсва повече от недомлъвките
в които се прочитам до събиране.
знаеш ли, че скоро пак говорихме за детството
и тя ми разказа как го свързва с безсилие
и бързала да се разкъса
до порастване.
досущ като дете съм
всеки ред ми е безсилие и плач
и триене обратно по платното
(нощта сега ликува неописуемо).

такава я очаквах да ме гледа-
безсилна и отмряла след разтърсване
от бавното проникване на думите
които ме присвиваха до точка.

опитвам се да пиша проза-
нощта сега ме гледа и ликува.
изписах се отново до поезия.

***
тръгвам си
в снежната диря през
октомври
а зад мен
са кървави
капки
крила.
(Дидал предупредил
Икар,
предупредил го.)
Слънцето е прекалено
красиво,
за да не искам
да ме погуби.

не съм ангел.
това на гърба ми
са
восъци.

***


разпаднах се.
оставих частите
сами,
безпаметни
по ъглите, където се обичахме
и късно е за памет
и за вричане
събирането само
е отричане
на късовете улици по мен
и капките, които все усещам
по пръстите на миналия ден.
Валях.
И капките се чуваха по утрото,
което ме разпадаше до дишане
нима по отражението на виждаше,
че вече не приличам на разумната,
която все се пазеше от рискове?

разпаднах се.
така ме беше страх от разпиляване
че цялата се свих и се обгърнах
със чуждите мечти за свечеряване,
в което чаках някой да се върне

по улиците
за едно упътване-
че аз съм там
безплътна
и до стъпкване
остава само миг
недоживян.

на части съм
и вече не запомням.
прости на кораба си старите пробойни.

разпадна се
и мъничко потъва
в очи, които стичат се поройни.

***
понечвам към обувките
да ги завържа
здраво
може възлите да ме водят
когато не знам къде да стъпвам
когато искам да се порежа
и натискам върху стъклата
за да имам оправдание да спра
за да имам оправдание
защото този път
кръвта ми ще се
вижда

не ме боли


а те се чудят
каква по-голяма болка от тази
на разрязаните стъпала
невъзможността да стъпваш

душата ти да няма стъпала


понечвам да ги вържа
а съм боса.

***

в юмруците ми са реверите на времето
останали от дуела
който помислих за взет
и гордо размахвах секундите на
собственото си умиране
победоносно
поисках да изплатя наетото
имах капитали да го купя
имах за повече от само ползване
на мигове
протрити от повторно спомняне
и белязани от вкопчването в тях
с нокти
впиващи се
до екстаз
и до излишност
в месото на
треперещите клетки.
имах за купуване на мисли
на красиви материалности
и изплащане на ипотеката
от спомени.

имах
имах




а времето си гледаше в реверите
и се подхилкваше-
отдавна не отиваха на
костюма му.

****
оригами на самоунищожението
рисуваш.
някога се губех в
несъществуващ.
кой му пишеше
библиите?

чакал е спасение
или ново мразене.
от друг.
а уж проповядваше
любов.

***

                                               На Д.


Усещаш ли, че с тебе сме години,
които даже в миг не са се случили?
Приличаме ужасно на картини,
чертани, но без нищичко получено

във рамките на белите листа,
които, без да искахме, намокрихме
със стъпките на мокра тишина
във мигове отчаяни на гонене.

Усещаш ли, че с тебе сме съдби,
родени, но отчайващо погубени,
във мислите на болни самоти,
които само в себе си са влюбени?

Усещаш ли, че с тебе сме различни,
но толкова ужасно си приличаме,
че няма как да бъдем безразлични
към нашето обречено обичане.

Северина Самоковлийска

Танц

През затворената врата долиташе глъчка – последни приготовления преди началото на спектакъла. В малката стая цареше пълна тишина. Освен Хуан, вътре беше само личният му асистент — плахо петнадесетгодишно момче, което с благоговение му помагаше да облече стегнатия, богато украсен костюм.

Обличането беше ритуал, помагаше му да се съсредоточи, да се подготви за танца, който предстои. Беше време за молитва, време за равносметка. Всеки танц беше първи и последен за Хуан, всяко представление – прераждане. Когато завесата паднеше, започваше живот от нулата, от самото начало.

Момчето му помогна с късото сако, украсено с пайети и се дръпна назад. Хуан се полюбува на образа в огледалото за момент, търсейки следи от неувереност. Всичко беше наред.

Коленичи – чу тихо шумолене зад гърба си, когато помощникът му го последва. Замря така, със сведена глава пред статуята на Девата. Помогни ми, молеше се той, да постигна идеала. Пази ме от погрешни стъпки, не ми позволявай да наруша съвършенството. Премахни от сърцето ми всякакъв страх, запази ме от колебанието. Бъди до мен и в мен по време на танца, танцувай с мен!

