Мила Цанкова

Чиста душа Яз не можем да пишем разкази. Ама една писателка ми вика „Пиши, бре, Иване, напиши го това, къде ми го говориш вече четири гόдини“. Как, викам, яз не можем правилно да говорим, она вика: „Пиши. Както ми го казваш, така го пиши“. Прибрах се у назе и гърбо ме боли, кокалчетата ми на ръцете болят, ребрата охлузени, целио съм офърган. Сетих се за мойта любима книга, яз само една книга съм прочел у живота си - „Кръстникът“ - на оня, италианеца... Марио... Пузо. А па любовни книги въобще не съм чел, не знам кво се говори у тех, яз и любов не знаем кво е май, ама они знаят сигурно, нема бадева да пишат, я. И се сетих, че от четир гόдин чекам некой да я напише и мойта история у един роман, па и у разказ некакъв може, да остане некъде на хартията, щото яз утре-удругиден можем да си умрем, може да ме утепа некой. А па тая любов не треба никога да умира. Яз така мислим... Па може и да са я написбли вече, как да знам, като не съм чел. Па седнах и това, къде го пишем тая нощ, че си го запазим некъде, скрито. Да го намери некой ден некой, па да си каже - „Ей, тоя Иван как е обичал“. Обичах я, ами, и така я обичах, че небето се пукаше от завист, кога отивах у тех да я вземам да я водим некъде. По дискотеки съм я водил, по кръчми, по апартаменти, десет гόдини очите ми само у нея беха. И она ме обичаше, щото, като ме види, целата се разтреперваше, е така... Е така! - и пръстите й, кога ме гали по лицето и вика: „Иване, чиста душа си, Иване“. Яз така се предадох, понеже за цел живот само от нея съм я чувбл тая дума. Чист. Яз да съм чист? Яз съм се рόдил со черното у душата, така ме е донесла на тоя свет майка ми, милата, бог да я прόсти. Как може некой въобще да е чист на тая земя, у тая държава, дето секой секак гледа да ти подложи крак и нож да ти забие у гърбо?!... На втората година я заведох у нас, майка ми ме питб кога че се женим. Яз, майко, викам, нема да си слагам пръстени по ръцете и подписи по разни свидетелства, она ми е у сърцето, а оно не знае що са то разводи и имотни делби. И почнах малко по малко да я оправям къщата, дограма сложих, убава, скъпа. Балатумите ги майнахме, па сложихме плочки теракотени. Другата пролет Елена забремене, на майка и татко им се стоплиха душичките, заприготвяха се внуци да гледат... И така, знаеш как е. Лапето кога се рόди, излезох навън у снего и до колене се заринах у него, гол, само по гащета и потник. Топех го тоя снег, казвам ти, с телото си го топех, така ми се беше разбушувала душата. Щерка. Елена. Она не щеше да го кръщаваме така детето, ама яз се заинатих. Викам й, нема друга жена за мене на тоя свет, само Елена е, и ако че обичам друго женско, както тебе, то треба да се казва също Елена. А она плаче и се смее и ми вика: „Иване, яз нема да те ревнувам па от детето ни, да не съм улава, ти си мойто момче...“ Така ми викаше она – нейното момче. Същата работа като чистото – какво момче съм с тия бръчки, намръщен, лош, цела София от мене трепери, па и у селото беше почнало да се разчува... Какво момче, яз не съм бил момче, откак захвърлих пръчката и прашката и сложих пищов у джобо. Она винаги всичко ми е прощавала, ама то ти идва некой път до гуша. Особено кога имаш малко дете болно, а баща му се прибира с кървава пачка в якето и с подута глава. Търпе, търпе, търпе, десет гόдини ме е търпела. И раните ми превързваше, и ме криеше, кога некой дойде да ме търси, и с комшиите спре да говори, не се показб навън сума ти време, от страх – и за нея си, ама най-много за мене и за маленката Еленка. Толко е изтърпела она зарад мене, че кога я видех на прага с куфарите, половин час си мислех, че сънувам. Немаше нищо – да кажеш, че е прелела чашата. Немаше ме десет дена само, яз съм се запилявал по цели месеци у София. Не че съм искал, ама требаше да се бачка, двора да й доизкарам на тая убава къщичка. Прибирам се, гледам – Елена мълчи, дйтето плаче, а она му вика да не реве и събира последния багаж у куфаро. И пак така ми казб: „Чиста душа си, Иване“, ама не ме погали, ами ме подмина и хлопна вратата. Чух я маленката как ме вика от двора и после от улицата, идеше ми стената да разбия с юмруци от мъка, както едно време бех топил снего от радост по нея. Ама стоим, не можем да си мръднем устата даже, нищо не можах да им кажа. Мръсен се чувствах. И лош. Татко и майка ми умреха и двамата за два месеца. Къщата я продавам. Язък за дограмите и за теракотите, колко пари съм налел у тоя имот, а сега че го дадем за жълти стотинки. Не го ща, не ща да го виждам, не ща да се връщам там. Не ме интересува за колко че го продам, тия пари, къде съм ги дал, не беха чисти. Така й казах на писателката, а она ме гледа с насълзени очи и си мисли сигур за нейните си трагедии. Секой си има. Ама за мойта треба да има нещо написано. Да го намери Елена некой ден, па да види колко много съм я обичал. И пак да се пука небето от завист.

Представяне на стихосбирката "Поет на портрет" на Иван Димитров

Тази неделя Иван Димитров (организаторът на "Безпризорните в неделя") ще ви посрещне на традиционната литературна неделя в хостела с дебютната си стихосбирка "Поет на портрет". Очаква ви една приятелска хостелска предпремиера.

