Речница Райна
(легенда от Северозападна България)
Вземи букета от маргаритки, който набра и ела да отидем до реката. Имам какво да ти разкажа за нея. Не е тя река като реките, а - чуден женски дух, който и до днес живее, без да вреди никому.
Някога, много, много отдавна, имало в нашето село една чудна хубавица. Райна й било името. С тънка снага, бистри, сини очи и две тежки черни плитки, момата подлудявала не само ергените, но и женените мъже. Не било по силите на селските къщовници да понесат нейната хубост.
Един летен ден, подучени от селската магьосница, три млади булки се събрали у едната от тях и поканили Райна да обядват заедно. Веселото сърце на момичето подскочило от радост и скоро влязла в комшийския двор, като носела в ръце прясно опечена питка, увита в бяла кърпа.
- У, ма, Райно, що си понесла таз пита? Мигар ние леб немаме? - престорено я сгълчала домакинята.
- А, имате си, како Пено, как да си немате, ама нали с празни ръце се не оди. У-у, какво е туй в тавата? Ах, че убаво мирише!
- Дете, какво да го правиш? - също толкова престорено се засмяла една от дружките на Пена.
Започнали да се хранят. Райна се нахвърлила върху непознатото блюдо с присъщата за децата лакомия и не забелязала, че жените изхвърляли настрани месото от тавата. Старата магьосница ги била подучила да сготвят отровна змия и им дала някакви прахове, с които да го посипят. След като обядвали, Пена запяла, като подканяла дружките си да й пригласят. Само Райна не можела да си поеме дъх и, посиняла, протегнала ръце към тях. Никоя от жените не опитала да й помогне. Тя паднала на земята. Жените се разпищели и скоро мъжете започнали да прииждат от полето и градините.
- Слънцето я удари...
- А бе не требеше вино да й даваме...
- Ма то тъй е. Па и кой пее, докат устата му пълна...
Така се надприказвали жените, но мъката заглушила разума на надошлите мъже.
На другия ден погребали Райна. След службата мъжете приседнали до край-селския поток и заплакали. Който не е виждал мъжки сълзи, той не знае колко искрени и страшно- тихи са те. Колкото повече плачели мъжете, толкова по-пълноводен ставал потокът. Не щеш ли, силен тътен ги извадил от отчаянието им. Мъжете вдигнали глави и видели едно същество. Уж приличало на Райна, ама не от плът било, а някак синьо-прозрачно - така разправят. Речница му викат - дух, който живее във водата. Та, Речницата проговорила:
- Жените ви ми взеха телото, но духът ми вечно тук ще се скита, без теглото. И кой ме мрази, и кой ме обича, все тук, при мене ще тича. Ще благославям онези, които имат сърце свято, чисто. Ще завличам надоле, надоле у водата тез, що мразят красотата.
Дошло им сърце на място на мъжете. Оттогава, дойде ли лято, мъже идват на реката и хвърлят цветя по водата. Така е обичаят и до днес. Само веднъж в реката се удавили три жени. Дали са Пенка и дружките й, не мога да ти кажа. Виж как забълбука водата! Дай да хвърлим тези маргаритки на Речница Райна.
Премиерата на нейния сборник с кратки разкази "Приятели" ще се състои на 25.01.2011 г. от 18.30 ч. в Музикален център "Борис Христов", ул. Цар Самуил 43. Заповядайте.
неделя, 23 януари 2011 г.
понеделник, 10 януари 2011 г.
Олег Константинов
Няма изненади в любовта
Любовта какво е всъщност
ами тя ами тя не е ли
чело очи гърди и зъби
уши нокти на крака и хемороиди
лакти нечии междукрачия и кожа
косъмчета езици но и вежди
понякога
коленни сгъвки ушни миди
хищни устни гъбички неща
петички сладки пръстенца ноздри -
предимно леви
слюнка ръбести пръстени
често очила свалени непременно
гъсти ридания гърчове в язвата ти
(добре нямаш язва)
(може би аз вече имам)
за жалост краят
веднага е фатален
потта
изпускане неловко оцветено
и от днес нататък
живееш не самичка и не сам
а с гротескния страничен обожател
цикъл.
-----------------------------------------------
НАШИЯТ ЖИВОТ
Водородна бомба е проклятието на суетата,
дебнещо като кухненска маса,
която в името на собственото си самоуважение,
вдига крака и се превръща в негърка,
размазана и напъхана,
по която се редят скъпите задници
и парфюмираните ни дебели черва, пропукващи се
само сутрин
към осем и трийсет без пет
като онази смугла бившата
колежка, в която постоянно
невидими реактори духат анфас и се
колебаят дали ще бъдат
подобни на трева...
Но вие, дебела жено, седите като камък в гората!
...и в този момент
лъчението доказва, че както се съгласих,
в продължението няма повтаряемост и дори
врабчета да надничат в пазвата ти
не бива да ти се струва,
че всичко е неизбежно като червеното число от календара,
приличищо на
утринната роса — отдавна по косата ми замръзнала,
някакъв оток, приятен на пипане
и вестникът залепил се здраво върху шията,
храната неприятно-гнусно размазана по тялото,
а погледът на моята свинска добродушност отминава
сърдечно майка ми.
Сега и аз мога да се излегна с разпасан колан
в трамвая, където спиш ти и
насън казваш нещо в смисъл че
може би съм закъснял и банята била заета вече
а аз,
храбро прикрил всякакво изумление,
само и само повтарям “кей” няколко пъти в повече
и натискам красив бутон,
за да може да заспиш отново в мен поне за няколко милиона
километра, лунатично бълнувайки:
“...нашият живот е нашето съмнение,
нашето съмнение е нашата страст,
Нашата страст е нашата цел.”
Любовта какво е всъщност
ами тя ами тя не е ли
чело очи гърди и зъби
уши нокти на крака и хемороиди
лакти нечии междукрачия и кожа
косъмчета езици но и вежди
понякога
коленни сгъвки ушни миди
хищни устни гъбички неща
петички сладки пръстенца ноздри -
предимно леви
слюнка ръбести пръстени
често очила свалени непременно
гъсти ридания гърчове в язвата ти
(добре нямаш язва)
(може би аз вече имам)
за жалост краят
веднага е фатален
потта
изпускане неловко оцветено
и от днес нататък
живееш не самичка и не сам
а с гротескния страничен обожател
цикъл.
-----------------------------------------------
НАШИЯТ ЖИВОТ
Водородна бомба е проклятието на суетата,
дебнещо като кухненска маса,
която в името на собственото си самоуважение,
вдига крака и се превръща в негърка,
размазана и напъхана,
по която се редят скъпите задници
и парфюмираните ни дебели черва, пропукващи се
само сутрин
към осем и трийсет без пет
като онази смугла бившата
колежка, в която постоянно
невидими реактори духат анфас и се
колебаят дали ще бъдат
подобни на трева...
