tag:blogger.com,1999:blog-718873667017830072012-01-19T07:08:27.287-08:00Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.comBlogger391100tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-90152139775665847592012-01-18T04:42:00.000-08:002012-01-18T04:48:41.444-08:00<span style="font-weight:bold;"> … А ти си само на цигара разстояние…</span><br /><br />Стоя в празната стая, обитавана от вещи и мисли. Мисля си често за теб. Блудкаво. Рядко ми се случва да съм такъв. По-рядко от преди. Аз съм инвалид-негоден за употреба, употребиха ме преди години, две. Влюбих се, както става с много хора, както си мечтаят много хора. Отдадено, крайно, мислех и че ще е завинаги. Не беше. Свърши неочаквано, с обикновена караница, бяхме го правили милиони пъти. Събирахме се и се разделяхме, после се обичахме още по-силно, чувствахме по-силно, правихме секс по-страстно. Не и този път. Тогава просто свърши. Завинаги. Изморих се да залепям живота си за нейния, изморих се да градя планове и да крада цветя, за да й ги подарявам, изморих се да казвам „Обичам”. Отказах се от нас, за да се превърна в себе си, без да робувам на нечии очаквания. Сега имам свободата си, но когато си бил твърде дълго без нея, не знаеш какво да я правиш. Промених се. Днес излизам без вълнение, че ще я срещна, плащам по-малка телефонна сметка, не посрещам утрото с гласа й, очите ми не се изпълват със сол… Като кибрит съм, с издраскани клечки, овъглени и хладни. Не се влюбвам, не обещавам, не пиша картички. Виждам се с много момичета, постоянно,еженощно. Флиртувам, правя им комплименти, целувам ги като хищник, събличам ги, правя секс с тях, после си обувам чорапите и си тръгвам. Не водя никоя в квартирата си. И никоя от тях няма да разбере, че на етажерката, между книгите стои сбутана Нейна снимка , че ме е яд на себе си, страшно ме е яд , че не мога да я изхвърля на боклука с всичките си проядени, мухлясали и миришещи на мърша чувства. Такава е Тя: обича да оставя белези. Открадна първата ми целувка, първата ми любов, всички онези първи неща, които се помнят, просто защото никога не са били преди. И е дяволски трудно да си ги ампутираш от съзнанието… Вторите нямат същата значимост… Третите-петите, загубих им бройката. <br /><br />Аз съм истински мъж, нали така правим ние, идваме и си отиваме без да ни е грижа. Ще ви кажа нещо, никой мъж не е такъв, поне не и докато не се появи една такава малка, нежна разрушителка, която да му вандалства в сърцето и да си замине. После всички стават еднакви. Еднакво красиви, еднакво слаби, еднакво добри в леглото, еднакво-безинтересни… Лекувам се в цигарения дим, изгубвайки се в него опитвам да си се спомня предишен: разтреперан, несигурен, влюбен… искащ само нея.Времето не лекува. Още я припознавам в момичетата, с които си лягам, отмъщавам на тях, заради нея. А те се влюбват в мен, наивно… Искам да я боли. Дори не знам защо, по-лесно е някак си… Наранените обичат да нараняват.<br /> <br />Тя беше красива. Побираше се в дланите ми и аз нямах нищо против да я приютявам там. Носеше ми бонбони в найлонови пликчета и винаги си ги разделяхме на „нашето място”. Понякога я сънувам. Все кошмари. Опитвам се да я докосна, но изчезва, чужда. Влюбена в някой си Иво, забравила за нашите първи усещания. Носи прасковено червили и вече не яде бонбони. После се събуждам, изпращам сънищата в утайките на съзнанието си и продължавам да живея като мъж…<br /><br />… След раздялата ни заминах, не бях се прибирал от тогава вкъщи, нямах смелост пак да вървя по същите улици, които някога татуираха сенките ни в паважа, нямах смелост да я срещна случайно. Трудно се казва просто „Здравей” на някого, с когото не си искал никога да се разделяш. Мина това време. Отвътре е кухо… само ароматът на всички онези нощни момичета изпълва празнината, изветрява и се наслагва като отрова в тялото ми. Вероятно някой ден ще умра, разяден от нея. Ще намерят трупа ми, ухаещ на Chanel . Стегнах си куфара, измежду всички ненужни вещи, които задуших в тъмната му гробница, сложих и нейната снимка. Исках да й я върна. Омръзнало ми беше да виждам очите й да се усмихват от етажерката, омръзнал ми беше послеписът отзад „Завинаги твоя, завинаги мой”… Омръзнало ми беше да съм зависим от едно минало. Там живеех само аз, отдавна сам. И колкото и да симулирах бездушие, истината беше друга.Още я исках. Тайно от себе си. Но нямаше как да бъде същото.Безсмислено беше да изнасилваме себе си, за да си върнем нещо, отдавна изгнило.Затова Тя трябваше да ми го каже, грубо, отблъскващо, грозно, както никога не го е правила.Трябваше да намразя всичките й бенки, дългите й мигли, тънките й пръсти… да се откажа завинаги.<br /><br />Качих се на влака, суркащ лика й по мръсния под на вагоните. Преливаше от хора, всички се прибираха за празниците. Изглеждаха нагласено щастливи като напазарували от магазин с 90 % отстъпка. Грозни, бедни, вонящи, но щастливи… Изпитвах досада, не бях на мястото си, просто не можех да съм като всички тях. Винаги съм се чудил на онова стадско желание, да се слееш с тълпата, да не привличаш внимание и просто да си пъплиш сред множеството. Не ми се иска да го призная, но Тя ме направи различен, на нея дължа и онази, хубавата промяна.Извади ме от черупката ми на обикновен, средностатистически хлапак и ме накара да вярвам, че съм специален. Сигурно съм бил. В очите й изглеждах такъв, блестящ и топло-кафяв… Караше ме да се замислям за неща, които не вълнуваха моето поколение, някак си пораснах и това не ми тежеше… Стълбите пред дома й ни приютяваха много пролетни вечери, и много пролетни вечери се убеждавах, че това е моето момиче. Заблуда някаква, детинска. Когато си толкова млад, едва избръснал за първи път девствената си брада, е несериозно да кажеш, че нещо е завинаги… Но нека започна от самото начало, пътят е дълъг…<br /> <br />Историята ни започна, когато бях на 17. Срещнах я случайно, нали хубавите неща ставали така. Аз случайно се и напивам и случайно се събуждам в чужди домове след това, но това е друго, не толкова романтично. Ставах и заспивах с нея, Тя живееше в монитора на компютъра ми, изпод клавишите се зараждаше моето увлечение, преминало в „харесвам, искам, обичам”… Виртуална любов, виртуално момиче. Пишехме си с часове, понякога посрещахме утрото и аз направо отивах на училище с огромни зеници и тъпа усмивка. Сега не си представям да прекарам толкова време забил поглед в нечии букви, не, няма начин, но тогава можех и намирах смисъл. Един ден, така, между редовете ми прати снимка. На нея беше Тя, сканирана от паспортната й, полуразмазана, полузасмяна… И се влюбих. Беше невинно хубава. С къдрави кичури, застилащи раменете й и очи, в чиито отражение исках да бъда. След известно време получих и номера й, чух гласа й… нежен. Не си намирах място. Живеехме в един и същи град, виждахме едни и същи хора и никога до сега не се бяхме срещали един друг… Страх ме беше. Когато има какво да загубиш винаги има страх, а аз вече я чувствах като значима част от себе си. Един майски ден си уговорихме среща.Страхът беше победен от желанието. Валеше ужасен порой. Сигурно затова толкова обичам дъжда, напомня ми за онази наша първа среща… Появи се цялата мокра, сияеща и изплашена. Не си докосна картофките, не спря да се взира в мен, сякаш, за да се увери, че съм истински. Ако някой ви каже, че няма любов от пръв поглед, не му вярвайте. Или не вярвайте на мен. Това е минало, може би не е било любов… Оттогава аз заживях като нея и тя като мен, бяхме един човек, с две сърца, туптящи в един и същи ритъм. Започнах да откривам смисъл в нещата, които до тогава не разбирах, в музиката, в книгите, в хората. Започнах да откривам и себе си… Беше хубаво, най-хубавото нещо, което ми се е случвало и най-лошото същевременно… Но когато потънеш в ежедневието на нещо толкова поглъщащо, ослепяваш, сетивата ти се изкривяват… дори не разбрах кога спря да ме обича. Аз не спрях дълго време, след като тя си отиде. Може би още не съм, но не искам да си призная, не намирам и смисъл да го превръщам в достояние на когото и да било. „Адът, това са другите”, нали така казва Сартр… никой не може да разбере усещанията ти, освен самият ти… и то не винаги. Дълго време се чувствах като мъртвец, пращах й глупави имейли, и се мъчех всячески да прогоня разяждащият ме тумор. Вътре в мен нещо гниеше,разлагаше се, умираше, беше физическо. Тялото и душата ми се бяха съюзили срещу мен. Задушавах се в себе си. Не заспивах цели нощи и прожектирах всеки миг и все щастливи изплуваха, мамка му, все хубавото от нея виждах… Тя все е хубава, даже когато е зла. Много ми трябваше да се преборя.. Камък съм. Тя ме направи такъв. Кух, кух, празен. Няма емоции, няма нищо, само някакви ненужни спомени като подигравка на последвалата разруха. Не позволих на никоя да ме обича. Нямах нужда, нямам и сега. Просто живея за себе си. За утрето. Не търся смисъл… <br /> <br />Стоманеното тяло на влака изсвистя и нещо трепна в мен. Бях си у дома. На спирката ме очакваше баща ми, невиждал ме от години. Посивял беше, остарял, а аз навярно изглеждах пораснал. Прегърна ме силно и потеглихме с колата за нашата къща. През зацапаното стъкло улиците изглеждаха същите. Тук времето спираше успокоено. Нямаше бързащи хора, нямаше трафик, нямаше шум. Като малка гробница и се чудиш, кое е по-страшно, това, че си мъртвец в нея, или че ти харесва да бъдеш такъв… На прага ни чакаше майка ми, добрата ми майка, не веднъж опитвала се да ми разкрие тайната на женската природа, така и не я разгадах тази тайна… Някакво щастливо усещане пропълзя по кожата ми и се материализира в усмивка. Бях си вкъщи. Моята стая, моята алея с липите, моят свят, в който някога се чувствах така уютно… <br /> <br />Дните се занизаха … С тях се изпари и щастието, трансформира се в уродлива досада. Всичко бързо ме отегчи. Дразнеха ме пустите улици, дразнеха ме монотонните хора без посока. Всичкото онова спокойствие отдавна ми беше станало чуждо. Чужд му бях и аз.Осъзнах, че онова, което липсваше не беше материя, не бяха вещи, беше душа- нейната.<br />Нямах намерение да се задържам дълго, нито имах желание. Колкото да си припомня от какво всъщност бягах и бях ли избягал в действителност. Щеше ми се да започна на чисто, да заповядам на мозъка си да изтрие лошото, нищо, че с него щеше да си отиде и хубавото. Тя беше празно понятие, аз бях празен човек, историята ни, както повечето псевдо големи любови- завършила в нищо… Годините, които изминаха от тогава предполагаха, че съм загърбил всичко, но някак си имах нужда от отговори. Исках да я видя и да се уверя, че няма да изпитам нищо…<br /> <br />На четвъртия ден се престраших да я потърся. Беше ноември, нетипично топъл, нетипично беше и да набера номера й, изтрит отдавна от указателя ми. Някога, когато го записах за първи път под името Ирина , а после промених на Любов, не си и помислях, че ще трябва да го заличавам. Даваше свободно, усетих как въздухът в дробовете ми се сгъстява и задавя гърлото ми, гласът ми се губеше в него… и ако не беше вдигнала чак след третия сигнал, сигурно щях да остана ням. Обичайното „Ало?”, произнесено по начина, който обожавах да чувам, завършващо си пискливо „о”…<br /><br />-Ало, да, здравей, аз съм…<br />- Не сме се чували отдавна. <br />- Доста отдавна. Тук съм за малко, да се видим?<br />- За малко.!<br />- За колкото имаш време…<br /> <br />Уговорихме часа и мястото. По ирония беше в онази пицария, когато се срещнахме за първи път, за да разберем, че ще се влюбим. И по ирония исках да я видя, за да си докажа, че вече не съм влюбен…Във вечерната емисия новини съобщаваха за поредното убийство, майка ми и баща ми вечеряха и си разказваха за отминалия ден, а аз се губех сред разхвърлените по пода дрехи и се чудех какво да облека… Изведнъж се сепнах, това беше просто среща, среща за раздяла, какво значение имаше. Грабнах първото, което ми попадна. Отидох в кухнята.<br /><br />-Ще се видя с Ирина…<br /><br />Майка и татко се погледаха с недоумение, нали Тя беше тази, която „никога не искам да бях срещал”… тя беше олицетворение на моето нещастие, името й беше табу…<br /><br />-Просто трябва да го направя, имам да и върна нещо да се приключи. Добре съм, вече не съм онова хлапе.<br /><br />Баща ми се усмихна „ Внимавай какви ги вършиш”. Хлопнах вратата и изчезнах с тъпия шум на блъскащо се в металните панди дърво.<br /> <br />Вечерта беше като онези, сладникавите, които поетите описват. Уютна и свежа, ухаеща на току-що излял се дъжд. Улиците светеха в тъмното и силуетите на лампите се отпечатваха върху тях като изящни тела на любопитни красавици. Чаках я на нашето място, на няколко преки от дома й, същите стълби, същите „хлопащи” плочки, н<br />ие не бяхме същите. Закъсня четвърт час, четвърт час си мислех за нея и си представях какво ще й кажа, рисувах си образа й, с прасковеното червило, ухаеща на онзи несъществуващ Иво… и тя се появи. Все така малка и къдрокоса, все същата, непроменена, нямаше и следа от праскови, нито от Ивовци. Погледна ме за секунда и ме прегърна, прошепвайки <br />„Здравей” с пискливо „Ей”… За секунди телата ни се сляха в безформен силует и ми се прииска да не я пускам, да не й връщам никаква снимка… После тя се отдръпна и тръгнахме един до друг…<br /><br />- Колко време мина, не съм те виждала цяла вечност, станал си по-висок.<br />- А ти си все същата. Все ти.<br />- А ти все ти ли си?<br />- Вероятно не, годините променят хората.<br />- Променят ги, когато има какво да ти се случи… -погледна ме тя въпросително.<br /><br />Седнахме на онази майска маса с недокоснатите картофки… И някак си нямаше смисъл от въпроси, просто разговаряхме… леко, топло, пълно, като разговорите, които водехме толкова вечери пред мониторите си. Изпразнихме две бутилки вино и между петата и шестата чашка сбутах снимката й навътре в джоба си, за да забравя каква беше целта на срещата ни. Тя извади кутия цигари, запали и пламъкът се отрази в зениците й.<br /><br />- Пушиш ли…- сякаш не беше очевидно.<br />- Явно все пак съм се променила- усмихна се тя и издиша нежно кълбо дим… Да отидем вкъщи - погледна ме спокойно. Сякаш това беше най-естественото нещо на света.<br /><br />От изпитото количество алкохол нямах сили да се противя на желанието си да остана по-дълго в компанията й.Натъпках всичките въпросителни в скъсания джоб на якето си и те изпадаха по пътя , когато тя ме хвана за ръка… На входа на дома й спомените ме връхлетяха, побързах да ги удавя в бирата, после в рома и накрая в нея. Докато пълнеше за пореден път пресъхналата ми чаша я целунах. Тя ми отвърна жадно. <br />-Липсваше ми…<br />-Толкова много… - продължих аз.<br /><br />Обгърнах малкото й тяло, в тъмнината на застиналата стая изглеждаше почти невидима, само очите й светеха… Припомнях си я плътски, сантиметър по сантиметър, бенките на гърба, татуировката на глезена… Беше тя… Бяхме само двамата с времето, което тук не значеше нищо. И това не беше чукане, не беше онзи секс, който правех с моите нощни момичета. Повече беше, обичане, въпреки алкохола, въпреки двете години бягство… <br /> <br />Утринното слънце развали някак си магията, в мрака всичко изглежда по-красиво, по-истинско, по-откровено… И нямаше как да дръпна щорите, за да върна усещането… щори нямаше, нямаше ги и всички онези наши фотоси, залепени някога по стените. Беше ме изтрила… Оглеждах тази стая и ми ставаше все по-чужда, все по-студена, все по- далечна… Сбутана между книгите на рафта, събираше прах някаква снимка, на момче. Станах на пръсти от леглото, приближих се като мъртвец до нея и я обърнах, послеписът гласеше „ Обичай ме завинаги, както аз теб. Иво „… В гърлото ми се надигнаха всичките влюбени пеперуди. Повърнах ги в тоалетната. Обух си чорапите. Извадих нейния смачкан лик от джоба си и го поставих до този на неизвестния Иво. А на кутия цигари, оставена на масата, написах : „Пушенето може да не те убие, но Иво ще го направи със сигурност, както ти стори с мен”… и просто си тръгнах, този път за винаги. Знаех, че не аз бях този, от когото тя се лекува… а лежащият в дъното на лавицата образ. Че него забравя,че него припознава, че на него отмъщава и единствено с него би правила любов. Аз бях просто нощно момче…<br /><br /><br /><br /><br />-----------------------------<br /><span style="font-weight:bold;"><br />Добро утро</span><br /><br />Добро утро.Сънувах кошмари и всички приличаха на теб ,и се събудих от вятъра в неуплътнените прозорци.Почти виждам дъха си.И е студено отвън и изтръпнало отвътре.<br />Направих си игленик от пеперудени тела,а всички копчета по мен са си на мястото,пристегнати и закопчани.<br />В съновника те няма,едва ли значиш щастие,когато си кошмар.<br />Да пием по бира,за да заспим близки и да сънуваме таратор от водорасли и море.<br />Това е театър,изтрих сценария ,ще се наложи да импровизираме.<br />Добро утро!<br />Чувствам се добре.Кравешките ти очи ме гледат от зелената си рамка,преди ден би изглеждало красиво,само че днес не съм естет.<br />Добро утро!<br />Печката ви работи ли,за да се постопля и да помълчим за местата,които исках да ти покажа от себе си.<br />Добро утро!<br />Да пием чай с мед и с орехи,и с боза.<br />Добро утро!<br />От утре съм добре,нали е театър и драмата е някак си привична.<br />Добро утро!<br />Искам да видиш това.Съжалявам!<br />Добро утро,шизофрения!<br />Добро утро!<br />Имате ново съобщение.<br />Добро утро!<br />Искате ли канела в млякото,а в живота си?<br />Добро утро!<br />Още спя и не искам да се будя.Нека е кошмарено,за да изпитам после щастие от реалността.<br />Добро утро!<br />Отивам на работа.<br />Добро утро!<br />Отивам на майната си,ще дойдеш ли?<br />Добро утро!<br />Това не съм аз.<br />Добро утро!<br />Усмихвам се,защото това вече съм аз.Усмивката ми е колкото обувките.Някой ден ще бъда дама,сега съм още момиче с лаптоп,който прилича на твоя.<br />Добро утро!<br />Аз съм добре.<br />Добро утро!<br />Благодаря.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-9015213977566584759?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-37366386507557179482011-12-13T03:33:00.000-08:002011-12-13T03:43:28.367-08:00<span style="font-weight:bold;">Генезис</span><br /><br />Докосвах<br />светлината<br />със очи<br />(тогава още нямах пръсти)<br /><br />*<br />Изплувайки<br />на повърхността на кожата – <br />насред море от погледи и пръсти<br />вкопчени бясно в гърлото ми се научих<br />че няма смисъл да се бориш – <br />накрая винаги забиваш ножа<br />в себе си<br /><br />*<br />Събудих се, приклещена в утроба<br />без тяло и без думи; не повярвах<br />нито за миг дори че <br />съществувам<br /><br />*<br />Ден първи; светлината<br />облиза пламналото ми чело<br />с хладния дъх на изгладняло куче<br />целунах я<br />после не помня...<br />бях сама<br /><br />*<br />...и<br /> виках<br />виках<br />виках<br /><br /> ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Името на розата</span><br /><br />Stat rosa pristine nomine<br />Nomina nuda tenemos<br /> Умберто Еко<br /><br />...от дъх и дух. Издишване.<br />Балонче или захарен памук съм, мамо?<br />Кажи, къде отиде баба, след като я закопахме<br />по-по-по-миналата пролет?<br />А може би са просто дробовете ми – хриле,<br />преливащи от жлъчката<br />на толкова фалш, толкова чакане<br />пред витрините на всичко онова,<br />което не мога да имам, но аз се<br />задушавам<br />а Дедал е в облаците, мамо<br />Икар и той продава кифли на пазара<br />в Истанбул, ей тъй нà –<br />свършил му бензинът и окапал на изток<br />ей тъй нà, в Турция, защо пък не -<br />такъв му бил късметът<br /><br />Един ден нищо няма да остане, мамо,<br />и ще вървим без път и без посока<br />с очите – язви – и със сянката, захапала петите,<br />не-помнещи-как-да-си-спомняме,<br />безмълвни<br />и недишащи<br />...<br />Но може би са просто дробовете ми – криле,<br />които ме пришпорват<br />да мечтая<br /><br />~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~<br /> <br /><span style="font-weight:bold;">Тригонометрия на душата</span><br /><br />« Ce corps qui t’attend<br />telle une église<br />tel un bordel… »<br /><br />Това тяло, посърнало като <br />ограбена църква,<br />с изтръгнати очи и с <br />безсрамно <br />разкрачени пред погледа на изгрева <br />прозорци, <br />където <br />през детеродния канал <br />на Времето <br />бавно и <br />неумолимо <br />се проточва <br />неизживяната <br />надежда <br />за докосване – като <br />далечен спомен <br />за жена <br />с натежали от липов цвят <br />рамене <br />и с клепачи, <br />подпухнали <br />от чакане <br />Тоя бордей <br />от жлъч и органи, <br />изложени пред погледа <br />на всекиго <br />и от сънуваната <br />сто години <br />нежност, <br />начупени <br />в хаванчето ми <br />пръсти <br />и погледи, <br />ненужни никому – <br />това не съм аз, <br />а спомен за лъжи, <br />които съм разказала <br />на другите <br /><br /><br />~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Реквием за счупената раковина</span><br /><br />„Брат ми е мъртъв!” -<br />(да живее август)<br />тя крещи, а<br />Спасителят в ръжта<br />изпада от ръката<br />на спасителя на плажа<br />„Помощ! Не диша!” -<br />тя крещи, а<br />минувачите обръщат<br />тревожни шапки<br />по посока на вика<br /><br />Далеч зад тях<br />морето плаче безутешно,<br />гушнало медузите<br />увило пипалата им<br />от стъклен плюш<br />покрай опаловата шия<br />и не разбира, не разбира<br />...<br />Е, и какво? Литър вода<br />в новоразлистените дробове –<br />нищожно наказание за туй<br />отвратително дете, което<br />строши в харпуна си черупката<br />на най-прекрасната му<br />раковина<br /> <br /><br />~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Никакво стихотворение</span><br /><br />Не си ми никакво стихотворение <br />лъжа, обречена на папие-маше <br />безлични драсканици <br />по платното, разпнато на пода в стаята <br />толкова бяло, че понякога ти иде просто да <br />(се гръмнеш) <br />плачеш плачеш плачеш <br />но замълчи <br />за да те нарисувам ще ми трябва <br />(напалм и дупка в мозъка) <br />да изгоря платното си <br />до съвършенство <br />до побеляване <br />до абсолютно <br />не-говорене <br />до абсолютно <br />не-говорене <br />до абсолютно <br />не-...<br /> <br /><br />~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Трансконтинентално стихотворение</span><br /><br /><br />Двата куфара се спънаха, изкрещяха... <br />...И се разминаха...<br /><br />Там, където отиваш, климатът бил океански<br />имало вятър и температурите през лятото <br />рядко достигали повече от 30 градуса по Андерс Ван<br />Целзий<br />някъде там<br />на ръба на света,<br />където годишната плувиометрия <br />не надвишавала 800 милиметра,<br />знам, че ще бъдеш добре<br />...<br />Казват, че транспортът функционирал<br />безотказно<br />жените – също<br />вятърът бил<br />винаги попътен<br />(или по пътя ти<br />изобщо нямало да има вятър!)<br />морето било синьо като портокал<br />брегът му – бял от счупени черупки<br />луната кръгла – като тиквена семка<br />(и изобщо в цялата му дяволска земя<br />имало нещо ангелски сбъркано)<br />...<br />Да ти призная честно<br />пука ми за вятъра,<br />дреме ми на черупката<br />и без това откак си тръгна<br />развивам фобия<br />от сини портокали<br />...<br />И зная – <br />ти ще бъдеш добре <br />аз няма<br /><br /> ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Летен следобед на Пиаца дел Аморе</span><br /><br />(пояснение: в Рим няма такава пиаца)<br /><br />Тя приклекна в пясъчника,<br />облизвайки дълбокомислено мустаците си; <br />и, докато следобедът ухаеше <br />на слънце, лято и тъга,<br />на тортелини,<br />макарони, <br />на пица Quatro fromaggi<br />и облаци без дъжд<br />(беше в края на август<br />и наблизо щъркелите се целуваха<br />за сбогом<br />преди да отлетят<br />на юг),<br />се замисли<br />за безсмисления бяг<br />на Времето<br />…<br />Carpe diem – <br /><br />изкиска се врабчето, <br />размахвайки криле<br />и кацна на черешата<br /><br />а котката избяга надалеч,<br />носейки след себе си погледа <br />на безвъзвратно загубилия<br /><br /> <br />~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Апокалипсис в жълто</span><br /><br />“Слънцето е жълтото броене наобратно, преди да избухне бомбата”<br />Фредерик Бегбеде<br /><br /><br />Краят на света ще настъпи<br />неминуемо -<br />като смъртта,<br />живота, данъците,<br />изчерпването на петрола<br />и нещастните любови<br /><br />Апокалипсисът ще ни се случи<br />но не през 2012-та<br />(тъй щото се оказва, че по последни данни на CNRS France <br />изчисленията на маите са нещо малко сбъркани)<br />а точно след 5.8647 милиарда години<br />когато Хелиос доброволно<br />ще си пръсне мозъка<br />и след това за стотна от секундата<br />светът<br />ще стане<br />жълт<br /><br />И тогава - когато Слънцето се взриви<br />и се смали до големината на точица,<br />стократно по-мъничка от точката,<br />в края на това<br />изречение,<br />душите ни ще отлетят през очите,<br />сърцата ще се изпарят,<br />и костите ще се превърнат<br />в прах<br />. . .<br />За около 6.74057 и незнам си колко<br />милиарда години<br />ще бъде тихо,<br />тъмно като в утроба<br />а после...<br />нищо особено<br />няма<br />да се случи.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-3736638650755717948?