Ще има четене, прочувствено говорене, едно-две изпълнения от поетичния пърформанс 4х4, изказвания от страна на публиката. Ще е забавно.

Книгата излиза като първо заглавие от поредицата "София Поетики", издателство "Обединени издатели".

Вечерта ще продължи с кратко китарно редиохедско изпълнение на Иван като благодарност съм посетилите събитието хора. А след това започва същинският концерт - една от незабравимите Loop сесии на Bggz Rubbit, която определено не е за изпускане. Изобщо, очертава се една интересна хостелска вечер.


Ако нямате възможност да присъствате, сте канени и на официалните премиери на стихосбирката на 8-ми март в 148 зала в Ректората и на 14-ти в "Петното на Роршах София". Часовете за тези официални премиери ще бъдат обявени допълнително.


"Иван Димитров е прозаик. Или драматург? Или може би поет? След две книги с проза ("Местни чужденци" и "Животът като липсваща лъжица"), една наградена пиеса ("Очите на другите), а сега и след първата му стихосбирка, той самият не е в състояние да кажа, но и не иска. Вместо да губи излишно време с прецизирането на писателската си идентичност, той предпочита да пише и така по естествен начин да открие къде ще го отведат думите. Освен това обича да прави снимки, да се усмихва многозначително и леко замечтано, да оставя другите да се подвеждат по каменното му изражение и да го вземат за прекалено сериозен и да се излежава по планински поляни и плажове. Други две основни животоопределящи негови занимания са несериозното занимаване с музика и ходенето пеш из градове, села и черни пътища."

Кети Димитрова

… А ти си само на цигара разстояние…

Стоя в празната стая, обитавана от вещи и мисли. Мисля си често за теб. Блудкаво. Рядко ми се случва да съм такъв. По-рядко от преди. Аз съм инвалид-негоден за употреба, употребиха ме преди години, две. Влюбих се, както става с много хора, както си мечтаят много хора. Отдадено, крайно, мислех и че ще е завинаги. Не беше. Свърши неочаквано, с обикновена караница, бяхме го правили милиони пъти. Събирахме се и се разделяхме, после се обичахме още по-силно, чувствахме по-силно, правихме секс по-страстно. Не и този път. Тогава просто свърши. Завинаги. Изморих се да залепям живота си за нейния, изморих се да градя планове и да крада цветя, за да й ги подарявам, изморих се да казвам „Обичам”. Отказах се от нас, за да се превърна в себе си, без да робувам на нечии очаквания. Сега имам свободата си, но когато си бил твърде дълго без нея, не знаеш какво да я правиш. Промених се. Днес излизам без вълнение, че ще я срещна, плащам по-малка телефонна сметка, не посрещам утрото с гласа й, очите ми не се изпълват със сол… Като кибрит съм, с издраскани клечки, овъглени и хладни. Не се влюбвам, не обещавам, не пиша картички. Виждам се с много момичета, постоянно,еженощно. Флиртувам, правя им комплименти, целувам ги като хищник, събличам ги, правя секс с тях, после си обувам чорапите и си тръгвам. Не водя никоя в квартирата си. И никоя от тях няма да разбере, че на етажерката, между книгите стои сбутана Нейна снимка , че ме е яд на себе си, страшно ме е яд , че не мога да я изхвърля на боклука с всичките си проядени, мухлясали и миришещи на мърша чувства. Такава е Тя: обича да оставя белези. Открадна първата ми целувка, първата ми любов, всички онези първи неща, които се помнят, просто защото никога не са били преди. И е дяволски трудно да си ги ампутираш от съзнанието… Вторите нямат същата значимост… Третите-петите, загубих им бройката.

Аз съм истински мъж, нали така правим ние, идваме и си отиваме без да ни е грижа. Ще ви кажа нещо, никой мъж не е такъв, поне не и докато не се появи една такава малка, нежна разрушителка, която да му вандалства в сърцето и да си замине. После всички стават еднакви. Еднакво красиви, еднакво слаби, еднакво добри в леглото, еднакво-безинтересни… Лекувам се в цигарения дим, изгубвайки се в него опитвам да си се спомня предишен: разтреперан, несигурен, влюбен… искащ само нея.Времето не лекува. Още я припознавам в момичетата, с които си лягам, отмъщавам на тях, заради нея. А те се влюбват в мен, наивно… Искам да я боли. Дори не знам защо, по-лесно е някак си… Наранените обичат да нараняват.

Тя беше красива. Побираше се в дланите ми и аз нямах нищо против да я приютявам там. Носеше ми бонбони в найлонови пликчета и винаги си ги разделяхме на „нашето място”. Понякога я сънувам. Все кошмари. Опитвам се да я докосна, но изчезва, чужда. Влюбена в някой си Иво, забравила за нашите първи усещания. Носи прасковено червили и вече не яде бонбони. После се събуждам, изпращам сънищата в утайките на съзнанието си и продължавам да живея като мъж…