Но вие, дебела жено, седите като камък в гората!
...и в този момент
лъчението доказва, че както се съгласих,
в продължението няма повтаряемост и дори
врабчета да надничат в пазвата ти
не бива да ти се струва,
че всичко е неизбежно като червеното число от календара,
приличищо на
утринната роса — отдавна по косата ми замръзнала,
някакъв оток, приятен на пипане
и вестникът залепил се здраво върху шията,
храната неприятно-гнусно размазана по тялото,
а погледът на моята свинска добродушност отминава
сърдечно майка ми.
Сега и аз мога да се излегна с разпасан колан
в трамвая, където спиш ти и
насън казваш нещо в смисъл че
може би съм закъснял и банята била заета вече
а аз,
храбро прикрил всякакво изумление,
само и само повтарям “кей” няколко пъти в повече
и натискам красив бутон,
за да може да заспиш отново в мен поне за няколко милиона
километра, лунатично бълнувайки:
“...нашият живот е нашето съмнение,
нашето съмнение е нашата страст,
Нашата страст е нашата цел.”
сряда, 15 декември 2010 г.
Евелина Кирилова
1.
В един от онези толкова слънчеви, лежерни съботни дни, в които се налагаше да работя, в магазина влиза един от онези не чак толкова миризливи, но пък с пъти повече общителни старчета, на които се налага да просят и иска цигара. Крис и Доджи са при мен и ме чакат да ходим след работа към Радио Кaфе.
- Нямам аз – лъже Доджи.
- Нямам – лъжа и аз.
- Ама ей там има – вика старчето и сочи стелажа с цигари.
- Има, ама струват пари.
- Абе пари! Не са важни парите – встъпително започва да философства човека.
- Нали?! – вълнувам се аз. Здраве да има! Пари като вестници!
- Абе здраве! Не! Ей сега ще ти кажа какво му трябва да човек – сваля си черната шапка с избродирани глава на бик и надпис Chicago Bulls, извръща кървясъл поглед към Доджи, гали се по плешивото теме и се извинява, че е грозен, ама така го бил постригал нещастника.
- Какво му трябва на човек? – питам.
- Ееееедна маааааса – рисува във въздуха маса – и... бамбини!!! Ама много! И бам, бам, бам, а после – изрисува си дебел корем – бебееее.
Крис само кима с глава и гледа умислено странника, той се сопва, сочи я и малко уплашено, с известна доза респект към очилата и, вика:
- Глей я колко е умна, преглъща всяка дума!
Всички се смеем. Влиза клиент. Купува цигари.
- Ще може ли една цигара? – пита старчето с надежда.
- Не може. – гледа го от високо и с погнуса клиентът и си тръгва.
- А един ден бех тръгнал за гъби. Ама 15 километра ходи ли се пеш?! И хванах на стоп – протяга ръка със свита длан и щръкнал нагоре палец – една каруца. Каруца бе! С магаре. Марко! Дон Кихот. Сервантес. Това онова. Качвам се аз, трезвен като куче и гледам отзад в каруцата една жена. Ама бременна. Бременна бе! - И пак рисува същия дебел корем. – седнах до мъжа и отпред, а оная отзад и изтекли водите. Пълна капитулация!
- Ще ражда, а? – питам.
- Аз бех акушерката! – перчи се гордо старчето – Ама напъва все едно ще ака! А така! И излезе едно такова черно... Жената само ми дава наставления: сега плацентата, сега пъпната връв, аз се потя, а оня нещастник мъжа и припадна бе! Неколко пъти тамън!
- Ама с какво сряза пъпната връв? – пита Доджи.
Нашия човек се озъбва ухилен.
- Със зъби бе! – и къса на ужким със зъби въображаема пъпна връв.
Ние пак се смеем. И пак влиза клиент. И пак бездомника гледа с изпълнен с очкване поглед. И пак остава без цигара.
- А ти правила ли си бебе дванайсет метра под водата, а? Значи. Три дни не бех пил. Три дни не бех се пипал. На четвъртия ден отивам на плажа. По оранжеви гащета, като спасител. Почвам кроул, тука така раменете – разтяга се, тупа си раменете и започва да гребе и да се бори като че наистина плува. – А тя от морето – ухилва се до ушите, блажено и възбудено гледа напред към стелажа с цигари, маха му с ръка като емотикона от skype – ми махааа!
Пак се смеем. Доджи взима цигарите, черпи нашия морски гларус и всички излизаме навън да пушим.
Пламък от запалена кибритена клечка осветява току що падналия ноемврийски мрак. Доджи пали цигарата си и се натяга на старчето да запали и той своята. Той обаче изчаква няколко секунди и чак тогава пали.
- Пипни сега мойта цигара. – обръща се към Доджи. Тя е добро дете и пипа цигарата му. – Пипни сега и твойта. – Доджи изпълнява и втората заповед. – Мойта е по-мека?!
- По-мека е.
- Защо е по-мека? - Доджи обаче не е стопирала каруца, не е късала със зъби пъпна връв, нито е правила бебе на дванайсетметрова дълбочина в морето и не знае отговора. - Защото ти си запали от барута, а аз изчаках да загори дървото и запалих тогава.
- Ааааааа-а - кимаме трите девойки с глави и го гледаме като че пред нас стои самия Прометей.
Прометей поглежда към Крис пак така уплашено като първия път и заключва:
- С тебе не говоря! Ти си интелект!
- А ти къде живееш? Имаш ли деца, семейство? – питам пак.
- Баща ми беше педофил. Искаше да ме ебе. И педераст беше, щото искаше и аз да го еба. Майка ми беше болна от рак. Взимаше морфин за успокоение. Сестра ми – наркоманка. Крадеше морфина на майка ни. Умряха всичките. Изядоха се един друг.
Всички мълчим. Станало е време да затварям. Гася цигарата и влизам в магазина. Броя пари. Заедно с металния звук от отброените монети чувам и отделни думи от поредния разказ. Миди не. Кръв. Акули.
Доджи и Крис се смеят искрено.
По-късно същата вечер, докато си лежах в топлото легло и гледах белия таван, се замислих: има ли легло, в което да спи не чак толкова миризливия старец, и таван ли гледа сега или звезди.
11,2010
--------------------------------
Вятър
Улиците бяха опустели. Само жълти и червени листа и прекършени кафяви клони образуваха цветен килим върху ледената земя. Студеният северняк не утихваше вече цял месец.