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-30100302074896247372011-12-02T13:30:00.000-08:002011-12-02T13:32:35.538-08:00<span style="font-weight:bold;">два разказа без заглавия </span><br /><br />докато гледаше как дъждът се стича по прозорците, Ела разбра: време е да тръгва. погледът й, все така вторачен в една точка, виждаше капките като заря. покрай престоя си тук се научи да вижда всичко във всичко. за последен път включи стария грамофон, попя любимата си песен със затворени очи, накрая извади ножа изпод възглавницата, взе куфара и се усмихна. <br />коридорът беше тих. в 3 следобед лудите спяха непробудно. лекарите чукаха сестрите в някой ъгъл, а санитарите гледаха сериали. в 4 всички се събираха в общото да пият чай. Ела се стаи зад дивана, седна на куфара си, запали една цигара и зачака. всеки момент някой, надушил пушека, щеше да дойде. а Ела щеше да го заколи. и така всички до последния. после щеше да си тръгне. защото беше време: дъждът валеше. някой й го бе казал някога, не помнеше кой, но знаеше, че точно той ще я чака на прага на лудницата, когато дъждът завали, и ще я отведе завинаги оттук. защото тя не беше луда. просто живееше тук.<br />няколко минути по-късно крещящият глас на санитарката с кривия нос се разля като порой в тихия коридор. Ела се хилеше с притворени очи, полюлявайки се леко напред назад, а ръката й не спираше да пробожда старото тяло, облечено, кой знае защо, не в бяла престилка. след още няколко движения гласът на санитарката с кривия нос умря. сега вече Ела се смееше. от сърце. гръмогласно. “мухахахахахахха”. и смехът се разливаше като порой в тихия коридор, също като гласа на убитата.<br />след секунди се ококори - чуваше стъпки. безброй много. тичаха към нея. приближаваха се все по-близо и все по-бързо. Ела се уплаши. пусна ножа на земята. запуши ушите си, затвори очите си. ревеше. заскуба косите си, но така чуваше стъпките още по-ясно. изправи се, взе куфара и затича по посока на приближаващите се стъпки. тичаше с всички сили в продължение на минути… сякаш коридорът нямаше край. стъпките обаче изчезваха с всяка нейна следваща крачка. Ела спря, строполи се на пода с цялата си умора, тежест и лудост, и… заспа…<br />след няколко дни я намери един старец от съседната улица. познаваше Ела. знаеше, че беше луда, че чува гласове и вижда друг свят, че мразеше голямата къща, в която живееше от години с майка си. а нея, майка си, мразеше най-много. заради кривия й нос.<br />старият мъж погали лицето на Ела, извади от вътрешния джоб на сакото си малко гребенче и я среса. погреба я в двора, а до Ела погреба и тялото на майка й. <br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /> <br />---<br />Мъча се да си спомня от къде го познавам, но не успявам. Красив е. А така като спи, сякаш умрял, още повече. Покрай него минават забързаните граждани, обръщат глави на другата страна и навеждат поглед . Дразня се. Защо винаги бързате, умрели души, заровили злобни очи в гробовете си? Защо не си вдигнете празните глави, та да видите, че той е много по-жив от вас. Защо не ги вдигнете още по-високо, та да видите колко красиви са сградите, колко свободни са птиците, как летят облаците. Damnit, всички бързат и забравят да живеят. А си мислят, че живеят на пълни обороти. Да бе, да!<br />Седя до него, ям си сладоледа и чакам Искрен. Искрен е най-големият лъжец, който познавам. Винаги се забавлявам с този факт. Шибан факт, щото го обичам, а мразя да ме лъжат. Всъщност сега като се замисля май няма връзка – Искрен е искрен дори и в лъжите си. След 2 сладоледа Искрен още го няма, а той се събужда. Гледа ме с гурелясалите си очи и ми се усмихва с четирите си зъба. Нищо. Пак е красив. Иска ми някакви стотинки. „За бира“ вика. Поне е искрен. А не като Искрен. Отивам до близкия клек шоп и купувам две бири и чипс. Връщам се и него го няма. Супер. Искрен ми бил.<br />След още бира и половина Искрен звъни. „Обраха ме.“ вика „В нас съм, нямам пари да сляза до центъра. Утре ще се видим.“ А аз едва го чувам от силния вятър. Ето такъв е Искрен. „Пак лъжеш, копеле.“ Отрича.<br />Допивам си бирата и се запътвам към нас. Завивам по улицата, на която живея и градският шум онемява. Обичам малките улички на града. Влюбена съм в тях. Обичам фасадите на сградите им, листата на дърветата, които ми говорят всеки път. Обичам ги, щото те не ме лъжат. За нищо. Искрени са колкото морето.<br />Отварям широко прозорците. Щастлива съм тук. Светло е и мога да гледам какво се случва на улицата. В такива моменти обичам да пуша. Е така просто за кеф. Паля цигара, гледам тихата улица и обичам Искрен с цялото си сърце. Иска ми се да е тук и да гледаме тишината заедно.<br />Събуждам се от звънеца. В три след полунощ или е Искрен, или клошарът от съседната улица. Ето от къде го познавам. Отварям и пред мен по боксерки и пиян стои Искрен. Гледа ме така, както само той умее, усмихва ми се плахо, гузно, отваря ръце да ме прегърне и шепти в ухото ми: „Обраха ме в парка.“ Удрям го много, драскам го, щипя и хапя, а той се хили срещу мен и иска да се гушкаме и забавляваме. Плача час без да си поема въздух. Накрая уморена го прегръщам. Обичам го този Искрен. Не знам защо.<br />Всъщност споменах ли, че името ми е Любов…<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-3010030207489624737?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-4356924158983889452011-11-21T06:09:00.000-08:002011-11-23T04:12:46.965-08:00Вечерница<br /><br />днес уличните котки са застанали на ноктите си<br />облаците влачат днес търбусите си розово-зелени по асфалта<br />пак ме надзирават от балконите съсухрени пророчици<br />в тръбите на отдушниците звучат пасажи от „Изкуството на фугата”<br />а детските гласчета вопли на сираци са<br /><br />трупа ми тласкан е от смътен порив из този свят на правоъгълна съдбовност:<br /><br />глухонямо те съзнавам – танцуваща звезда която ме поглъща <br />бавно<br />в небосвода нощен на клепачите<br />вяло подминавам очертания на хора в чиито погледи прозират слепи хоризонти<br />потънал в бездата на своя хаос <br />от който ти, Вечернице, си се родила някога<br /><br />Ще търся смисъл само там където смисъл няма<br /><br />така ще е докато от от мен останат само <br />прах и драскотини<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-435692415898388945?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-7847621730463783932011-11-09T07:18:00.000-08:002011-11-09T07:20:13.209-08:00http://vladolubenov.com<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">СУТРЕШЕН СНЯГ</span><br /><br />Той роди се във осем, <br />във девет се влюби. <br />Във десет почти остаря. <br />Край велико прозрение мина на косъм - <br />в единайсет. <br />В дванайсет умря. <br />Във един го зариха, <br />в два светът го забрави, <br />в три друг купи ненужния гроб. <br />Точно в четири гладните псета се сбиха <br />за три кокала <br />в мръсен вързоп. <br />В пет се спусна мъглата, <br />в шест светът се задави, <br />в седем всичко съвсем опустя. <br />А от осем до осем сняг валя над земята <br />и затрупа със бяло <br />смъртта… <br /> <br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">САМОЖЕРТВА <br /></span> <br />Ти имаш дом, народ, родина <br />и хлебец да се наядеш. <br />Но нямаш никаква причина – <br />да се пожертваш и умреш. <br />Животът сваля свойта летва <br />и все по-ниско ти летиш. <br />И нямаш друга саможертва, <br />освен докрай да се смириш.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">АДВОКАТЪТ </span><br /> <br />Клиентката беше красива жена, <br />стоеше пред мойта кантора, <br />с олющена сива и мръсна стена, <br />където не идваха хора… <br />Поканих я. Седна. С прибрани крака. <br />Излъчи сияние в мрака. <br />И после внезапно, ей просто така, <br />тя - малко момиче - заплака. <br />Не бях през живота си виждал до днес, <br />жена тъй безумно красива, <br />да плаче с такъв неподправен финес <br />и с такава отчаяност дива… <br />Аз говорех, разказвах за чужди дела, <br />и за казуси глупаво-смешни. <br />И изгоних една непослушна пчела <br />от полата й бяла със вестник. <br />И за малко едвам не избърсах със длан <br />и сълзите, размазали грима. <br />Но ми бе неудобно и беше ме срам. <br />А тя беше безкрайно ранима… <br />Тя погледна към мене със мокри очи, <br />овладя се и каза: “Простете…” <br />И в кантората бавно нахлуха лъчи <br />през прозорчето с мръсни пердета. <br />И видях ли, във онзи единствен момент, <br />странен трепет в очите прекрасни?… <br />Но аз бях адвокат. А тя беше клиент. <br />Правила безпощадни и ясни. <br />Аз подадох молбата. Тя подписа. Плати. <br />И спокойно ми стисна ръката. <br />И излезе през всички възможни врати. <br />И останахме аз… и пчелата… <br /> <br /> <br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">В ЗИМНАТА ВЕЧЕР </span><br /> <br />Като мечка космата и черна <br />аз ще вляза във твоята стая, <br />ще убия тъгата вечерна <br />и ще седна със теб да играя. <br />И когато теб в зимната вечер <br />като малко момиче разсмея, <br />ще си махна аз кожата меча, <br />и след туй ще те сложа на нея... <br /><br /> <span style="font-weight:bold;"> НА КОМИНА </span><br /> <br />На комина, на сините цигли, <br /> ще седна да гледам как <br />на нощта изпод черните мигли <br /> капе гъстият мрак. <br />И върху покрива изкорубен <br /> ще се разходя важно, пък <br />ако ще да ме вземат за влюбен <br /> сантиментален щърк! <br />Ще усетя, че ти си наблизо, <br /> във градината синя, но <br />ще се местиш ти с бялата риза <br /> като лунно петно... <br />Ще почукам настойчиво с клюна <br /> да излезеш от тъмния двор, <br />и ще кажа вълшебната дума: <br /> "Мутабор"."Мутабор"!... <br />Но накрая почувствал ясно, <br /> че от мене не става халиф, <br />ще те грабна аз нежно и страстно, <br /> пак силен, настръхнал и див, <br />и на сините лъскави цигли <br /> ще седнем да гледаме как <br />на нощта изпод черните мигли <br /> капе гъстият мрак.. <br /><br /><span style="font-weight:bold;">ФЛИРТ </span><br /> <br />Една жена красиво слагаше <br />във здрача своя шал, <br />и тайничко ме наблюдаваше <br />дали я бях видял. <br />Дали я виждах как кокетничи? - <br />Разбира се, че да! <br />Но се прозявах скрит във мрака чер <br />на своята брада. <br />Но тя отново ме измъчваше <br />със белия си шал, - <br />едно сияние излъчваше, <br />че чак треперех цял. <br />О, тя навярно се досещаше, <br />аз колко съм влюбчив, <br />и все по-хубава изглеждаше <br />във флирта си красив! <br />Но духна вятър, смъкна шала и, <br />и тя видя със страх, <br />че във нощта сме само двамата, <br /> и доближил я бях... <br />Дали владеех си инстинктите? - <br />Разбира се, че не! <br />Но тя наистина трепереше, <br />потръпваше поне! <br />И аз разбрах, че е в ръцете ми - <br />тя с белия и шал! <br />Но аз нали съм от поетите, <br />които имат жал, <br />поставих шала на главата и, <br />и бавно свих в нощта... <br />Очаквайки и се надявайки, <br />след мен да тръгне Тя... <br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;"><br />КОГАТО ЖЕНАТА ЗАПОЧНЕ ДА ПИЕ САМА </span><br /> <br />Когато жената започне да пие сама, <br />тя сяда разкрачена с чаша в ръка на дивана, <br />и пие безжалостно, страшно, отчаяно, - като жена <br />която желае да бъде пияна... <br />Когато жената започне да пие … във тъмния ров <br />вън птиците падат, додето летят сред небето, <br />Апостолът Павел горещо се моли да има любов, <br />защото какво си, щом нямаш любов във сърцето… <br />Бих гребена взел и й сресал косите от ръж, <br />сълзите попил и изчистил грима й със устни, <br />но аз съм жестокият, тъмният, нейният, вечният мъж, <br />когото обича, и който ще я напусне… <br />Когато жената започне да пие сама, <br />тя пие безмълвно и кротко до смърт наранена, <br />съпруг й е оня жесток и безкрайно неверен Тома, <br />който включва системата в нейната вена... <br />Когато жената започне да пие сама, <br />нощта загрубява, Пилат си измива ръцете, <br />една Магдалена забива в гърдите си бели кама, <br />и почват да пият по кръчмите страшно мъжете... <br />Само някой поет в този миг ще съзре две жени във нощта <br />как седят на дивана и пият в безкрайна нирвана, <br />едната - до смърт наранена, - която е всъщност Смъртта, <br />и другата - жива, - която е само пияна… <br /><br /><span style="font-weight:bold;">ЕСЕН </span><br /> <br />Тази нощ бе небето заключено, скрито <br />във огромен масивен долап. <br />Беше само земята - ръждиво корито <br />и духът ми - уплашен и сляп. <br />И в ужасната есен на живота ми кратък <br />без да видя, да чуя, да знам, <br />аз преминах за миг - като вятър - оттатък, <br />и се върнах - на капки - оттам…<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-784762173046378393?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-88616586779586686052011-05-09T05:22:00.000-07:002011-05-09T05:25:17.924-07:00<span style="font-weight:bold;">Гръндж генерация</span><br /><br />преплитат кръгове за вечност<br />и стъпалата даже търсят себе си<br />протрити, побелели, --овехтели<br />и от стъпване<br />по-често слизахме,<br />отколкото изкачвахме<br />голготата<br />дрънчащи ключовете<br />закопчалки на ботушите<br />рисувахме със действия<br />наместо с епитети --и препъваха<br />разтваряха, опипваха, опитваха<br />изхранваха ни със поредност и абстракция<br />и се усмихвахме по зададен сигнал<br />халогенирахме, денатурирахме, реанимирахме<br />превърнахме се в изотопи<br />на светците им --<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">СОФИЙСКИ КУЛТУРЕН ГАЙД</span><br /><br />Казвам се Дара. Вие бихте ме нарекли типичен мръсен софийски уличен помияр, но всъщност аз имам най-различни видове синя кучешка кръв във вените си – на немски овчарки, английски догове, ирландски сетери и всякакви други. Родена съм преди около шест човешки години, доколкото мога да преброя. Когато бях съвсем млада, попаднах на едно павирано площадче в столичния квартал „Редута” и оттогава живея там. Двуногите ми съседи бързо ме осиновиха и до ден днешен ме хранят, а по-важното е, че ме чешат зад ушите и ми говорят мило, като на равен. Отскоро „стопани” ми станаха и група рошави студенти, които се нанесоха на квартира тук. Толкова ги харесвам, че често ги изращам до магазина или до спирката, за да се уверя, че нищо няма да им се случи. И днес тръгвам с тях и макар да нямам ни най-малка представа къде отиваме, си държа на кучешката дума – ще стигна с тях.<br />Вървим дълго, по-дълго от обичайното. Свършват скромните двуетажни къщички, а колите стават все повече, за разлика от уличните ми събратя. Тук гордо крачат къпани четириноги, водещи любимците си на каишка. Има разни паметници и огромни булеварди. Сигурно тук идват моите студенти, когато казват, че „се пускат към центъра”.<br />Стигаме до голяма сграда със зеленикав купол. От двете страни на входа й седят двама огромни бронзови човеци със сериозни физиономии. От разговора на моите хора разбирам, че това е университет, и дори някои от тях споделят, че бил „техният”. Как може моите бедни студенти да си имат цял университет?<br />Ето ги, влизат в него и моята мисия е изпълнена. Но как да се върна сега, когато съм толкова далече от уюта на малкото павирано площадче?... Не, ще взема да се изгубя и пак да попадна на другия тип стопани, които не само че няма да отделят за мен залък от скромната си вечеря и няма да ми говорят мило, ами и ще ме удрят понякога през муцуната с вестник, когато нещо ги е ядосало. По-добре да почакам.<br />Минават едно, две, три... около десет от онези дълги, дълги неща, които хората наричат минути. Да взема да вляза, а?<br />Оказвам се в притъмнена зала, само в центъра свети. Всички присъстващи седят на столове, съсредоточени са, но нямат храна пред себе си. В светлото петно в средата са наредени десетима души – на възраст долу-горе колкото моите студенти, а и общият им вид доста си прилича. Един стои пред тях, гледа някакви бели листи и говори на нещо като тръба в ръката си. Гласът му обаче звучи толкова неестествено силно, че и на последните редове в тъмното насядалите хора го чуват. Още по-странното е, че и думите му са уж човешки, но са красиво подредени в някакъв особен ритъм, какъвто не съм чувала у дома на площадчето. Приятно е, всъщност, и бих искала да остана повече, но усещам как всички погледи са вперени в мен, а моите студенти шепнешком ми казват да изляза и да чакам навън.<br />Добре де, махам се.<br />Разбира се, правя още няколко неуспешни опита да вляза отново в тази тъмна зала, където звучат думи, по-топли от черджето пред вратата на сем. Янкови, и където въздухът незнайно защо е по-вкусен от остатъците от неделната закуска на стопаните ми. Накрая, може би от солидарност към мен, всички напускат Университета и пак потеглят нанякъде. Забелязвам, че компанията им става все по-голяма, а разговорите – все по-оживени. Е, какво да се прави – тръгвам и аз. <br />Ето къде изчезват, значи, младите, когато ги няма по цяла вечер! Ходят по разни зали, в някои от които звучи музика, ама не от обичайните черни кутии, а живи хора я свирят. В други са подредени причудливи вехтории като тия от контейнерите в „Редута”, само че по-излъскани. Тези места се наричали „галерии”, онези с музиката – „концерти”, а в Университета се оказа, че съм присъствала на първото си в живота „поетично четене”.<br /><br />И така, аз съм Дара. Типичен мръсен софийски уличен помияр. Но вече ще вървя с гордо вирната опашка, докато разхождам синята си кучешка кръв по културни събития.<br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">ДВЕ ГОЛЕМИ ЛЮБОВИ</span><br /><br />Повечето ми приятели не се познават с първото ми гадже. Нормално, то беше преди Х години, инцидентно се запознахме в русенското метъл свърталище, инцидентно походихме около месец-два, а после аз инцидентно скъсах с него, защото се бях ядосала на нещо съвсем странично. Този мой "инцидентен" приятел беше причината да пропуша, а поводът беше, че се ядосах на една учителка... Както сами разбирате, гневът при мен е основен фактор във взимането на решения. Както и да е. Дори не знам къде се намира въпросният човек в момента, но много добре знам, че цигарите са ми в малкия джоб на чантата.<br />Минават още няколко години, пак инцидентно, кръчми, погледи, ала-бала... Повечето ми приятели имат нещастието да са много добре запознати с тази ми любов. На Добри още му е мокър синият пуловер от сълзите, дето ги изревах на рамото му. Както и да е. Тази моя голяма любов, мине се, не мине, току ме питаше: "Аре кажи ми ся, кое по-хубаво от слънцето?". Аз мълчах, гледах като теле хубавите му очи и само кимах разбиращо. Раната, която той ми остави в сърцето, не дава признаци да зараства, затова си я подлагам на слънчеви нагревки от време на време.<br />Осъзнах го едва по-късно, докато седях на покрива с една приятелка. Загледах се в последната цигара, която се редувахме да пушим, усетих половината от цялото слънце на света по лицето си (другата половина беше за нея) и най-после разбрах защо казват, че истинската любов не може да ревнува и да обсебва. <br /><br /><br /><br />* * *<br /><br /><br /><br /><br /><br />Красива си и сладката отрова,<br />която пръскаш, искам да изпия.<br />Две черни бездни имаш за очи<br />и в тях погребваш цялата ми обич.<br /><br />Внимателна и много търпелива си, <br />докато вдишваш пушека от младостта ми.<br />Миришат косите ти на обгорели мечти<br />и с тях завързваш цялата ми воля.<br /><br />Но от всичко най-много обичам петите ти,<br />които, боси, те водят далеч от мене,<br />оставят след себе си мокри следи<br />и името, което ще повтарям до смъртта си.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-8861658677958668605?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-1893207905384912222011-04-04T01:58:00.000-07:002011-04-04T02:01:04.233-07:00<span style="font-weight:bold;">Дюшеш</span><br /><br />Жалко е как се вкопчваме в една идея.<br />Преследваме я.<br />Тази едничка цел<br />като игра на табла,<br />в която искаш да хвърлиш<br />свещеният чифт шестици.<br />Колкото по-силно желаеш<br />житейския си дюшеш,<br />толкова повече се разочароваш,<br />когато не го хвърлиш.<br />Опитваш пак и пак и пак<br />и всеки път си все по-силно разочарован<br />от неуспеха си.<br />Не се радваш на другите зарове.<br />Те не са желаните.<br />Колкото и комбинации да можеш<br /> да направиш с тях,<br />колкото и полезни да са ни капиите-<br />покриваме голите си пулчета,<br />несигурните ни опити вече са покрити.<br />Така и така са паднали,<br />„са ти паднали”,<br />Трябва да ги играеш.<br />В противен случай <br />Някой би те нарекал „глупак”,<br />Понякога сам се наричаш такъв:<br />„Защо не ми е достатъчно?”<br />„Какво ми липсва?”,<br />След като често констатираш пред себе си:<br />„Не съм щастлив.”<br />„Не ме радва това, което имам.”<br />„Ами, ако имах...”<br />„Ако беше...”.<br />Хвърляш чифт, <br />но не и дюшеш.<br />Хвърляш шест и едно,<br />Шест и пет...и три,<br />но не и дюшеш.<br />Мислиш, че си близо.<br />Следващия път пред очите ти са<br />две и едно.<br />Не те радва зарът.<br />Не е това, което искаш.<br />Вече си пропилял шансовете за победа.<br />Мислиш си:<br />„Ако бях обръщал повече внимание <br />на това, което ми се падаше.”<br />„Защо се оставих на желанието да ме води,<br />да ме обсеби?”<br />Този срещу мен вече си ги е прибрал(пулчетата).<br />Ето, започва и да взема.<br />Аз опитвам, желая, моля се <br />за моя дюшеш.<br />Докато вече нямам шанс,<br />дори да хвърля три поредни.<br />Аз пак нямам шанс.<br />Докато някой друг с постоянство<br />си е играл и обмислял играта<br />Не хвърли най-високия зар,<br />Взема последните две пулчета,<br />с които печели играта.<br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;"> Моят приятел-супергерой</span><br /><br />Имам един приятел, който е супергерой.<br /> Той не може да лети. <br />Няма пълнители с паяжина, <br />с помощта, на която да се люлее по небостъргачите;<br /> нито голяма светеща буква на гърдите.<br /> Той е най-обикновено момче, <br />доколкото обикновен е всеки супергерой изначално- <br />преди да открие и развие своета суперсила, <br />която винаги си е била в него и<br /> на която са се дължали поредицата от въпроси и по-нататъшните му открития.<br /> Той не е знаел за съществуването й,<br /> но тя си е била винаги в него.<br /> С всеки зададен въпрос и получен отговор, <br />суперсилата ставала все по-голяма и по-голяма,<br /> а момчето се изкачвало все по-нагоре о по-нагоре<br /> в спиралата на живота.<br /> Аз го знаех от много време,<br /> но денят, <br />в който ми стана приятел далеч не бе одавна.<br /> Той е добро, възпитано момче.<br /> Винаги съм го знаела.<br /> Нали знаете как не е достатъчно<br /> един човек да е добър и възпитан,<br /> за да ти стане приятел.<br /> Говоря за тези,<br /> малкото хора, които са важни за теб <br />колкото пръстите на ръката,<br /> с която пишеш,<br /> пък и едва ли са повече на брой.<br /> Напълно са ти достатъчни.<br /> Преминали са успешно житейските тестове<br /> за издражливост на приятелство.<br /> Денят , в който той ми стана приятел<br /> не беше с нищо запомнящ се,<br /> освен с това, че намерих съмишленик.<br /> Това не стана в някаква суперспециална обстановка. <br />Нямаше експлозии, фойерверки. <br />Не беше на някой речен бряг,<br /> нито на връх на приказно красива планина. <br /> Случи се във възможно най-битовата обстановка.<br /> Заедно с култа от неизмити чинии в мифката;<br /> препълнен с фасове пепелник;<br /> на чай, също като нас непретенциозен,<br /> от пакетче на Биопрограма, поради липсата на насипен.<br /> Той вижда, както много други, че нещо не е наред.<br /> Заобиколен е от лутащи се, объркани човекоподобни. <br />Вярва, че нещо трябва да се промени,<br /> а за да бъде променено,<br /> първо трябва да бъде започнато <br />и то не от друг, а от индивидът.<br /> Усъваршенствайки себе си<br /> вече има реалната както физическа, <br />така и психическа възможност да помогне<br /> на малкият кръг около него да се чувства и живее по-добре,<br /> както и на всеки елемент от кръга да открие и развие своета суперсила,<br /> с тенденция- този кръг да се разшири.<br /> Той не говори на по бира <br />на някакви, случайно пиещи около него за това, <br /> което далеч не означава, че не им го показва, <br />воден от възпитателният метод, <br />където децата не слушат какво им говорят родителите, <br />а гледат какво те правят.<br /> Стреми се да прави нещата ,<br /> с които се занимава все по-добре.<br /> Той не слуша, а чува.<br /> Не гледа, а вижда, <br />Което го направи мой приятел.<br /> Неговата суперсила е впечатляваща, човечна.<br />Напълно възможно е и ти да я притежаваш,<br /> без още да си разбрал.<br />Ако я усетиш не я оставяй!<br />Развивай я!<br />Всеки ден- неуморно, с постоянство.<br />Разбира се<br /> без крайности.<br />Без фанатизъм.<br />С хъс и темперамент, <br />както моят приятел-супергерой,<br />С когото ще спасим света!<br /><br /><br /><br /><br /><br /> <span style="font-weight:bold;">Очакване</span><br /><br />(посветено на една арабска поговорка, която гласи, че най-хубавото на едно преживяване е очакването му)<br />Мечтаеш, бленуваш за нещо, някого, да отидеш някъде.<br />Очакваш го.<br />Очакването ти е толкова силно.<br />Поглъща те.<br />Превръщаш се в роб,<br />душевен роб на самия себе си.<br />Подвластен си на ежедневния трепет ,<br />разтърсващ тялото ти във всяка една будна минута от твоето съществуване,<br />само при мисълта за този така дългоочакван момент.<br />Той се превръща в култ,<br />в крайна инстанция,<br />в смисъл на неусмисленото ти битие.<br />Вече не забелязваш света около себе си,<br />обсебен от очакването<br /> кога най-после ще дойде този така дългоочакван момент.<br />Например:<br /><br />Среща със скъп човек.<br />Не си го виждал от години.<br />Броиш дните до вашата среща.<br />В главата ти се прожектират красивите кадри на миговете,<br />превърнали познанството ви в скъпи един за друг индивиди.<br />И той идва!<br />Най-после!<br />Денят на очакваната среща!<br />До тогава дори през ум не ти е минавало<br />колко ви е повлияло случилото се през времето,<br />в което сте живели в различни светове.<br />Сега сте тук.<br />Отново в този един и същи свят.