Докосна малкото златно кръстче, което носеше на врата си винаги, скрито под снежнобялата риза. Прекръсти се и вдигна глава. Очите му срещнаха благия спокоен поглед на статуята.

-          Дон Хуан – плахо подметна Алберто – време е.

Хуан му кимна, погали го по бузата и каза:

-          Благодаря ти, момчето ми.

Излязоха от стаята. Навън събралите се хора утихнаха щом го видяха, после започнаха да ръкопляскат. Хуан вървеше през тълпата, без да погледне в страни – сивите му очи бяха вперени в малката врата, която щеше да го изведе на сцената.

Слънцето го заслепи, възторжените викове на публиката го обгърнаха като буря. Обиколи пространството, следван от останалите, всички тях, които участваха в спектакъла, които го правеха възможен.

Застанал насред арената, Хуан зачака търпеливо партньора си.

Вратата срещу него се отвори и танцьорът потъна в дълбоките черни очи насреща си. Времето спря, тишина се възцари над арената.

Танцувай с мен, каза матадорът безмълвно. Танцувай с мен и ми прости, за това, че може би ще те убия. Танцувай с мен и нека забравим, че днес един от нас ще умре...



-------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Призраци

Димо запали цигара и бутна прозорчето до себе си, за да го отвори докрай. От следобедната жега не бе останала й следа – вятърът, който духаше, докато автобусът пътуваше по Цариградско шосе, бе леден и караше кожата му да настръхне. Пътници почти нямаше – две момчета в дъното и някакъв мъж на първата четворка седалки.

От ректората се качи слабичко момиче с дълга черна коса. Приближи се до него и каза:

-        Извинете, билети имате ли?

-        Имам – отвърна й той и я стрелна с поглед в огледалото. – Няма смисъл да дупчиш, контроли по това време няма.

-        Аз за всеки случай... Само това ми липсва, проблеми заради едно билетче...

Димо спря на спирката и отвори двете предни врати на автобуса.

-        Седни при мен. Така няма да имаш никакви проблеми.

Тя се поколеба, но явно не го намери за страшен и се прехвърли отпред. Седна на малкото столче до него и каза:

-        Благодаря!

-        За мен е удоволствие – подаде й кутията си с цигари, запали и той. – Тъкмо ще има с кого да си поговоря.

Момичето измъкна запалка и му подаде огънче:

-        Сигурно е ужасно самотна професия – отрони. Димо я погледна удивен – освен че стреляше точно, малката не се хабеше с безмислени приказки. Засмя се:

-        Е, добре че има все още хубави момичета, с които да разменя по някоя друга дума...

Тя пушеше мълчаливо.

-        Студентка ли си?

Кимване.

-        В Софийския?

Още едно. Протегна се да хвърли фаса и той усети парфюма й – едва доловим, примесен с аромата на сапун и грим.

-        Не е ли късно за лекции? – подметна той и спря на Плиска.

-        От работа се прибирам.

Димо помълча, после рече:

-        А от къде ти хрумна това, за самотната професия?

Тя сви рамене.

-        Подушвам, че сме от една порода, предполагам.

Димо се засмя, но момичето остана сериозно.

-        На колко години си? Деветнайсет?

-        Двайсет – почти докачливо го поправи тя.

-        Като станеш като мен, тогава ми говори за самота.

-        На колко? – измери го с очи тя – тридесет?

-        И седем. – наближаваше УНСС и се зачуди кога ли ще слезе новата му позната.

-        Няма значение на колко си, а на колко се чувстваш. – момичето се размърда неспокойно.

 – А аз се чувствам на сто и двадесет.

Димо не се стърпя и вметна:

-        Ако това ще те успокои, изглеждаш само на деветдесет.

Опитът му да се пошегува бе малко рискован, но успешен – тя се усмихна. На семейните общежития стана и рече:

-        Аз съм до тук. Ще се видим пак.

-        Със сигурност.

-        Лек път – пожела тя и слезе.

Докато почистваше автобуса преди последния курс, забеляза нещо лъскаво до столчето, на което беше седяла. Обица – почти видя как проблясва меко в черната й грива... Вдигна я и я закачи на стойката си за чашата с кафе. По пътя се улови, че току я поглежда и си мисли за момичето.

През следващите дни го преместиха на линията на 94 и той почти забрави непознатата. Само от време на време поглеждаше обицата и споменът за срещата го греше отвътре.

Стори му се нереална, когато я видя на спирката една вечер. Направо й отвори и тя се качи при него.

-        Мислех си за теб! – каза му и тия думи го оставиха без дъх. Преди да се усети, Димо отвърна:

-        И аз за теб.

Отново усети слабия полъх на парфюма й.