В двора на баба и дядо дърветата преплитаха клони в буен танц. Вятърът духаше неуморно и обръщаше тенекиената купичка с вода на кучето. То скачаше сърдито, лаеше и безуспешно се бореше с въздушните струи. После заскимтяваше уплашено и се прибираше в дървената си колиба.
Баба не оздравяваше вече цял месец. И тя като вятъра натъжаваше дядо. Той се боеше да не опустее и неговата къща като безлюдните улици. Всяка сутрин ставаше преди червения изгрев да озари безкрайното небе и вършеше цялата къщна работа. После приготвяше закуска, сядаше на трикракото дървено столче до леглото на баба и я молеше да хапне поне малко. Но тя не искаше да се храни, нямаше сили дори да стои будна. Само облизваше пресъхнали устни и стискаше присвитите си очи. А в края им две вадички сълзи напояваха загрубялата кожа.
Вечерта преди неделя вятърът се завихри още по-силно. Като неканен гост тропаше със струите си по прозореца и напираше да влезе в топлата стая. Дядо стана от леглото, отмести пожълтелите пердета и погледна през стъклото. – Ето- , помисли си - отвял е черджето пред портата чак до огнището, обърнал е кофата с боклука. След миг дочу отново ръждясалия звук от преобърнатата тенекиена купичка, а после и сърдития лай, последван от безпомощно скимтене. Изви гъсти вежди в недоумение – в селото рядко духаше такъв вятър – и се прибра пак при баба.
Изведнъж се чу силен трясък и фучене – неканения гост бе отворил прозореца. Дядо притича бързо да го затвори, а баба в този миг се надигна от леглото и му рече:
- Недей, дядо, не затваряй! Той за мене е дошъл, остави го да ме вземе. – изохка жално и полегна назад със сетни сили.
На другата сутрин дядо стоеше сам в черния двор и тъгуваше по заминалия вятър. А той сега само едва-едва милваше сълзите по лицето на стареца и му носеше вест от баба. Кучето доволно пиеше вода от купичката си, дърветата леко докосваха клони. Само дядо беше останал без другар.
След седем дни задуха пак същия страшен вятър. Тъжният старец присви устни в едва уловима усмивка и стана от леглото. Отвори широко прозорците, сетне полегна в опустялото си легло и затвори уморени очи.
В един от онези толкова слънчеви, лежерни съботни дни, в които се налагаше да работя, в магазина влиза един от онези не чак толкова миризливи, но пък с пъти повече общителни старчета, на които се налага да просят и иска цигара. Крис и Доджи са при мен и ме чакат да ходим след работа към Радио Кaфе.
- Нямам аз – лъже Доджи.
- Нямам – лъжа и аз.
- Ама ей там има – вика старчето и сочи стелажа с цигари.
- Има, ама струват пари.
- Абе пари! Не са важни парите – встъпително започва да философства човека.
- Нали?! – вълнувам се аз. Здраве да има! Пари като вестници!
- Абе здраве! Не! Ей сега ще ти кажа какво му трябва да човек – сваля си черната шапка с избродирани глава на бик и надпис Chicago Bulls, извръща кървясъл поглед към Доджи, гали се по плешивото теме и се извинява, че е грозен, ама така го бил постригал нещастника.
- Какво му трябва на човек? – питам.
- Ееееедна маааааса – рисува във въздуха маса – и... бамбини!!! Ама много! И бам, бам, бам, а после – изрисува си дебел корем – бебееее.
Крис само кима с глава и гледа умислено странника, той се сопва, сочи я и малко уплашено, с известна доза респект към очилата и, вика:
- Глей я колко е умна, преглъща всяка дума!
Всички се смеем. Влиза клиент. Купува цигари.
- Ще може ли една цигара? – пита старчето с надежда.
- Не може. – гледа го от високо и с погнуса клиентът и си тръгва.
- А един ден бех тръгнал за гъби. Ама 15 километра ходи ли се пеш?! И хванах на стоп – протяга ръка със свита длан и щръкнал нагоре палец – една каруца. Каруца бе! С магаре. Марко! Дон Кихот. Сервантес. Това онова. Качвам се аз, трезвен като куче и гледам отзад в каруцата една жена. Ама бременна. Бременна бе! - И пак рисува същия дебел корем. – седнах до мъжа и отпред, а оная отзад и изтекли водите. Пълна капитулация!
- Ще ражда, а? – питам.
- Аз бех акушерката! – перчи се гордо старчето – Ама напъва все едно ще ака! А така! И излезе едно такова черно... Жената само ми дава наставления: сега плацентата, сега пъпната връв, аз се потя, а оня нещастник мъжа и припадна бе! Неколко пъти тамън!
- Ама с какво сряза пъпната връв? – пита Доджи.
Нашия човек се озъбва ухилен.
- Със зъби бе! – и къса на ужким със зъби въображаема пъпна връв.
Ние пак се смеем. И пак влиза клиент. И пак бездомника гледа с изпълнен с очкване поглед. И пак остава без цигара.
- А ти правила ли си бебе дванайсет метра под водата, а? Значи. Три дни не бех пил. Три дни не бех се пипал. На четвъртия ден отивам на плажа. По оранжеви гащета, като спасител. Почвам кроул, тука така раменете – разтяга се, тупа си раменете и започва да гребе и да се бори като че наистина плува. – А тя от морето – ухилва се до ушите, блажено и възбудено гледа напред към стелажа с цигари, маха му с ръка като емотикона от skype – ми махааа!
Пак се смеем. Доджи взима цигарите, черпи нашия морски гларус и всички излизаме навън да пушим.
Пламък от запалена кибритена клечка осветява току що падналия ноемврийски мрак. Доджи пали цигарата си и се натяга на старчето да запали и той своята. Той обаче изчаква няколко секунди и чак тогава пали.
- Пипни сега мойта цигара. – обръща се към Доджи. Тя е добро дете и пипа цигарата му. – Пипни сега и твойта. – Доджи изпълнява и втората заповед. – Мойта е по-мека?!
- По-мека е.
- Защо е по-мека? - Доджи обаче не е стопирала каруца, не е късала със зъби пъпна връв, нито е правила бебе на дванайсетметрова дълбочина в морето и не знае отговора. - Защото ти си запали от барута, а аз изчаках да загори дървото и запалих тогава.
- Ааааааа-а - кимаме трите девойки с глави и го гледаме като че пред нас стои самия Прометей.
Прометей поглежда към Крис пак така уплашено като първия път и заключва:
- С тебе не говоря! Ти си интелект!
- А ти къде живееш? Имаш ли деца, семейство? – питам пак.
- Баща ми беше педофил. Искаше да ме ебе. И педераст беше, щото искаше и аз да го еба. Майка ми беше болна от рак. Взимаше морфин за успокоение. Сестра ми – наркоманка. Крадеше морфина на майка ни. Умряха всичките. Изядоха се един друг.