<br />Променени,<br />нямащи какво да си кажете.<br />Потънали в тишината,<br />забравили за дългите неразделни дни.<br />Малко отегчени,<br />много разочаровани.<br />Разочаровани<br />от неусъществяването <br />на собствените ви представи<br />за протичането на настоящата среща.<br />Разочаровани,<br />че виждате пред себе си човек,<br />различен от всички ваши проекции,<br />изпълвали очакващите дни до сега.<br />Разочаровани,<br />че човекът срещу Вас <br />не отговаря на никоя от тях.<br />Разделяте се.<br />Какво си мислите?<br />Нима очакването не се оказа по-приятно<br />от самото преживяване?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-189320790538491222?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-58225138139933323632011-01-23T02:24:00.000-08:002011-01-23T02:27:54.902-08:00Речница Райна<br />(легенда от Северозападна България)<br /><br />Вземи букета от маргаритки, който набра и ела да отидем до реката. Имам какво да ти разкажа за нея. Не е тя река като реките, а - чуден женски дух, който и до днес живее, без да вреди никому.<br /> Някога, много, много отдавна, имало в нашето село една чудна хубавица. Райна й било името. С тънка снага, бистри, сини очи и две тежки черни плитки, момата подлудявала не само ергените, но и женените мъже. Не било по силите на селските къщовници да понесат нейната хубост. <br /> Един летен ден, подучени от селската магьосница, три млади булки се събрали у едната от тях и поканили Райна да обядват заедно. Веселото сърце на момичето подскочило от радост и скоро влязла в комшийския двор, като носела в ръце прясно опечена питка, увита в бяла кърпа.<br /> - У, ма, Райно, що си понесла таз пита? Мигар ние леб немаме? - престорено я сгълчала домакинята.<br /> - А, имате си, како Пено, как да си немате, ама нали с празни ръце се не оди. У-у, какво е туй в тавата? Ах, че убаво мирише!<br /> - Дете, какво да го правиш? - също толкова престорено се засмяла една от дружките на Пена.<br />Започнали да се хранят. Райна се нахвърлила върху непознатото блюдо с присъщата за децата лакомия и не забелязала, че жените изхвърляли настрани месото от тавата. Старата магьосница ги била подучила да сготвят отровна змия и им дала някакви прахове, с които да го посипят. След като обядвали, Пена запяла, като подканяла дружките си да й пригласят. Само Райна не можела да си поеме дъх и, посиняла, протегнала ръце към тях. Никоя от жените не опитала да й помогне. Тя паднала на земята. Жените се разпищели и скоро мъжете започнали да прииждат от полето и градините.<br /> - Слънцето я удари...<br /> - А бе не требеше вино да й даваме...<br /> - Ма то тъй е. Па и кой пее, докат устата му пълна...<br /> Така се надприказвали жените, но мъката заглушила разума на надошлите мъже. <br />На другия ден погребали Райна. След службата мъжете приседнали до край-селския поток и заплакали. Който не е виждал мъжки сълзи, той не знае колко искрени и страшно- тихи са те. Колкото повече плачели мъжете, толкова по-пълноводен ставал потокът. Не щеш ли, силен тътен ги извадил от отчаянието им. Мъжете вдигнали глави и видели едно същество. Уж приличало на Райна, ама не от плът било, а някак синьо-прозрачно - така разправят. Речница му викат - дух, който живее във водата. Та, Речницата проговорила:<br /> - Жените ви ми взеха телото, но духът ми вечно тук ще се скита, без теглото. И кой ме мрази, и кой ме обича, все тук, при мене ще тича. Ще благославям онези, които имат сърце свято, чисто. Ще завличам надоле, надоле у водата тез, що мразят красотата.<br />Дошло им сърце на място на мъжете. Оттогава, дойде ли лято, мъже идват на реката и хвърлят цветя по водата. Така е обичаят и до днес. Само веднъж в реката се удавили три жени. Дали са Пенка и дружките й, не мога да ти кажа. Виж как забълбука водата! Дай да хвърлим тези маргаритки на Речница Райна.<br /><br /><br /><br /><br /><span style="font-style:italic;">Премиерата на нейния сборник с кратки разкази "Приятели" ще се състои на 25.01.2011 г. от 18.30 ч. в Музикален център "Борис Христов", ул. Цар Самуил 43. Заповядайте. </span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-5822513813993332363?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-68238840170867862172011-01-10T09:54:00.000-08:002011-01-10T09:55:09.917-08:00<span style="font-weight:bold;">Няма изненади в любовта</span><br /><br /><br />Любовта какво е всъщност<br />ами тя ами тя не е ли<br /><br />чело очи гърди и зъби<br />уши нокти на крака и хемороиди<br />лакти нечии междукрачия и кожа<br />косъмчета езици но и вежди <br />понякога<br />коленни сгъвки ушни миди <br />хищни устни гъбички неща<br />петички сладки пръстенца ноздри - <br />предимно леви<br />слюнка ръбести пръстени<br />често очила свалени непременно<br />гъсти ридания гърчове в язвата ти<br />(добре нямаш язва)<br />(може би аз вече имам)<br />за жалост краят <br />веднага е фатален<br /><br />потта <br />изпускане неловко оцветено<br />и от днес нататък<br />живееш не самичка и не сам<br />а с гротескния страничен обожател<br />цикъл.<br /><br />-----------------------------------------------<br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">НАШИЯТ ЖИВОТ</span><br /><br />Водородна бомба е проклятието на суетата,<br />дебнещо като кухненска маса,<br />която в името на собственото си самоуважение,<br />вдига крака и се превръща в негърка,<br />размазана и напъхана, <br />по която се редят скъпите задници<br />и парфюмираните ни дебели черва, пропукващи се <br />само сутрин<br />към осем и трийсет без пет <br />като онази смугла бившата <br />колежка, в която постоянно<br />невидими реактори духат анфас и се <br />колебаят дали ще бъдат<br />подобни на трева...<br />Но вие, дебела жено, седите като камък в гората!<br />...и в този момент <br />лъчението доказва, че както се съгласих,<br />в продължението няма повтаряемост и дори<br />врабчета да надничат в пазвата ти <br />не бива да ти се струва,<br />че всичко е неизбежно като червеното число от календара,<br />приличищо на <br />утринната роса — отдавна по косата ми замръзнала,<br />някакъв оток, приятен на пипане<br />и вестникът залепил се здраво върху шията,<br />храната неприятно-гнусно размазана по тялото,<br />а погледът на моята свинска добродушност отминава<br />сърдечно майка ми.<br />Сега и аз мога да се излегна с разпасан колан<br />в трамвая, където спиш ти и <br />насън казваш нещо в смисъл че<br />може би съм закъснял и банята била заета вече<br />а аз,<br />храбро прикрил всякакво изумление,<br />само и само повтарям “кей” няколко пъти в повече<br />и натискам красив бутон,<br />за да може да заспиш отново в мен поне за няколко милиона<br />километра, лунатично бълнувайки:<br />“...нашият живот е нашето съмнение,<br />нашето съмнение е нашата страст,<br />Нашата страст е нашата цел.”<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-6823884017086786217?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-83051551130036077632010-12-15T01:57:00.000-08:002010-12-15T01:58:58.938-08:001. <br /><br />В един от онези толкова слънчеви, лежерни съботни дни, в които се налагаше да работя, в магазина влиза един от онези не чак толкова миризливи, но пък с пъти повече общителни старчета, на които се налага да просят и иска цигара. Крис и Доджи са при мен и ме чакат да ходим след работа към Радио Кaфе. <br />- Нямам аз – лъже Доджи.<br />- Нямам – лъжа и аз.<br />- Ама ей там има – вика старчето и сочи стелажа с цигари.<br />- Има, ама струват пари.<br />- Абе пари! Не са важни парите – встъпително започва да философства човека.<br />- Нали?! – вълнувам се аз. Здраве да има! Пари като вестници!<br />- Абе здраве! Не! Ей сега ще ти кажа какво му трябва да човек – сваля си черната шапка с избродирани глава на бик и надпис Chicago Bulls, извръща кървясъл поглед към Доджи, гали се по плешивото теме и се извинява, че е грозен, ама така го бил постригал нещастника.<br />- Какво му трябва на човек? – питам.<br />- Ееееедна маааааса – рисува във въздуха маса – и... бамбини!!! Ама много! И бам, бам, бам, а после – изрисува си дебел корем – бебееее. <br />Крис само кима с глава и гледа умислено странника, той се сопва, сочи я и малко уплашено, с известна доза респект към очилата и, вика:<br />- Глей я колко е умна, преглъща всяка дума!<br />Всички се смеем. Влиза клиент. Купува цигари.<br />- Ще може ли една цигара? – пита старчето с надежда.<br />- Не може. – гледа го от високо и с погнуса клиентът и си тръгва.<br />- А един ден бех тръгнал за гъби. Ама 15 километра ходи ли се пеш?! И хванах на стоп – протяга ръка със свита длан и щръкнал нагоре палец – една каруца. Каруца бе! С магаре. Марко! Дон Кихот. Сервантес. Това онова. Качвам се аз, трезвен като куче и гледам отзад в каруцата една жена. Ама бременна. Бременна бе! - И пак рисува същия дебел корем. – седнах до мъжа и отпред, а оная отзад и изтекли водите. Пълна капитулация!<br />- Ще ражда, а? – питам.<br />- Аз бех акушерката! – перчи се гордо старчето – Ама напъва все едно ще ака! А така! И излезе едно такова черно... Жената само ми дава наставления: сега плацентата, сега пъпната връв, аз се потя, а оня нещастник мъжа и припадна бе! Неколко пъти тамън!<br />- Ама с какво сряза пъпната връв? – пита Доджи.<br />Нашия човек се озъбва ухилен.<br />- Със зъби бе! – и къса на ужким със зъби въображаема пъпна връв.<br />Ние пак се смеем. И пак влиза клиент. И пак бездомника гледа с изпълнен с очкване поглед. И пак остава без цигара.<br />- А ти правила ли си бебе дванайсет метра под водата, а? Значи. Три дни не бех пил. Три дни не бех се пипал. На четвъртия ден отивам на плажа. По оранжеви гащета, като спасител. Почвам кроул, тука така раменете – разтяга се, тупа си раменете и започва да гребе и да се бори като че наистина плува. – А тя от морето – ухилва се до ушите, блажено и възбудено гледа напред към стелажа с цигари, маха му с ръка като емотикона от skype – ми махааа! <br />Пак се смеем. Доджи взима цигарите, черпи нашия морски гларус и всички излизаме навън да пушим.<br />Пламък от запалена кибритена клечка осветява току що падналия ноемврийски мрак. Доджи пали цигарата си и се натяга на старчето да запали и той своята. Той обаче изчаква няколко секунди и чак тогава пали.<br />- Пипни сега мойта цигара. – обръща се към Доджи. Тя е добро дете и пипа цигарата му. – Пипни сега и твойта. – Доджи изпълнява и втората заповед. – Мойта е по-мека?!<br />- По-мека е.<br />- Защо е по-мека? - Доджи обаче не е стопирала каруца, не е късала със зъби пъпна връв, нито е правила бебе на дванайсетметрова дълбочина в морето и не знае отговора. - Защото ти си запали от барута, а аз изчаках да загори дървото и запалих тогава.<br />- Ааааааа-а - кимаме трите девойки с глави и го гледаме като че пред нас стои самия Прометей. <br />Прометей поглежда към Крис пак така уплашено като първия път и заключва:<br />- С тебе не говоря! Ти си интелект!<br />- А ти къде живееш? Имаш ли деца, семейство? – питам пак.<br />- Баща ми беше педофил. Искаше да ме ебе. И педераст беше, щото искаше и аз да го еба. Майка ми беше болна от рак. Взимаше морфин за успокоение. Сестра ми – наркоманка. Крадеше морфина на майка ни. Умряха всичките. Изядоха се един друг.<br />Всички мълчим. Станало е време да затварям. Гася цигарата и влизам в магазина. Броя пари. Заедно с металния звук от отброените монети чувам и отделни думи от поредния разказ. Миди не. Кръв. Акули.<br />Доджи и Крис се смеят искрено.<br />По-късно същата вечер, докато си лежах в топлото легло и гледах белия таван, се замислих: има ли легло, в което да спи не чак толкова миризливия старец, и таван ли гледа сега или звезди.<br /><br /><br />11,2010<br /><br />--------------------------------<br /><br />Вятър <br /><br /><br />Улиците бяха опустели. Само жълти и червени листа и прекършени кафяви клони образуваха цветен килим върху ледената земя. Студеният северняк не утихваше вече цял месец.<br />В двора на баба и дядо дърветата преплитаха клони в буен танц. Вятърът духаше неуморно и обръщаше тенекиената купичка с вода на кучето. То скачаше сърдито, лаеше и безуспешно се бореше с въздушните струи. После заскимтяваше уплашено и се прибираше в дървената си колиба.<br />Баба не оздравяваше вече цял месец. И тя като вятъра натъжаваше дядо. Той се боеше да не опустее и неговата къща като безлюдните улици. Всяка сутрин ставаше преди червения изгрев да озари безкрайното небе и вършеше цялата къщна работа. После приготвяше закуска, сядаше на трикракото дървено столче до леглото на баба и я молеше да хапне поне малко. Но тя не искаше да се храни, нямаше сили дори да стои будна. Само облизваше пресъхнали устни и стискаше присвитите си очи. А в края им две вадички сълзи напояваха загрубялата кожа.<br />Вечерта преди неделя вятърът се завихри още по-силно. Като неканен гост тропаше със струите си по прозореца и напираше да влезе в топлата стая. Дядо стана от леглото, отмести пожълтелите пердета и погледна през стъклото. – Ето- , помисли си - отвял е черджето пред портата чак до огнището, обърнал е кофата с боклука. След миг дочу отново ръждясалия звук от преобърнатата тенекиена купичка, а после и сърдития лай, последван от безпомощно скимтене. Изви гъсти вежди в недоумение – в селото рядко духаше такъв вятър – и се прибра пак при баба.<br />Изведнъж се чу силен трясък и фучене – неканения гост бе отворил прозореца. Дядо притича бързо да го затвори, а баба в този миг се надигна от леглото и му рече:<br />- Недей, дядо, не затваряй! Той за мене е дошъл, остави го да ме вземе. – изохка жално и полегна назад със сетни сили.<br />На другата сутрин дядо стоеше сам в черния двор и тъгуваше по заминалия вятър. А той сега само едва-едва милваше сълзите по лицето на стареца и му носеше вест от баба. Кучето доволно пиеше вода от купичката си, дърветата леко докосваха клони. Само дядо беше останал без другар.<br />След седем дни задуха пак същия страшен вятър. Тъжният старец присви устни в едва уловима усмивка и стана от леглото. Отвори широко прозорците, сетне полегна в опустялото си легло и затвори уморени очи.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-8305155113003607763?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-73531248720887021862010-12-05T00:34:00.000-08:002010-12-05T00:35:30.082-08:00058. ужас и болка<br />скверност и неприличие<br /><br />Betrachtung<br /><br />Накъде отива този мъж?!<br />Обувка, тетрадка, молив, четка за зъби – ръбести или похотливо овални парчета битие, което очите поглъщат като омекнал залък действителност. Стените се огъват в знак на съгласие – да, ти си дете завинаги; да, ти никога няма да се събудиш; да, ти трябва да откъснеш баща си;<br /><br />Тумор. Тумор. Тумор. Тумор.<br />С-ъ-з-е-р-ц-а-н-и-е.<br />Поглед.<br />Взиране.<br />Елемент.<br />Сляп. Слепец. Ослепяване.<br /><br />Квадратните ти, черни, ъглести, четвъртити, ръбати, дразнещи думи.<br />Съзерцание.<br />Оголваме съдържанието на личните си чекмеджета в служба на Голямата Чиста Цел. От голотата ни е срам. Гънките, тлъстините, извивките, стриите, фонтаните кожа, ландшафтът от плът, горичките косми.<br /><br />Срам. Срам ме е. Срамувам се. Съзерцание.<br /><br />Ах, ти, квадратни човече! Я се фраскай, квадратни човече! Каква е ползата от чувствата? Това е тъпо. Мисля да се прибирам. Мисля да не мисля, защото... каква е ползата<br /><br />от кредитните карти<br />от многото време, в което не правим нищо<br />от безкайният парад<br />от адвокати и социални работници<br /><br />Система. Система. Система.<br />Митологема.<br />Схема. Дилема.<br />Други думи с „р”.<br />Путка, птиче, парник, пънк.<br />Пикасо, Пшенковски, Петров, Плат.<br />Ние вярваме в себе си, ние вярваме, вярваме в себе си.<br />Накъде отива тази жена?!<br />Жена, момиче, женско, желание, жегва ме, жаля по нея, жестикулиране, жестокост, жена, женствена, живот.<br />Тумор. Тумор.<br />Взиране.<br />Съзерцание. Състрадание.<br />Заучена апатия.<br /><br />Ние водим обречена битка в себе си, ние – истински, съдени, мразени, плачещи; ние вървим в коловози, а коловозите са лабиринти от трудности, сплетени ловко като артерии.<br /><br />Климт, Кафка, Корнъл, Кокошка, Кант.<br />Корона.<br />Колос.<br /><br />Доколко е разумно, здраво и реалистично да се отработи всеки гняв?<br />На нашата географска ширина гневът ни към самите себе си ни движи през болката. От гняв нямаме време да се натъжим като хората.<br /><br />Льомер, Рембо, Перюшо.<br />Стотици стоици. Биографи. Французи – фанатици.<br /><br />Да започнем нещо ново, прекрасно, значимо, в което да вярваме, влагаме, виждаме. Взрив.<br />Свещена война. Вино и свещи. Свирепо. Скверно. Свастика. Свирка.<br /><br />Не подминавай моите въпроси, идеи и мнения. Не ме пропускай, не ме прави никой и ничий, нищожен, неважен, невзрачен, невидим.<br /><br />Невинен. Нескрит.<br />Не.<br />Нестинарка нещо носи, нежна, нервна, непостижима, нереалистична, не-от-този-свят.<br />Нежна.<br />Нещо. Копнеж.<br /><br />Ти трябва да откъснеш баща си! Да повярваш в друг сън. Да поискаш да не се събуждаш от този сън.<br />Вече.<br />Вечер.<br />Венера.<br />Вечност.<br /><br />Накъде отива този свят?!<br />Светъл, светещ, свой, свещ, светлина, свирепа.<br />Сфинктер. Сфинкс. Сфумато.<br />Голямата Чиста Цел.<br /><br />Накъдето и да се обърнеш ще видиш болката.<br />Анархия, антидот, анус, антипод, Анселм Кентърбърийски, Анистън, аншоа.<br /><br />Ние бавно потъваме в себе си. Ние чистим пласт по пласт своята опаковка и светът замлъква пред тази гледка.<br /><br />Болка – залез.<br />Утро – смърт.<br />Тумор.<br /><br />Всички сме тичащи, плачещи: напред – назад, опитващи.<br />Ние сме тези звезди.<br />Истински.<br />Родени от съзерцание.<br /><br />-----------------------------------<br /><br /><br />х х х<br /><br />Знаеш ли какво <br />какво става?<br />Тази вечер ти<br />пишеш стихове, <br />които утре ще <br />нарека свои, <br />защото ти ще си забравила.<br /><br /><br />-----------------------------------<br /><br /><br />когато съм била<br />малка<br />не съм давала на <br />нашите<br />да излизат<br />а всъщност аз<br />исках <br />да излизам с тях<br /><br />----------------------------<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">статуси<br /></span><br />аз съм хардкор<br />супер много корав<br />с татуси<br />имам съвсем истински мускули<br />но <br />понякога плача<br />на facebook статуси<br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Иван Шентов<br />koeficient.blogspot.com<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-7353124872088702186?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-2191966172176651202010-11-27T04:10:00.000-08:002010-11-27T04:11:52.940-08:00АМОРТИЗАЦИЯ<br /><br />Щом съществувам, не съм друг.<br /> ЛОТРЕАМОН<br /><br /><br />когато се амортизирам<br />и костите започнат да болят<br />мускулите ми откажат<br />и мисълта се бави<br />когато съм морално остаряла<br />за времето<br />в което живея<br />и не разбирам новите моди<br />новите чувства<br />новите нужди<br />новите реклами за памперси<br />и тампони<br />и Always<br />и кофеин<br />и изкушения<br />когато се пресипвам от една чаша в друга<br />сутрин рано<br />за да бъда двойно пречистена<br />за да избегна утайката<br />и паля свещи пред иконата <br />нощем като баба ми<br />очаквайки да не се събудя<br />когато ставам в пет и си лягам в осем<br />защото чакам някаква коса да ме прибере<br />когато очите ми са изморени до болка<br />очите ми сълзят от болка<br />от четене на разни чужди имена<br />по статии, стени и стълбове<br />дали тогава ще си спомням<br />за виното, което пихме в кухнята<br />за вечерите в магазина за цигари<br />за минутите<br />колко си тъпа колко си тъпа<br />колко си тъпа<br />в които съм се чувствала тъпа от грешки<br />за пропуснатите от страх <br />скокове с бънджи<br />хора и срещи<br />концерти и клубове<br />работа и време<br />думи и самолети<br />от страх че ме има<br />а не знам какво следва<br />за времето преди сън<br />в което мечтая или сънувам<br />секс, наркотици, котки<br />гонени от кучета<br />които опитомявам с гласа си<br />който наяве не отпускам<br />как летя през прозореца<br />на къщата на Яворов<br />и събарям стените по пътя си<br />мъже, които не познавам<br />мъже, които познавам <br />жени по-красиви от мен<br />жени по-празни от мен<br />дали пак ще сънувам че съм мъж<br />или когато се амортизирам<br />и костите прерязват мускулите<br />атрофирали от престъпно бездействие<br />когато морално остарея<br />за времето в което живея<br />вече отдавна ще ме няма<br />защото съм останала някъде по пътя<br />който не съм извървяла<br />от страх че ако не съм някой друг<br />значи ме има.<br /><br /><br />-----------------------------------<br /><br /><br />Десет правила за пълноценен живот<br /><br />Публиката. Влиза и заема всички места, всички редове – изпълнени от желаещи да видят най-новата театрална постановка. Всички са там – критици, рецензенти, политици, сценаристи, мистър и мис, първата дама. Подредени до обикновените, подлъгани от експерименталното заглавие, жадни за сезнация, за новото, за непознатото.<br />Всеки ден земята се върти в една посока, докато някой някъде не направи откритие, което може да докаже съществуването на „разлика”.<br />Завесата се вдига и постановката започва. Омагьосващи движения и въздействащи диалози. Неприятна ситуация. Публиката се смее. Някой говори за идеали. Публиката плаче. Като купа с домашно приготвена пача публиката се движи – първо наляво, после напред, след това надясно, назад, замръзва. Отново. Безкрайно повтаряемо движение, незаинтересовано от смисъла. На сцената се вижда голота. Зрителите са смутени, изчервени, възбудени. На сцената се говори за лайна. Зрителите са ужасени, любопитни, заинтригувани.<br />Осветлението спира за миг. Нечий далечен глас дава шепнещ сигнал за тишина. Всички мълчат и зяпат хипнотизирано напред. Дори мистър и мис са разбрали важността на момента и, вперили празни съзнания в тъмнината, чакат.<br />На фона на сцената изниква силует и обещава да разгадае всички тайни. Обещава истини, прозрения, съвети за пълноценно съществуване, любов, успех...<br />Искате ли да узнаете най-голямата тайна?<br />Искате ли?<br />Да! – крещи обезумяла от страх, възбуда и любопитство екзалтираната публика.<br />Гласът започва да говори. Красиви думи се изливат в пространството и го опияняват с аромата на току-що окосена мисъл, на новородено доверие, на прегоряло търсене. Мигът наелектризира въздуха и само едно дихание е достатъчно, за да взриви люлеещата се маса и да я измъкне от състоянието на вманиачено очакване.<br />Четете моите книги, казва гласът, носете моите дрехи, бъдете моите курви. Публиката синхронно мълви „да!”, „да!”, „да!”. Брак, сключен между гласа и техните слепи души.<br />Гласът спира, осветлението е включено. Второ, трето, десето действие на безумната пиеса, в която герои са зрителите, клатещи се ритмично, създаващи вълни от симулиран смях и преиграно съчувствие. Очите им са уголемени, съзнанията – осакатени, зениците достигат предела си.<br />Сега всички имат каишки, завързани заедно. Когато един се движи, всички го следват. Въздухът се сгъстява до масово припадане.<br />- Нямате право да излизате до края на постановката. – Казват разпоредителите в залата. – Заръка на режисьора.<br />- А кой е режисьорът? – Промълвявам преди краката ми да се подкосят и смеховете на аморфната маса да проникнат в дробовете ми.<br />Десет правила за пълноценен живот.<br />Публиката влиза и заема всички места.<br />Подредени до обикновените.<br />Жадни за сензация.<br />За новото.<br />За непознатото.<br />Красиви думи изсмукват пространството и избиват циферблата на времето. Обладаните съзнания крещят „Браво!” екстазно и това е техният любовен стон.<br />Завесата се вдига и огромно огледало отразява празните редове. Аплодисментите не стихват.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-219196617217665120?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-40986099653584145412010-11-18T01:52:00.001-08:002010-11-18T01:52:36.441-08:00-Разкажи ми живота си.- помолих го аз.. Усмихна се, вдигна поглед към звездите и застина така. Продължаваше да се усмихва- не на мен, а на нещо вътре в него, нещо, до което не се бях докоснала. И тогава разбрах - никога няма да бъда негова, нито той мой. И това ме накара да го обичам по-силно от всякога, дори и сега когато ме заличи от живота си- аз помня. Помня усмивката му, това ми стига.. <br /><br />Пуша цигара, димът бавно се разтваря в нощта. Димът бавно изпълва дробовете ми и също така механично ги напуска. Небето е ясно- черна бездънна яма поглъщаща всичките ми мечти, надежди и мисълта за теб. Чакам или не чакам, не зная, но пуша цигара и това ме успокоява. Обгърната в дим, седя на стълбите пред театъра и си мисля за всичко преживяно с теб. Звездите, дългите нощи и каменната тераса. Всичко се слива и като димът се слива в нощта, а аз пуша цигара и това ми дава надежда. Чуваш ли ритъма на нощта , тайнствен. Потапям се в него и отново съм там, впила поглед в танцуващите пламъци. Понасям се към небето, ела с мен- нека докоснем звездите, нека попеем със щурците.. Болка в пръстите ме връща в реалността. Цигарата е вече угарка. Няма дим, и теб те няма. Тежка въздишка. Спомените далеч са, душата ми плаче,а чувствата са диви коне пуснати на свобода.. Последната цигара я няма, а и теб те няма. А аз копнея да пуша цигара..