-        Как върви работата? – попита ей тъй, да преодолее смущението си.

Момичето сви рамене и извади кутията с цигари:

-        Сега е мой ред да почерпя – усмихна му се тя.

В този момент някаква бабка искаше билет и Димо нямаше свободна ръка. Като видя това, момичето му запали цигара и я пъхна между устните му.

Димо усети как дланите му се изпотяват – по дяволите, току-що си беше откраднал целувка! Чак след като тя слезе, си даде сметка, че е забравил да й върне обицата.

Започна да очаква всяка вечер, когато е на работа, да се надява да я види. Говореха надълго и нашироко за всичко. Димо започна да усеща, как с него се случва чудо. Той, преситеният от живота, умореният от срещи и раздели, от разбити мечти, изведнъж спря да усеща самотата. Нямаше вечер, в която да е на смяна и тя да не се качи от Ректората с неизменния си парфюм.

На 4 юли, рожденният му ден обаче я чака напразно. Закъсня със седем минути, защото не искаше да я изпусне. Когато накрая затвори вратите, се почувства смачкан. Пътят към Студентски град му се стори убийствен.

Появи се след няколко дни, видя му се разстроена и особена.

-        Тежък ден? – попита я след станалото ритуално запалване на цигара. Тя не отговори веднага.

-        Днес си мислих за смъртта – довери му накрая. – И знаеш ли как си я представям? Космическа самота.

-        Рано ти е за тия мисли – отвърна й той, но му стана тревожно.

Беше се извил вятър, който подмяташе във въздуха всякакви боклуци. На Плиска както винаги беше лудница и той се забави малко повече.

От един стълб се вееше някаква хартия и докато вратите се затваряха, се откъсна и полетя. Вече бе потеглил, когато хартията се лепна на предното му стъкло. Имаше снимка, и въпреки, че беше черно бяла и неясна, той позна безименната си събеседничка. Очите му се спряха на надписа и внезапно стомахът му тръгна към гърлото. Там пишеше:

„Скръбна вест. На 4.07 тази година ни напусна скъпата и непрежалима Анна”.

На столчето до него нямаше никой. Във въздуха се усещаше слаб аромат на парфюм, а до лявата му ръка меко блестеше един спомен.