Всички мълчим. Станало е време да затварям. Гася цигарата и влизам в магазина. Броя пари. Заедно с металния звук от отброените монети чувам и отделни думи от поредния разказ. Миди не. Кръв. Акули.
Доджи и Крис се смеят искрено.
По-късно същата вечер, докато си лежах в топлото легло и гледах белия таван, се замислих: има ли легло, в което да спи не чак толкова миризливия старец, и таван ли гледа сега или звезди.
11,2010
--------------------------------
Вятър
Улиците бяха опустели. Само жълти и червени листа и прекършени кафяви клони образуваха цветен килим върху ледената земя. Студеният северняк не утихваше вече цял месец.
В двора на баба и дядо дърветата преплитаха клони в буен танц. Вятърът духаше неуморно и обръщаше тенекиената купичка с вода на кучето. То скачаше сърдито, лаеше и безуспешно се бореше с въздушните струи. После заскимтяваше уплашено и се прибираше в дървената си колиба.
Баба не оздравяваше вече цял месец. И тя като вятъра натъжаваше дядо. Той се боеше да не опустее и неговата къща като безлюдните улици. Всяка сутрин ставаше преди червения изгрев да озари безкрайното небе и вършеше цялата къщна работа. После приготвяше закуска, сядаше на трикракото дървено столче до леглото на баба и я молеше да хапне поне малко. Но тя не искаше да се храни, нямаше сили дори да стои будна. Само облизваше пресъхнали устни и стискаше присвитите си очи. А в края им две вадички сълзи напояваха загрубялата кожа.
Вечерта преди неделя вятърът се завихри още по-силно. Като неканен гост тропаше със струите си по прозореца и напираше да влезе в топлата стая. Дядо стана от леглото, отмести пожълтелите пердета и погледна през стъклото. – Ето- , помисли си - отвял е черджето пред портата чак до огнището, обърнал е кофата с боклука. След миг дочу отново ръждясалия звук от преобърнатата тенекиена купичка, а после и сърдития лай, последван от безпомощно скимтене. Изви гъсти вежди в недоумение – в селото рядко духаше такъв вятър – и се прибра пак при баба.
Изведнъж се чу силен трясък и фучене – неканения гост бе отворил прозореца. Дядо притича бързо да го затвори, а баба в този миг се надигна от леглото и му рече:
- Недей, дядо, не затваряй! Той за мене е дошъл, остави го да ме вземе. – изохка жално и полегна назад със сетни сили.
На другата сутрин дядо стоеше сам в черния двор и тъгуваше по заминалия вятър. А той сега само едва-едва милваше сълзите по лицето на стареца и му носеше вест от баба. Кучето доволно пиеше вода от купичката си, дърветата леко докосваха клони. Само дядо беше останал без другар.
След седем дни задуха пак същия страшен вятър. Тъжният старец присви устни в едва уловима усмивка и стана от леглото. Отвори широко прозорците, сетне полегна в опустялото си легло и затвори уморени очи.
неделя, 5 декември 2010 г.
Иван Шентов
058. ужас и болка
скверност и неприличие
Betrachtung
Накъде отива този мъж?!
Обувка, тетрадка, молив, четка за зъби – ръбести или похотливо овални парчета битие, което очите поглъщат като омекнал залък действителност. Стените се огъват в знак на съгласие – да, ти си дете завинаги; да, ти никога няма да се събудиш; да, ти трябва да откъснеш баща си;
Тумор. Тумор. Тумор. Тумор.
С-ъ-з-е-р-ц-а-н-и-е.
Поглед.
Взиране.
Елемент.
Сляп. Слепец. Ослепяване.
Квадратните ти, черни, ъглести, четвъртити, ръбати, дразнещи думи.
Съзерцание.
Оголваме съдържанието на личните си чекмеджета в служба на Голямата Чиста Цел. От голотата ни е срам. Гънките, тлъстините, извивките, стриите, фонтаните кожа, ландшафтът от плът, горичките косми.
Срам. Срам ме е. Срамувам се. Съзерцание.
Ах, ти, квадратни човече! Я се фраскай, квадратни човече! Каква е ползата от чувствата? Това е тъпо. Мисля да се прибирам. Мисля да не мисля, защото... каква е ползата
от кредитните карти
от многото време, в което не правим нищо
от безкайният парад
от адвокати и социални работници
Система. Система. Система.
Митологема.
Схема. Дилема.
Други думи с „р”.
Путка, птиче, парник, пънк.
Пикасо, Пшенковски, Петров, Плат.
Ние вярваме в себе си, ние вярваме, вярваме в себе си.
Накъде отива тази жена?!
Жена, момиче, женско, желание, жегва ме, жаля по нея, жестикулиране, жестокост, жена, женствена, живот.
Тумор. Тумор.
Взиране.
Съзерцание. Състрадание.
Заучена апатия.
Ние водим обречена битка в себе си, ние – истински, съдени, мразени, плачещи; ние вървим в коловози, а коловозите са лабиринти от трудности, сплетени ловко като артерии.
Климт, Кафка, Корнъл, Кокошка, Кант.
Корона.
Колос.
Доколко е разумно, здраво и реалистично да се отработи всеки гняв?
На нашата географска ширина гневът ни към самите себе си ни движи през болката. От гняв нямаме време да се натъжим като хората.
Льомер, Рембо, Перюшо.
Стотици стоици. Биографи. Французи – фанатици.
Да започнем нещо ново, прекрасно, значимо, в което да вярваме, влагаме, виждаме. Взрив.
Свещена война. Вино и свещи. Свирепо. Скверно. Свастика. Свирка.
Не подминавай моите въпроси, идеи и мнения. Не ме пропускай, не ме прави никой и ничий, нищожен, неважен, невзрачен, невидим.
Невинен. Нескрит.
Не.
Нестинарка нещо носи, нежна, нервна, непостижима, нереалистична, не-от-този-свят.
Нежна.
Нещо. Копнеж.
Ти трябва да откъснеш баща си! Да повярваш в друг сън. Да поискаш да не се събуждаш от този сън.
Вече.
Вечер.
Венера.
Вечност.
Накъде отива този свят?!
Светъл, светещ, свой, свещ, светлина, свирепа.
Сфинктер. Сфинкс. Сфумато.
Голямата Чиста Цел.
Накъдето и да се обърнеш ще видиш болката.
Анархия, антидот, анус, антипод, Анселм Кентърбърийски, Анистън, аншоа.
Ние бавно потъваме в себе си. Ние чистим пласт по пласт своята опаковка и светът замлъква пред тази гледка.
Болка – залез.
Утро – смърт.