<br /><br />Сънувах съм, в който беше ти.. Искаш ли да ти го разкажа.. ? Поглеждам в огледалото а там си ти. Гледаш ме в очите. Протягам ръка на пред и твоята следва нейното движение. Докосвам лицето ти и усещам твоята ръка, върху моето. Толкова е топла. бавно се плъзга на долу по бузата ми, по вратът ми. И моята ръка се озовава на сърцето ти. Бие толкова силно, в отговор на моето. Протягам другата си ръка и твоите пръсти я сграбчват в нежна прегръдка. Пристъпваме напред и ето ни- на милиметри един от друг, все така прегърнати/свързани и все така далечни един от друг. Гледаш ме право в очите и през тях аз достигам до душата ти. Сърцето ми ще гръмне, по-силно е от мен. Не издържам и затварям очи. И този допир. Твоите устни, така меки ,така нежни. Екстазът! Екстазът е прекалено голям и всичко експлодира. Експлозия на сетивата- смесица на цветове, звуци, аромати, допири.. толкова е опияняващо.. Отварям очи.. и теб те няма. Събуждам се и ето те до мен, спиш така дълбоко. Обичам те. Чувствата са диви коне, пуснеш ли ги веднъж няма връщане назад. Ах, Молиер .. толкова щеше да е хубаво да си истински, а не плод на моето въображение!<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-4098609965358414541?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-39888773003943935722010-11-11T02:13:00.001-08:002010-11-11T02:13:53.723-08:00Есени, есени,<br />падащи кестени,<br />пъстри листа<br />с песни от вятър донесени.<br />Липсващи устни,<br />предвещават студа.<br /><br />***<br /><br />Кръвта ми те позна<br />не трябваше и поглед даже,<br />разбрах че ти си,<br />по онова вълнение,<br />напомнящо за буря<br /><br />***<br /><br />ЗАЩО ЛУНАТА НЕ Е ОГЛЕДАЛО?<br /><br /><br />Нощта вълшебна е, изцяло<br />и чудя се,<br />защо луната не е огледало,<br />в нея да те виждам,<br />винаги, <br />когато се обърна към небето,<br />а гледам те до мене<br />блеснала и тъй далечна,<br />сияеща, <br />че чак от твоята светлина,<br />аз гасна.<br /><br />***<br /><br />Най-истинските сутрини,<br />когато се събудиш с болки в тялото,<br />когато се събудиш с мисъл за жена, която не е до теб,<br />когато чаят е истински тръпчив, въпреки млякото,<br />когато минават няколко часа, преди да разбереш,<br />когато си закъснял отвсякъде и времето те притиска,<br /><br />Най-истинските сутрини,<br />когато си разбрал, че живота е болка <br />и всичко си изпуснал, още със събуждането.<br /><br />***<br /><br />Розово-лилавото на залеза<br />укротява морето,<br />а настъпи ли нощта,<br />отново ще се разбунтува.<br /><br />***<br /><br />Отново този бряг,<br />морето го залива с онзи тътен,<br />с който дишахме преди да се прегърнем.<br />И сигурен съм,<br />ти си в тази платноходка,<br />която виждам всеки ден,<br />с опънати от вятъра платна<br />да бяга от въпроса за завръщане.<br /><br />***<br /><br />ГОЛЯМ БЕГЛИК<br /><br />Денем носиш зелени сенки,<br />нощем имаш златни пътеки,<br />призрачно, прозрачно езеро,<br />а преди изгрев си като мляко.<br /><br />***<br /><br />Звездите светят заради теб, <br />дори когато е облачно,<br />ако паднат всичките,<br />имам само едно желание,<br />нека се сбъднеш!<br /><br />***<br /><br />Голгота<br /><br />Любовта ми към теб<br />е моят Голгота,<br />и нося кръста си<br />и понеже наближавам възраста на Исуса,<br />ще бъда разпнат,<br />но дали ще възкръсна<br /><br />***<br /><br />Козирката на шапката ми<br />скрива звездите,<br />виждам само огъня<br />и смеещо се куче.<br /><br />***<br /><br />В Борисовата грее слънце<br />и майки на рояци,<br />колички бутат,<br />сред ученици и колоездачи.<br />А бебето на всяка<br />в количката и дреме,<br />за тях детето е безценно,<br />за мен - <br />поникнало е семе.<br /><br />***<br /><br />Езикът бил инструмент,<br />ще разбера дали го владея,<br />щом го пъхна в устата ти,<br />а после и по-надолу от нея.<br /><br />***<br /><br />Очаквания, <br />малки ненаситни същества,<br />които изяждат отвътре,<br />когато не ги нахраниш,<br />те лишават от сън,<br />апетит,<br />чустваш се празен,<br />изгарян,<br />изпит.<br />Мразя ви малки тирани,<br />когато умра, ще умрете и вие.<br /><br />***<br /><br />Някакви лица<br />си правят взаимно евала,<br />забърсват си комплексите,<br />гъделичкат си егото,<br />величаят се,<br />обичат се,<br />обричат се,<br />един на друг,<br />доживот..<br /><br />Пълен кръг.<br /><br />***<br /><br />Не питай поетите какво са поели,<br />те нижат думите като листа на клони,<br />а после имат нужда от редакция,<br />редукция,<br />елизия,<br />а когато стане колизия,<br />трябва да ги прочетат някому<br />за да ги изгладят..<br /><br />***<br /><br />Ти си едно незавършено,<br />таралежено стихотворение,<br />от твоите бодли<br />не знаеш колко рани<br />по дланите ми има.<br /><br />А ябълката на гърба ти,<br />зелена като луна,<br />коремчето ти, възкафяво,<br />на мъх миришеш,<br />храстосумтиш,<br />нежно като пале.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-3988877300394393572?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-24778989906338410232010-11-02T02:08:00.000-07:002010-11-02T02:14:10.765-07:00Дупката<br /> <br /><br />На тротоара, там където нямаше нищо, се материализира дупка. Не много широка, с неизвестна дълбочина. Около нея се събра тълпа хора.<br />-Какво е това – попита едно детенце майка си.<br />-Това е дупка – каза един умен човек и всички го погледнаха с възхищение, защото беше професор.<br />-Бла-бла-бла – каза един философ по повод дупката, но хората разбраха само бла-бла-бла.<br />-Колко ли е дълбока – чудеше се един артист.<br />-Да проверим – каза някакъв авантюрист и тръгна да слиза в дупката.<br />-Почакайте – спря го професорът – това може да се провери и по друг начин.<br /> Той взе един камък и го хвърли в дупката. Тя обаче го изплю разярена и уби един гълъб.<br />-Това не е голяма дълбочина – отсъди авантюристът и скочи в дупката. Само че тя реши да го запази, защото бе по-вкусен от камъка, и от авантюриста остана само викът му, който падна пред дупката и се счупи на малки викчета.<br />-Какво стана – попита детето и се наведе над дупката, а майка му го дръпна ужасена.<br />-Кой знае къде води – каза тя по този повод.<br />-В дълбините на Ада – отговори артистът и пламенно започна да рецитира “Ад” на Данте.<br /> На повечето хора им писна и се разотидоха. Останаха артистът, жената с детето, професорът, един клошар с кучето си и един самоубиец.<br />-Дали вътре има нещо за ядене – замечта се скитникът.<br />-Предлагам – започна професорът – един от нас да се спусне с въже долу и да види какво има.<br /> Изявиха желание само самоубиецът и детето, но първият беше с предимство, защото нямаше майка.<br /> Намериха въже, вързаха го около кръста на самоубиеца и го спуснаха в дълбините на дупката.<br />-Какво виждаш – попита след малко професорът.<br /> Не последва отговор. След няколко минути професорът и артистът с малко пречкане на детето изтеглиха самоубиеца. След неравна схватка с въжето, той го бе изхитрил и се беше обесил на него, премествайки примката от кръста на врата си.<br />-Да го изядем – предложи клошарът, но професорът вече бе изхвърлил тялото в дупката, за да не се пречка. Ужасената майка искаше да си ходи, но на детето му беше интересно, а знаете какви лайна са децата.<br /> В този миг мина един полицай и ги глоби за превишаване стоенето на едно място, а също и дупката, че се е появила на публично такова.<br /> Кучето излая и си изпроси палка по главата, която започна да скимти от болка. <br /> Изведнъж от дупката се показа един миньор. Полицаят получи инфаркт, защото в такива случаи законът е безсилен. Майката се стресна и припадна, а артистът и клошарът я изнасилиха, за да я свестят.<br /> Миньорът се изкачи на повърхността, но ослепя от слънчената светлина, защото беше стоял прекалено дълго на тъмно.<br /> Професорът и детето гледаха дупката. Тя им се хилеше с единственото си око. Детето пъхна главата си вътре и извика: “Ехо!” Дупката, сащисана, му го върна чак след пет минути.<br /> Майката се свести и клошарът умря от погнуса, защото беше некрофил. Артистът спеше, той бе слаб любовник, а кучето весело опикаваше главата му.<br /> В това време професорът извика багер, който щеше да загребе земята около дупката заедно със самата дупка и да я занесе в лабораторията си за да я изследва. <br /> Дупката обаче ги изхитри, мина малко по-наляво и багерът пропадна в нея. Природата не търпеше ебавки.<br /> Професорът се ядоса, психяса, поля с бензин около дупката с намерение да я изгори и унищожи. Пламъците стреснаха кучето, то ритна професора, той падна и се запали. След малко умря заедно с пламъците. На дупката й нямаше нищо.<br />-Каква странна дупка – разсъди детето.<br /> Майка му го взе и те си тръгнаха. Артистът се събуди и пресече улицата, но само наполовина, защото майката го сгази с колата си, за да му отмъсти за скъсаните си бикини. Последните му думи бяха:<br />-Това е наистина една особена дупка…<br /> А кучето изрази мнението си като вдигна крак и се доизпика в дупката. Обидена от това отношение, тя се сви и изчезна все едно никога не я бе имало.<br /><br /><br /><br />-----------------------------------------------------------------------------------<br /><br />Шах - мат<br /><br /><br />Един ден Иван се събуди и с безпокойство откри, че татуировката на дясното му рамо леко е излязла. Крайчеца от нея просто си висеше в празното пространство. <br />„Ами сега?”, помисли си Иван, „Как ще отида на работа? Нали ще ми се смеят”. Затова вместо потник, както всеки път, днес той облече плътна блуза с дълъг ръкав. Само че на мястото, където татуировката беше излязла от рамките си, под дрехата седеше нещо като подутина. Но какво да се прави, такъв бе животът. <br />Иван отиде на работа и се поти целия ден с гадната блуза. Съвсем забрави за малкия си проблем. Като се прибра, съблече се и влезе да се къпе, видя, че вече 1/3 от татоса е излязъл. „Ама как така си виси? Това е невъзможно!” <br />Утре беше събота и Иван реши да отиде на лекар. Докторът го прегледа отдолу догоре и установи, че Иван е напълно здрав. <br />- Ами татуировката – посочи Иван ивицата, подаваща се от рамото му. <br />- А, това не е истинско. Само във въображението ви е. <br />- Ама вие нали го виждате.<br />- Само си мисля, че го виждам, но то е просто част от фантазията ви, която <br />повлиява и на мен. Брей, при такова силно въображение защо не станете писател? <br /> Иван се замисли. Може би докторът имаше право. Навремето се беше опитвал да пише, но все нещо не се получаваше. Реши да опита отново. И то веднага. В първия магазин си купи тетрадка и химикал, седна в любимото си кафене и започна да пише. По едно време вдигна поглед и установи, че цялото заведение го гледа.<br />- Какво има? – попита ги, а те само се пулеха като обезумели. <br />- Го-господине – обади се сервитьорът – Ръката ви...<br />Иван погледна надясно и изпусна химикалката. Блузата откъм рамото му беше <br />опъната на поне две педи, сякаш оттам стърчеше трета ръка. Но бързо възвърна самообладание. <br /> - Спокойно, това не е истинско, а част от моето въображение. Но то е толкова силно, че и вие виждате това, което и аз. Затова реших да стана писател. <br /> Хората се спогледаха и бавно си изнесоха. Пристигнаха сервитьорът и управителят на кафенето.<br /> - Ще ви помолим да напуснете. Плашите клиентите. Съжаляваме за неудобството. <br /> Иван си тръгна, бесен. „Какви глупави и ограничени хора”. Докато вървеше с бърза крачка блузата му вече се опъваше до скъсване, той извади джобното си ножче и направи малък разрез. Сега татуировката му си стърчеше свободно. И ставаше все по-дълга и по-дълга. <br /> „Дали ще се откъсне?” – се питаше Иван вече у дома. Писането нещо не му се отдаваше и той се съсредоточи върху рамото си. Колкото и въображаема да беше татуировката-израстък, с нея вече не можеше да влиза в клозета, прекалено беше тясно. А ако продължаваше да расте и в банята нямаше да може да стъпи. <br /> „Трябва да я махна” – помисли си решително и дръпна. Заболя го. „Мамка му, какво да правя?” Реши да се напие, а не бе близвал алкохол от две години. Имаше някакво старо уиски и го подхвана...<br /> Когато се събуди, го боляха главата и рамото. Беше заспал на лявата си страна, а татуировката опираше в тавана и притискаше рамото му. Установи, че е заклещен и не може да се помръдне.<br />- Помощ, помощ!<br />Дотича съседката, която винаги му помагаше при нужда. Като видя какво е <br />положението, само каза:<br />- Спокойно.<br />Излезе и се върна с един сатър. „Ще се мре” – помисли си Иван и затвори очи. <br />Когато ги отвори беше сам, а навън вече беше тъмно. Явно бе припаднал за <br />доста време. Но татуировката вече не стърчеше и това беше важното. Най-после отиде като нормален човек в тоалетната, после влезе да се къпе. Когато се съблече обаче, нещо го стресна. Изхвърча от банята и се намери пред огледалото в коридора. Цялото му тяло беше в гъста плетеница от татуировки. От лицето до петите. „Какво е станало?” – паникьоса се той и изведнъж чу шум зад гърба си. Беше съседката.<br /> - Не искаше да се среже, затова го увих около теб. Колко си секси така! Винаги съм си падала по мъже с татуировки. <br /> След това се съблече и повали Иван в леглото. Той забеляза един обезпокоителен факт. <br />- Тази обица на гърдата ти винаги ли е била толкова голяма?<br />- Естествено, че не – усмихна се тя и го придърпа към себе си. <br /><br /><br />---------------------------------------------------------------------------------<br /><br /><br />Истината<br /><br />„В Началото Бог създаде Небето и Земята. <br />В небето имаше звезди, а на земята нямаше Нищо. <br />После Бог създаде моретата и сушата, 70: 30 в полза на водата. В моретата се завъдиха риби и водорасли, а на сушата – растения и животни.<br />Видя Бог, че е създал все хубави неща и остана доволен. <br />Животът на Земята кипеше и се развиваше главоломно, а тварите се множаха ли множаха.<br />И реши Бог да създаде нещо По-различно. Да прилича на Него, ала не баш. <br />И тогава Бог направи нещо ужасно, което щеше да спре безметежния спокоен еблив живот на земните създания. Бог създаде човека.<br />И като видя какво Е сторил, Той се отрече от стореното, прокле Земята и изчезна во веки веков, оставяйки всички да се оправят сами.”<br /><br />- А какво станало после? – попита професорът.<br />- Това е краят на документа. <br />- А онези дивотии за Рая, Христос и т.н.?<br />- Всичко това са измислици, за да ни отклонят от главното. А то е: Бог го няма още от създаването на човека.<br />- Аз и без това много не вярвах в него.<br />- Да, но много хора вярват. А благодарение на този документ можем да ги убедим в противното. Но не това е нашата цел.<br />- Тогава какво?<br />- В този документ е скрит код, чрез който можем да повикаме обратно Бога от космическите селения, които обитава в момента. <br />- И как ще стане това? <br />- Просто трябва да прочетем три пъти на глас документа. <br />- Колко просто. <br />- Ами да.<br /> В този момент се чу шум откъм входната врата. След малко в помещението нахлуха двама души.<br />- В името на правителството – не мърдайте – извика единият, облечен в генералска униформа. <br /> - Не петнете името на всемогъщия Бог с делата си – каза другият, който беше свещеник.<br />- Какво искате? – попита археологът.<br />- В името на сигурността на цялата нация ви заповядвам да ми дадете този документ! – избуча военният.<br />- Не! Тази нагла фалшификация трябва да се унищожи от църквата. Дяволът има пръст тук...<br />- Почакайте – каза професорът.- Нека обсъдим нещата спокойно. Нима вярвате на тези дивотии за появата на бог?<br />- Естествено, че не! Но той е заплаха за вярата като цяло, както и за устоите на цялата християнска църква.<br />- А това неминуемо ще доведе до гражданско неподчинение и ексцесии. Затова, в името на сигурността, дайте този документ!<br /> Военният тръгна към археолога, който беше отстъпил назад, гледаше документа и си мърмореше под носа. Военният рязко му го взе, но археологът извика тържествуващо:<br />- Казах го три пъти!<br />Другите трима се присвиха като при експлозия, но нищо не се случи. <br />- Стига глупости – каза военният – сега всички...<br />Но изведнъж в стаята се изви вихър, за миг видяха нещо като космос със звезди във формата на чадърчета и в центъра на помещението се появи Бог. Беше висок около метър и шейсет и приличаше малко на хуманоидно куче. <br />- Какво става тук? – попита Бог. – Кой се осмелява да прекъсва почивката ми?<br />Хората бяха онемели. Пръв се опомни археологът. <br />- Ти Бог ли си?<br />- Да.<br />- Не може да е вярно – извика свещеникът – Бог не може да изглежда... така.<br />- Ти виждал ли си Бог? – попита Бог.<br />- Не, но който го види, ще си загуби разсъдъка.<br />- Това са глупости, които вашата религия си е измислила.<br />- Не ме интересува какво или какъв си, господинчо – прокашля се военният. -Идваш с мен в базата за разпит.<br />- Я па тоя. <br /> Изведнъж навън се разрази буря и една мълния падна близо до къщата. Чу се взрив. <br />- Това беше бронираната ти кола, генерале. Недей се ебава с Бога, за да не пострадаш и ти.<br />- Чакайте – намеси си професорът. – за всичко трябва да има научно обяснение. Ако наистина си Бог, и си създал всичко, теб кой те е създал?<br />- Никой. Сам се създадох. <br />- Е как така, от нищото ли?!<br />- Ами да, първо нямаше абсолютно Нищо, после изникна мисъл, тя се дооформи и се появих аз.<br />- А тази мисъл откъде се е пръкнала?<br />- Вие учените сте много досадни с въпросите си. Всичко трябва да доказвате и анализирате.<br />- Мен ме измъчва един въпрос – обади се археологът. – Ако този документ казва истината и ти действително си се отрекъл от хората...<br />- Да, така е. Много сте глупави и ограничени.<br />- ... тогава защо изобщо си ги създал? И нали били уж по твой образ, ала...<br />- „не баш”. Да, така е. Ами всъщност истината е... Вероятно ще ви заболи, наистина ли искате да я чуете?<br />- Да! – казаха четиримата в един глас.<br />- Ех тия хора... Все истината, та истината... Ами значи в действителност се бях напил.<br />- Какво?!<br />- Ами да. Вие да не мислите, че бихте могли да създадете такова уникално нещо като алкохола? Той е божествено питие много преди появата на хората, ама преди да си тръгна затрих рецептата някъде по Земята. Та преди да ви създам, така се бях наковал, че виждах само бели точки. И нали знаете онази игра, дето свързваш точките и се появява фигурка? Ами аз свързах тези въображаеми точки, ама нали съм Бог-творец, то взе, че се получи нещо. Беше някакво супер тъпо създание и щях да го изпепеля, ама се издрайфах и то падна на Земята, където се сцепи на няколко такива същества и създаде потомство.После си еба майката и си вдигнах чукалата.<br />- Нима... - промълви свещеникът – Цялото човечество е плод от пиянството на Бога?!<br />- Е па да, вие какво си мислехте, че сте образ и подобие на Мен? Ха-ха-ха-ха!<br />- А има ли начин... – попита археологът. – Да се оправим, да не сме толкова зле?<br />- Ами като се замисля...<br /> Четиримата гледаха Бог, докато той усилено мислеше, а ушите му се мърдаха напред-назад.<br />- Знаете ли какво – каза им той – Нещата винаги опират до началото, както се казва. Затова, дайте да си сипем по едно и всичко може би ще се оправи. Поне за момента.<br /> И те седнаха на масата - свещеникът с расото, военният с униформата, професорът с очилата, Бог с клепналите уши, а археологът извади чаши и ги напълни. <br />Казаха си наздраве и тъкмо да отпият, Бог се обърна към свещеника:<br />- Я кажи някоя молитва преди пиене!<br />Свещеникът се притесни и започна, гледайки чашата си:<br />- Отче наш, ти който си на.... на....<br />- Не се шашкай, бе, шегувам се – разсмя се Бог и го тупна по рамото. После пресуши чашата си на един дъх.<br /><br /><br /><br />-----------------------------------------------------------------------------------<br /><br /><br />Защо го направи<br /><br /><br />- Спри! Трябва да спреш!<br />- Какво да спра? – погледнах го аз и избърсах ръцете си от кръвта. Лепнеше. Трябваше да се измия.<br />- Защо го правиш? Защо продължаваш да го правиш?!<br />Той ме гледаше тъжно и после захлипа. Разчувствах се. Опитах да го успокоя:<br />- Добре, де, какво толкова. Това е само едно тяло.<br />- Да, ама преди беше живо!<br />- Вече не е.<br />- Да! Заради теб!<br />- Така е, но то самичко си умря.<br />- Но защо? Защо трябваше да го правиш?<br />“Защо” е гаден въпрос. На него не можеш да отговориш само с “да”, “не”, “така е”, “добре”.<br />- Защо, защо... – промърморих замислено – Защо? Ами защото.<br />- Какво защото?<br />- Нищо. Просто защото.<br />- Не може да го казваш просто така. Трябва да назовеш конкретна причина.<br />- Ама много си досаден!<br />- Извърши убийство, за бога!<br />- Не, не съм го извършил за бога.<br />- Друго имах предвид.<br />- Знам.<br />- Невъзможен си! Току-що извърши третото си престъпление и сега стоиш спокоен като статуя. <br />- Да, по-добре да се махаме, защото може да дойде полицията и да ни пита глупости. Освен това май ще вали... Хайде да отидем в кръчмата отсреща.<br />- Смяташ ли да продължаваш?<br />- Сега не ми се говори. Хайде да пийнем. Имаш ли пари?<br />- Не. Ама...<br />- Дай да претърсим тялото. <br />- Как може...<br />Двамата погледнахме надолу към трупа и останахме като треснати. Той беше изчезнал.<br />- Еее, толкова бях жаден... – промърморих недоволно – Доволен ли си сега? Няма тяло, няма убийство нищо не се е случило, проблеми няма!<br />- Ами кръвта по дрехите ти?<br />Разгледах се обстойно, очаквайки и кръвта да я няма. Но не – ръцете ми още лепнеха, а и по дрехите имах пресни петна.<br />- Ще я изперем. Има една реклама за перилен препарат, който измива и най-упоритите петна.<br />- Но какво е станало с тялото? Щом някой го е взел, значи този някой ни е видял.<br />- Негова си работа. Той да се оправя с него.<br />- Може да каже на полицията.<br />- Да, и ще им занесе тялото за доказателство ли? Според мен е некрофил и в момента я праска в храстите. Добре, че тялото е на момиче...<br />- Ама може и некрофилът да е жена.<br />- Тогава им е спукана работата.<br />- На нас също. От жените само проблеми можеш да очакваш. Ами ако ни е снимала?<br />- Искаш копие от снимката си ли? Няма смисъл, и без това си грозен.<br />- Ама може да я занесе в полицията или в някой вестник.<br />- Йе, ще станем известни.<br />- Да, като убийци. Поне ти.<br />- Ами ти? И ти участваше!<br />- Само гледах.<br />- Можеше да направиш нещо.<br />- Какво например?<br />- Да ме спреш, да извикаш полиция...<br />- Да-да. Да убиеш и мен.<br />- Няма, нали си ми приятел.<br />- От убиец всичко може да се очаква. <br />- И от безмълвен зрител. Тихите води са най-дълбоки.<br />- Само ако плуваш в тях.<br />- Ами ако си имаш пояс?<br />- Не е сигурна работа, може да се спука. По-добре излез във водата с голяма, хубава яхта. Трудно ще потъне това нещо.<br />- Ха! Ами Титаник?<br />- Той се е блъснал в ледник. Ледниците не изскачат наляво и надясно. <br />- Като каза лед осъзнах колко ми е студено – потръпнах – Хайде да се махаме оттук.<br />- Къде ще ходим?<br />- Ами може да поплувам в дълбоките води, а ти ще сипваш отгоре ми перилен препарат и така ще изчистим кръвта. Освен това ще поспортувам плуване.<br />- Спортът е хубаво нещо.<br />- Да.<br />- Ти да не би да убиваш за спорта, а? Хайде де, кажи!<br />- Ох, пак ли започваш! Нали се разбрахме по този въпрос. <br />- Добре де, не се ядосвай. Шегувам се. <br />- Странни шеги имаш. Само на тебе са ти смешни.<br />- Поне аз се забавлявам.<br />- Смехът е здраве.<br />- Не и за трупа.<br />- Брей, наистина си много духовит. Защо не станеш комик?<br />- Сигурно не плащат добре.<br />- Това си е техен проблем.<br />- Да.<br />- Да.<br />Замълчахме за момент.<br />- Хубаво е – каза той.<br />- Кое?<br />- Да нямаш проблеми, да не те притеснява нищо. Радвам се, че тялото изчезна.<br />- На мен пък ми е все едно. С него, без него – все тая.<br />- Абе проблем си е.<br />- Да, ако го виждаш.<br />- Щастливи са слепците...<br />- Да, бе, да. Вчера един се блъсна в стълб и му се извини.<br />- И какво? Любезен е бил човекът.<br />- Не с когото трябва.<br />- Защо, тряббва да вземеш пример от него. Например може да убиваш стълбове. <br />- Ама те са си мъртви по принцип.<br />- Откъде знаеш?<br />- То си личи. Ей, стълб – подвикнах на един близкостоящ от същия вид – Виждаш ли, не отговаря.<br />- Това, че не говори не значи, че не мисли или че няма собствен език.<br />- А как според теб се убива стълб?<br />- Сигурно с брадва.<br />- Да ти се намира случайно?<br />- Ще пробваш ли?<br />- Само питам.<br />- Ха-ха, страх те е! Голям и страшен е този стълб.<br />- Кой го казва. Аз докато се занимавах с момичето, гледаше като треснато магаре.<br />- Няма да тръгна да ти помагам, я!<br />- Защото си скапан воайор.<br />- А ти, бе! Възбуди ли се докато я колеше? Стана ли ти, а?<br />- Внимавай какво говориш. Какво ли разбираш – само гледаш, критикуваш и говориш за стълбове.<br />- Човек като тебe е за критикуване.<br />- Майната ти. Върви да критикуваш другаде!<br />- И на твоята майка много поздрави.<br />- Ти нещо за майка ми ли, бе!? <br />Този път побеснях, скочих и го съборих в тревата. Сборичкахме се и той целият се изцапа от кръвта по мене. <br />- Така ти се пада! – извиках победоносно – Сега и ти ще трябва да переш!<br />- Хъм – каза примирено – да ти се намира от онзи перилен препарат?<br /><br /><br />Детето беше спряло велосипеда и си почиваше. Гледаше разговарящите клошари, седящи на близката пейка. Единият целият беше изцапан с лютеница, а другият си кривеше очите като побъркан. По едно време започнаха да се бият, паднаха от пейката и се сборичкаха в тревата. След малко спряха, но целите бяха в трева и лютеница. <br />“Колко са жалки”, помисли си детето, “Много са противни. Като порасна ще ги избия всичките”.<br />После се метна на колелото си и отпраши.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-2477898990633841023?