… След раздялата ни заминах, не бях се прибирал от тогава вкъщи, нямах смелост пак да вървя по същите улици, които някога татуираха сенките ни в паважа, нямах смелост да я срещна случайно. Трудно се казва просто „Здравей” на някого, с когото не си искал никога да се разделяш. Мина това време. Отвътре е кухо… само ароматът на всички онези нощни момичета изпълва празнината, изветрява и се наслагва като отрова в тялото ми. Вероятно някой ден ще умра, разяден от нея. Ще намерят трупа ми, ухаещ на Chanel . Стегнах си куфара, измежду всички ненужни вещи, които задуших в тъмната му гробница, сложих и нейната снимка. Исках да й я върна. Омръзнало ми беше да виждам очите й да се усмихват от етажерката, омръзнал ми беше послеписът отзад „Завинаги твоя, завинаги мой”… Омръзнало ми беше да съм зависим от едно минало. Там живеех само аз, отдавна сам. И колкото и да симулирах бездушие, истината беше друга.Още я исках. Тайно от себе си. Но нямаше как да бъде същото.Безсмислено беше да изнасилваме себе си, за да си върнем нещо, отдавна изгнило.Затова Тя трябваше да ми го каже, грубо, отблъскващо, грозно, както никога не го е правила.Трябваше да намразя всичките й бенки, дългите й мигли, тънките й пръсти… да се откажа завинаги.

Качих се на влака, суркащ лика й по мръсния под на вагоните. Преливаше от хора, всички се прибираха за празниците. Изглеждаха нагласено щастливи като напазарували от магазин с 90 % отстъпка. Грозни, бедни, вонящи, но щастливи… Изпитвах досада, не бях на мястото си, просто не можех да съм като всички тях. Винаги съм се чудил на онова стадско желание, да се слееш с тълпата, да не привличаш внимание и просто да си пъплиш сред множеството. Не ми се иска да го призная, но Тя ме направи различен, на нея дължа и онази, хубавата промяна.Извади ме от черупката ми на обикновен, средностатистически хлапак и ме накара да вярвам, че съм специален. Сигурно съм бил. В очите й изглеждах такъв, блестящ и топло-кафяв… Караше ме да се замислям за неща, които не вълнуваха моето поколение, някак си пораснах и това не ми тежеше… Стълбите пред дома й ни приютяваха много пролетни вечери, и много пролетни вечери се убеждавах, че това е моето момиче. Заблуда някаква, детинска. Когато си толкова млад, едва избръснал за първи път девствената си брада, е несериозно да кажеш, че нещо е завинаги… Но нека започна от самото начало, пътят е дълъг…

Историята ни започна, когато бях на 17. Срещнах я случайно, нали хубавите неща ставали така. Аз случайно се и напивам и случайно се събуждам в чужди домове след това, но това е друго, не толкова романтично. Ставах и заспивах с нея, Тя живееше в монитора на компютъра ми, изпод клавишите се зараждаше моето увлечение, преминало в „харесвам, искам, обичам”… Виртуална любов, виртуално момиче. Пишехме си с часове, понякога посрещахме утрото и аз направо отивах на училище с огромни зеници и тъпа усмивка. Сега не си представям да прекарам толкова време забил поглед в нечии букви, не, няма начин, но тогава можех и намирах смисъл. Един ден, така, между редовете ми прати снимка. На нея беше Тя, сканирана от паспортната й, полуразмазана, полузасмяна… И се влюбих. Беше невинно хубава. С къдрави кичури, застилащи раменете й и очи, в чиито отражение исках да бъда. След известно време получих и номера й, чух гласа й… нежен. Не си намирах място. Живеехме в един и същи град, виждахме едни и същи хора и никога до сега не се бяхме срещали един друг… Страх ме беше. Когато има какво да загубиш винаги има страх, а аз вече я чувствах като значима част от себе си. Един майски ден си уговорихме среща.Страхът беше победен от желанието. Валеше ужасен порой. Сигурно затова толкова обичам дъжда, напомня ми за онази наша първа среща… Появи се цялата мокра, сияеща и изплашена. Не си докосна картофките, не спря да се взира в мен, сякаш, за да се увери, че съм истински. Ако някой ви каже, че няма любов от пръв поглед, не му вярвайте. Или не вярвайте на мен. Това е минало, може би не е било любов… Оттогава аз заживях като нея и тя като мен, бяхме един човек, с две сърца, туптящи в един и същи ритъм. Започнах да откривам смисъл в нещата, които до тогава не разбирах, в музиката, в книгите, в хората. Започнах да откривам и себе си… Беше хубаво, най-хубавото нещо, което ми се е случвало и най-лошото същевременно… Но когато потънеш в ежедневието на нещо толкова поглъщащо, ослепяваш, сетивата ти се изкривяват… дори не разбрах кога спря да ме обича. Аз не спрях дълго време, след като тя си отиде. Може би още не съм, но не искам да си призная, не намирам и смисъл да го превръщам в достояние на когото и да било. „Адът, това са другите”, нали така казва Сартр… никой не може да разбере усещанията ти, освен самият ти… и то не винаги. Дълго време се чувствах като мъртвец, пращах й глупави имейли, и се мъчех всячески да прогоня разяждащият ме тумор. Вътре в мен нещо гниеше,разлагаше се, умираше, беше физическо. Тялото и душата ми се бяха съюзили срещу мен. Задушавах се в себе си. Не заспивах цели нощи и прожектирах всеки миг и все щастливи изплуваха, мамка му, все хубавото от нея виждах… Тя все е хубава, даже когато е зла. Много ми трябваше да се преборя.. Камък съм. Тя ме направи такъв. Кух, кух, празен. Няма емоции, няма нищо, само някакви ненужни спомени като подигравка на последвалата разруха. Не позволих на никоя да ме обича. Нямах нужда, нямам и сега. Просто живея за себе си. За утрето. Не търся смисъл…