Мила Цанкова

Чиста душа Яз не можем да пишем разкази. Ама една писателка ми вика „Пиши, бре, Иване, напиши го това, къде ми го говориш вече четири гόдини“. Как, викам, яз не можем правилно да говорим, она вика: „Пиши. Както ми го казваш, така го пиши“. Прибрах се у назе и гърбо ме боли, кокалчетата ми на ръцете болят, ребрата охлузени, целио съм офърган. Сетих се за мойта любима книга, яз само една книга съм прочел у живота си - „Кръстникът“ - на оня, италианеца... Марио... Пузо. А па любовни книги въобще не съм чел, не знам кво се говори у тех, яз и любов не знаем кво е май, ама они знаят сигурно, нема бадева да пишат, я. И се сетих, че от четир гόдин чекам некой да я напише и мойта история у един роман, па и у разказ некакъв може, да остане некъде на хартията, щото яз утре-удругиден можем да си умрем, може да ме утепа некой. А па тая любов не треба никога да умира. Яз така мислим... Па може и да са я написбли вече, как да знам, като не съм чел. Па седнах и това, къде го пишем тая нощ, че си го запазим некъде, скрито. Да го намери некой ден некой, па да си каже - „Ей, тоя Иван как е обичал“. Обичах я, ами, и така я обичах, че небето се пукаше от завист, кога отивах у тех да я вземам да я водим некъде. По дискотеки съм я водил, по кръчми, по апартаменти, десет гόдини очите ми само у нея беха. И она ме обичаше, щото, като ме види, целата се разтреперваше, е така... Е така! - и пръстите й, кога ме гали по лицето и вика: „Иване, чиста душа си, Иване“. Яз така се предадох, понеже за цел живот само от нея съм я чувбл тая дума. Чист. Яз да съм чист? Яз съм се рόдил со черното у душата, така ме е донесла на тоя свет майка ми, милата, бог да я прόсти. Как може некой въобще да е чист на тая земя, у тая държава, дето секой секак гледа да ти подложи крак и нож да ти забие у гърбо?!... На втората година я заведох у нас, майка ми ме питб кога че се женим. Яз, майко, викам, нема да си слагам пръстени по ръцете и подписи по разни свидетелства, она ми е у сърцето, а оно не знае що са то разводи и имотни делби. И почнах малко по малко да я оправям къщата, дограма сложих, убава, скъпа. Балатумите ги майнахме, па сложихме плочки теракотени. Другата пролет Елена забремене, на майка и татко им се стоплиха душичките, заприготвяха се внуци да гледат... И така, знаеш как е. Лапето кога се рόди, излезох навън у снего и до колене се заринах у него, гол, само по гащета и потник. Топех го тоя снег, казвам ти, с телото си го топех, така ми се беше разбушувала душата. Щерка. Елена. Она не щеше да го кръщаваме така детето, ама яз се заинатих. Викам й, нема друга жена за мене на тоя свет, само Елена е, и ако че обичам друго женско, както тебе, то треба да се казва също Елена. А она плаче и се смее и ми вика: „Иване, яз нема да те ревнувам па от детето ни, да не съм улава, ти си мойто момче...“ Така ми викаше она – нейното момче. Същата работа като чистото – какво момче съм с тия бръчки, намръщен, лош, цела София от мене трепери, па и у селото беше почнало да се разчува... Какво момче, яз не съм бил момче, откак захвърлих пръчката и прашката и сложих пищов у джобо. Она винаги всичко ми е прощавала, ама то ти идва некой път до гуша. Особено кога имаш малко дете болно, а баща му се прибира с кървава пачка в якето и с подута глава. Търпе, търпе, търпе, десет гόдини ме е търпела. И раните ми превързваше, и ме криеше, кога некой дойде да ме търси, и с комшиите спре да говори, не се показб навън сума ти време, от страх – и за нея си, ама най-много за мене и за маленката Еленка. Толко е изтърпела она зарад мене, че кога я видех на прага с куфарите, половин час си мислех, че сънувам. Немаше нищо – да кажеш, че е прелела чашата. Немаше ме десет дена само, яз съм се запилявал по цели месеци у София. Не че съм искал, ама требаше да се бачка, двора да й доизкарам на тая убава къщичка. Прибирам се, гледам – Елена мълчи, дйтето плаче, а она му вика да не реве и събира последния багаж у куфаро. И пак така ми казб: „Чиста душа си, Иване“, ама не ме погали, ами ме подмина и хлопна вратата. Чух я маленката как ме вика от двора и после от улицата, идеше ми стената да разбия с юмруци от мъка, както едно време бех топил снего от радост по нея. Ама стоим, не можем да си мръднем устата даже, нищо не можах да им кажа. Мръсен се чувствах. И лош. Татко и майка ми умреха и двамата за два месеца. Къщата я продавам. Язък за дограмите и за теракотите, колко пари съм налел у тоя имот, а сега че го дадем за жълти стотинки. Не го ща, не ща да го виждам, не ща да се връщам там. Не ме интересува за колко че го продам, тия пари, къде съм ги дал, не беха чисти. Така й казах на писателката, а она ме гледа с насълзени очи и си мисли сигур за нейните си трагедии. Секой си има. Ама за мойта треба да има нещо написано. Да го намери Елена некой ден, па да види колко много съм я обичал. И пак да се пука небето от завист.

Представяне на стихосбирката "Поет на портрет" на Иван Димитров

Тази неделя Иван Димитров (организаторът на "Безпризорните в неделя") ще ви посрещне на традиционната литературна неделя в хостела с дебютната си стихосбирка "Поет на портрет". Очаква ви една приятелска хостелска предпремиера.

Ще има четене, прочувствено говорене, едно-две изпълнения от поетичния пърформанс 4х4, изказвания от страна на публиката. Ще е забавно.

Книгата излиза като първо заглавие от поредицата "София Поетики", издателство "Обединени издатели".

Вечерта ще продължи с кратко китарно редиохедско изпълнение на Иван като благодарност съм посетилите събитието хора. А след това започва същинският концерт - една от незабравимите Loop сесии на Bggz Rubbit, която определено не е за изпускане. Изобщо, очертава се една интересна хостелска вечер.


Ако нямате възможност да присъствате, сте канени и на официалните премиери на стихосбирката на 8-ми март в 148 зала в Ректората и на 14-ти в "Петното на Роршах София". Часовете за тези официални премиери ще бъдат обявени допълнително.


"Иван Димитров е прозаик. Или драматург? Или може би поет? След две книги с проза ("Местни чужденци" и "Животът като липсваща лъжица"), една наградена пиеса ("Очите на другите), а сега и след първата му стихосбирка, той самият не е в състояние да кажа, но и не иска. Вместо да губи излишно време с прецизирането на писателската си идентичност, той предпочита да пише и така по естествен начин да открие къде ще го отведат думите. Освен това обича да прави снимки, да се усмихва многозначително и леко замечтано, да оставя другите да се подвеждат по каменното му изражение и да го вземат за прекалено сериозен и да се излежава по планински поляни и плажове. Други две основни животоопределящи негови занимания са несериозното занимаване с музика и ходенето пеш из градове, села и черни пътища."