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-66767303736333008352010-06-03T02:32:00.000-07:002010-06-03T02:36:57.924-07:00Сбогувах се за пореден път с лалетата. Всеки път ставаше все по-трудно. Дали защото ги опознавах, или защото започвах да различавам имената им, по-точно звуците, с които се наричат, защото тези звуци-имена са съвсем трудни за артикулация от нас-хората. Готвех се да литна, тъкмо отделих върховете на пръстите си от тревата, когато просто отворих очи. Дали беше сутрин? Вече не бях сигурна въобще дали съм се събудила, а толкова обичах да летя. Не ми се искаше да спирам, дори за да си почина, въпреки че не се уморявах достатъчно, за да си почивам. Летенето не е уморително – гълъбите знаят най-добре ... те спират, защото им е приятно да са сред хората, а не защото са уморени или гладни, поне така твърдят.<br /><br />Станах с наскоро придобитото усещане, че нещо, достатъчно интересно, за да го разкажа на някого, най-сетне ще се случи след като съм се събудила (а не само преди това). Непреднамерено влязох в банята – изтрих запотеното от предразсъдъци огледало и останаха само разсъдъците. Това е, казах си – днес ще напиша сама деня си. Ще пия кафе в кварталното пробито барче, дето чичковците сърбат наливанка от 0.50 ст. от сутринта и където момчето на бара е винаги кисело, сякаш е сънувало, че не може да лети. <br /><br />Влязох, а вътре едни аристократични бабки, пушещи тънки цигари с цигарета, разговаяха задълбочено и пиеха капучино. Нямаше и следа от консуматорите на наливанка. Насреща ми стоеше с широка усмивка същото момче ... е, почти същото (мисля, че тази нощ го срещнах, докато прелитах над църквата) ... „Какво ще напишеш сега?”, попита ме то, сякаш ме пита какво ще си поръчам... „Искам да получа писмо, от себе си...” – идея си нямам от къде изникнаха точно тези думи, но... доста често не мога да ги контролирам, мислите и думите си. Пък и, те вече се оправят и сами.<br /><br />„Изчакай 5 минути, и ти го нося. Топло и ароматно, с мед и канела, нали?”<br /><br /><И така 14 дни – нощем, сред лалетата, а на сутринта - в полет към себе си. Отлитах от там все по-уверена и с все по-малко нежелание да се събудя, или да заспя.><br /><br />Ден първи: <br /><br />В първия плик, запечатан с червен оловен печат, с отпечатък от някаква монета пишеше следното:<br /><br />Какво е щатие и какво още не е? <br /><br />... Пак многоточие ... защото е по-лесно, или защото е единтвеното възможно в нощта, когато много живинки спят ... А ти пиеш чай сама, със себе си и разпокъсаните си мисли и разпокъсаните си спомени от деня, от седмицата, от предишните нощи ... Разпокъсани, като мали късчета хартия, които никога няма да са едно цяло, защото са вече отделени, а в същото време самото им паралелно съществуване ги прави цяло ... Защо им е да са цяло тогава? Защо ти е на теб да си цяла? За да се осъществиш? ... Едва ли ... едва ли би могла, дори и цяла! <br /><br />Препоръка: Чети повече и започни да пишеш стихове. И, стига си летяла нощем, крайно време е да го направиш след като се събудиш ...<br /><br />Поздрави:<br />Л.К.<br />Дата: 1.04.2010 г.<br /><br />Това не го очаквах. Проявих достатъчно егоцентризъм, за да си поискам писмо от себе си, а сега трябва да си понасям и укорите. Е, добре, какво пък: Стихове ... а колко по- „лесно” се пишат ТЕ. Прибрах се... пеша, оставих опитите за летене за момента, в който укрепнат крилете ми. Сварих си чай, този път, както никога припряно пусках в чайника наслуки попаднали между пръстите ми подправки ... получи се един доста объркан аромат, но така се чувствах и аз в момента. Джинджифил, бъз, черен пипер ... трябва да помня какво слагам „В чая”.<br /><br />Ден втори: <br /><br />Кафенето си беше съвсем постарому (днес забравих да изтрия огледалото, или може би бях изтрила цялата дума, а не само представката), но това, заради което влязох, си го получих, дори без да попитам за него: Топло и ароматно, с мед и канела.<br /><br />(второ писмо)<br /><br />В чая<br />Сложих капка мед <br />и той ми даде аромата си,<br />за благодарност.<br />Ако бях удавила парче от разпокъсаните си мисли в чашата,<br />щеше ли да придобие друг аромат?<br />Опитвам се да разбера и отпивам:<br />Чаят остана същият, но аз се промених ...<br />П.П.Не спирай до тук!<br />Поздарви:<br />Л.К.<br />Дата: 2.04.2010 г.<br /><br /><br />Вече започвам да си мисля,че прекалявам с нещо. Дали прекомерната употреба на канела предизвиква халюцинации? Добре, днес няма да си слагам ... Ще сваря лайка ... една шушулка ванилия и мед... И думи, и птици...<br /><br />Ден трети: <br /><br />Тази нощ чух много нови имена. Лалетата усещаха, че с мен се случва нещо различно, и някак бяха съпричастни към живота ми извън астралния свят, в който бяхме толкова щастливи. Имаше нови, новородени лалета с нови, все по-прекрасни имена...<br /><br />(писмо трето)<br /><br />Със словото се раждаме.<br /><br />Думите са птици,<br />прелитащи в пространството.<br />Вплетени в тъкънта на Вселената...<br />Думи и птици.<br />Тях ги движи само въздухът,<br />защото само той е достатъчно силен.<br />А те не са леки,<br />не са лесни и кухи.<br />Те са плътни.<br />Плътността им е сила.<br />Тя е всичко онова, което всичко друго, освен тях, не е ...<br /><br /><br /><br />П.П.Скоро, много скоро ще те понесат...<br />Поздрави:<br />Л.К.<br />Дата: 3.04.2010 г.<br /><br />Огледах се, някак препазливо, вече не бях съвсем сигурна къде съм и кога съм, и въобще дали съм, но бързах да се прибера, да си направя чай ... нов, различен чай. Ще сложа маточина... лавандула, и карамфил... и ще пиша... пиша... пиша... <br /><br />Ден четвърти:<br /><br />Никой не обръщаше внимание на това, че редовно от няколко дни посещавах пробитото барче, а за мен беше толкова необичайно и интересно. Нищо – какво значение има, нали отново има плик на масичката до високата, вече метър и половина китайска роза, която четеше, заедно с мен.<br /><br />(четвърто писмо)<br /><br />Искам да пиша триейки.<br />С изтриване да сътвоявам.<br />Да чистя, вместо да цапам с ненужни никому думи<br />Страници – кори от дървета<br />И листове, пак от дърветата,<br />Които умират за да пиша.<br />А колко обичам да пиша!<br />Дали някой някога ще ме прочете?<br /><br />П.П. Освен китайската роза в кварталното кафене ли? И стига си задавала въпроси, понякога няма кой да ти отговори! <br />Л.К.<br />Дата: 4.04.2010 г.<br /><br />Как да спра да задавам въпроси? Как се стига до отговори, без да задаваме въпроси? Пие ми се чай от мента или джоджен ... Дано да завали, дано, дано ... Явно още действа заканата ми към обстоятелствата, защото точно, когато излязох, започна да се лее прекрасен проливен дъжд, способен да измие и най-мръсните улици, най-зацапаните коли, най-нечистите помисли... Така, поемайки всяка капка, достигаща до мен, стигнах до завоя, после се върнах и обикалях из улиците, докато спре дъждът.<br /><br />Ден пети:<br /><br />(пето писмо)<br /><br />До завоя стигна.<br />Там – прозрение – дъждът преплете гледките и те се превърнаха в приказка.<br />Разказа я на някого,<br />а той – на друг – <br />на трети втория, <br />а третият на пети...<br />Разказвачите на истории...<br />Те са безброй, също както историите им,<br />Но са непреброими,<br />защото за тях числата нямат стойност.<br />Не обичам числата,<br />твърде са точни,<br />и се броят, <br />а аз не мога да броя.<br />Те не са толкова истински, като думите<br />и историите...<br />Истории – хилядолетни и тежки,<br />прочетени и разказани,<br />започнати и недовършени,<br />измислени и преживени,<br />написани и чути.<br />Истории без начало и край,<br />но никога без смисъл.<br />Разказвачите на истории<br />с вечно протегнати лилави ръце, с които ги събират и ги създават.<br />Поръчах им спомени<br />и те ги сътвориха,<br />а старите ми спомени забравиха, <br />зариха в дупката<br />на зелената ми душа,<br />а там и аз попаднах, <br />за да не забравя спомените си.<br /><br />П.П. Не забравяй никога първия разказвач на истории. Спомни си, преди да заспиш как „В оранжевите му зеници искреше блясъкът на мъдростта, подсилван още повече от контраста със сините склери.Те взаимно се допълваха и си пречеха, но блясъкът не угасваше.” Това ще се случи и с теб, някой ден, ако доживееш до достойната за помъдряване възраст...<br />Л.К.<br />Дата: 5.04.2010 г.<br /><br /><br />Да се случи – каквото и да се случи, ще приема случването за случващо се, поради обстоятелтвата. В самото случване има смисъл... В чая ми имаше момиче, което доближаваше ноздрите си до другата му повърхност – отвъд чашата, за да усети силния му аромат на кардамон, мандарини и липа... Толкова цветен и богат... Сякаш разказващ за хилядите случили се случки по света...<br /><br />Ден шести:<br /><br />(писмо шесто)<br /><br />Ще се случи – случване<br />С неподозирани предели<br />В безпределното пространство на езика<br />И отиващите си прозорци на оградата<br />Преминаване между отворените страници<br />В полето на истините<br />И престарелите потребности<br />И овехтелите мисли – скитащи по балконите,<br />Задават си въпроси – питат се<br />Без да си отговарят – без да търсят отговор.<br />Защото не ги интересува.<br />Така се смесват преходите.<br /><br />П.П. Пак ли цял ден ще пиеш чай и ще пушиш? Не усещаш ли, че дните ти започват съвсем да се сливат и да преливат в нощите? Какво ти дава слушането на имената на лалетата, какво ти дават думите? <br /><br />Л.К.<br />Дата: 6.04.2010 г.<br /><br />Когато се прибрах, усетих с пълна сила звука на натрапчивата тишина, бързо започнах да приготвям чая, опитвах се да го правя шумно, по-шумно, да тряскам вратите на старите кухненски шкафове, да трополя с върховете на пръстите си, докато се свари чаят и докато не спрях да ги усещам, парещи от нагорещения чайник... анасон и горски ягоди – прилежно изсушени това лято... Тихо е, дано днес да ми се доспи по-рано, за да послушам имената на лалетата...<br /><br />Ден седми:<br /><br />Пликът беше по-обемен от обикновено и го отворих с доста любопитство:<br />Знам, че 7 е любимото ти число, защото е наполовина 14, пък и защото само по себе си е едно достойно число (въпреки, че знам че не обичаш особено другите числа)... Днес е седми, затова реших да ти направя малък подарък, да отпразнуваме едно от двете числа, които харесваш... „Пукащи пликчета! – пликът беше пълен с тях...” <br />За да не изгаряш вече пръстите си... <br /><br />(писмо седмо)<br />Тишина<br />И само вълци вият.<br />А полетите нощни/в нощта,<br />Политат с времето.<br />Мъгла и корени от билки.<br />И мирис на трева.<br />И полъх от пелин<br />И мирис на кокичета.<br />Росата боса – върви по тревата и я росù<br />И капките блестят – дъгата отразяват.<br />Аз ходя по дъгата и стъпвам върху облаците (кой казва, че са пухкави и меки?).<br />Те са влажни и хладни.<br />И ме росят!<br />Л.К.<br />Дата: 7.04.2010 г.<br /><br />Чудя се, дали, ако вървя три дни без да спра, ще заспя, докато вървя и ще продължа да вървя насън... После се сещам, че насън просто мога да летя... А какво толкова интересно може да се прави наяве... Прибрах се, след като вървях... не помня колко време, не помня и от къде минах, но помня как до мен се спря един човек и ми каза: „Направи си обеци от чай...”  Бяха ми останали пет пакетчета ябълково-канелен чай и реших, че са твърде подходящи за случая... Сложих чайника на котлона, водата забълбука приятно и в нея се удавиха няколко парченца от сушените ябълки от градината на дядо ми, в компанията на цяла пръчка канела ... Отворих едното пакетче чай, който се опитваше да имитира случващото се в чайника ми и си свих цигара... да, беше твърде подходящ за такова действие, а и за онова другото нещо, което ми подшушна непозатия... Обеци... бях забравила, че всичко от всичко може да се сътвори...<br /><br />Ден осми: <br />(осмо писмо)<br />Да твориш.<br />Творение – <br />от вече сътвореното от Бог<br />или от неговото слово.<br />Създавайки – ти себе си създаваш<br />и другите създаваш <br />и им помагаш да докоснат себе си<br />и теб.<br />А ти – чрез тях докосваш се.<br />За да се опознаеш,<br />да се различиш<br />(от тях) ...<br />Да се сътвориш, за да твориш ...<br /><br />П.П. Хубави обеци си си направила... Помисли ли какво ще се случи с тях, ако завали?<br />Дата: 8.04.2010 г.<br /><br />Ще пуснат аромата си, и там, откъдето мина ще мирише на канела... На път за вкъщи се отбих до книжарницата и си купих тебешири... Направих си черен чай с лимонови корички, защото контраста е най-силен! <br />Ден девети: <br />(писмо девет)<br />Нарисувах прегръдка<br />с тебешир и канела<br />невъзможна...<br />Дъждът я изми,<br />а вятърът изсуши мокрите му следи.<br />Остана споменът върху асфалта...<br />И мирисът на канела...<br />Л.К.<br />Дата: 9.04.2010 г.<br />Чувствах се странно напоследък – гледах календара, следях дните, пликовете, чакащи ме всяка сутрин в кафенето съответстваха на датата от деня... А наистина не можех да броя, така и не можах да усвоя умножаването по девет на пръсти... Не се бях виждала с приятелите си от дни, седмици и месеци, а толкова ги обичах. Това, което ме успокяваше, е че те съществуват и са щастливи, или поне така изглеждаха на снимките... Днес е десетият ден, помислих си, но моят „Декамерон” ще продължи още няколко дни... Отидох до кафето, за да взема дневната си доза, но реших, че ще чета вкъщи... По пътя си купих и кутия цигари... Така и не успях да ги спра, а знаех, че мога, но не знаех дали искам... Пък и „Каквото и да казва Аристотл, а с него и цялата философия, нищо не може да се сравни с тютюна: това е страстта на порядъчните хора, а който живее без тютюн, не е достоен да живее.” (Думи на Сганарел от „Дон Жуан” – Молиер) Направих си зелен чай и, за да не бъде толкова прозаичен, му добавих ром... Седнах на пода и отворих писмото си:<br />(десетото писмо)<br />Една празна стая в мен<br />Има само чайник и пакет цигари<br />На пода от мъх<br />Под небето<br />Там ли съм аз?<br />Не знаех, че съм, но бях,<br />Защото някой ме помисли<br />Някой ме посочи,<br />Някой ме написа и ме осъществи.<br />Сега съм тук – в себе си...<br />Уютно ми е – пия чай в празната стая в себе си<br />И пуша – това някак ме прави мен, въпреки, че казват, че убивало<br />И пиша – това ме пази такава, каквато съм в стаята си, когато изляза, и ме предпазва от цигарите... (или от ефекта от тях)<br />Л.К.<br />Дата: 10.04.2010 г.<br /><br />Сякаш всичко написано се случва... Случва се в момента на написването му, малко или много след това... или вече се е случило, но се случва. Днес е единайсти април. Мисля, че ако изляза навън, стига да си помисля за нещо или за някого то, тя или той ще се появи пред мен. Такава е силата на думите, мислите и желанията ми. Те са перформативи... или такива, които правят нещата да се случват. Знам, че това е голяма сила, но знам и, че все още не съм се научила да я контролирам, което малко ме плаши, но това чувство е приятно. Обичам да правя неща, които ме плашат, докато ме е страх. Трябва първо да се опозная, за да мога да се приема... Но винаги правя нещо, което не съм очаквала от себе си.<br />(единйсто писмо)<br /><br />Запознай ме с мен!<br />Самата себе си да позная, не само в огледалото – не отвън само!<br />Защото образът не е истински, щом е отражение!<br />Запознай ме, ти, който/която можеш всичко,<br />с онази мен, която познават другите и която никой не познава!<br />За да се срещнем и да си поприказваме!<br />Да се помислим!<br />Да пием чай ...<br />П.П. Приготви го, идвам да те навестя. Мисля, че сме си вече достатъчно близки, за да пием чай заедно. Направи го специален,. Вложи най-доброто от себе си. Сякаш го правиш, за най-близкия си човек... Вложи себе си в него!<br />Дата: 11.04.2010 г.<br />Днес удавих себе си в чая... Бахар, индийски черен чай, който пазех за специални поводи... а може би този беше такъв?! Черни стафиди, корики от мандарини, сушени розови пъпки и едно единствено листенце мента.<br />Пиех чай и пушех, а гостът ми така и не дойде... Така и не се появи, или може би вече си беше тръгал,,, Почувствах се някак самотна и излъгана, но най-вече самотна...<br />Ден дванайсти: <br />(дванайсто писмо)<br />Залезе ли завинаги?<br />Дали някога ще пием чай?<br />Дали ще кажем и чуем думите си?<br />***<br />Оставаш съвършен (може би това беше целта ти?).<br />Отсъствието ти е странно.<br />Безсмъртно откровен,<br />издаваш смисли с полъх и помисъл...<br />Оставам заскрежена.<br />Посървам, искам да тъжа,<br />да пуша чай,<br />да плача,<br />или да се смея,<br />или да мечтая,<br />да седя,<br />да чета...<br />Отчаяние, болка, самота<br />Не съм вярвала, че е въможно да съм толкова сама, имайки себе си ...<br />А ето на – навън вали ... прекрасно е...<br /><br />П.П. Прости ми, че не дойдох... изпуснах влака. Запази ми чаша чай... Или, поне спомена за него... За чая, който не пихме заедно.<br />Дата: 12.04.2010 г.<br />Излязох да се порадвам отново на дъжда, и да се възползвам от сълзообразните му множество проявления, леещи се в пространството, за да скрия чувствата си. От себе си и от другите... Никой не заподозря мен в плач. Днес дори не можах да си направя чай... В последно време, откакто ми спряха тока, ползвах старото огнище и едно глинено гърне на баба ми, което се беше спукало... (Не знаех, дали е възмоно, но на мен ми се получаваше, може би защото исках...)<br />Ден тринайсти.<br />(тринайсто писмо)<br /><br />Няма да погледна през пукнатината,<br />защото тя разцепва утрото.<br />А то е мойта непозната истина,<br />край на нощните пътеки,<br />на безпътното ... <br /><br />Няма да запълня с кал пукнатината,<br />защото тя укрепва спомена.<br />А той е моето добре познато вчера<br />и моят смисъл да посрещна утрото.<br /><br />П.П. Прояви креативност и измисли в какво и как да вариш чая си... Знам, че ще измислиш нещо... Имаш още малко време, за да приготвиш последния си чай, преди...<br />Дата: 13.04.2010 г.<br /><br />Параноята на съществуването ми – тук или сега, там или отвъд, а всъщност – никъде и навсякъде... Трябва да започна да адресирам писмата си до други хора, а не само до себе си... Мисля, че това беше първото!<br />Седнах и... го написах, <br />То звучи така:<br /><br />Намерих те.<br />На една скала...<br />Вярваше, че си сама, чакайки утрото (както правеше всяка нощ),<br />но този път и аз бях там...<br />Пиехме чай.<br />Светът ни погълна,<br />за да ни роди отново,<br />една чрез друга<br />Намерихме се и<br />познахме се,<br />за да съществуваме,<br />за да сме и да не бъдем<br />никога и никъде<br />винаги и навсякъде<br />сами, но никога една без друга<br />двете души на съществуването ми...<br />Ти не знаеше за това.<br />Дойде и промени света,<br />Защото Вселената те прати<br />При мен – да запълниш с присъствието си<br />Дупките по стените на стаята ми,<br />Заедно със звуците, мислите, ароматите и луната<br />Най-пълната пълнота.<br />Да обърнеш погледа ми към моята същност,<br />За да съм цяла – почти,<br />За да бъда аз,<br />И не съвсем, защото освен „аз” има и друг, -а, -и. <br />Никога няма да съм цяла като луната,<br />Това е невъзможно<br />Без твоето присъствие.<br />Ти нямаш име.<br />Ти си същност. Ти си „аз”, ти си „мен”.<br />Ти си моето друго.<br />Но ние никога не сме заедно – на едно място и по едно и също време.<br />Никога не сме едно, за да не бъдем разделени и разрушени,<br />За да не останем сами<br />Но да останем вечни...<br /><br />В една прекрасна оранжева книга с дъх на портокали прочетох, че можеш да излезеш от историята, когато поискаш ... даже преди да е дошъл краят й. Тази история (ако мога така да я нарека) няма край... Не знам дали е защото няма начало, или защото започва преди да е приключила, което според Аристотел е необходимо ... Ама сякаш през вековете нещата някак се променят. Пък и имаше нещо по средата между липсата на началото и тази на края...<br /><br />(Мисля, че е време да спра да пиша писма и да ги адресирам до себе си...)<br /><br />На 14.04.2010 г. – получих писмо. Донесе го един сив гълъб до прозореца ми... Не беше от мен... В него пишеше: Вече можеш да летиш...<br /><br />Тази история няма край, защото едва сега започва... Тъкмо отделих върховете на пръстите си от перваза на прозореца и...<br /><br /><br />КРАЙ<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-6676730373633300835?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-18261967019008704362010-05-20T01:58:00.000-07:002010-05-20T02:02:04.962-07:00<span style="font-weight:bold;">[Дървото на забравата]</span><br /><br />в клоните на дървото на забравата<br />сънят ще ме намери смъртник<br />идваше преди да се събудиш<br />преди свещите и меката мръвка от месечина<br />като медена пита с млякото си поеше<br />теченията и невръстни скитници<br />с очи от розова сангрия<br />там, в дървото на забравата<br />си спомних и помръкнах и плаках<br />за всичките ти стъпки боси, алба<br />какъв компас гърдите ти коса на котва за<br />да ме придърпаш в дрямката и позора<br />на поле памук по-бледен от настръхнал лист<br />с името ти изписано прилежно -<br />алба алба алба душа на безутеха<br />алба алба плач на египтянка<br />алба фадо дуенде бенка - <br />до смърт <br />девствена и безпаметна като мен<br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">[Код нула]<br /></span><br />Да обичаш е да оплиташ ръце<br />в тежките, сочни мембрани на времето,<br />да се разстелиш меко и плътно<br />по охладнялата пустош – пръст и скала -<br />на луна, луна без слънце,<br />самият ти да си<br />лунен и бледолик, с очи настръхнали<br />към някъде без име – място близко,<br />но не картотекирано,<br /><br />да обичаш е да се чукаш сам,<br />представяйки си как чукаш друг,<br />да обладаваш огледала и фотоси,<br />да разнищваш невидими кълбета<br />през лабиринти от звук,<br />а чашата ти да е винаги<br />само наполовина чаша,<br />да обичаш е да нямаш и да не държиш -<br />или да имаш и да държиш треперещ -<br />съсредеточен в нещо като многоточие -<br />губещо се в хоризонт от ванилия.<br /><br />или:<br /><br />да обичаш е да подписваш некролози,<br />да обичаш е да се спичаш на полюс,<br />да обичаш е да критикуваш ангели,<br />да анализираш пробудени,<br />да си прецакаш вечността, въжеиграч,<br />да ядеш стъкло и да се чудиш<br />защо те боли стомахът,<br />да си играеш на оракул с огън и обръчи,<br />да си объркан, натикан и разпилян,<br />да знаеш отговора, обаче без гатанката,<br />да викаш дама пика и да дойде,<br />да обичаш е да не вдишаш, но да издишаш,<br />да обичаш е да пишеш стихове<br />с името на някой, който бърка твоето,<br />да обичаш е да си жилав и желиран,<br />да си дзен и да си дозиран,<br />да обичаш е да бръкнеш в черна дупка<br />и да изкараш заек, който подранява,<br />да обичаш е<br />да си достатъчно глупав да си татуираш<br />име различно от Теб или Бог.<br /><br />или:<br /><br />да обичаш е да приемеш<br />нечия друга вяра,<br />да обичаш е полупрозрачно камъче<br />и прегръдка през спален чувал,<br />и мнима армия от клоуни, и<br />нощен влак след бандонеон, и<br />да се преструваш, че не си го чувал, и<br />да се преструваш, че няма да свърши, и<br />да си мълчалив експлозив<br />във фъстъчена черупка,<br />спрял на 00:01.<br />да обичаш е кафе преди сън, маска от<br />кора на краставица, шампанско юни месец,<br />бисове без концерт, бой на петел и куче,<br />всяко изображение, което ми хрумне,<br />всяка секунда, която ме сполети,<br />докато се усещам 1/2 пъзел.<br /><br />или:<br /><br />да обичаш не е да разкодираш<br />прастари тайни в палиндром,<br />освен ако не би те поблазнило.<br />да обичаш е да хакнеш<br />собствената си праисторическа душа -<br />колкото и да не те блазни.<br /><br />или, последно:<br /><br />да обичаш е оризово зърно в средата на празна стая.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">[ти`09]</span><br /><br />ти<br />не си просто човек,<br />който идва или си отива,<br />ти идваш с колело и дъжд<br />и си отиваш, както тръгват <br />осъдените,<br />но осъдени на живот - <br />всеки ден <br />бавно отварящи очите си.<br /><br />ти си едно дете.<br />ти си бал без маски.<br />ти си липса на море.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-1826196701900870436?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-46477776237672694842010-05-13T02:13:00.000-07:002010-05-14T05:33:00.961-07:00Обичам да пиша с мОлив защото<br />Има нещо леко в графита<br />И във сивото на окото,<br />В плъзгането по хартията<br />Като по вълнА.<br />Писецът е твърд – все едно<br />С нож да се пързаляш по масло.<br /><br />Затова си нося мислите в задния джоб<br />Без друг да може да ги чете –<br />Само немощна следа<br />Остава по снега на хартията,<br />Символи, сякаш преплетени нервни<br />Влакна,<br />Отпечатък на хаос и съзнание.<br />Твърде дълбоко във мене ще трябва да влезеш<br />Ако искаш от мен да четеш.<br />Веднъж щом се вмъкнеш обаче –<br />Умирам!<br />Прекъсваш, изтриваш цялата мен<br />И тогава ще трябва<br />Да се напиша отново.<br />Нали ще дойдеш все пак?<br /><br /><br />* * *<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Упоена мандала в понеделник </span><br /><br />Шест реки изтекоха през мене докато те измия от дъното на очите си .<br />И настана суша.<br />вятърът на присъствието натроши<br />песъчинка<br />по <br />песъчинка <br />всичко от стария смел свят <br />и рисува с вдъхновението ми – нож – <br />решително и крайно,<br />във зелено.<br />Бисерните думи пък отвързаха<br />цялата ми<br />лудост<br />усмирена <br />и тя затръска диво грива<br />пред безпомощните погледи на Другите.<br />Без да те очаквам твърде <br />всеки път<br />това, че още Си ме изненадва<br />с още един подивял душевен фрактал <br />сластно увит около бялото на китката.<br />Бъди за мене всеки ден, а аз<br />ще съм ти виното.