Стоманеното тяло на влака изсвистя и нещо трепна в мен. Бях си у дома. На спирката ме очакваше баща ми, невиждал ме от години. Посивял беше, остарял, а аз навярно изглеждах пораснал. Прегърна ме силно и потеглихме с колата за нашата къща. През зацапаното стъкло улиците изглеждаха същите. Тук времето спираше успокоено. Нямаше бързащи хора, нямаше трафик, нямаше шум. Като малка гробница и се чудиш, кое е по-страшно, това, че си мъртвец в нея, или че ти харесва да бъдеш такъв… На прага ни чакаше майка ми, добрата ми майка, не веднъж опитвала се да ми разкрие тайната на женската природа, така и не я разгадах тази тайна… Някакво щастливо усещане пропълзя по кожата ми и се материализира в усмивка. Бях си вкъщи. Моята стая, моята алея с липите, моят свят, в който някога се чувствах така уютно…

Дните се занизаха … С тях се изпари и щастието, трансформира се в уродлива досада. Всичко бързо ме отегчи. Дразнеха ме пустите улици, дразнеха ме монотонните хора без посока. Всичкото онова спокойствие отдавна ми беше станало чуждо. Чужд му бях и аз.Осъзнах, че онова, което липсваше не беше материя, не бяха вещи, беше душа- нейната.
Нямах намерение да се задържам дълго, нито имах желание. Колкото да си припомня от какво всъщност бягах и бях ли избягал в действителност. Щеше ми се да започна на чисто, да заповядам на мозъка си да изтрие лошото, нищо, че с него щеше да си отиде и хубавото. Тя беше празно понятие, аз бях празен човек, историята ни, както повечето псевдо големи любови- завършила в нищо… Годините, които изминаха от тогава предполагаха, че съм загърбил всичко, но някак си имах нужда от отговори. Исках да я видя и да се уверя, че няма да изпитам нищо…

На четвъртия ден се престраших да я потърся. Беше ноември, нетипично топъл, нетипично беше и да набера номера й, изтрит отдавна от указателя ми. Някога, когато го записах за първи път под името Ирина , а после промених на Любов, не си и помислях, че ще трябва да го заличавам. Даваше свободно, усетих как въздухът в дробовете ми се сгъстява и задавя гърлото ми, гласът ми се губеше в него… и ако не беше вдигнала чак след третия сигнал, сигурно щях да остана ням. Обичайното „Ало?”, произнесено по начина, който обожавах да чувам, завършващо си пискливо „о”…

-Ало, да, здравей, аз съм…
- Не сме се чували отдавна.
- Доста отдавна. Тук съм за малко, да се видим?
- За малко.!
- За колкото имаш време…

Уговорихме часа и мястото. По ирония беше в онази пицария, когато се срещнахме за първи път, за да разберем, че ще се влюбим. И по ирония исках да я видя, за да си докажа, че вече не съм влюбен…Във вечерната емисия новини съобщаваха за поредното убийство, майка ми и баща ми вечеряха и си разказваха за отминалия ден, а аз се губех сред разхвърлените по пода дрехи и се чудех какво да облека… Изведнъж се сепнах, това беше просто среща, среща за раздяла, какво значение имаше. Грабнах първото, което ми попадна. Отидох в кухнята.

-Ще се видя с Ирина…

Майка и татко се погледаха с недоумение, нали Тя беше тази, която „никога не искам да бях срещал”… тя беше олицетворение на моето нещастие, името й беше табу…

-Просто трябва да го направя, имам да и върна нещо да се приключи. Добре съм, вече не съм онова хлапе.

Баща ми се усмихна „ Внимавай какви ги вършиш”. Хлопнах вратата и изчезнах с тъпия шум на блъскащо се в металните панди дърво.

Вечерта беше като онези, сладникавите, които поетите описват. Уютна и свежа, ухаеща на току-що излял се дъжд. Улиците светеха в тъмното и силуетите на лампите се отпечатваха върху тях като изящни тела на любопитни красавици. Чаках я на нашето място, на няколко преки от дома й, същите стълби, същите „хлопащи” плочки, н
ие не бяхме същите. Закъсня четвърт час, четвърт час си мислех за нея и си представях какво ще й кажа, рисувах си образа й, с прасковеното червило, ухаеща на онзи несъществуващ Иво… и тя се появи. Все така малка и къдрокоса, все същата, непроменена, нямаше и следа от праскови, нито от Ивовци. Погледна ме за секунда и ме прегърна, прошепвайки
„Здравей” с пискливо „Ей”… За секунди телата ни се сляха в безформен силует и ми се прииска да не я пускам, да не й връщам никаква снимка… После тя се отдръпна и тръгнахме един до друг…

- Колко време мина, не съм те виждала цяла вечност, станал си по-висок.
- А ти си все същата. Все ти.
- А ти все ти ли си?
- Вероятно не, годините променят хората.
- Променят ги, когато има какво да ти се случи… -погледна ме тя въпросително.

Седнахме на онази майска маса с недокоснатите картофки… И някак си нямаше смисъл от въпроси, просто разговаряхме… леко, топло, пълно, като разговорите, които водехме толкова вечери пред мониторите си. Изпразнихме две бутилки вино и между петата и шестата чашка сбутах снимката й навътре в джоба си, за да забравя каква беше целта на срещата ни. Тя извади кутия цигари, запали и пламъкът се отрази в зениците й.

- Пушиш ли…- сякаш не беше очевидно.
- Явно все пак съм се променила- усмихна се тя и издиша нежно кълбо дим… Да отидем вкъщи - погледна ме спокойно. Сякаш това беше най-естественото нещо на света.