Кети Димитрова

… А ти си само на цигара разстояние…

Стоя в празната стая, обитавана от вещи и мисли. Мисля си често за теб. Блудкаво. Рядко ми се случва да съм такъв. По-рядко от преди. Аз съм инвалид-негоден за употреба, употребиха ме преди години, две. Влюбих се, както става с много хора, както си мечтаят много хора. Отдадено, крайно, мислех и че ще е завинаги. Не беше. Свърши неочаквано, с обикновена караница, бяхме го правили милиони пъти. Събирахме се и се разделяхме, после се обичахме още по-силно, чувствахме по-силно, правихме секс по-страстно. Не и този път. Тогава просто свърши. Завинаги. Изморих се да залепям живота си за нейния, изморих се да градя планове и да крада цветя, за да й ги подарявам, изморих се да казвам „Обичам”. Отказах се от нас, за да се превърна в себе си, без да робувам на нечии очаквания. Сега имам свободата си, но когато си бил твърде дълго без нея, не знаеш какво да я правиш. Промених се. Днес излизам без вълнение, че ще я срещна, плащам по-малка телефонна сметка, не посрещам утрото с гласа й, очите ми не се изпълват със сол… Като кибрит съм, с издраскани клечки, овъглени и хладни. Не се влюбвам, не обещавам, не пиша картички. Виждам се с много момичета, постоянно,еженощно. Флиртувам, правя им комплименти, целувам ги като хищник, събличам ги, правя секс с тях, после си обувам чорапите и си тръгвам. Не водя никоя в квартирата си. И никоя от тях няма да разбере, че на етажерката, между книгите стои сбутана Нейна снимка , че ме е яд на себе си, страшно ме е яд , че не мога да я изхвърля на боклука с всичките си проядени, мухлясали и миришещи на мърша чувства. Такава е Тя: обича да оставя белези. Открадна първата ми целувка, първата ми любов, всички онези първи неща, които се помнят, просто защото никога не са били преди. И е дяволски трудно да си ги ампутираш от съзнанието… Вторите нямат същата значимост… Третите-петите, загубих им бройката.

Аз съм истински мъж, нали така правим ние, идваме и си отиваме без да ни е грижа. Ще ви кажа нещо, никой мъж не е такъв, поне не и докато не се появи една такава малка, нежна разрушителка, която да му вандалства в сърцето и да си замине. После всички стават еднакви. Еднакво красиви, еднакво слаби, еднакво добри в леглото, еднакво-безинтересни… Лекувам се в цигарения дим, изгубвайки се в него опитвам да си се спомня предишен: разтреперан, несигурен, влюбен… искащ само нея.Времето не лекува. Още я припознавам в момичетата, с които си лягам, отмъщавам на тях, заради нея. А те се влюбват в мен, наивно… Искам да я боли. Дори не знам защо, по-лесно е някак си… Наранените обичат да нараняват.

Тя беше красива. Побираше се в дланите ми и аз нямах нищо против да я приютявам там. Носеше ми бонбони в найлонови пликчета и винаги си ги разделяхме на „нашето място”. Понякога я сънувам. Все кошмари. Опитвам се да я докосна, но изчезва, чужда. Влюбена в някой си Иво, забравила за нашите първи усещания. Носи прасковено червили и вече не яде бонбони. После се събуждам, изпращам сънищата в утайките на съзнанието си и продължавам да живея като мъж…

… След раздялата ни заминах, не бях се прибирал от тогава вкъщи, нямах смелост пак да вървя по същите улици, които някога татуираха сенките ни в паважа, нямах смелост да я срещна случайно. Трудно се казва просто „Здравей” на някого, с когото не си искал никога да се разделяш. Мина това време. Отвътре е кухо… само ароматът на всички онези нощни момичета изпълва празнината, изветрява и се наслагва като отрова в тялото ми. Вероятно някой ден ще умра, разяден от нея. Ще намерят трупа ми, ухаещ на Chanel . Стегнах си куфара, измежду всички ненужни вещи, които задуших в тъмната му гробница, сложих и нейната снимка. Исках да й я върна. Омръзнало ми беше да виждам очите й да се усмихват от етажерката, омръзнал ми беше послеписът отзад „Завинаги твоя, завинаги мой”… Омръзнало ми беше да съм зависим от едно минало. Там живеех само аз, отдавна сам. И колкото и да симулирах бездушие, истината беше друга.Още я исках. Тайно от себе си. Но нямаше как да бъде същото.Безсмислено беше да изнасилваме себе си, за да си върнем нещо, отдавна изгнило.Затова Тя трябваше да ми го каже, грубо, отблъскващо, грозно, както никога не го е правила.Трябваше да намразя всичките й бенки, дългите й мигли, тънките й пръсти… да се откажа завинаги.