<br /><br /><br /><br />* * *<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Извън земята, небето и 42</span><br /><br /><br />Горя<br />Не по тебе, не със тебе<br />сама се запалих – като дърво Божие<br />горя и капе от мене всичко човешко<br />в черно-червена роба от пепел и прах се въздигам<br />и още пламтяща летя над Вас със насмешка<br />Тъй нещастни и смешни сте така приковани<br />така тежки, така навсякъде пъплещи<br />с погледи чинно забити надолу<br />без да видите мен, голямото пиле на Пери,<br />свободна от тежестта на живота,<br />бясна и дива там горе горя.<br />Не виждам крилата си – само ги Вярвам,<br />с мен са щом съм така нависоко.<br />Не чувам вече сърцето си – само препускам<br />със него ръка за ръка, щом съм тъй жива.<br />И последната въздишка на необятната самота<br />е моята безумна въздушна страст.<br />Дръжте ме далече от Вас.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-4647777623767269484?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-74148082363072312632010-05-09T01:29:00.000-07:002010-05-09T01:33:33.095-07:00<span style="font-weight:bold;"><br />Дъщеря на Бога </span><br /><br /><br />Ходя боса върху тръни и бодли.<br />Изгубила целта си.<br />Забравила за призива на Бог,<br />ала обичаща и чакаща<br />любов от Него.<br /><br />Живея, за да оцелявам.<br />Кому е нужно<br />и кому съм нужна аз?<br />Не чувствам аромата на цветята,<br />а само тръни и бодли.<br /><br />Не искам все така да оцелявам<br />Ти виждаш Господи, боли!<br />Не искам пак да падам и да ставам,<br />далеч от Теб,<br />в самота.<br /><br />В бунт към себе си.<br />В противоречие с Теб.<br />Покайвам се от всичко.<br />Покайвам се!<br />Грехът от мен отдалечи.<br /><br />Не искам да живея, за да оцелявам,<br />да търся изход във фалшивите неща.<br />Да мразя<br />и от мене да се отвращават,<br />затънала в болка и тъга.<br /><br />Пак чувствам аромата на цветята<br />макар да ходя върху тръни и бодли.<br />До тука аз съм оживяла<br />и моята цел<br />това си Ти.<br /><br />Но този път разбрах<br />дори все още да боли,<br />че Ти,<br />Ти Господи ме чакаш<br />и ще ме обичаш вечно!<br /><br />Колкото далече и да съм от Теб<br />Ти мой Бог си,<br />а аз съм<br />твоя дъщеря<br />това не се отменя.<br /><br />Твоята любов ме изцелява<br />завръщам се отново<br />пак при Теб.<br />Отхвърлянето някъде остава,<br />защото прошка има в Твоите очи<br /><br />Прошка.<br />Приемане.<br />Това променя всичко<br />и смъртта превръща се<br />в живот!<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-7414808236307231263?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-1736363650093099442010-05-03T01:48:00.000-07:002010-05-03T01:53:09.268-07:00Окачени на тавана, <br />висят мечтите ми.<br />Аз ги гледам,<br />всъщност не ги гледам.<br />Ритам ги!<br /><br /><br />----<br /><br />Седим двамата и разговаряме,<br />тихо, съвсем безмълвно.<br />Аз и аз.<br />Нямаме тема,<br />просто говорим<br />и чакаме Ариадна,<br />ще дойде ли<br />да изтъче нишката,<br />да се хванем за нея,<br />или може би<br />още не съм убил<br />Минотавъра<br />в себе си.<br /><br />----<br /><br />Довиждане до следващият дъжд,<br />който ще отмие мръсотията от нас,<br />когато сме унили<br />и тъжно гледаме през мътното стъкло<br />как вадите във локвите се стичат,<br />и прахоляка, и калта, и жълтите листа,<br />полепнали,<br />ни питат:<br />дали ще дойде тя.<br /><br />Пролетта,<br />когато всичко цъфти,<br />дърветата покриват се с листа<br />и всичко живо тръпне<br />в очакване на любовта.<br /><br />Когато слънцето ни гали с топли длани<br />и сутрин капките роса,<br />са свежи като нови рани<br />на детските продрани колена.<br /><br />Но няма смисъл да се питаме<br />с носа опрян на ледено стъкло.<br />Дъждът ни отговаря с чукане<br />по мътния прозорец<br />не искам да го слушам!<br />Мразя го! <br />И кактуса ми, <br />също<br />го мрази,<br />защото слънцето обичаме и двамата,<br />а мене,<br /> никой.<br /><br />----<br /><br />ПРОМИШЛЕНА ПЕСЕН<br /><br />През лещите на камера улавям светлината,<br />ще я превърна в цифри<br />и фабричните комини,<br />Река - дъга от нефта блеснала<br />в очите ни безрадостни, мъгливи.<br />Изсмукват помпите недрата на земята,<br />изсмукват тази мръсотия,<br />а ние я превръщаме в енергия<br />и дим излизащ през комина.<br />Слуха ни реже писък на сирената - покана,<br />за изтощени мръсни дрехи и лица,<br />да се завърнат там за нощни смени<br />да пренасочат в труд скръбта,<br />от монотонното си ежедневие.<br />С разпада атомен се топлим,<br />а самите ние се разпадаме.<br />Припуква гайгера в пулсиращ ритъм<br />и арматурата стърчаща от бетона,<br />фосфорецира в пейзаж на нощно сплитане.<br /><br /><br />----<br /><br /><br />Разголвам се ред по ред,<br />страница по страница<br />и ето останах,<br />гол, <br />празен лист.<br /><br /><br />----<br /><br />Музата се отдалечава,<br />аз бързам подире и,<br />но все по трудно става<br />да подпишем примирие.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-173636365009309944?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-90686897899959971802010-04-15T09:05:00.000-07:002010-04-15T09:06:37.635-07:00<span style="font-weight:bold;">1980: Родени от студа<br /></span><br />родени. родени през 80-те. онова, което е било само<br />заръката за изгрев, началото на студената оправдана<br />война: родени, или дори неродени на острова на зоофилите.<br /><br />в царството на политическите зоофили. родени само за да<br />бъдат студени, а не едва за да се родят – били и изродени.<br />днес сме в дебели стени. изстинали. историйката е вечна. <br /><br />омразата и злото са ненужни:<br /><br />и те са тук, и това е всичко, което е тук като рай на земята.<br /><br />злато в краката. пари. злато в сърцата. параметри, пари. <br />система на люлките. ад на системите. нашите меки пети. <br />високомерна нормална сплетня. под вентилаторен вятър<br /><br />родените взeмаме кюлчета злато и стържем нашите<br />къртичи и меки пети. златото-пемза лъже краката ни. <br />лъже ги, че историята не се повтаря. че златото е зло. <br /><br />злото е земният рай на неродените – немощен резерв от млади и <br /> ръждясали кюлчета истина. <br /> в небцата давиме истина.<br /> за никого скрит е ключа<br /> за злото н а и с т и н а. <br /><br /> In God We Trust (Ltd)!<br /><br /><br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Бог vs F31</span><br /><br />хапове: непреодолими и значими<br />рентиери на органи в мен<br />гневни и нищни се вият навътре<br />из един доктор без качества<br />сред мъже от увивни гръбнаци из мен<br /><br />гневни и хищни се впиват най-вътре <br />камбани и полипи, в лудост езиците<br />им гонят вятърни статуи по спорите <br />на двата ми гневни и бързи гръбнака<br /><br />вали вали вали и под хапове<br />паднал върху собствените си <br />стонове хленча и знам: плача<br />само когато дъжд ме вали: от<br />днес завинаги дъжд ще вали<br /><br />звезди и увивни гръбнаци - завинаги,<br />в мощно-тихите ропоти - талази завинаги,<br />бунт планетарен в ребрата - завинаги<br /><br />днес аз смятам през<br />очите си бог да пусна<br />да гледа прожекциите<br />в моите очи очите на<br /><br />божие лайно <br />чупиш прозореца<br />ти си божие лайно<br />викай над майка си<br />ти си божие лайно<br />линейката идва за<br />теб индексирано нищо! <br />аз съм Богът-F31 а<br />ти си индоктринирано нищо!<br /><br />обекти и думи се любят - завинаги<br />станиоли с устата се вричат - завинаги<br /><br />бог е едно и все е едно, аз съм линейката<br />аз и завинаги: стон срещу бога по 100<br />аз - еферентен аксон - бог vs F31<br />бог - индиферентната цифра:<br />резултати за него: 0:01<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-9068689789995997180?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-87698617068330788932010-03-29T01:27:00.000-07:002010-03-29T01:31:43.754-07:00<span style="font-weight:bold;">Факти, полупризнания</span><br /><br />сложете й име<br />каквото и да е<br />тя ще е красива<br />поразително красива<br />със смях в ъглите на лицето<br />с ужасно ироничен поглед<br />но някак съучастнически<br />забързана или спокойна<br />приказлива<br />темерутестите не си струват<br />хаплива<br />в пряк и преносен смисъл<br />изискана в нещо неочаквано<br />и небрежна <br />за което мъж не смее и да се надява<br />по-силна от нас<br />но не бива да го знае<br />ще можем да я определим<br />единственво като разкошна<br />пищна или стройна<br />все още гимназистка<br />уж наивна<br />студентка с класически профил<br />или изпечена стара мома<br />на трийсет и осем<br />но ще е красива<br />поразително красива<br />с благозвучно име<br />всъщност дори да се казва цура<br />то пак ще звучи благородно<br />в ушите ни влюбени<br />ще пие вино<br />или лимонадата си като вино<br />ще става късно<br />или ще се побърква от работа<br />ще пуши нервно<br />или ще се гнуси от тютюнев дим<br />ще готви с чубрица<br />или ще предизвика пожар в кухнята<br />но о господи<br />винаги ще е красива<br />поразително красива<br />ще си лягаме с името й<br />ще ставаме с лицето й<br />то понякога ще се сменя<br />защото сърцето на мъжа <br />е срамна работа<br />няма да вярваме<br />че може да ни обича<br />няма дори да страдаме<br />ако се смятаме за необикнати<br />защото си знаем<br />свине сме<br />не я заслужаваме<br />а да я познаваме<br />вече е привилегия<br />когато я желаем<br />ще си свирукаме<br />до момента в който се окаже<br />че всъщност сме обикнати<br />или поне прелъстени<br />което не е малко<br />и кой е сега кокетката<br />мъжът разбира се<br />а той не е красив<br />тя е красива<br />поразително красива<br />ще откриваме безмълвно в нея <br />всички други<br />случайно мернати<br />видени на филм<br />измислени от писатели<br />разлюбили<br />които сме обичали<br />няма да й признаваме<br />че я виждаме с лицата на другите<br />тя си е тя<br />красива е<br />поразително красива<br />не искаме да я обиждаме<br />наистина не искаме<br />когато сме при нея<br />ще мислим за вечността<br />когато сме другаде<br />ще мислим за нея<br />и с двете глави<br />ще ни харесва мисълта<br />че можем да държим <br />любовта под сурдинка<br />че само леко сме хлътнали<br />че всичко е временно<br />но ще си знаем<br />че тя е красива<br />поразително красива<br />и дори когато сърцето<br />понаболява<br />ще се радваме<br />защото това е хубаво чувство<br />да си влюбен е лукс<br />старомодно е<br />но е хубаво<br />поразително хубаво<br />и като не ни мине номерът<br />пак е хубаво<br />ще я мислим когато не я е грижа<br />ще я пренебрегваме<br />когато се тревожи за нас<br />ще я обожаваме<br />ще я лъжем<br />ще има нещо фройдистко<br />ще има абстиненция<br />ще бъде сладко все пак <br />и мъничко да страдаме<br />о сладко ще бъде наистина<br />ще се притесняваме<br />да й говорим мръсотии<br />ще бъдем неспокойни<br />в леглото й<br />няма да знаем<br />как да я глезим<br />защото сме недодялани<br />няма да сме я заслужили<br />няма да я имаме за даденост<br />а с това тя ще ни държи в шах<br />ще се разтапяме от гласа й<br />смехът й ще ни разтърсва<br />ще изтръпваме от веждите й<br />дланите ни дълго ще помнят<br />гърдите й разбира се<br />ще я откриваме навсякъде<br />и с това ще оправдаваме<br />изневярата<br />няма да ни бъде скучно с нея<br />ще се надяваме силно<br />и тя да не скучае<br />защото си даваме сметка<br />че лесно би си намерила<br />хиляди поклонници<br />а това не ни се иска<br />в крайна сметка<br />ще прекараме живота си<br />като придатък на сантиментите<br />а който не го направи<br />не ще да е живял нещастникът<br />по пейките засмукали бутилките<br />един на друг ще си признаваме<br />че тя е свястна<br />а ние сме си головодници<br />и само тъй потайно<br />ще сме отдали дан <br />на кротичката истина<br />че сме останали <br />момчетата с изцапаните дънки<br />неловки пред момичето<br />с очите сини или сиви<br />с косите къдрави<br />с вълнуващи извивки изпод тениската<br />с косите черни като <br />нещо много черно<br />с косите развълнувани<br />с ръцете толкова красиви<br />поразително красиви<br />с косите златни<br />сребърни и бронзови<br />напразно ще ни бъде <br />да си казваме<br />че няма жена композираща<br />защото и ние не сме<br />композитори<br />а пък тя композира душите ни<br />макар да са груба материя<br />въпросните наши души<br />не като нейната красива<br />поразително красива<br />красива поразяващо<br />като барон мюнхаузен<br />пред венера<br />във вулкана<br />ние сме <br />поразени мадам<br />сразени сме<br /><br /><br />* * *<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Ронин</span><br /> „Но... къде ли е честта на Бекет?”<br /> Жан Ануи, „Бекет или Божията чест”<br /><br />Разбира се, честта на Бекет не е <br />във Божията чест; и не дори в саксонската,<br />а само и единствено в упорството <br />да бъде опонент на Хенри Втори,<br />на разума, компромиса и Англия.<br />Дори светът, дори и Бог, дори съвсем интимната<br />симпатия към Хенри нямат силата<br />да усмирят беса у Томас Бекет, младия<br />безпринципен светец в изгнание.<br />Едничката му чест е във това<br />с върховно безразличие да гледа<br />околните безчестен как го смятат,<br />небрежно да приеме и убежище<br />при враговете на страната (и честта си),<br />да им прости, да се надсмее и над тях,<br />да ги напусне сетне, към смъртта да тръгне.<br />Да скрие липсата на воля<br />в красивата фантазия, че прави<br />от хейстингския срам Голгота нова.<br /><br />* * *<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Et in saecula…</span><br /><br />Вратите скърцат дружелюбно,<br />душегубно шумолявят познатите томове.<br />И старите кресла превиват гръб,<br />за да изпънеш прасци по-удобно.<br />Домът е тук отпреди теб<br />и дано да остане след тебе.<br />Не ти е нужен шкаф по конфуциански<br />с нефритовите плочи на предците:<br />в камината ти спят зверчета,<br />тотеми живи, души на добродушни баби.<br />Понякога те кихат в пепелта.<br />И от деня, когато слънцето изгрее<br />над пресния ти гроб, дано тогава<br />и ти с проскърцване да поздравяваш<br />друг някой нехаен щастливец,<br />доизносващ пантофите, дето<br />си купил прескъпо във Венеция.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-8769861706833078893?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-55163602153637237772010-03-17T03:31:00.000-07:002010-03-17T03:39:27.872-07:00Дръпни ,<br />отпий ,<br />гълтай ,<br />слушай ,<br />бягай ,<br />отиди ,<br />открадни,<br />изпуши<br />послените<br />лесно спечелени ,<br />тъмно зелени<br />летни<br />пари.<br />В широки <br />дънки<br />малки ,<br />стегнати ,<br />захарно изпечени ,<br />красиви <br />летни задници.<br />Сини ,<br />пустинни ,<br />леко миражни ,<br />квадратно<br />симетрични<br />камилски<br />летни<br />ковчези.<br />Замяни ,<br />упадъчни ,<br />пакетирани,<br />силни<br />и все пак <br />вкусни ,<br />по детски<br />паметни <br />западни мечти<br /> <br />---------------------------<br /> <br /><br /> <br />Под всяка шапка<br />на всеки ъгъл<br />под сиво слънце<br />хладно<br />стъклени<br />минават бързи дни.<br />И във водата захарна <br />отплуват<br />малките <br />червени риби.<br />В солените вълни<br />през мръсните стъкла<br />пак виждам теб.<br />И цялата поезия<br />набъразо<br />надраскана<br />на касова бележка с <br />12.99 цена<br />няма да застане на пътя<br />на крилата, <br />които <br />насила <br />ме водят <br />у дома.<br />-------------------------<br /><br />Готвещи тъпаци<br />били са и те с нас някога<br />навират ми в пространството<br />посредствена поезия<br />и е много ново<br />и интересно дори<br />и ги слушат със <br />сълзи на очи<br />рошави <br />объркани <br />бохеми.<br />залитащи думи <br />увличат нежни мозъци<br />в ненужни опити <br />да бъдат всички<br />като татко Бил Лий<br />познавам ги <br />повечето <br />от години<br />и някак много <br />пострадха опитите им<br />от изварени във<br />мръсното <br />хероинови дни<br /> <br />-----------------------------<br /><br /> <br /> <br />Лелче,<br />дори когато ти миришат чорапите<br />да знаеш че много те обичам<br />защото навярно и <br />моите не са много читави<br />обичам да те намирам<br />във къщи<br />по пижама да се бориш с <br />компютъра<br />и после на терасата с цигари<br />целувки в тъмното <br />и само ние си знаем<br />колко е смешно<br />когато смущтаваш <br />всичко наоколо<br />но това е <br />защото <br />никави сили,<br />природни закони <br />и прочее <br />не биха издържали <br />на пряк сблъсък <br />със теб<br />и чорапите <br />в ъгъла<br /> <br /><br /><br /> <br />-------------------------<br />Облаците над моя град,<br />сама в транспорт<br />с мечти <br />и <br />100 % <br />във кръвта.<br />искам<br />наляво<br />потно<br />тъмно<br />синьо<br />през мен<br />тихо<br />тайно<br />на голо<br />в дъжда. <br />Погледни<br />през шумни компании<br />във мен.<br />Погледни надясно, <br />отмести глава, <br />тежко е , <br />тежко е ,<br />не мисли за това.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-5516360215363723777?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-90269082458885219002010-03-09T08:50:00.001-08:002010-03-09T09:00:24.856-08:00у съседите вехнат цветята,<br />стопаните са страшно заети<br />да се смеят навън.<br /><br />ти се заблуждаваш в грижите,<br />стоиш объркан вкъщи,<br />сам с лейката, <br />но недей да плачеш, моля те!<br />по-добре ела да се смееш.<br /><br />вярвай, когато говорят,<br />че любовта съществува; <br />те чакат навън, <br />много са, <br />заедно да повърнат <br />в устата ти гадости –<br />това е което обичат,<br />но недей да плачеш, моля те<br />тук е важно да се смееш.<br /><br />припознаваш се в път <br />хукваш през глава да тичаш,<br />те винаги посрещат клоуни,<br />ако добре играят тези номерата,<br />който ти, уви, не си научил, <br />затова довиждане...<br />недей обаче да плачеш, моля те!<br />тук е важно да се смееш<br /><br />кои са в крайна сметка Те<br />съседите или стопаните <br />кому се полага <br />да полива скапаните цветя?<br />спри да ревеш, писна ми от тебе<br />грабвай лейката, или млъкни<br />и бягай да се смееш.<br /><br />* * *<br /><br />време е за щастие<br />решено<br />добре дошъл<br />на човека без раница<br />жестоко усмихнат<br />пихтиест червен език<br />прозорците са само дупки и стъкла<br />улиците – асфалт и бордюри<br />калните локви са пълни с H2O<br />а катериците са просто организъм<br />всички леки ще отлетят<br />въздухът изпълва<br />вятърът роши млади коси<br />завършени, железни мирогледи<br /><br />трябва много малко желание <br />за да изпушиш живота <br />от една цигара<br />лека до безтегловност<br />катерицата<br />съдира пухкавия си гъз<br />за жълъд<br />силната храна<br />води до румени бузи<br />топлата постеля<br />означава Дом<br />завий се през глава с дома си <br />и кажи:<br />доволен като червей<br />време е за щастие<br /><br />* * *<br /><br />бухенвалдски манекени<br /><br />дефиле на дрипи<br />празнични картини<br />прибулени лица<br />бухенвалдски манекени <br />пламенни от сутринта<br />дим над котешка пътечка<br />топли казани с вода<br />маршът на красивите<br />придава обаяние<br />на ужаса в смъртта<br />бухенвалдски манекени<br />износват дрехи<br />от минало време<br />всеки ден<br />последно ревю<br />гори глад и умора<br />в новата колекция<br />дрипи ще носят <br />съвсем други хора<br /><br />* * *<br /><br />старото куче<br />бивш оптимист:<br />НЕ! на спомена<br />за слънчево време<br />от който боли<br />няма надежда<br />и свястна храна<br />свикнало твърде<br />с мазно<br />мокро<br />мръсно<br />гадно<br />с лайна<br />обелки<br />стълбове<br />гуми<br />кашони <br />канали<br />манали<br />и разните други боклуци.<br /><br />ужас...<br /><br />непоносим срам.<br />смазвано<br />самочувствието<br />маха с опашка<br />когато подуши храна<br />е що храна бе? -<br />дайте без храна?<br />не може, казва тя.<br />затова под увисналите <br />тежки клепачи<br />където никога<br />никой няма <br />да познае приятел<br />очите <br />на старо куче<br />бивш оптимист<br />завинаги капят<br />червени и влажни <br />от глад.<br /><br />* * *<br /><br />аз и АЗ<br />мечти,<br />АЗ и…<br />задници.<br />пусто лято!<br />студено е, <br />нали?<br />кажи:<br />стараем се<br />понякога,<br />нали?<br />пустото лято.<br />трябва да е топло, <br />да се радваме<br />на голите си<br />задници,<br />настръхнали,<br />нали?<br />и после пак <br />да дойде<br />зимата,<br />да ревнем<br />с тебе<br />аз и АЗ<br />аз и ти<br />гладни,<br />зъзнещи<br />в студеното, <br />нали?<br />АЗ и ти,<br />глезльовци,<br />в мечтите си<br />сме по-нагли<br />от всякога…<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-9026908245888521900?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-33096796986786605312010-03-03T03:17:00.000-08:002010-03-03T03:24:04.755-08:00Смъртта на копирайтъра<br /><br /><br />Изглежда някой се беше заблудил, защото Косьо не беше направил лошо на никого, поне доколкото самият той знаеше. Затова и няма как по разумен начин да обясним побоя, довел до неговата смърт на двайсет и девети юли, 200... година. Тази смърт щеше да бъде наречена от пресата зверска, абсурдна и безсмислена. Щеше да се превърне в един от символите на нашето време. Други щяха да заклатят глави и да допълнят, че вече не се чувстват в безопасност, не и след онова убийство, извършено посред бял ден на Попа. Но нека оставим хората да говорят, те и без това през повечето време друго не правят, и да видим какво се случи в действителност. <br /> Косьо, слаб и висок, облечен в къси панталонки и хавайска риза, подрани за срещата на Попа с негов съученик, с когото не се бяха виждали от месеци, и чакаше вече двайсетина минути. От време на време той поглеждаше часовника на ръката си само за да установи, че времето се точи адски бавно. За двайсет и петте си години той се радваше на добра реализация като копирайтър. Работеше в тази сфера от две години и докато чакаше, нахвърляше идеи за новия проект, който му бяха възложили – козметика за мъже, хлъзгава работа. Конкретно, ставаше дума за крем за лице, така не бива да ни учудва, че Косьо беше вглъбен в мислите си донемай си къде. Мъжете и козметиката са части от един пъзел, който се сглобява доста трудно. <br /> Косьо беше вглъбен, а на пейката зад него група от тийнейджъри вдигаше врява. Две малки деца се пръскаха с вода от вечно преливащата чешма под погледите на майките си. Мнозина също като Косьо чакаха някой си. Един незабележим следобед, бихме казали, ако не се беше случило следното. <br /> -Ти ли бе? – изкрещя един висок здравеняк, може би около метър и деветдесет, в дънки Diesel и бяла, прилепнала блуза, която караше мускулите му да се открояват и директно се нахвърли върху Косьо заедно с приятеля си – набит темерут с черна тениска и дънки Левис. <br /> Най-чудно за Косьо беше, че го нападнаха посред бял ден, и то на оживено място като Попа. Попа, както винаги, гъмжеше от хора. Трамваите стоварваха нови попълнения през пет-десет минути, а по Булевард Левски и Патриарх Евтимий се точеше задръстване, което насищаше атмосферата с бибипкания и псувни. <br /> Двамата усърдно започнаха да обработват Косьо с ритници, след като той не успя да издържи на едно от първите по-здрави крушета на здравеняците и се простря на земята. Сред юмруците и ритниците Косьо се опита да каже, че това е грешка, но те изхилиха и продължиха със занятието си. Минувачите гледаха сцената с нескрит интерес. <br /> -Нищо не съм направил? Защо ме биете? – стенеше Косьо от земята. <br /> -Така ще кажеш! – ядосано рече високия здравеняк, плю на земята и изрита Косьо в кокалчето на крака. <br /> Косьо изкрещя от болка. <br /> Личеше си, че на двамата не им е за първи път. Откакто лежеше на земята, ритниците им се сипеха точно в корема и в главата, като при това внимателно преценяваха движенията на тялото му. <br /> -Помощ! – изкрещя Косьо с надеждата, че някой минувач ще му се притече на помощ. –Помощ!<br /> -Хайде само да не викаме – рече ниския темерут и изрита ожесточено Косьо в устата. От нея рукна кръв. <br /> Всъщност кръвта течеше отвсякъде – от носа, от главата и от устата на Косьо. Дрехите му бяха пропити с кръв, целите червени и раздрани, въпреки че бяха минали едва пет минути от началото на побоя. <br />Един мъж на средна възраст, който зяпаше сцената от самото й начало, се престраши и приближи. <br /> -Защо го биете? – поинтересува се той. <br /> -Дължи ни пари! – отсече високия здравеняк. <br /> -Лъжат! – опита се да се защити Косьо. <br /> -Че иначе за какво ще го бием?! – зачуди се високия здравеняк. <br /> -Именно? Защо?! – рече Косьо. <br /> В разговора се включи ниският темерут. <br /> -Виж, за теб може 1000 лева да не са пари, но за нас са. Всичко щеше да е наред, ако не се криеше и ни беше казал кога ще ни ги върнеш. <br /> -Не знам за какви пари говориш – изстена Косьо. <br /> -Личи си, че лъже – рече мъжът. – Само така! Давайте, момчета! Колкото пъти са ми дължали пари и все бавят връщането с месеци. Може би боят ще оправи нещата. <br /> -Да се хванем ли на бас? – усмихна се ниският темерут, наведе се и вдигна Косьо и го хвърли на земята отново. <br /> Главата на Косьо се удари в плочките. <br /> -Аз не лъжа, те лъжат. Не ги слушайте, викнете полиция – опита се да се защити той с истеричен от въздействието на андреналина глас. <br /> -Полицията няма да им върне парите, момче – каза мъжът и се отдръпна настрана. <br /> От този момент който и минувач да проявеше интерес към боя, мъжът на средна възраст го информираше, че Косьо дължи пари на един от двамата и го уверяваше, че те, естествено, са прави. Но повечето минувачите въобще не питаха, просто гледаха побоят с интерес. <br /> Една стара жена, която продаваше на щанд за книги наблизо, дойде, за да се оплаче, че вдигат прекалено голям шум. <br /> -Няма как иначе – повдигна рамене и се усмихна високият здравеняк. – Тези работи стават така. <br /> Жената се примири и се върна на сергията си леко ядосана. Не й стигаше друго, ами трябваше да слуша техните крясъци. <br /> Косьо още се държеше. Цяло чудо, че все още беше съзнание. Вече не чувстваше болка, но малко по малко потъваше в мъглата. <br /> -Какво правите тук? Лични карти за справка. <br /> Двама полицаи се надвесиха над Косьо. <br /> -Дължи ни пари – рекоха двамата, отдъхнаха си малко, защото се бяха изморили да налагат Косьо и подадоха личните си карти. <br /> -Дължи ви пари? А сумата в какъв размер е? <br /> -Значителна, значителна! <br /> Полицаите прегледаха личните карти на двамата и им ги върнаха. Тогава единият полицай побутна Косьо.