От изпитото количество алкохол нямах сили да се противя на желанието си да остана по-дълго в компанията й.Натъпках всичките въпросителни в скъсания джоб на якето си и те изпадаха по пътя , когато тя ме хвана за ръка… На входа на дома й спомените ме връхлетяха, побързах да ги удавя в бирата, после в рома и накрая в нея. Докато пълнеше за пореден път пресъхналата ми чаша я целунах. Тя ми отвърна жадно.
-Липсваше ми…
-Толкова много… - продължих аз.

Обгърнах малкото й тяло, в тъмнината на застиналата стая изглеждаше почти невидима, само очите й светеха… Припомнях си я плътски, сантиметър по сантиметър, бенките на гърба, татуировката на глезена… Беше тя… Бяхме само двамата с времето, което тук не значеше нищо. И това не беше чукане, не беше онзи секс, който правех с моите нощни момичета. Повече беше, обичане, въпреки алкохола, въпреки двете години бягство…

Утринното слънце развали някак си магията, в мрака всичко изглежда по-красиво, по-истинско, по-откровено… И нямаше как да дръпна щорите, за да върна усещането… щори нямаше, нямаше ги и всички онези наши фотоси, залепени някога по стените. Беше ме изтрила… Оглеждах тази стая и ми ставаше все по-чужда, все по-студена, все по- далечна… Сбутана между книгите на рафта, събираше прах някаква снимка, на момче. Станах на пръсти от леглото, приближих се като мъртвец до нея и я обърнах, послеписът гласеше „ Обичай ме завинаги, както аз теб. Иво „… В гърлото ми се надигнаха всичките влюбени пеперуди. Повърнах ги в тоалетната. Обух си чорапите. Извадих нейния смачкан лик от джоба си и го поставих до този на неизвестния Иво. А на кутия цигари, оставена на масата, написах : „Пушенето може да не те убие, но Иво ще го направи със сигурност, както ти стори с мен”… и просто си тръгнах, този път за винаги. Знаех, че не аз бях този, от когото тя се лекува… а лежащият в дъното на лавицата образ. Че него забравя,че него припознава, че на него отмъщава и единствено с него би правила любов. Аз бях просто нощно момче…




-----------------------------

Добро утро

Добро утро.Сънувах кошмари и всички приличаха на теб ,и се събудих от вятъра в неуплътнените прозорци.Почти виждам дъха си.И е студено отвън и изтръпнало отвътре.
Направих си игленик от пеперудени тела,а всички копчета по мен са си на мястото,пристегнати и закопчани.
В съновника те няма,едва ли значиш щастие,когато си кошмар.
Да пием по бира,за да заспим близки и да сънуваме таратор от водорасли и море.
Това е театър,изтрих сценария ,ще се наложи да импровизираме.
Добро утро!
Чувствам се добре.Кравешките ти очи ме гледат от зелената си рамка,преди ден би изглеждало красиво,само че днес не съм естет.
Добро утро!
Печката ви работи ли,за да се постопля и да помълчим за местата,които исках да ти покажа от себе си.
Добро утро!
Да пием чай с мед и с орехи,и с боза.
Добро утро!
От утре съм добре,нали е театър и драмата е някак си привична.
Добро утро!
Искам да видиш това.Съжалявам!
Добро утро,шизофрения!
Добро утро!
Имате ново съобщение.
Добро утро!
Искате ли канела в млякото,а в живота си?
Добро утро!
Още спя и не искам да се будя.Нека е кошмарено,за да изпитам после щастие от реалността.
Добро утро!
Отивам на работа.
Добро утро!
Отивам на майната си,ще дойдеш ли?
Добро утро!
Това не съм аз.
Добро утро!
Усмихвам се,защото това вече съм аз.Усмивката ми е колкото обувките.Някой ден ще бъда дама,сега съм още момиче с лаптоп,който прилича на твоя.
Добро утро!
Аз съм добре.
Добро утро!
Благодаря.

Цветелина Манова

Генезис

Докосвах
светлината
със очи
(тогава още нямах пръсти)

*
Изплувайки
на повърхността на кожата –
насред море от погледи и пръсти
вкопчени бясно в гърлото ми се научих
че няма смисъл да се бориш –
накрая винаги забиваш ножа
в себе си

*
Събудих се, приклещена в утроба
без тяло и без думи; не повярвах
нито за миг дори че
съществувам

*
Ден първи; светлината
облиза пламналото ми чело
с хладния дъх на изгладняло куче
целунах я
после не помня...
бях сама

*
...и
виках
виках
виках

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Името на розата

Stat rosa pristine nomine
Nomina nuda tenemos
Умберто Еко

...от дъх и дух. Издишване.
Балонче или захарен памук съм, мамо?
Кажи, къде отиде баба, след като я закопахме
по-по-по-миналата пролет?
А може би са просто дробовете ми – хриле,
преливащи от жлъчката
на толкова фалш, толкова чакане
пред витрините на всичко онова,
което не мога да имам, но аз се
задушавам
а Дедал е в облаците, мамо
Икар и той продава кифли на пазара
в Истанбул, ей тъй нà –
свършил му бензинът и окапал на изток
ей тъй нà, в Турция, защо пък не -
такъв му бил късметът

Един ден нищо няма да остане, мамо,
и ще вървим без път и без посока
с очите – язви – и със сянката, захапала петите,
не-помнещи-как-да-си-спомняме,
безмълвни
и недишащи
...
Но може би са просто дробовете ми – криле,
които ме пришпорват
да мечтая