Тумор.
Всички сме тичащи, плачещи: напред – назад, опитващи.
Ние сме тези звезди.
Истински.
Родени от съзерцание.
-----------------------------------
х х х
Знаеш ли какво
какво става?
Тази вечер ти
пишеш стихове,
които утре ще
нарека свои,
защото ти ще си забравила.
-----------------------------------
когато съм била
малка
не съм давала на
нашите
да излизат
а всъщност аз
исках
да излизам с тях
----------------------------
статуси
аз съм хардкор
супер много корав
с татуси
имам съвсем истински мускули
но
понякога плача
на facebook статуси
Иван Шентов
koeficient.blogspot.com
скверност и неприличие
Betrachtung
Накъде отива този мъж?!
Обувка, тетрадка, молив, четка за зъби – ръбести или похотливо овални парчета битие, което очите поглъщат като омекнал залък действителност. Стените се огъват в знак на съгласие – да, ти си дете завинаги; да, ти никога няма да се събудиш; да, ти трябва да откъснеш баща си;
Тумор. Тумор. Тумор. Тумор.
С-ъ-з-е-р-ц-а-н-и-е.
Поглед.
Взиране.
Елемент.
Сляп. Слепец. Ослепяване.
Квадратните ти, черни, ъглести, четвъртити, ръбати, дразнещи думи.
Съзерцание.
Оголваме съдържанието на личните си чекмеджета в служба на Голямата Чиста Цел. От голотата ни е срам. Гънките, тлъстините, извивките, стриите, фонтаните кожа, ландшафтът от плът, горичките косми.
Срам. Срам ме е. Срамувам се. Съзерцание.
Ах, ти, квадратни човече! Я се фраскай, квадратни човече! Каква е ползата от чувствата? Това е тъпо. Мисля да се прибирам. Мисля да не мисля, защото... каква е ползата
от кредитните карти
от многото време, в което не правим нищо
от безкайният парад
от адвокати и социални работници
Система. Система. Система.
Митологема.
Схема. Дилема.
Други думи с „р”.
Путка, птиче, парник, пънк.
Пикасо, Пшенковски, Петров, Плат.
Ние вярваме в себе си, ние вярваме, вярваме в себе си.
Накъде отива тази жена?!
Жена, момиче, женско, желание, жегва ме, жаля по нея, жестикулиране, жестокост, жена, женствена, живот.
Тумор. Тумор.
Взиране.
Съзерцание. Състрадание.
Заучена апатия.
Ние водим обречена битка в себе си, ние – истински, съдени, мразени, плачещи; ние вървим в коловози, а коловозите са лабиринти от трудности, сплетени ловко като артерии.
Климт, Кафка, Корнъл, Кокошка, Кант.
Корона.
Колос.
Доколко е разумно, здраво и реалистично да се отработи всеки гняв?
На нашата географска ширина гневът ни към самите себе си ни движи през болката. От гняв нямаме време да се натъжим като хората.
Льомер, Рембо, Перюшо.
Стотици стоици. Биографи. Французи – фанатици.
Да започнем нещо ново, прекрасно, значимо, в което да вярваме, влагаме, виждаме. Взрив.
Свещена война. Вино и свещи. Свирепо. Скверно. Свастика. Свирка.
Не подминавай моите въпроси, идеи и мнения. Не ме пропускай, не ме прави никой и ничий, нищожен, неважен, невзрачен, невидим.
Невинен. Нескрит.
Не.
Нестинарка нещо носи, нежна, нервна, непостижима, нереалистична, не-от-този-свят.
Нежна.
Нещо. Копнеж.
Ти трябва да откъснеш баща си! Да повярваш в друг сън. Да поискаш да не се събуждаш от този сън.
Вече.
Вечер.
Венера.
Вечност.
Накъде отива този свят?!
Светъл, светещ, свой, свещ, светлина, свирепа.
Сфинктер. Сфинкс. Сфумато.
Голямата Чиста Цел.
Накъдето и да се обърнеш ще видиш болката.
Анархия, антидот, анус, антипод, Анселм Кентърбърийски, Анистън, аншоа.
Ние бавно потъваме в себе си. Ние чистим пласт по пласт своята опаковка и светът замлъква пред тази гледка.
Болка – залез.
Утро – смърт.
Тумор.
Всички сме тичащи, плачещи: напред – назад, опитващи.
Ние сме тези звезди.
Истински.
Родени от съзерцание.
-----------------------------------
х х х
Знаеш ли какво
какво става?
Тази вечер ти
пишеш стихове,
които утре ще
нарека свои,
защото ти ще си забравила.
-----------------------------------
когато съм била
малка
не съм давала на
нашите
да излизат
а всъщност аз
исках
да излизам с тях
----------------------------
статуси
аз съм хардкор
супер много корав
с татуси
имам съвсем истински мускули
но
понякога плача
на facebook статуси
Иван Шентов
koeficient.blogspot.com
събота, 27 ноември 2010 г.
Златина Димитрова
АМОРТИЗАЦИЯ
Щом съществувам, не съм друг.
ЛОТРЕАМОН
когато се амортизирам
и костите започнат да болят
мускулите ми откажат
и мисълта се бави
когато съм морално остаряла
за времето
в което живея
и не разбирам новите моди
новите чувства
новите нужди
новите реклами за памперси
и тампони
и Always
и кофеин
и изкушения
когато се пресипвам от една чаша в друга
сутрин рано
за да бъда двойно пречистена
за да избегна утайката
и паля свещи пред иконата
нощем като баба ми
очаквайки да не се събудя
когато ставам в пет и си лягам в осем
защото чакам някаква коса да ме прибере
когато очите ми са изморени до болка
очите ми сълзят от болка
от четене на разни чужди имена
по статии, стени и стълбове
дали тогава ще си спомням
за виното, което пихме в кухнята
за вечерите в магазина за цигари
за минутите
колко си тъпа колко си тъпа
колко си тъпа
в които съм се чувствала тъпа от грешки
за пропуснатите от страх
скокове с бънджи
хора и срещи
концерти и клубове
работа и време
думи и самолети
от страх че ме има
а не знам какво следва
за времето преди сън
в което мечтая или сънувам
секс, наркотици, котки
гонени от кучета
които опитомявам с гласа си
който наяве не отпускам
как летя през прозореца
на къщата на Яворов
и събарям стените по пътя си
мъже, които не познавам
мъже, които познавам
жени по-красиви от мен
жени по-празни от мен
дали пак ще сънувам че съм мъж
или когато се амортизирам
и костите прерязват мускулите
атрофирали от престъпно бездействие
когато морално остарея
за времето в което живея
вече отдавна ще ме няма
защото съм останала някъде по пътя
който не съм извървяла
от страх че ако не съм някой друг
значи ме има.