<br /> -Господине, а вашата лична карта. <br /> Изнемощял от боя, Косьо едва сега забеляза полицаите и заопипва трескаво из джобовете си. Картата я нямаше. <br /> -Сигурно е паднала някъде с портмонето - опита се да обясни той. – А аз никакви пари не дължа, тези двамата ги видях за първи път, когато ме нападнаха преди малко. Моля ви, направете нещо, нали сте органи на реда? <br /> -Ти кой ще обиждаш, бе? Органи на реда ли каза? – засегна се полицаят. – И кажи ми сега какво да те правя без лична карта? <br /> -Съжалявам, не исках да Ви обидя. А за картата – огледайте се, трябва да е някъде наоколо. <br /> -Ти се огледай – рече троснато полицаят. – И по-добре не лъжи. Познаваме хората по физиономиите, това ни е част от работата. Имаш съмнителна мутра и сто процента дължиш пари на тези двамата. Затова си опичай акъла, чуваш ли? <br />След тези думи полицаите се прибраха в патрулката си и отпрашиха в посока НДК. Здравеняците веднага продължиха със заниманието си, а трамваят изтърси още хора, които директно навлязоха като зрители на бойното поле. <br /> Минувачите гледаха с интерес и Косьо почувства, че помощ няма да дойде отникъде. Той забеляза и съученика си, който плахо се криеше зад един от минувачите, следейки как побоят продължава. <br /> -Младене – опита се да извика Косьо. – Младене, обясни им, че никакви пари не им дължа и че е станала някаква ужасна грешка. <br /> -Познаваме ли се? – попита Младен и се ската още повече зад гърба на минувача пред него. <br /> След малко Младен си замина. <br /> -И лъже, че познава разни хора – заклатиха глави минувачите. <br /> В същото време ниският темерут вдигна Косьо като внимаваше да не се изцапа с кръв, а високият здравеняк извади нож. <br />Косьо изпита небивал ужас. <br /> -Защо... – искаше да попита, но острата пареща болка от ножа в корема пресече въпроса му. <br /> Искаше му се да повърне, но не можеше. Минувачите гледаха с интерес. <br />Високият здравеняк извади ножа, ръгна го още веднъж и после двамата се изпариха, оставяйки Косьо да лежи на плочките пред паметника на Попа. Малко поточе кръв се заспуска по цепнатините между плочките. <br /> -Добре, че дължи пари е ясно. Но не е ли по-добре да е жив, за да може да ги върне – каза един от зяпачите. <br /> Другите се съгласиха и някой извика линейка. <br /> Кръвта на Косьо образува локва. Хората, които минаваха оттук, внимаваха да не стъпат в нея, за да не се изцапат. Те заобикаляха локвата набързо, хвърляйки по един поглед на Косьо и продължаваха по пътя си. <br /> Линейката се появи след около половин час, проби път през задръстването и паркира наблизо. Отвътре изхвърча дебела лекарка. <br /> -Какво става тук? Това ли е наръганият? – посочи тя Косьо. <br /> Косьо не я забеляза, той плуваше в мъглата. <br /> Минувачите й обясниха накратко за какво става въпрос. Не пропуснаха да кажат, че Косьо дължи пари и че всичко е било напълно заслужено, както и че полицията вече е минала. Допълниха, че наръганият лъже. <br /> -Ясно – рече лекарката, - обаче имаме проблем. Нямаме санитари и без чужда помощ не можем да го качим в линейката. Хайде някой от вас да ни помогне с пренасянето, после ние го поемаме. Помогналият само ще трябва да даде имената си, за да даде показания, ако наръганият умре. <br /> Щом чуха, че трябва да дават имената си, минувачите отстъпиха панически назад. <br /> Косьо отдавна не възприемаше какво се случва около него. Погледът му отнесено кръжеше наоколо, но напълно автоматично. Хем беше в съзнание, хем - не. <br /> -Дори да го пренесем, – зашушука един от минувачите на съседа си. – дори да го закарат в болницата, погледнете го – той вече е пътник. Няма да го приемат, защото рискуват да почине в болницата. Когато трябваше да караме баща ми, много беше зле, но се оправи (да чукам на дърво), чакахме четири часа, докато се престрашат да го приемат. Ако някой умре, разваля статистиката, но не това е най-страшното! На всичко отгоре болницата трябва да носи отговорност за смъртта му. Не, не – този е пътник. <br /> Никой не помогна да качат Косьо в линейката и тя си тръгна. <br /> Все още беше отвратителна жега. Колите се гипсираха в задръстването, трамваите бълваха хора, минувачи пълзяха по тротоарите, а продавачките в магазините дремеха на хладно. <br /> Малко след като Косьо умря, минувачите загубиха интерес и се разпръснаха.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-3309679698678660531?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-88687396133852958982010-02-22T23:46:00.000-08:002010-02-22T23:55:23.537-08:00<span style="font-weight:bold;">фиктивен край година </span><br /><br />няма смисъл от коледа <br /><br />искам да се зашия <br />за теб <br />и да няма зима <br />тъй както ужасът ни научи <br />сами <br /><br />всяка крачка <br />спирка <br />и дупка <br />имат история <br />в града ни <br />носи се миризмата <br />на кръв и сълзи <br />разпиляни <br />от наши ръце <br /><br />имам в очите <br />маршрута <br />за който спестявам трохите си <br />за нас <br />през опороченият сняг <br />да се плъзгаме <br />скрити тръни <br />ще разкъсват отвъд <br />делата ни <br /><br />в мъжкото ще се сврем <br />и ще чакаме <br />разтварянето <br />стягането <br />в гърдите <br />да спре <br />празното <br />виновни <br />на себе си да се <br />отдадем <br /><br />чакам те <br />да целунем <br />света си <br />пак <br />заедно <br /><br />** <br /><br />вървя по улиците <br />общи <br />наши <br />не <br />на всички <br />мокри нощи <br />случайни кенефни дупки <br />колкото да се оправим <br />докато затварят <br />под бора <br />ритници <br />от пияни <br />мъртви <br />мъже <br />твърде е тихо и страшно <br />когато сме само ние <br />преди да си купим <br />едно голямо <br />поне <br />топлина <br />после <br />се лъжем и смеем... <br />чакай <br />няма го вече това <br />всеки <br />в клетка <br />далече <br />сам <br />по булеварда <br />неговото <br />протежение <br />излизаме <br />отделно <br />крачим <br />нервно <br />по улици <br />общи <br />наши <br />не <br />на всички <br />адско <br />старание<br />мятат се<br />потни<br />зрели<br />спомени<br />чувства<br />за случване<br />кик<br />физически<br />желая<br />спирам<br />тях ги<br />няма<br />искам да ги<br />има<br />за да<br />зная<br />че пред очите им<br />мога<br />да устоя<br />и да се задуша под<br />юргана<br />после<br />насаме<br />с гной във вените<br />познавам ли<br />вече<br />някой<br />тебе<br />мене<br />улици<br />сгради<br />очи<br />прозорци<br />слепи<br />един<br />още свети<br />за мен<br />докога?<br />обаче<br />задъханите<br />млечно-сладки<br />нощи<br />след<br />половин час<br />кървави капки<br />без<br />букви<br />спокойно<br />у дома<br />половин буркан<br />захар<br />чай<br />и няма да мием чашите<br />поемам с устни<br />времето<br />очите<br />улиците<br />общи<br />наши<br />не<br />твои и мои<br />на нас<br />само<br />на нас<br />до изгниване<br />бели трупни червеи споделени<br />още малко<br />после<br />спокойствие<br />чакам<br />да<br />порастна<br />за да вкарам<br />крайна доза<br />спасение<br />в две<br />само<br />цели<br />две<br />души<br /><span style="font-weight:bold;"><br />кошмар-незнание </span><br /><br />о, моля ти се,<br />събуди ме силно!<br />нека туй е<br />гаден индуциран сън!<br />нека пак<br />погрешка прекалили<br />да сме ние двама.<br /><br />в ръцете ти<br />аз уморените очи<br />да сложа,<br />с беглата усмивка,<br />пазена единствено<br />за наш'то съкровение.<br /><br />не искам<br />гръдният ти кош<br />да експлодира<br />от ударите на сломеното сърце,<br />нейде там,<br />където аз не зная,<br />че разпръскваш думите си<br />по тетрадки с черни редове.<br /><br />защо те<br />тебе<br />лъжат,<br />крият?<br /><br />да седя ли на любимия прозорец<br />като очакване едно,<br />от захар изградила,<br />твоя нов живот?<br /><br /><span style="font-style:italic;">Прочетено на 21.01.2010г.</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-8868739613385295898?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-80795500369101870502010-02-19T00:34:00.000-08:002010-02-19T00:46:03.817-08:00Събирам глупостта си <br />в нещо, <br />наречено памет, <br />а не искам <br />да си спомня <br />нито любовта <br />нито красотата <br />на това <br />да сме глупави заедно - <br />едноклетъчно <br />с вътрешен живот <br />и памет <br />за нещо вечно. <br /><br />Събирам глупостта си <br />в нещо, <br />наречено спомен <br />и не искам <br />да сме цяло <br />нито миг <br />нито в бъдеще, <br />когато сме слепи заедно - <br />минало с крака, <br />без памет <br />влачи любовта <br />след мен, <br />след края <br /><br />и след това <br />няма красота <br />и време няма <br />и памет съм аз, <br />в която едва <br />се побирам <br />и дишам едва <br />и не дишам, <br />не дишам, <br />глупаво сам.<br /><br /><br />* * *<br /><br /><br />Невъзможно живи сме понякога <br />понякога досадно смъртни <br />необходимо луди някога <br />сега почти безсмъртни <br />и невъзможно влюбени, отричаме <br />възможността да сме обичани, <br />а търсим със очи тревожни <br />тревожно търсещи очи <br />и вярваме че е възможно <br />да вярваме в лъжи. <br /><br /><br />* * *<br /><br /><br /><br />Няма ме. <br />Проверих в джобовете си. <br />И там ме няма. <br />Завъртях се по оста си <br />да се видя - <br />светът продължи да се върти, <br />обаче мен ме няма. <br />Проверих в очите ти. <br />Няма ме. <br />Показа ми ръцете си - <br />красиви са, <br />но къде съм? <br />Няма ме. <br />Проверих в косите ти - <br />вдишвам - <br />няма ме - <br />издишвам. <br />КАЖИ МИ КЪДЕ СЪМ, любима? <br />Не чуваш ..., <br />защото ме няма! <br />Говориш. <br />Усмихваш се. <br />Гола си. <br />Красива. <br />Плачеш. <br />Смееш се, любима. <br />Раждаш от два до три пъти. <br />Пак си красива. <br />Работиш. <br />Почиваш... <br />почиваш, <br />а мен ме няма - <br />просто ме няма. <br /><br />И Рино е град - така съществува<br /><br /><br />* * *<br /><br /><br />Открих те<br />и се изгубих в теб.<br /><br />Обявиха ме за безследно изчезнал.<br />За общонационално издирване.<br />Обявиха ме в прогнозата за времето.<br />В спортните новини.<br />Обявиха ме за мъртъв.<br />За възкръснал.<br />Обявиха ме за бог.<br />За футболист на годината.<br />Обявиха ме неофициално.<br />Обявиха ми го официално.<br />Обявиха ме за враг.<br />Обявиха ми мерките.<br />Обявиха ме в пресата.<br />Обявиха ми война.<br /><br />Обявиха ме луд<br />и така ме откриха - <br />облечен в съществото ти<br />и луд по тебе, красива.<br /><br />И Рино е град в Невада, а Невада е пакет цигари.<br /><br /><br />* * *<br /><br /><br />Караш ме да изтичам през ръцете си<br />в твоята прегръдка<br />пускаш ме и тичам пред себе си<br />щастлив,<br />а съм си обърнал гръб.<br /><br />И Рино е град в Невада и Невада е щат.<br /><br /><br />* * *<br /><br /><br />Много глупаво <br />или поне така мирише – <br />един през друг <br />без друго трупове <br />предпочитаме <br />да дишаме <br />и вдишваме <br />като за първи път <br />един през друг <br />миризмата на плът <br />и много глупаво <br />или поне така изглежда <br />опитваме се <br />да римуваме <br />любовта с надежда<br /><br /><br />* * *<br /><br /><br />Отказвам да живея<br />само, защото всички<br />са мъртви.<br />Отказвам да умра<br />само, защото никой<br />не очаква.<br />Отказвам да обичам<br />само, защото нищо<br />не чувствам.<br />Отказвам да мразя<br />само, защото нещо<br />умира.<br />Отказвам да отказвам<br />само, защото другите<br />не разбират.<br />Отказвам да приемам<br />само, защото себе си<br />разбирам.<br />Отказвам битието<br />само, защото искам<br />да спра<br />да отказвам<br />да приемам<br />да разбирам<br />да дишам<br />не само, защото някой ден<br />ще умра,<br />а защото<br />не съм се раждал още.<br /><br /><br />* * *<br /><br /><br />Ще се въртя в леглото <br />цяла нощ, <br />а Земята заедно с мен – <br />тя обърнала гръб <br />на Слънцето, <br />а аз на теб. <br />Времето ще пулсира <br />в кръвта ми, <br />сърцето ми <br />за миг ще поспре <br />и в този миг безвремие <br />ще усетя ударите <br />на твоето сърце <br />и дъха ти ще усетя, <br />тихия, <br />застинал в очакване <br />на утрото, <br />несъществуващото утро <br />на нашата любов.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-8079550036910187050?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-15857684406626189502010-02-14T03:56:00.000-08:002010-02-14T03:58:02.596-08:00<span style="font-style:italic;">От поредицата:"Една седмица"</span><br /><span style="font-weight:bold;"><br />Вторник сутрин, пак с теб</span><br /><br />За пореден път седя пред теб<br />и гледам в празните очи отсреща<br />не намирам думи как да ги опиша,<br />страшно отчуждени и безмълвни<br />не показват нищо повече от страх,<br />и изпълват ме със самотата в тях.<br /><br />Всяка сутрин е така откакто...<br />нещо се счупи и отмря във битието<br />запълнено със грижи и вълнения...<br />Да то бе всичко туй което имах<br />и напразно гонех си мечтите<br />задъхани от вълнение и страст.<br /><br />Гледаш ме и отговарям мигом<br />сякаш репетирали сме цяла нощ,<br />поглеждаш ме от своя огледален свят<br />и изпитваш, и ме питаш, и ми отговаряш<br />сякаш ти си аз ала не си това което бе...<br />когато беше пролет, лято, есен... а сега е зима.<br /><br />Не намирам път през погледа ти да пробия<br />и да се измъкна от тежката прегръдка.<br />Искам да подишам въздухът навън<br />макар да е за малко... от тебе да избягам<br />и да бъда някой друг, някой по различен<br />не толкоз зверски откровен и глупав!<br /><br />Но нямам сили да се боря... и май... не искам,<br />може би така ще бъде само докато отмине<br />този махмурлук от снощната забава.<br />Може би... но кой ли знае що за битка е това<br />в която ти не ще спечелиш и аз не искам да...<br />някак си... да... загубиш заради мен.<br /><br />Сега поглеждам пак тези две очи<br />изпълнени със корист и вълнение<br />отрупани със грижи и проблеми<br />не осъзнавам как дотук сме стигнали<br />Аз и ти... в банята пред бабиното огледало<br />жалко мое мрачно отражение...<br /><br /><span style="font-style:italic;"><br /><br />Прочетено на 31.01.2010г.</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-1585768440662618950?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-52306549286331619992010-02-10T06:26:00.000-08:002010-02-10T06:41:56.802-08:00<span style="font-weight:bold;">Диафрагмен фрагмент<br />триптих</span><br /><br />1.<br />Иззад мокрите огньове на косите<br />примигат две неми чудовища.<br />Натежала от плод динамичност<br />Посяга на своята двойнственост.<br /><br />Дом до дом - земята зее.<br />Ден до ден - денят изстива.<br />Хор от хора закопнели<br />псува възхитително.<br /><br />Но не може да не бъде жълто.<br />Не, не може да не пожълтее<br />след трещящия туземно,<br />след жестикулиращия<br />по южняшки <br />дъжд.<br /><br />Върху масата ръждясва,<br />но остава остър,<br />назначеният за вените ни <br />нож.<br /><br />2.<br />Опознатото потича, чезне<br />- паметта е вцепенена - <br />Сънно мъртъв съм - започвам<br />да танцувам тарантела<br />и овилно<br />изпотен до костите да се отърсвам<br />от епическите пиршества на<br />нагледа и да приветствам само<br />зрението на едно Сега,<br />което<br /> гледа, но не вижда, а поражда<br />страх от свободата,<br /> водеща до извор.<br /><br />3. <br />Питейно - чернодробен казус,<br />овричащ ни на трезва чувственост.<br />Клош по нощница витае<br />из прелюдиите на духа.<br /><br />Паметта заспива по корем,<br />битието вие сляпо.<br />Някога живял тотем<br />на име Крясък.<br /><br />***<br /><br />Аве Ева,<br /><br />Вината не е по върхарите.<br />Някой педантично те е преразказал.<br />Някой, котенце, желал е<br />своя подпис да ръкоположи<br />под "Теория на конспирацията".<br /><br />Що за притча е това, че<br />изкусителката набедена<br />с лекота сама се изкушава?<br />В кой капан на кръговрата<br />обръчи бръмчат от болка?<br /><br />Всеки всякога обърква<br />свойто блудство с твоята разблудност...<br />Спомняй си за Димчо Дебелянов,<br />светлоребрена царкиньо.<br /><br />Ето те с плода в ръцете,<br />страдащо щастливо чудо.<br />Три крила без семе смисъл:<br />Нереална Органична Хубост.<br /><br />***<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Мечтатели </span><br /><span style="font-style:italic;">На Мина и Ясен</span><br /><br />Залата очакваше облегната,<br />нещо да се случи - именно:<br />някаква човешка ненадминатост:<br />безтегловност, породена - СРЕД- <br /><br />***<br /><br /><span style="font-style:italic;">На Диди и Дани</span><br /><br />Бързоноги отломки, врачки на варвари<br />Вие сте пламнали в гарваново,<br />Господин Милев, не е за вярване,<br />че не спите, а пишете<br />- без господар - <br /> - без бог- <br />привидно сам: <br /> едноок.<br /><br />***<br /><span style="font-style:italic;"><br />На Кристина</span><br /><br />У малцината поети, /тъй суетни са читалните/,<br />раната оразмерява отзивчивостта на битието,<br />само че подобен образ носи впечатление от време,<br />мои белези обтегнати, бели - бели барабани<br /><br />***<br /><br /><span style="font-weight:bold;">/Натюрморт/</span><br /><br />Некролозите във джоба<br />до "отличната" ви карта<br />са на именуваните близки.<br /><br />Образи отдалечени<br />до ръба на огледалното- <br />педя подражание на нищото.<br /><br />***<br /><span style="font-style:italic;">На Пламен</span><br /><br />В съзнанието ми просветва вълк<br />и видя ли го пак, ще ме познае.<br />Повторена, една представа<br />вещае загуба на кръв.<br /><br />История, не я виня:<br />навсякъде се преподава.<br />Животът ще се преиздава<br />до траура на трезвостта.<br /><br />***<br /><br /><span style="font-weight:bold;">Източна Родопа</span><br /><span style="font-style:italic;">На Моника</span><br /><br />В карминено огньове<br />се стичат по скалите,<br />овчарските колиби<br />заспиват край жарта.<br /><br />През гъвкавия залез<br />прозират планините<br />и мирисът е само<br />наситен със ята.<br /><br />***<br /><br /><span style="font-weight:bold;">/Иконичното като Катарзис/</span><br /><br />Ето, вижда върху циферблата,<br />с точност, колко му остава<br />до светото съвършенство.<br /><br />И така, хермАфродит завършен,<br />здрав клинично, но без образ<br />в стъклена повърхност или водна,<br />Нарцис се любува ненаситно<br />на красивата си сянка.<br /><br />***<br /><br /><span style="font-weight:bold;">/Перата на броеницата/</span><br /><br />Върхарите, връхлитащите чувства,<br />отвъдни върхове, възбудени звезди.<br />Световното по футбол, маршовият устрем<br />на купища неща сами по себе си.<br /><br />Пожизнени представи, значения без образ,<br />девичи хор и мъжко хъркане.<br />Поръбените ризи на раси дорести<br />и ехо премълчавано до втръсване.<br /><br />Кръжи-кръжи човечец реторичен,<br />до чудо отчужден - чудесен при това.<br />Метафорите дишат нерешително,<br />щом публично осмяна е смъртта.<br /><br /><span style="font-style:italic;">Прочетено на 24.01.2010г.</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-5230654928633161999?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-34016843735529600922010-02-07T08:31:00.000-08:002010-02-09T03:56:59.878-08:00<span style="font-weight:bold;">Два дни по-късно </span><br /><br /><br /><br />Два дни по-късно <br /> <br />Радвам се, че не съм сам. Защото от време на време така се усещам, а усетя ли се, завалява дъжд.<br /> <br />Два дни по-рано<br /> <br />Ходя по улицата и се давя в пошлост и миризма на овце-хора. Тя е една такава, почти неописуема, но позната на всеки, същевременно никой не се причислява към миризливците. Най-много да се усети, че не върви в правилната посока и да обърне... Аз съм от тези в тълпата, които са спрели на едно място и наблюдават, разглеждат, изпитват неприязън към почти всички, с които се разминават, но не им я показват, защото овце-хората имат огромно числено превъзходство. Е, какво остава на един днешен човек, от тези, които някои казват, че са произлезли от маймуните, други, че са създадени от всемогъща светлина с афинитет към грънчарство, освен да бъде самотен и да наблюдава. Застинал на тротоара, тайно надяващ се, че е грешал, че всъщност "бог" съществува и всеки момент от небето ще започнат да валят огнени топки, които да накажат модерното мулти-сексуално, светско, демократично общество, наподобяващо гигантска, мулти-културна оргия, с добре изпитаните адски мъки, сервирани точно както не ги обичаме... И после губех вярата си. Огнен дъжд никога не започваше да вали, дори напротив. Обикновено, когато си представях търчащи и пищящи, запалени проститутки, травестити, порно-актьори и редови участници в най-голямата оргия във вселената, започваше да вали най-обикновен, скучен дъжд, който ме мокреше. В стадото обикновено всички имаха чадъри. Явно гледаха телевизия и особено много им пукаше за прогнозата за времето. Другото обяснение е просто - бог съществува и ме наказва за апокалиптичните ми мисли с пороен дъжд и евентуална настинка. А може би ще е най-добре да гледам телевизия, тя помага за всичко на всеки. Тя е мултифункционалният приятел на човечеството. А дистанционното и мобилният телефон са най-добрите помощници на хората, които, освен че не искат да мърдат от удобните си дивани, в двадесет процента от случаите и не могат. Потокът от хора е огромен, блъскам се в тях. Те са свикнали да ги блъскат, дори не примигват, когато ги ударя с рамо в гръдния кош. Те са хора с цел в живота. Затова и половината им живот преминава в придвижване от точка А до точка Б по възможно най-бързия начин. С метро, кола, харчеща двадесет литра бензин, колело, пеш... последните два примера не са много точни. Това са архаични методи за придвижване, които овце-хората не уважават, защото просто си имат електро-двуколки за придвижване по тротоарите , ескалатори , които водят почти навсякъде, а отскоро и нов вид тротоари, тип "бягаща пътечка". Гледам да ги отбягвам. Гледам да отбягвам всичко. Гледам внимателно, озъртам се, а дори не съм сигурен за какво. Страх ме е да съм сам на тротоара, облечен в костюм и бейзболна щапка, само по крака, тоест обувки, без колела и подметки за ходене по вода. Мразя ги. Те профучават покрай мен, бързат за някъде, където никой не ги чака. Аз съм мокър и вярата ми в бог я няма никаква. Няма я и жената, с която обичам да правя секс в Сряда, вързала ми е тенекия, мамка и. А може да я е сгазил пешеходец или днес да не е Сряда. Или да има задръстване заради ежедневния гей-парад в центъра. Нищо няма значение за мен. Ще се отпиша от схемата, като се прибера вкъщи и седна пред бялата олющена стена в банята, на табуретката от баба ми за шестия рожден ден и просто гледам, може би медитирам или поставям началото на самоубийството си , чрез недохранване. Не знам, но аз не съм от същата порода, като хората навън. Отварям вестник, който не помня как е попаднал у нас. Разгръщам го на пода пред табуретката ми, твърдо решен да не мърдам от нея до края на живота ми, което надявам се е по-скоро. Първа страница – „ Парис Хилтън, първата жена, президент на САЩ!” – втора страница – „Млекопроизводители, недоволни от новите крави-роботи”... Няма да забравя третата страница на този вестник - вестникът от деня, в който реших да се самоубия, чрез медитация и глад. "Овце-хората са официалния доминантен вид на планетата Земя." Не можех да повярвам, че чета подобно заглавие. Дори не можех да си обясня какво, по дяволите, означава това. Аз си мислех, че овце-хората са лично моя измишльотина, с която да се забавлявам, а то какво се оказа. Ха! Десет реда по-надолу прочетох и черешката на тортата - "...другите породи хора ще бъдата залавяни и настанявани в комфортни приюти, в близост до летищата, автогарите, жп-гарите и гробищата...". Самоубивах се, медитирайки и гладувайки, вече двадесет минути, а статията почти ме умори - едновременно от смях и от отчаяние. На вратата ми се почука, но сметнах, че не е редно да прекъсвам заниманието си заради някой възрастен съсед, на който му е изгърмял процесорът в мозъка и иска да ми разкаже за вилата му в някое си село, което най-вероятно вече не съществува. Не станах, дори не се поколебах. Само дето преместих поглед от вестника към малкото прозорче на банята. Може би след минута, видях огнена топка да лети право към земята. О, Боже мой, най-после безспорно доказателство, че един от многото житейски пътища, които следвам, води към нещо истинско... след което реших, че няма смисъл да се самоубивам, като, така или иначе, светът свършва след не повече от десет минути, по моите изчисления. На вратата ми отново се позвъни. Реших да си поговоря с поредния изкукуригал старец, като за последно, вместо да бъда неучтив и въобще да не му обърна внимание. Бях на две крачки от вратата, когато пантите и се разтопиха и се разби на пода. Мамка му, какъв е този ден. От външната страна на вратата стояха шест души, целите облечени в черно, с бронежилетки, но без маски на лицата. Всичките до един дъвчеха дъвка. В първия момент изпаднах в паника, докато не прецених, че това е някаква скрита камера, което пък не ми влизаше в работата, защото след малко всички щяхме да горим в адските огньове. Ух, колко ме беше яд, че заради колебанието дали има или няма бог, нямах време да науча нито една молитва. Но животът продължава, скритата камера също. Никога не бях участвал в телевизионно предаване, най-вероятно гледано от милиони овце-хора, затова реших да се представя на ниво. Вдигнах високо и двете си ръце и размахах средните си пръсти срещу шестимата, които не обелваха нито дума, само разкопчаха предпазителите на шоковите палки.