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Тригонометрия на душата

« Ce corps qui t’attend
telle une église
tel un bordel… »

Това тяло, посърнало като
ограбена църква,
с изтръгнати очи и с
безсрамно
разкрачени пред погледа на изгрева
прозорци,
където
през детеродния канал
на Времето
бавно и
неумолимо
се проточва
неизживяната
надежда
за докосване – като
далечен спомен
за жена
с натежали от липов цвят
рамене
и с клепачи,
подпухнали
от чакане
Тоя бордей
от жлъч и органи,
изложени пред погледа
на всекиго
и от сънуваната
сто години
нежност,
начупени
в хаванчето ми
пръсти
и погледи,
ненужни никому –
това не съм аз,
а спомен за лъжи,
които съм разказала
на другите


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Реквием за счупената раковина

„Брат ми е мъртъв!” -
(да живее август)
тя крещи, а
Спасителят в ръжта
изпада от ръката
на спасителя на плажа
„Помощ! Не диша!” -
тя крещи, а
минувачите обръщат
тревожни шапки
по посока на вика

Далеч зад тях
морето плаче безутешно,
гушнало медузите
увило пипалата им
от стъклен плюш
покрай опаловата шия
и не разбира, не разбира
...
Е, и какво? Литър вода
в новоразлистените дробове –
нищожно наказание за туй
отвратително дете, което
строши в харпуна си черупката
на най-прекрасната му
раковина


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Никакво стихотворение

Не си ми никакво стихотворение
лъжа, обречена на папие-маше
безлични драсканици
по платното, разпнато на пода в стаята
толкова бяло, че понякога ти иде просто да
(се гръмнеш)
плачеш плачеш плачеш
но замълчи
за да те нарисувам ще ми трябва
(напалм и дупка в мозъка)
да изгоря платното си
до съвършенство
до побеляване
до абсолютно
не-говорене
до абсолютно
не-говорене
до абсолютно
не-...


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Трансконтинентално стихотворение


Двата куфара се спънаха, изкрещяха...
...И се разминаха...

Там, където отиваш, климатът бил океански
имало вятър и температурите през лятото
рядко достигали повече от 30 градуса по Андерс Ван
Целзий
някъде там
на ръба на света,
където годишната плувиометрия
не надвишавала 800 милиметра,
знам, че ще бъдеш добре
...
Казват, че транспортът функционирал
безотказно
жените – също
вятърът бил
винаги попътен
(или по пътя ти
изобщо нямало да има вятър!)
морето било синьо като портокал
брегът му – бял от счупени черупки
луната кръгла – като тиквена семка
(и изобщо в цялата му дяволска земя
имало нещо ангелски сбъркано)
...
Да ти призная честно
пука ми за вятъра,
дреме ми на черупката
и без това откак си тръгна
развивам фобия
от сини портокали
...
И зная –
ти ще бъдеш добре
аз няма

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Летен следобед на Пиаца дел Аморе

(пояснение: в Рим няма такава пиаца)

Тя приклекна в пясъчника,
облизвайки дълбокомислено мустаците си;
и, докато следобедът ухаеше
на слънце, лято и тъга,
на тортелини,
макарони,
на пица Quatro fromaggi
и облаци без дъжд
(беше в края на август
и наблизо щъркелите се целуваха
за сбогом
преди да отлетят
на юг),
се замисли
за безсмисления бяг
на Времето
…
Carpe diem –

изкиска се врабчето,
размахвайки криле
и кацна на черешата

а котката избяга надалеч,
носейки след себе си погледа
на безвъзвратно загубилия


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Апокалипсис в жълто

“Слънцето е жълтото броене наобратно, преди да избухне бомбата”
Фредерик Бегбеде


Краят на света ще настъпи
неминуемо -
като смъртта,
живота, данъците,
изчерпването на петрола
и нещастните любови

Апокалипсисът ще ни се случи
но не през 2012-та
(тъй щото се оказва, че по последни данни на CNRS France
изчисленията на маите са нещо малко сбъркани)
а точно след 5.8647 милиарда години
когато Хелиос доброволно
ще си пръсне мозъка
и след това за стотна от секундата
светът
ще стане
жълт

И тогава - когато Слънцето се взриви
и се смали до големината на точица,
стократно по-мъничка от точката,
в края на това
изречение,
душите ни ще отлетят през очите,
сърцата ще се изпарят,
и костите ще се превърнат
в прах
. . .
За около 6.74057 и незнам си колко
милиарда години
ще бъде тихо,
тъмно като в утроба
а после...
нищо особено
няма
да се случи.