-----------------------------------
Десет правила за пълноценен живот
Публиката. Влиза и заема всички места, всички редове – изпълнени от желаещи да видят най-новата театрална постановка. Всички са там – критици, рецензенти, политици, сценаристи, мистър и мис, първата дама. Подредени до обикновените, подлъгани от експерименталното заглавие, жадни за сезнация, за новото, за непознатото.
Всеки ден земята се върти в една посока, докато някой някъде не направи откритие, което може да докаже съществуването на „разлика”.
Завесата се вдига и постановката започва. Омагьосващи движения и въздействащи диалози. Неприятна ситуация. Публиката се смее. Някой говори за идеали. Публиката плаче. Като купа с домашно приготвена пача публиката се движи – първо наляво, после напред, след това надясно, назад, замръзва. Отново. Безкрайно повтаряемо движение, незаинтересовано от смисъла. На сцената се вижда голота. Зрителите са смутени, изчервени, възбудени. На сцената се говори за лайна. Зрителите са ужасени, любопитни, заинтригувани.
Осветлението спира за миг. Нечий далечен глас дава шепнещ сигнал за тишина. Всички мълчат и зяпат хипнотизирано напред. Дори мистър и мис са разбрали важността на момента и, вперили празни съзнания в тъмнината, чакат.
На фона на сцената изниква силует и обещава да разгадае всички тайни. Обещава истини, прозрения, съвети за пълноценно съществуване, любов, успех...
Искате ли да узнаете най-голямата тайна?
Искате ли?
Да! – крещи обезумяла от страх, възбуда и любопитство екзалтираната публика.
Гласът започва да говори. Красиви думи се изливат в пространството и го опияняват с аромата на току-що окосена мисъл, на новородено доверие, на прегоряло търсене. Мигът наелектризира въздуха и само едно дихание е достатъчно, за да взриви люлеещата се маса и да я измъкне от състоянието на вманиачено очакване.
Четете моите книги, казва гласът, носете моите дрехи, бъдете моите курви. Публиката синхронно мълви „да!”, „да!”, „да!”. Брак, сключен между гласа и техните слепи души.
Гласът спира, осветлението е включено. Второ, трето, десето действие на безумната пиеса, в която герои са зрителите, клатещи се ритмично, създаващи вълни от симулиран смях и преиграно съчувствие. Очите им са уголемени, съзнанията – осакатени, зениците достигат предела си.
Сега всички имат каишки, завързани заедно. Когато един се движи, всички го следват. Въздухът се сгъстява до масово припадане.
- Нямате право да излизате до края на постановката. – Казват разпоредителите в залата. – Заръка на режисьора.
- А кой е режисьорът? – Промълвявам преди краката ми да се подкосят и смеховете на аморфната маса да проникнат в дробовете ми.
Десет правила за пълноценен живот.
Публиката влиза и заема всички места.
Подредени до обикновените.
Жадни за сензация.
За новото.
За непознатото.
Красиви думи изсмукват пространството и избиват циферблата на времето. Обладаните съзнания крещят „Браво!” екстазно и това е техният любовен стон.
Завесата се вдига и огромно огледало отразява празните редове. Аплодисментите не стихват.
Щом съществувам, не съм друг.
ЛОТРЕАМОН
когато се амортизирам
и костите започнат да болят
мускулите ми откажат
и мисълта се бави
когато съм морално остаряла
за времето
в което живея
и не разбирам новите моди
новите чувства
новите нужди
новите реклами за памперси
и тампони
и Always
и кофеин
и изкушения
когато се пресипвам от една чаша в друга
сутрин рано
за да бъда двойно пречистена
за да избегна утайката
и паля свещи пред иконата
нощем като баба ми
очаквайки да не се събудя
когато ставам в пет и си лягам в осем
защото чакам някаква коса да ме прибере
когато очите ми са изморени до болка
очите ми сълзят от болка
от четене на разни чужди имена
по статии, стени и стълбове
дали тогава ще си спомням
за виното, което пихме в кухнята
за вечерите в магазина за цигари
за минутите
колко си тъпа колко си тъпа
колко си тъпа
в които съм се чувствала тъпа от грешки
за пропуснатите от страх
скокове с бънджи
хора и срещи
концерти и клубове
работа и време
думи и самолети
от страх че ме има
а не знам какво следва
за времето преди сън
в което мечтая или сънувам
секс, наркотици, котки
гонени от кучета
които опитомявам с гласа си
който наяве не отпускам
как летя през прозореца
на къщата на Яворов
и събарям стените по пътя си
мъже, които не познавам
мъже, които познавам
жени по-красиви от мен
жени по-празни от мен
дали пак ще сънувам че съм мъж
или когато се амортизирам
и костите прерязват мускулите
атрофирали от престъпно бездействие
когато морално остарея
за времето в което живея
вече отдавна ще ме няма
защото съм останала някъде по пътя
който не съм извървяла
от страх че ако не съм някой друг
значи ме има.
-----------------------------------
Десет правила за пълноценен живот
Публиката. Влиза и заема всички места, всички редове – изпълнени от желаещи да видят най-новата театрална постановка. Всички са там – критици, рецензенти, политици, сценаристи, мистър и мис, първата дама. Подредени до обикновените, подлъгани от експерименталното заглавие, жадни за сезнация, за новото, за непознатото.
Всеки ден земята се върти в една посока, докато някой някъде не направи откритие, което може да докаже съществуването на „разлика”.
Завесата се вдига и постановката започва. Омагьосващи движения и въздействащи диалози. Неприятна ситуация. Публиката се смее. Някой говори за идеали. Публиката плаче. Като купа с домашно приготвена пача публиката се движи – първо наляво, после напред, след това надясно, назад, замръзва. Отново. Безкрайно повтаряемо движение, незаинтересовано от смисъла. На сцената се вижда голота. Зрителите са смутени, изчервени, възбудени. На сцената се говори за лайна. Зрителите са ужасени, любопитни, заинтригувани.
Осветлението спира за миг. Нечий далечен глас дава шепнещ сигнал за тишина. Всички мълчат и зяпат хипнотизирано напред. Дори мистър и мис са разбрали важността на момента и, вперили празни съзнания в тъмнината, чакат.
На фона на сцената изниква силует и обещава да разгадае всички тайни. Обещава истини, прозрения, съвети за пълноценно съществуване, любов, успех...
Искате ли да узнаете най-голямата тайна?
Искате ли?
Да! – крещи обезумяла от страх, възбуда и любопитство екзалтираната публика.