Качих се на влака, суркащ лика й по мръсния под на вагоните. Преливаше от хора, всички се прибираха за празниците. Изглеждаха нагласено щастливи като напазарували от магазин с 90 % отстъпка. Грозни, бедни, вонящи, но щастливи… Изпитвах досада, не бях на мястото си, просто не можех да съм като всички тях. Винаги съм се чудил на онова стадско желание, да се слееш с тълпата, да не привличаш внимание и просто да си пъплиш сред множеството. Не ми се иска да го призная, но Тя ме направи различен, на нея дължа и онази, хубавата промяна.Извади ме от черупката ми на обикновен, средностатистически хлапак и ме накара да вярвам, че съм специален. Сигурно съм бил. В очите й изглеждах такъв, блестящ и топло-кафяв… Караше ме да се замислям за неща, които не вълнуваха моето поколение, някак си пораснах и това не ми тежеше… Стълбите пред дома й ни приютяваха много пролетни вечери, и много пролетни вечери се убеждавах, че това е моето момиче. Заблуда някаква, детинска. Когато си толкова млад, едва избръснал за първи път девствената си брада, е несериозно да кажеш, че нещо е завинаги… Но нека започна от самото начало, пътят е дълъг…

Историята ни започна, когато бях на 17. Срещнах я случайно, нали хубавите неща ставали така. Аз случайно се и напивам и случайно се събуждам в чужди домове след това, но това е друго, не толкова романтично. Ставах и заспивах с нея, Тя живееше в монитора на компютъра ми, изпод клавишите се зараждаше моето увлечение, преминало в „харесвам, искам, обичам”… Виртуална любов, виртуално момиче. Пишехме си с часове, понякога посрещахме утрото и аз направо отивах на училище с огромни зеници и тъпа усмивка. Сега не си представям да прекарам толкова време забил поглед в нечии букви, не, няма начин, но тогава можех и намирах смисъл. Един ден, така, между редовете ми прати снимка. На нея беше Тя, сканирана от паспортната й, полуразмазана, полузасмяна… И се влюбих. Беше невинно хубава. С къдрави кичури, застилащи раменете й и очи, в чиито отражение исках да бъда. След известно време получих и номера й, чух гласа й… нежен. Не си намирах място. Живеехме в един и същи град, виждахме едни и същи хора и никога до сега не се бяхме срещали един друг… Страх ме беше. Когато има какво да загубиш винаги има страх, а аз вече я чувствах като значима част от себе си. Един майски ден си уговорихме среща.Страхът беше победен от желанието. Валеше ужасен порой. Сигурно затова толкова обичам дъжда, напомня ми за онази наша първа среща… Появи се цялата мокра, сияеща и изплашена. Не си докосна картофките, не спря да се взира в мен, сякаш, за да се увери, че съм истински. Ако някой ви каже, че няма любов от пръв поглед, не му вярвайте. Или не вярвайте на мен. Това е минало, може би не е било любов… Оттогава аз заживях като нея и тя като мен, бяхме един човек, с две сърца, туптящи в един и същи ритъм. Започнах да откривам смисъл в нещата, които до тогава не разбирах, в музиката, в книгите, в хората. Започнах да откривам и себе си… Беше хубаво, най-хубавото нещо, което ми се е случвало и най-лошото същевременно… Но когато потънеш в ежедневието на нещо толкова поглъщащо, ослепяваш, сетивата ти се изкривяват… дори не разбрах кога спря да ме обича. Аз не спрях дълго време, след като тя си отиде. Може би още не съм, но не искам да си призная, не намирам и смисъл да го превръщам в достояние на когото и да било. „Адът, това са другите”, нали така казва Сартр… никой не може да разбере усещанията ти, освен самият ти… и то не винаги. Дълго време се чувствах като мъртвец, пращах й глупави имейли, и се мъчех всячески да прогоня разяждащият ме тумор. Вътре в мен нещо гниеше,разлагаше се, умираше, беше физическо. Тялото и душата ми се бяха съюзили срещу мен. Задушавах се в себе си. Не заспивах цели нощи и прожектирах всеки миг и все щастливи изплуваха, мамка му, все хубавото от нея виждах… Тя все е хубава, даже когато е зла. Много ми трябваше да се преборя.. Камък съм. Тя ме направи такъв. Кух, кух, празен. Няма емоции, няма нищо, само някакви ненужни спомени като подигравка на последвалата разруха. Не позволих на никоя да ме обича. Нямах нужда, нямам и сега. Просто живея за себе си. За утрето. Не търся смисъл…