Евелина Кирилова

два разказа без заглавия

докато гледаше как дъждът се стича по прозорците, Ела разбра: време е да тръгва. погледът й, все така вторачен в една точка, виждаше капките като заря. покрай престоя си тук се научи да вижда всичко във всичко. за последен път включи стария грамофон, попя любимата си песен със затворени очи, накрая извади ножа изпод възглавницата, взе куфара и се усмихна.
коридорът беше тих. в 3 следобед лудите спяха непробудно. лекарите чукаха сестрите в някой ъгъл, а санитарите гледаха сериали. в 4 всички се събираха в общото да пият чай. Ела се стаи зад дивана, седна на куфара си, запали една цигара и зачака. всеки момент някой, надушил пушека, щеше да дойде. а Ела щеше да го заколи. и така всички до последния. после щеше да си тръгне. защото беше време: дъждът валеше. някой й го бе казал някога, не помнеше кой, но знаеше, че точно той ще я чака на прага на лудницата, когато дъждът завали, и ще я отведе завинаги оттук. защото тя не беше луда. просто живееше тук.
няколко минути по-късно крещящият глас на санитарката с кривия нос се разля като порой в тихия коридор. Ела се хилеше с притворени очи, полюлявайки се леко напред назад, а ръката й не спираше да пробожда старото тяло, облечено, кой знае защо, не в бяла престилка. след още няколко движения гласът на санитарката с кривия нос умря. сега вече Ела се смееше. от сърце. гръмогласно. “мухахахахахахха”. и смехът се разливаше като порой в тихия коридор, също като гласа на убитата.
след секунди се ококори - чуваше стъпки. безброй много. тичаха към нея. приближаваха се все по-близо и все по-бързо. Ела се уплаши. пусна ножа на земята. запуши ушите си, затвори очите си. ревеше. заскуба косите си, но така чуваше стъпките още по-ясно. изправи се, взе куфара и затича по посока на приближаващите се стъпки. тичаше с всички сили в продължение на минути… сякаш коридорът нямаше край. стъпките обаче изчезваха с всяка нейна следваща крачка. Ела спря, строполи се на пода с цялата си умора, тежест и лудост, и… заспа…
след няколко дни я намери един старец от съседната улица. познаваше Ела. знаеше, че беше луда, че чува гласове и вижда друг свят, че мразеше голямата къща, в която живееше от години с майка си. а нея, майка си, мразеше най-много. заради кривия й нос.
старият мъж погали лицето на Ела, извади от вътрешния джоб на сакото си малко гребенче и я среса. погреба я в двора, а до Ела погреба и тялото на майка й.








---
Мъча се да си спомня от къде го познавам, но не успявам. Красив е. А така като спи, сякаш умрял, още повече. Покрай него минават забързаните граждани, обръщат глави на другата страна и навеждат поглед . Дразня се. Защо винаги бързате, умрели души, заровили злобни очи в гробовете си? Защо не си вдигнете празните глави, та да видите, че той е много по-жив от вас. Защо не ги вдигнете още по-високо, та да видите колко красиви са сградите, колко свободни са птиците, как летят облаците. Damnit, всички бързат и забравят да живеят. А си мислят, че живеят на пълни обороти. Да бе, да!
Седя до него, ям си сладоледа и чакам Искрен. Искрен е най-големият лъжец, който познавам. Винаги се забавлявам с този факт. Шибан факт, щото го обичам, а мразя да ме лъжат. Всъщност сега като се замисля май няма връзка – Искрен е искрен дори и в лъжите си. След 2 сладоледа Искрен още го няма, а той се събужда. Гледа ме с гурелясалите си очи и ми се усмихва с четирите си зъба. Нищо. Пак е красив. Иска ми някакви стотинки. „За бира“ вика. Поне е искрен. А не като Искрен. Отивам до близкия клек шоп и купувам две бири и чипс. Връщам се и него го няма. Супер. Искрен ми бил.
След още бира и половина Искрен звъни. „Обраха ме.“ вика „В нас съм, нямам пари да сляза до центъра. Утре ще се видим.“ А аз едва го чувам от силния вятър. Ето такъв е Искрен. „Пак лъжеш, копеле.“ Отрича.
Допивам си бирата и се запътвам към нас. Завивам по улицата, на която живея и градският шум онемява. Обичам малките улички на града. Влюбена съм в тях. Обичам фасадите на сградите им, листата на дърветата, които ми говорят всеки път. Обичам ги, щото те не ме лъжат. За нищо. Искрени са колкото морето.
Отварям широко прозорците. Щастлива съм тук. Светло е и мога да гледам какво се случва на улицата. В такива моменти обичам да пуша. Е така просто за кеф. Паля цигара, гледам тихата улица и обичам Искрен с цялото си сърце. Иска ми се да е тук и да гледаме тишината заедно.
Събуждам се от звънеца. В три след полунощ или е Искрен, или клошарът от съседната улица. Ето от къде го познавам. Отварям и пред мен по боксерки и пиян стои Искрен. Гледа ме така, както само той умее, усмихва ми се плахо, гузно, отваря ръце да ме прегърне и шепти в ухото ми: „Обраха ме в парка.“ Удрям го много, драскам го, щипя и хапя, а той се хили срещу мен и иска да се гушкаме и забавляваме. Плача час без да си поема въздух. Накрая уморена го прегръщам. Обичам го този Искрен. Не знам защо.
Всъщност споменах ли, че името ми е Любов…

Илия Дамянов

Вечерница

днес уличните котки са застанали на ноктите си
облаците влачат днес търбусите си розово-зелени по асфалта
пак ме надзирават от балконите съсухрени пророчици
в тръбите на отдушниците звучат пасажи от „Изкуството на фугата”
а детските гласчета вопли на сираци са

трупа ми тласкан е от смътен порив из този свят на правоъгълна съдбовност:

глухонямо те съзнавам – танцуваща звезда която ме поглъща
бавно
в небосвода нощен на клепачите
вяло подминавам очертания на хора в чиито погледи прозират слепи хоризонти
потънал в бездата на своя хаос
от който ти, Вечернице, си се родила някога

Ще търся смисъл само там където смисъл няма

така ще е докато от от мен останат само
прах и драскотини

Владо Любенов

http://vladolubenov.com


СУТРЕШЕН СНЯГ

Той роди се във осем,
във девет се влюби.
Във десет почти остаря.
Край велико прозрение мина на косъм -
в единайсет.
В дванайсет умря.
Във един го зариха,
в два светът го забрави,
в три друг купи ненужния гроб.
Точно в четири гладните псета се сбиха
за три кокала
в мръсен вързоп.
В пет се спусна мъглата,
в шест светът се задави,
в седем всичко съвсем опустя.
А от осем до осем сняг валя над земята
и затрупа със бяло
смъртта…



САМОЖЕРТВА

Ти имаш дом, народ, родина
и хлебец да се наядеш.
Но нямаш никаква причина –
да се пожертваш и умреш.
Животът сваля свойта летва
и все по-ниско ти летиш.
И нямаш друга саможертва,
освен докрай да се смириш.