Гласът започва да говори. Красиви думи се изливат в пространството и го опияняват с аромата на току-що окосена мисъл, на новородено доверие, на прегоряло търсене. Мигът наелектризира въздуха и само едно дихание е достатъчно, за да взриви люлеещата се маса и да я измъкне от състоянието на вманиачено очакване.
Четете моите книги, казва гласът, носете моите дрехи, бъдете моите курви. Публиката синхронно мълви „да!”, „да!”, „да!”. Брак, сключен между гласа и техните слепи души.
Гласът спира, осветлението е включено. Второ, трето, десето действие на безумната пиеса, в която герои са зрителите, клатещи се ритмично, създаващи вълни от симулиран смях и преиграно съчувствие. Очите им са уголемени, съзнанията – осакатени, зениците достигат предела си.
Сега всички имат каишки, завързани заедно. Когато един се движи, всички го следват. Въздухът се сгъстява до масово припадане.
- Нямате право да излизате до края на постановката. – Казват разпоредителите в залата. – Заръка на режисьора.
- А кой е режисьорът? – Промълвявам преди краката ми да се подкосят и смеховете на аморфната маса да проникнат в дробовете ми.
Десет правила за пълноценен живот.
Публиката влиза и заема всички места.
Подредени до обикновените.
Жадни за сензация.
За новото.
За непознатото.
Красиви думи изсмукват пространството и избиват циферблата на времето. Обладаните съзнания крещят „Браво!” екстазно и това е техният любовен стон.
Завесата се вдига и огромно огледало отразява празните редове. Аплодисментите не стихват.
четвъртък, 18 ноември 2010 г.
Мадлен Зашева
-Разкажи ми живота си.- помолих го аз.. Усмихна се, вдигна поглед към звездите и застина така. Продължаваше да се усмихва- не на мен, а на нещо вътре в него, нещо, до което не се бях докоснала. И тогава разбрах - никога няма да бъда негова, нито той мой. И това ме накара да го обичам по-силно от всякога, дори и сега когато ме заличи от живота си- аз помня. Помня усмивката му, това ми стига..
Пуша цигара, димът бавно се разтваря в нощта. Димът бавно изпълва дробовете ми и също така механично ги напуска. Небето е ясно- черна бездънна яма поглъщаща всичките ми мечти, надежди и мисълта за теб. Чакам или не чакам, не зная, но пуша цигара и това ме успокоява. Обгърната в дим, седя на стълбите пред театъра и си мисля за всичко преживяно с теб. Звездите, дългите нощи и каменната тераса. Всичко се слива и като димът се слива в нощта, а аз пуша цигара и това ми дава надежда. Чуваш ли ритъма на нощта , тайнствен. Потапям се в него и отново съм там, впила поглед в танцуващите пламъци. Понасям се към небето, ела с мен- нека докоснем звездите, нека попеем със щурците.. Болка в пръстите ме връща в реалността. Цигарата е вече угарка. Няма дим, и теб те няма. Тежка въздишка. Спомените далеч са, душата ми плаче,а чувствата са диви коне пуснати на свобода.. Последната цигара я няма, а и теб те няма. А аз копнея да пуша цигара..
Сънувах съм, в който беше ти.. Искаш ли да ти го разкажа.. ? Поглеждам в огледалото а там си ти. Гледаш ме в очите. Протягам ръка на пред и твоята следва нейното движение. Докосвам лицето ти и усещам твоята ръка, върху моето. Толкова е топла. бавно се плъзга на долу по бузата ми, по вратът ми. И моята ръка се озовава на сърцето ти. Бие толкова силно, в отговор на моето. Протягам другата си ръка и твоите пръсти я сграбчват в нежна прегръдка. Пристъпваме напред и ето ни- на милиметри един от друг, все така прегърнати/свързани и все така далечни един от друг. Гледаш ме право в очите и през тях аз достигам до душата ти. Сърцето ми ще гръмне, по-силно е от мен. Не издържам и затварям очи. И този допир. Твоите устни, така меки ,така нежни. Екстазът! Екстазът е прекалено голям и всичко експлодира. Експлозия на сетивата- смесица на цветове, звуци, аромати, допири.. толкова е опияняващо.. Отварям очи.. и теб те няма. Събуждам се и ето те до мен, спиш така дълбоко. Обичам те. Чувствата са диви коне, пуснеш ли ги веднъж няма връщане назад. Ах, Молиер .. толкова щеше да е хубаво да си истински, а не плод на моето въображение!
Пуша цигара, димът бавно се разтваря в нощта. Димът бавно изпълва дробовете ми и също така механично ги напуска. Небето е ясно- черна бездънна яма поглъщаща всичките ми мечти, надежди и мисълта за теб. Чакам или не чакам, не зная, но пуша цигара и това ме успокоява. Обгърната в дим, седя на стълбите пред театъра и си мисля за всичко преживяно с теб. Звездите, дългите нощи и каменната тераса. Всичко се слива и като димът се слива в нощта, а аз пуша цигара и това ми дава надежда. Чуваш ли ритъма на нощта , тайнствен. Потапям се в него и отново съм там, впила поглед в танцуващите пламъци. Понасям се към небето, ела с мен- нека докоснем звездите, нека попеем със щурците.. Болка в пръстите ме връща в реалността. Цигарата е вече угарка. Няма дим, и теб те няма. Тежка въздишка. Спомените далеч са, душата ми плаче,а чувствата са диви коне пуснати на свобода.. Последната цигара я няма, а и теб те няма. А аз копнея да пуша цигара..
Сънувах съм, в който беше ти.. Искаш ли да ти го разкажа.. ? Поглеждам в огледалото а там си ти. Гледаш ме в очите. Протягам ръка на пред и твоята следва нейното движение. Докосвам лицето ти и усещам твоята ръка, върху моето. Толкова е топла. бавно се плъзга на долу по бузата ми, по вратът ми. И моята ръка се озовава на сърцето ти. Бие толкова силно, в отговор на моето. Протягам другата си ръка и твоите пръсти я сграбчват в нежна прегръдка. Пристъпваме напред и ето ни- на милиметри един от друг, все така прегърнати/свързани и все така далечни един от друг. Гледаш ме право в очите и през тях аз достигам до душата ти. Сърцето ми ще гръмне, по-силно е от мен. Не издържам и затварям очи. И този допир. Твоите устни, така меки ,така нежни. Екстазът! Екстазът е прекалено голям и всичко експлодира. Експлозия на сетивата- смесица на цветове, звуци, аромати, допири.. толкова е опияняващо.. Отварям очи.. и теб те няма. Събуждам се и ето те до мен, спиш така дълбоко. Обичам те. Чувствата са диви коне, пуснеш ли ги веднъж няма връщане назад. Ах, Молиер .. толкова щеше да е хубаво да си истински, а не плод на моето въображение!