Стоманеното тяло на влака изсвистя и нещо трепна в мен. Бях си у дома. На спирката ме очакваше баща ми, невиждал ме от години. Посивял беше, остарял, а аз навярно изглеждах пораснал. Прегърна ме силно и потеглихме с колата за нашата къща. През зацапаното стъкло улиците изглеждаха същите. Тук времето спираше успокоено. Нямаше бързащи хора, нямаше трафик, нямаше шум. Като малка гробница и се чудиш, кое е по-страшно, това, че си мъртвец в нея, или че ти харесва да бъдеш такъв… На прага ни чакаше майка ми, добрата ми майка, не веднъж опитвала се да ми разкрие тайната на женската природа, така и не я разгадах тази тайна… Някакво щастливо усещане пропълзя по кожата ми и се материализира в усмивка. Бях си вкъщи. Моята стая, моята алея с липите, моят свят, в който някога се чувствах така уютно…

Дните се занизаха … С тях се изпари и щастието, трансформира се в уродлива досада. Всичко бързо ме отегчи. Дразнеха ме пустите улици, дразнеха ме монотонните хора без посока. Всичкото онова спокойствие отдавна ми беше станало чуждо. Чужд му бях и аз.Осъзнах, че онова, което липсваше не беше материя, не бяха вещи, беше душа- нейната.
Нямах намерение да се задържам дълго, нито имах желание. Колкото да си припомня от какво всъщност бягах и бях ли избягал в действителност. Щеше ми се да започна на чисто, да заповядам на мозъка си да изтрие лошото, нищо, че с него щеше да си отиде и хубавото. Тя беше празно понятие, аз бях празен човек, историята ни, както повечето псевдо големи любови- завършила в нищо… Годините, които изминаха от тогава предполагаха, че съм загърбил всичко, но някак си имах нужда от отговори. Исках да я видя и да се уверя, че няма да изпитам нищо…

На четвъртия ден се престраших да я потърся. Беше ноември, нетипично топъл, нетипично беше и да набера номера й, изтрит отдавна от указателя ми. Някога, когато го записах за първи път под името Ирина , а после промених на Любов, не си и помислях, че ще трябва да го заличавам. Даваше свободно, усетих как въздухът в дробовете ми се сгъстява и задавя гърлото ми, гласът ми се губеше в него… и ако не беше вдигнала чак след третия сигнал, сигурно щях да остана ням. Обичайното „Ало?”, произнесено по начина, който обожавах да чувам, завършващо си пискливо „о”…

-Ало, да, здравей, аз съм…
- Не сме се чували отдавна.
- Доста отдавна. Тук съм за малко, да се видим?
- За малко.!
- За колкото имаш време…

Уговорихме часа и мястото. По ирония беше в онази пицария, когато се срещнахме за първи път, за да разберем, че ще се влюбим. И по ирония исках да я видя, за да си докажа, че вече не съм влюбен…Във вечерната емисия новини съобщаваха за поредното убийство, майка ми и баща ми вечеряха и си разказваха за отминалия ден, а аз се губех сред разхвърлените по пода дрехи и се чудех какво да облека… Изведнъж се сепнах, това беше просто среща, среща за раздяла, какво значение имаше. Грабнах първото, което ми попадна. Отидох в кухнята.

-Ще се видя с Ирина…

Майка и татко се погледаха с недоумение, нали Тя беше тази, която „никога не искам да бях срещал”… тя беше олицетворение на моето нещастие, името й беше табу…

-Просто трябва да го направя, имам да и върна нещо да се приключи. Добре съм, вече не съм онова хлапе.

Баща ми се усмихна „ Внимавай какви ги вършиш”. Хлопнах вратата и изчезнах с тъпия шум на блъскащо се в металните панди дърво.

Вечерта беше като онези, сладникавите, които поетите описват. Уютна и свежа, ухаеща на току-що излял се дъжд. Улиците светеха в тъмното и силуетите на лампите се отпечатваха върху тях като изящни тела на любопитни красавици. Чаках я на нашето място, на няколко преки от дома й, същите стълби, същите „хлопащи” плочки, н
ие не бяхме същите. Закъсня четвърт час, четвърт час си мислех за нея и си представях какво ще й кажа, рисувах си образа й, с прасковеното червило, ухаеща на онзи несъществуващ Иво… и тя се появи. Все така малка и къдрокоса, все същата, непроменена, нямаше и следа от праскови, нито от Ивовци. Погледна ме за секунда и ме прегърна, прошепвайки
„Здравей” с пискливо „Ей”… За секунди телата ни се сляха в безформен силует и ми се прииска да не я пускам, да не й връщам никаква снимка… После тя се отдръпна и тръгнахме един до друг…

- Колко време мина, не съм те виждала цяла вечност, станал си по-висок.
- А ти си все същата. Все ти.
- А ти все ти ли си?
- Вероятно не, годините променят хората.
- Променят ги, когато има какво да ти се случи… -погледна ме тя въпросително.