АДВОКАТЪТ

Клиентката беше красива жена,
стоеше пред мойта кантора,
с олющена сива и мръсна стена,
където не идваха хора…
Поканих я. Седна. С прибрани крака.
Излъчи сияние в мрака.
И после внезапно, ей просто така,
тя - малко момиче - заплака.
Не бях през живота си виждал до днес,
жена тъй безумно красива,
да плаче с такъв неподправен финес
и с такава отчаяност дива…
Аз говорех, разказвах за чужди дела,
и за казуси глупаво-смешни.
И изгоних една непослушна пчела
от полата й бяла със вестник.
И за малко едвам не избърсах със длан
и сълзите, размазали грима.
Но ми бе неудобно и беше ме срам.
А тя беше безкрайно ранима…
Тя погледна към мене със мокри очи,
овладя се и каза: “Простете…”
И в кантората бавно нахлуха лъчи
през прозорчето с мръсни пердета.
И видях ли, във онзи единствен момент,
странен трепет в очите прекрасни?…
Но аз бях адвокат. А тя беше клиент.
Правила безпощадни и ясни.
Аз подадох молбата. Тя подписа. Плати.
И спокойно ми стисна ръката.
И излезе през всички възможни врати.
И останахме аз… и пчелата…




В ЗИМНАТА ВЕЧЕР

Като мечка космата и черна
аз ще вляза във твоята стая,
ще убия тъгата вечерна
и ще седна със теб да играя.
И когато теб в зимната вечер
като малко момиче разсмея,
ще си махна аз кожата меча,
и след туй ще те сложа на нея...

НА КОМИНА

На комина, на сините цигли,
ще седна да гледам как
на нощта изпод черните мигли
капе гъстият мрак.
И върху покрива изкорубен
ще се разходя важно, пък
ако ще да ме вземат за влюбен
сантиментален щърк!
Ще усетя, че ти си наблизо,
във градината синя, но
ще се местиш ти с бялата риза
като лунно петно...
Ще почукам настойчиво с клюна
да излезеш от тъмния двор,
и ще кажа вълшебната дума:
"Мутабор"."Мутабор"!...
Но накрая почувствал ясно,
че от мене не става халиф,
ще те грабна аз нежно и страстно,
пак силен, настръхнал и див,
и на сините лъскави цигли
ще седнем да гледаме как
на нощта изпод черните мигли
капе гъстият мрак..

ФЛИРТ

Една жена красиво слагаше
във здрача своя шал,
и тайничко ме наблюдаваше
дали я бях видял.
Дали я виждах как кокетничи? -
Разбира се, че да!
Но се прозявах скрит във мрака чер
на своята брада.
Но тя отново ме измъчваше
със белия си шал, -
едно сияние излъчваше,
че чак треперех цял.
О, тя навярно се досещаше,
аз колко съм влюбчив,
и все по-хубава изглеждаше
във флирта си красив!
Но духна вятър, смъкна шала и,
и тя видя със страх,
че във нощта сме само двамата,
и доближил я бях...
Дали владеех си инстинктите? -
Разбира се, че не!
Но тя наистина трепереше,
потръпваше поне!
И аз разбрах, че е в ръцете ми -
тя с белия и шал!
Но аз нали съм от поетите,
които имат жал,
поставих шала на главата и,
и бавно свих в нощта...
Очаквайки и се надявайки,
след мен да тръгне Тя...



КОГАТО ЖЕНАТА ЗАПОЧНЕ ДА ПИЕ САМА

Когато жената започне да пие сама,
тя сяда разкрачена с чаша в ръка на дивана,
и пие безжалостно, страшно, отчаяно, - като жена
която желае да бъде пияна...
Когато жената започне да пие … във тъмния ров
вън птиците падат, додето летят сред небето,
Апостолът Павел горещо се моли да има любов,
защото какво си, щом нямаш любов във сърцето…
Бих гребена взел и й сресал косите от ръж,
сълзите попил и изчистил грима й със устни,
но аз съм жестокият, тъмният, нейният, вечният мъж,
когото обича, и който ще я напусне…
Когато жената започне да пие сама,
тя пие безмълвно и кротко до смърт наранена,
съпруг й е оня жесток и безкрайно неверен Тома,
който включва системата в нейната вена...
Когато жената започне да пие сама,
нощта загрубява, Пилат си измива ръцете,
една Магдалена забива в гърдите си бели кама,
и почват да пият по кръчмите страшно мъжете...
Само някой поет в този миг ще съзре две жени във нощта
как седят на дивана и пият в безкрайна нирвана,
едната - до смърт наранена, - която е всъщност Смъртта,
и другата - жива, - която е само пияна…

ЕСЕН

Тази нощ бе небето заключено, скрито
във огромен масивен долап.
Беше само земята - ръждиво корито
и духът ми - уплашен и сляп.
И в ужасната есен на живота ми кратък
без да видя, да чуя, да знам,
аз преминах за миг - като вятър - оттатък,
и се върнах - на капки - оттам…