четвъртък, 11 ноември 2010 г.
Александър Тороманов
Есени, есени,
падащи кестени,
пъстри листа
с песни от вятър донесени.
Липсващи устни,
предвещават студа.
***
Кръвта ми те позна
не трябваше и поглед даже,
разбрах че ти си,
по онова вълнение,
напомнящо за буря
***
ЗАЩО ЛУНАТА НЕ Е ОГЛЕДАЛО?
Нощта вълшебна е, изцяло
и чудя се,
защо луната не е огледало,
в нея да те виждам,
винаги,
когато се обърна към небето,
а гледам те до мене
блеснала и тъй далечна,
сияеща,
че чак от твоята светлина,
аз гасна.
***
Най-истинските сутрини,
когато се събудиш с болки в тялото,
когато се събудиш с мисъл за жена, която не е до теб,
когато чаят е истински тръпчив, въпреки млякото,
когато минават няколко часа, преди да разбереш,
когато си закъснял отвсякъде и времето те притиска,
Най-истинските сутрини,
когато си разбрал, че живота е болка
и всичко си изпуснал, още със събуждането.
***
Розово-лилавото на залеза
укротява морето,
а настъпи ли нощта,
отново ще се разбунтува.
***
Отново този бряг,
морето го залива с онзи тътен,
с който дишахме преди да се прегърнем.
И сигурен съм,
ти си в тази платноходка,
която виждам всеки ден,
с опънати от вятъра платна
да бяга от въпроса за завръщане.
***
ГОЛЯМ БЕГЛИК
Денем носиш зелени сенки,
нощем имаш златни пътеки,
призрачно, прозрачно езеро,
а преди изгрев си като мляко.
***
Звездите светят заради теб,
дори когато е облачно,
ако паднат всичките,
имам само едно желание,
нека се сбъднеш!
***
Голгота
Любовта ми към теб
е моят Голгота,
и нося кръста си
и понеже наближавам възраста на Исуса,
ще бъда разпнат,
но дали ще възкръсна
***
Козирката на шапката ми
скрива звездите,
виждам само огъня
и смеещо се куче.
***
В Борисовата грее слънце
и майки на рояци,
колички бутат,
сред ученици и колоездачи.
А бебето на всяка
в количката и дреме,
за тях детето е безценно,
за мен -
поникнало е семе.
***
Езикът бил инструмент,
ще разбера дали го владея,
щом го пъхна в устата ти,
а после и по-надолу от нея.
***
Очаквания,
малки ненаситни същества,
които изяждат отвътре,
когато не ги нахраниш,
те лишават от сън,
апетит,
чустваш се празен,
изгарян,
изпит.
Мразя ви малки тирани,
когато умра, ще умрете и вие.
***
Някакви лица
си правят взаимно евала,
забърсват си комплексите,
гъделичкат си егото,
величаят се,
обичат се,
обричат се,
един на друг,
доживот..
Пълен кръг.
***
Не питай поетите какво са поели,
те нижат думите като листа на клони,
а после имат нужда от редакция,
редукция,
елизия,
а когато стане колизия,
трябва да ги прочетат някому
за да ги изгладят..
***
Ти си едно незавършено,
таралежено стихотворение,
от твоите бодли
не знаеш колко рани
по дланите ми има.
А ябълката на гърба ти,
зелена като луна,
коремчето ти, възкафяво,
на мъх миришеш,
храстосумтиш,
нежно като пале.
падащи кестени,
пъстри листа
с песни от вятър донесени.
Липсващи устни,
предвещават студа.
***
Кръвта ми те позна
не трябваше и поглед даже,
разбрах че ти си,
по онова вълнение,
напомнящо за буря
***
ЗАЩО ЛУНАТА НЕ Е ОГЛЕДАЛО?
Нощта вълшебна е, изцяло
и чудя се,
защо луната не е огледало,
в нея да те виждам,
винаги,
когато се обърна към небето,
а гледам те до мене
блеснала и тъй далечна,
сияеща,
че чак от твоята светлина,
аз гасна.
***
Най-истинските сутрини,
когато се събудиш с болки в тялото,
когато се събудиш с мисъл за жена, която не е до теб,
когато чаят е истински тръпчив, въпреки млякото,
когато минават няколко часа, преди да разбереш,
когато си закъснял отвсякъде и времето те притиска,
Най-истинските сутрини,
когато си разбрал, че живота е болка
и всичко си изпуснал, още със събуждането.
***
Розово-лилавото на залеза
укротява морето,
а настъпи ли нощта,
отново ще се разбунтува.
***
Отново този бряг,
морето го залива с онзи тътен,
с който дишахме преди да се прегърнем.
И сигурен съм,
ти си в тази платноходка,
която виждам всеки ден,
с опънати от вятъра платна
да бяга от въпроса за завръщане.
***
ГОЛЯМ БЕГЛИК
Денем носиш зелени сенки,
нощем имаш златни пътеки,
призрачно, прозрачно езеро,
а преди изгрев си като мляко.
***
Звездите светят заради теб,
дори когато е облачно,
ако паднат всичките,
имам само едно желание,
нека се сбъднеш!
***
Голгота
Любовта ми към теб
е моят Голгота,
и нося кръста си
и понеже наближавам възраста на Исуса,
ще бъда разпнат,
но дали ще възкръсна
***
Козирката на шапката ми
скрива звездите,
виждам само огъня
и смеещо се куче.
***
В Борисовата грее слънце
и майки на рояци,
колички бутат,
сред ученици и колоездачи.
А бебето на всяка
в количката и дреме,
за тях детето е безценно,
за мен -
поникнало е семе.
***
Езикът бил инструмент,
ще разбера дали го владея,
щом го пъхна в устата ти,
а после и по-надолу от нея.
***
Очаквания,
малки ненаситни същества,
които изяждат отвътре,
когато не ги нахраниш,
те лишават от сън,
апетит,
чустваш се празен,
изгарян,
изпит.
Мразя ви малки тирани,
когато умра, ще умрете и вие.
***
Някакви лица
си правят взаимно евала,
забърсват си комплексите,
гъделичкат си егото,
величаят се,
обичат се,
обричат се,
един на друг,
доживот..
Пълен кръг.
***
Не питай поетите какво са поели,
те нижат думите като листа на клони,
а после имат нужда от редакция,
редукция,
елизия,
а когато стане колизия,
трябва да ги прочетат някому
за да ги изгладят..
***
Ти си едно незавършено,
таралежено стихотворение,
от твоите бодли
не знаеш колко рани
по дланите ми има.
А ябълката на гърба ти,
зелена като луна,
коремчето ти, възкафяво,
на мъх миришеш,
храстосумтиш,
нежно като пале.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