Седнахме на онази майска маса с недокоснатите картофки… И някак си нямаше смисъл от въпроси, просто разговаряхме… леко, топло, пълно, като разговорите, които водехме толкова вечери пред мониторите си. Изпразнихме две бутилки вино и между петата и шестата чашка сбутах снимката й навътре в джоба си, за да забравя каква беше целта на срещата ни. Тя извади кутия цигари, запали и пламъкът се отрази в зениците й.

- Пушиш ли…- сякаш не беше очевидно.
- Явно все пак съм се променила- усмихна се тя и издиша нежно кълбо дим… Да отидем вкъщи - погледна ме спокойно. Сякаш това беше най-естественото нещо на света.

От изпитото количество алкохол нямах сили да се противя на желанието си да остана по-дълго в компанията й.Натъпках всичките въпросителни в скъсания джоб на якето си и те изпадаха по пътя , когато тя ме хвана за ръка… На входа на дома й спомените ме връхлетяха, побързах да ги удавя в бирата, после в рома и накрая в нея. Докато пълнеше за пореден път пресъхналата ми чаша я целунах. Тя ми отвърна жадно.
-Липсваше ми…
-Толкова много… - продължих аз.

Обгърнах малкото й тяло, в тъмнината на застиналата стая изглеждаше почти невидима, само очите й светеха… Припомнях си я плътски, сантиметър по сантиметър, бенките на гърба, татуировката на глезена… Беше тя… Бяхме само двамата с времето, което тук не значеше нищо. И това не беше чукане, не беше онзи секс, който правех с моите нощни момичета. Повече беше, обичане, въпреки алкохола, въпреки двете години бягство…

Утринното слънце развали някак си магията, в мрака всичко изглежда по-красиво, по-истинско, по-откровено… И нямаше как да дръпна щорите, за да върна усещането… щори нямаше, нямаше ги и всички онези наши фотоси, залепени някога по стените. Беше ме изтрила… Оглеждах тази стая и ми ставаше все по-чужда, все по-студена, все по- далечна… Сбутана между книгите на рафта, събираше прах някаква снимка, на момче. Станах на пръсти от леглото, приближих се като мъртвец до нея и я обърнах, послеписът гласеше „ Обичай ме завинаги, както аз теб. Иво „… В гърлото ми се надигнаха всичките влюбени пеперуди. Повърнах ги в тоалетната. Обух си чорапите. Извадих нейния смачкан лик от джоба си и го поставих до този на неизвестния Иво. А на кутия цигари, оставена на масата, написах : „Пушенето може да не те убие, но Иво ще го направи със сигурност, както ти стори с мен”… и просто си тръгнах, този път за винаги. Знаех, че не аз бях този, от когото тя се лекува… а лежащият в дъното на лавицата образ. Че него забравя,че него припознава, че на него отмъщава и единствено с него би правила любов. Аз бях просто нощно момче…




-----------------------------

Добро утро

Добро утро.Сънувах кошмари и всички приличаха на теб ,и се събудих от вятъра в неуплътнените прозорци.Почти виждам дъха си.И е студено отвън и изтръпнало отвътре.
Направих си игленик от пеперудени тела,а всички копчета по мен са си на мястото,пристегнати и закопчани.
В съновника те няма,едва ли значиш щастие,когато си кошмар.
Да пием по бира,за да заспим близки и да сънуваме таратор от водорасли и море.
Това е театър,изтрих сценария ,ще се наложи да импровизираме.
Добро утро!
Чувствам се добре.Кравешките ти очи ме гледат от зелената си рамка,преди ден би изглеждало красиво,само че днес не съм естет.
Добро утро!
Печката ви работи ли,за да се постопля и да помълчим за местата,които исках да ти покажа от себе си.
Добро утро!
Да пием чай с мед и с орехи,и с боза.
Добро утро!
От утре съм добре,нали е театър и драмата е някак си привична.
Добро утро!
Искам да видиш това.Съжалявам!
Добро утро,шизофрения!
Добро утро!
Имате ново съобщение.
Добро утро!
Искате ли канела в млякото,а в живота си?
Добро утро!
Още спя и не искам да се будя.Нека е кошмарено,за да изпитам после щастие от реалността.
Добро утро!
Отивам на работа.
Добро утро!
Отивам на майната си,ще дойдеш ли?
Добро утро!
Това не съм аз.
Добро утро!
Усмихвам се,защото това вече съм аз.Усмивката ми е колкото обувките.Някой ден ще бъда дама,сега съм още момиче с лаптоп,който прилича на твоя.
Добро утро!
Аз съм добре.
Добро утро!
Благодаря.