<br /><br />-Момчета, моля ви се, по-спокойно. След 10 минути всички сме мъртви, моля ви се, не искам да прекарам последните си минути в затвора. - реших да намигна, поне да се усетят, че знам, че съм в скрита камера. - Ще се срещна с някой дядо и сеш'те се... - намигнах им още веднъж. Исках да им кажа, че мисля да споделя последните си мигове в приятна раздумка с някой дядо. Това беше голяма грешка. Усетих, че са си създали погрешно мнение за мен, че съм геронтофил-гей, по първите четири палки. Точно преди да припадна, вратата на банята ми излетя нанякъде от силен взрив.<br /> <br />Два дни по-късно<br /> <br />Оказа се, че светът не свършва. Огнената топка е била далекобойна, самонасочваща се граната. След като първия път не съм им отворил, те се притеснили за мен и решили да нахлуят и да ми взривят банята. Много е хубаво тук, няма улици, дъжд. Няма овце-хора, като изключим част от персонала. Но за сметка на това има хора, с които мога да упражнявам гладна медитация и да гледам с часове някоя стена без да ми кажат, че им доскучава и да поискат да се напият ...<br /><br />Попаднах в рая на бъдещето - "П.И.Х." - приют за интелигентни хора. Близко до летището, а и не е съвсем затвор, но не сме и съвсем свободни. Гледах телевизия. Интервюираха някой си, който е министър на нещо си и той обеща да изравни дневната ни дажба с тази на хората от старческите домове в Бейрут. Щом го дават по телевизията, значи е хубаво, те не биха излъгали... Но няма спор, тук се чувствам добре. Намерих себеподобни. Радвам се, че не съм сам. Защото от време на време така се усещам, а усетя ли се ... завалява дъжд.<br /><br /><br /><span style="font-style:italic;">Прочетено на 13.12.2009г.</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-3401684373552960092?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-25223925421162402832010-02-04T01:26:00.000-08:002010-02-04T03:15:58.848-08:00<span style="font-weight:bold;">плебей със скъсан джоб <br /></span><br />изпратих съобщение <br />„елате да спите с нас”<br />и после се смях <br />защото никой не дойде <br />пък всъщност аз<br />съм объркал късния час <br />по телефона <br />говорил съм с непознати<br />но не остана време от разглеждане <br />на голите ти снимки<br />и останах прав в леглото<br /><br />и все пак осъзнавам, че вие сте права <br />това не съм Аз който изпуска <br />завивката с нея на пода <br />където моето целомъдрие <br />стаено прегръща килима<br />успях само да изцапам <br />панталона син <br />със синята боя на очите<br />после да изгоря краката си <br />в жаравата на твоя грим <br />същата вечер музиката не спря да вие <br />а белите чаршафи се превърнаха<br />в тревисти поляни <br /><br /><br />видях на другия ден, че съм <br />преглътнал и очите ми <br />станали са по-големи<br />от предишната процедура <br />по зрение така че днес <br />плавайки с ветроходната лодка<br />и мислейки си за всичко това<br />не успях да се отразя в дъното<br />където беше леглото ни<br /><br /><br />(виждах се препуснал <br />като побеснял кон<br />бягащ от невъзможната<br />липса на камшик и юзди)<br /><br />изпратих съобщение <br />„елате да спите с нас”<br />и замълчах <br />стори ми се логично <br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">рембо тусирол дрехи вълни копчета бизнес <br />(лято в 3 части)</span><br /><br />I<br />филма за Рембо <br />в периода когато е продавал оръжие<br />а после влак и път <br />с търговска цел<br />на място без обозначения <br />с битници и кривогледство<br />ставам всеки ден, <br />за да изскачвам по една скала<br />с вятърът, който буди вълнисти очи<br /><br />под смокинята <br />оставам насаме<br />с липсата на роля<br />с Лу Сюн и някой разказ без глава<br />със самовглъбеният и благонравен Жельо<br /><br />а после Лъче Марин пее и крещи <br />събаря хорските прегради<br />с рими тръби въглища в летни печки<br />и музика<br />пред банки и магазини за кафе <br />и продавачки вгледани<br />в основната рима<br />на тримата на паважа, които гърмят<br />с оръжия, но мелодии вместо куршуми<br />седнали на летящо килимче,<br />намерено в кофата<br /><br />търговията е борба<br />вземаш решение да достигнеш целта <br />въпреки всичко<br />можеш да водиш подобен живот<br />да бъдеш упорит и гладен<br />и да пиеш ром, водка и нес кафе разтворено в бира<br />да преглъщаш с развалени зъби<br />супата живот и обелката нощ <br />и гларусът и изрусеното момиче на балкона<br />и побърканите хора в мрежите <br />и рибата <br />и огледалата<br />подсолената кожа<br />и мисълта<br />за богатство<br />за бог-адство ....<br /><br /><br /> II<br /> …а после планина, където е студено и вали,<br /> но не отвътре, а навън<br /> с музика и кал и езера, <br /> с целия този шум <br /> на съвършената симфония<br /><br /><br /><br /><br />III<br />(positioning me inside out, first aid coming to picture the wounds)<br /><br /><br /><br />a в лятото има няколко, две три може би<br />горещи неща, като въглени и очи, които се смеят<br />и железни мостове, под които децата са черни<br />като замъглени луни в чашата, вместо лед<br />тя, се случва в песента,<br />и покойникът може да чуе как бие сърцето<br />отсам кафе машините и аптеките<br />и сиропите за кашлица, които изпиваме<br />защото кашляме много<br />и гърлото със застиналата буца пръст<br />изгълтана онази вечер след другата<br />която изгълтахме... не помня вече<br /><br />онзи сън<br />с цветна визия, на нов три де екран<br />предизвикан от самолетна или психическа катастрофа<br />и ятата от птици-скитници и свидетели<br />на съновиденията<br /><br />спим в един чувал и споделяме видяното<br />а на сутринта ядем грозде, аз се къпя<br />ще потеглим все накъдето сме тръгнали, нали?,<br />ще ни спрат на някоя граница, където концертът е свършил<br />а после време ще убиваме и ще доизяждаме храната<br /><br />i hear the sound of drums on a melody<br />i hear the time has come<br />(колапс изкривен във времето, пространствено<br />шоков удар по гръбнака на светския паразит<br />по туристическия вирус, по шикозния гримиран слон <br />зад паравана парчета месо и карнавална музика <br />папагали змии и хермафродити<br />чути в обертона, музикалния съпровод на един разпадащ се свят)<br /><br /><br />краката ми настъпват бодилите щастливи откъснати от тях<br />отпиват от бутилката, до пристанищата в нас и извън нас <br />заспиваме<br />и се събуждаме, <br />за да заспим отново<br />някой ден <br />ще се събуждаме <br />без да спираме<br /><br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">птиците</span><br /><br />виждам<br />чувам<br />мълча си<br />изучавам<br />законите<br />на птиците<br />които летят безотговорно<br />над главата ми<br />над блока и антените<br />над леглото ми<br />вече цял час<br />откакто се смея<br /><br />думите на молитвата<br />са прозорците през които<br />вали, излиза дима от цигарите<br />пускам си песен на Tricky<br /><br />първият закон гласи:<br />събуждай се!<br /><br />кафето е гъсто и плувам<br />в очите, <br />отворени широко<br />изгряват зениците<br />притаени в обвивката <br />на променливия Мен<br /><br />втори закон:<br />мълчи!<br /><br />вече повече от час<br />откакто се смея<br />забравям всичко, което съм знаел<br />за крилата им, ангелски, <br />не разбирам смисъла на летенето<br />а граници няма<br />все тая картина<br /> на жената с пищния бюст<br /><br /><br /><br />трети закон:<br />вали!<br /><br />захарта е полепнала<br />по сухите устни, пръсти<br />търсят тялото ми, то е до мен<br />значи не съм сам<br />имам с кого да играя<br />на криеница<br /><br />дъждът напълни чашите<br />да пием,<br />за да порастнем!<br /><br />четвърти закон:<br />огрявай!<br /><br />песента продължава<br />да отронва листата <br />от клоните<br />от високо се виждам<br />в гнездото е топло,<br />отворил съм човка<br /><br />петият закон:<br />лети!<br /><br />продължавам да се смея<br /><br /><br />светът е обърната маса<br />на която сме откъснали краката<br />за да видим как е там долу, <br /><br />в кухнята<br /><br />готвачът се бори с птиците<br />които не искат <br />да свършат в KFC.<br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">легло</span><br /><br />тя беше избрала <br />вместо мен<br />няколко завивки в жълто<br />бял чаршаф<br />и тъмносиня възглавница.<br /><br />пак ли си мисли<br />че ще спим на небето<br /><br /><br /><span style="font-style:italic;">Прочетено на 24.01.2010г.</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-2522392542116240283?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-3518626274133529942010-01-30T10:51:00.000-08:002010-01-30T10:58:50.118-08:00пролет е и ние още не се познаваме<br />още не сме се свенили<br />още не сме говорили шептяли<br />не сме ходили на кино<br />в парка по улиците у дома<br />който не сме създали<br />деца които не сме кръстили<br />още не сме откривали себе си<br />не сме пътували пристигали<br />някъде не сме се губили<br />не сме се събуждали заедно<br />или единият преди другия<br />още не сме се държали за ръце<br />потяли под завивките<br />още не сме се карали и ти<br />още не си ме напуснала<br />пролет е и ние още не се познаваме<br /><br /><br /><strong>* * *</strong><br /><br /><br />тези излизания изпълзявания<br />на стълбището в асансьора по стълбите<br />през градинката лалетата здравей на градинаря<br />който едва не извади окото си с една роза<br />през уличката през реката <br />здрасти на момичето което беше красиво<br />което сега е пълно и мете и ми се усмихва<br />на което и аз се усмихвам<br />но не както преди когато беше слаба и красива<br />усмихвам се притеснен и лицемерен<br />отвратен от себе си и от нея<br />после влизам в магазина за малко през стъклото<br />със същата усмивка със същото нещо<br />цигари и бира цигари и бира<br />винаги мил и с точни пари<br />на излизане се отърквам в корема на една <br />казвам здравей и извинявай едновременно<br />после изпускам бирата която се пръска <br />краката ми се нарязват колената лактите<br />между лалетата розите асансьора<br />пропълзявам с усмивката здравей извинявай <br />с роза в едното око другото търси<br />ключовете бърка в нея намира я слаба<br />както беше преди както беше някога<br />не мога да отворя вратата на асансьора<br />едно малко момиче което току що се роди<br />ми помогна ми се усмихва кокетничи<br />казва хайде хайде хайде в къщи<br />аз тръгвам след нея тя върти дупе <br />отваря вратата гали ме аз се изпразвам<br />въртя опашка лигавя се<br />тя поставя купичката пред мен <br />аз започвам да лоча и знам че съм у дома<br />знам че съм щастлив<br />и обичан<br /><br /><br /><strong><br />* * *</strong><br /><br /><br />не ме търси повече казах й<br />ти си смахната побъркана луда кучка <br />помислих си казах й<br />ти си луда аз не мога така<br />някъде към 6 сутринта на вратата<br />тя се притисна в мен целунахме се <br />аз съм най-тъпото копеле ако се върна казах й<br />идвай пази ме каза и аз се събух върнах се<br />поредното тъпо копеле<br />краката й голи тя падна в леглото<br />и аз с тези четирима идиоти<br />малко трева малко амфети няколко шапки<br />ако обичате разкарайте се на дамата й се спи<br />на дамата с голото дупе и червените гащи<br />ок само да допушим цигарите ок щом домакините искат така<br />после лежа до нея спомням си<br />голото й дупе амфетите<br />как да заспя с това нещо между краката си<br />прокарвам ръце по лицето й шията<br />по нея вените пулсират сърцето й диша <br />о боже това е моето сърце <br />обърнах се почетох буковски <br />да го духаш копеле ти си бил щастлив<br />и пак с лице към нейния гръб нейното младо тяло<br />наведох се росата мокреше тези червени гащи <br />които дръпнах в страни толкова можех <br />загледах се в нея беше леко набола<br />с малка капчица по средата която изпих по дяволите казах<br />слушах я как диша спеше бръкнах с пръст леко се размести<br />да й го вкарам ли не по дяволите не по този начин<br />извадих си пръста и отидох до банята<br />отвих последната тоалетна хартия от рулото <br />увих си я около хуя и се изпразних в това нещо<br />после се върнах до нея още отвита още червена<br />казах майната му може би друг път завих й задника и легнах до нея<br />моето малко копеле пак се обади<br />някой ден миличък казах някой ден миличка<br />казах и се загледах в жълтите петна по чаршафа й<br /><br /><br /><strong>Ариел моя любима</strong><br /><br /><br />Ариел моя любима<br />ретро походка подходяща разрядка<br />червена с вкус на желязо<br />разперени пръсти лепкави мисли<br />бунтът на фасовете<br />хапки червило надписи отзад<br />търсене на обеци зазоряване<br />изгоряли дрехи спомени<br />за депо трамвай крака<br />и нещо между тях<br /><br /><br />Ариел моя любима<br />овехтяла побеляла проскубана<br />дори и там<br />днес съм приказлив и ще ти кажа това онова<br />плачи докато си гола защото никога няма да плачеш<br />плачи както никога не си плакала<br />плачи преди да се качиш в планината<br />където ще забогатееш <br />от диаманти и нефрит<br />и отговорите на всички китайски поговорки<br /><br /><br />Ариел моя любима<br />аз не плача вече<br />нито за теб нито за мен нито за разкъсания ни господ<br />твърде дълго те чаках<br />да се начукаш с него<br />вече не питам не искам да знам<br />дали си щастлива<br />аз седя в зелена лодка<br />километри нагоре и надолу<br />стискат ръцете си<br /><br /><br /><strong>* * *</strong><br /><br /><br />вкусът на изба<br />споменът за теб и нещата които искам да кажа<br />не ми се прави на недостъпна<br />аз не съм твоето приятелче сестра дружка<br />аз искам да те еба<br />не искам да виждам като се виждаме <br />синините по врата по слабините краката ти<br />оставени от някой тъпак<br />докато изливаш върху мен мислите си спермата му <br />усещам как полепва по мен <br />а когато поискам от теб путката ти<br />вкусът на изба<br />аз искам да съм твоето приятелче сестра дружка<br />е което получавам<br />върви по дяволите мислите и спермата<br />на този тъпак<br /><br /><br /><br /><strong>* * *</strong><br /><br />От това, което казва г-н Вонегът, добре знаем как да се боим. И от какво. Г-н Вонегът добре посочва колко са опасни глупаците, тъпите, загубените. Въпросът за изборът като такъв, претърпял своите цикличности, леко оправдава последните. За глупостта и тъпотата няма извинения. Извинете ме. Приемете ме глупав и тъп, защото сега възнамерявам да се изпразня върху ви, и вие няма да ми се сърдите. Вие ще ме обожавате. Вие ще преглъщате, дори без да съм дал петте лева. Супер, с тия редове загубих хуйовете, на които не държа, дали спечелих путките, както искам? Еби ги. Ебете ги. Изобщо, ебете, когато можете. И както можете. Когото можете. Защото зад всичките ни божествени дела ние сме ебачи. Бог ни е направил така. По негов образ и подобие. Някои от нас не са доволни с положението. Интересно. Недоволните създават религий, започват войни, бият жените или съпрузите си. Децата си. Сексуалното насилие присъства във всеки аспект. Племе, завладяващо друго племе. Най-добрия начин да те подчинят е да ти го турят. Помислете само. За Големите Ебачи и Големите Наебани. За водата. За земята. Девствеността е набучена на финансов кол. Дефлорация на жизнената ни среда. Когато това приключи, а то ще приключи скоро, ще останат само чекиджии. Океаните ще прелеят от вторична супа. Бульон. И, прощавайте, но там няма да се зароди нищо свястно.<br /><em><br />Прочетено на 24.01.2010г.</em><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-351862627413352994?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-17638207523198448012010-01-26T07:05:00.000-08:002010-01-26T07:30:54.313-08:00<span style="font-weight:bold;">източен вятър</span> <br /><br />Не е трудно да си представиш, че тя още го чака да се завърне пеша от Япония,<br />пълен с мълчания, преметнал на рамото си все същото избеляло одеяло,<br />отново наблъскано с прахта на Исфахан.<br />Китарата му, не е трудно да си представиш, е започнала да губи лака си, <br />косата му е останала някъде в Индия, или е паднала жертва на китайските власти,<br />лицето му все така излъчва объркване и мир.<br /><br />Не й е трудно да си представи, че той ще потропа на вратата й много рано сутринта.<br />Среднощ тирът от Истанбул го е оставил на околовръсното, защото се е прибирал във Монтана,<br />и той е трябвало да извърви пътя си през квартали, чиито имена не знае, обут в тънките платнени кецове, подарени му от един немец в Мумбай.<br /><br />Че той не знае, че тя се е преместила, и когато застане пред къщата й с измръзнали пръсти на краката,<br />звънецът няма да работи, а когато потропа от вътре ще се разнесе свиреп кучешки лай.<br />Майка й ще слезе сънена, ще предложи кафе, но той ще иска само адреса й.<br /><br />Че в София ще е зима, каквато той до сега не е виждал, тъмна, сива, суха и минусдесетградусова,<br />парковете ще са опустели, от шахтите ще се издига дим и кучета ще спят от горе им, а лицето ще реже свиреп източен вятър, същият който го довя. <br /><br />Не му е трудно да си представи, че ще го лъхне миризмата на кафе, когато тя му отвори вратата на тавана си, че ще е по тениска и боса, <br />че ще го попита „изгуби ли младежкия си гняв, и ако да, какво спечели?“ а Япония няма много да я интересува.<br /><br />Че ще е много по-бяла, от колкото я помни, и хипарските дрехи ще са прибрани до лятото, <br />че ще мълчат, и тя, може би ще се разплаче, но няма да посмее да го приближи, и въпросите й ще я напуснат, ще я оставят да се справя сама.<br /><br />Не й е трудно да си представи, че той не е станал герой, още по-малко самурай, но е бил всичко друго, и малко преди да мине моста над босфора е проял месо,<br />че се е научил да свири на китарата си без да къса винаги една и съща струна и може би е пожелал да има професия и дом.<br /><br />Не му е трудно да си представи, че тя ще му каже : „Сега съм друга, животът ми изтече една нощ, колената ми омекнаха, плаках на непознати рамене и скитах из ревящите тълпи, кожата ми се наби със прах, гласът ми се омърси, и месеци наред живях със мисълта, че крайниците ми са сглобени на грешните места. Не те обичам, не обичам никой друг, и вече не знам дали мога да обичам.“ <br />Или пък нищо няма да му каже.<br /><br />Не й е трудно да си представи, че тогава той ще се обърне безмълвно и ще си тръгне, ще отнесе мълчанието си обратно в Марибор, или Барселона,<br />не ще се мъчи да бъде като другите,<br />а тя вечно ще се чуди защо за любовта може да говори само на английски или да мълчи.<br /><br />В редките сутрини, когато духа източния вятър, той, който вечно стои в сърцето й,<br />стига пред прага й, представя си тя, колебае се и крачи из камерите,<br />ръката му се вдига, но не посмява да потропа, представя си тя,<br />той после се обръща и заминава, още на някъде. <br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Телата</span><br /><br />телата<br />приучени да са самотни<br />градят ръце около себе си<br /><br />никой не би могъл да разпознае<br />момичета<br />в невидими прегръдки<br />мислено целувани мъже<br />във автобуси<br />опашки<br />неподвижно любени жени<br />за зеле<br />и за хляб<br />пелтечещ старец <br />в асансьора<br />погалва единайстия бутон<br />а гърлотго на инкасаторката<br />се свива от вълнение<br /><br />телата<br />превземат недокоснатите хора<br />самопрегръщат се<br />и нецелуваните<br />съвсем сами<br />отпиват от вкуса на устните си<br />във топлите си ореоли<br />по улици <br />разминати със тайните си<br />погалени и стоплени<br />от собствената кръв<br />не изпълзяваме от себе си<br /><br />телата<br />само когато са докоснати от друг<br />разтварят сетивата си <br />навън <br /><br /><br /><br /><br /> <span style="font-weight:bold;">град </span><br /><br /><br />набъбнали до пръсване се трупат дните<br />като череши черни, юнски, нескончаеми,<br />във кули купесто-дъждовни нарастват<br />потни спомени от залези и изгреви,<br />които<br />заплашват да излеят град от костилките си<br />над този град<br />където всички тръгнали сме голи,<br />слънчасали и натежали от миризми и звуци<br />на липов цвят<br />на мърша в парка,<br />на музика от зеещи прозорци,<br />на котки, на трева,<br />на риба пържена<br />и на стопен асфалт<br />на задни дворове, в които<br />от жегата изблъскани нахлули са<br />цели семейства :<br />караници, тайни, любови - само от гласове,<br />чиито собственици забравили са границите на дома<br />и на приличието в тази жега.<br /><br />набъбнали до пръсване се трупат дните,<br />а нощем улиците скачат през прозорците,<br />града бумти и диша в спалните,<br />и с пиянски смехове от дворовете<br />нахлува изгревът.<br />като череши черни тръгнали жените<br />във летни рокли, набъбват със желания и голота.<br />сурово време властва над площадите<br />в контрастите на обедната жега се олюляват старци,<br />търсещи сянка,<br />на "ти" обърнали са всички продавачи,<br />защото потен въздуха е и се трупа купесто,<br />а от саксии по балконите като предупреждение<br />тече вода.<br /><br />набъбнали до пръсване се трупат дните<br />и зреят в тях зърната лед и лудост,<br />които един следобед се изсипват заслепени<br />и подивели от адски ритми<br />по покривите ламаринени танцуват дяволски танци<br />отскачат в бяс от керемиди, черешите обрулват,<br />заливат улиците със реки от сладост<br />и клони влачат пред трамваите.<br />подхванати от тежестта на лятото,<br />от потни спомени, черни череши, рокли,<br />нощи обвити в тежък сладък аромат,<br />чужди гласове, крадящи тишината от отворени прозорци,<br />и изкушени погледи<br />желанията ни се трупат в облаци<br />високи като кули и зреещи за следващия град. <br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;"><br />краят на парка</span><br /><br />пък ти идвай понякога – казваш<br />преди мълчанието да намушка гърлото ми<br />нагълтваме си думите със мъка<br />и хълцаме когато се усмихваме<br />количките доставят бебета по домовете. <br />банален петък за разходка<br />рутинна светла вечер пълни парка<br />баби, деца и кучета под строй<br />гласът ми глътнат гвоздей тея дни<br />само минавам – казва и издиша<br />но повече мълча<br />но повече мълчим<br /><br />небето се натяга първо акварелно, <br />после маслено<br />после мръсно<br />слиза из софия и застудява. <br />в главата ми се нижат пропагандни речи, <br />притиснати от знамена и гняв.<br />организирана омраза.<br />топчето яростно по масата подскача -<br />до понеделник цветовете се стопяват. <br /><br />идвай понякога във парка – казва<br />два пъти<br />и двата пъти ще бъде изневяра<br />дори да следвам само топчето със поглед<br />докато подскача между потните тела<br />и потните бутилки бира. <br />или да чувствам топлия ти дъх <br />по голото си рамо на някакъв концерт, <br />и блъсканицата за извинение<br />а после да го прегърна и целуна <br />да остарее погледа ти<br />и после пак да идвам в парка <br />и да те гледам <br />и да мълча<br /><br />идва есен<br />идва зима<br />идва пролет<br />мълчанието хванало е корен и расте<br />желязно във дробовете<br />гласът ми почнал да ръждясва<br />някакво куче лае до побъркване<br />небето идва с края на света<br />докато вървя по братската могила<br />отекват топчета за тенис<br />косата ти разцъфва в станиоленото слънце<br />като на елф<br /><br />години расло <br />мълчанието е ръждив пирон<br />цъфти безплодно и безмислено в главата ми<br />решим ли да говорим<br />безбройни запотени думи за политика<br />яростни речи<br />възбудени за музика<br />докосвания за убедителност<br /><br />решим ли да говорим <br />стигаме до края на темите<br />краят на парка<br />краят на света <br /><br /><br /><span style="font-style:italic;">Прочетено на 17.01.2010г.</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-1763820752319844801?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-6350826971105179052010-01-21T14:54:00.000-08:002010-01-21T14:57:37.870-08:00<span style="font-weight:bold;">ТРАНСМУТАЦИИ</span><br /><br />когато зачена идеите си<br />от нищото<br />когато снеса думите си <br />от нищото<br />когато покълна от текста си<br />когато се излюпя от творбата си<br />тогава ще израсте името ми<br />от нищото<br />тогава в deLIREium <br />ще раздавам плодовете си<br />ще разпадам егото си<br />ще се клонирам<br />ще играя commedia dell’arte или театър на абсурда<br />ще разпръсквам семена кълнове и спори<br />ще разрушавам структурата на съзнанието си<br />ще заключвам тайните си в кули <br />ще окопая себе си в крепости <br />ще боядисвам брадата си в синьо<br />ще обличам новите дрехи на царя<br />ще скривам името си като Румпълщилтскин<br />ще съм риба която мечтае да стане човек<br />ще съм човек който мечтае да стане дърво<br />ще се вкоренявам надълбоко в себе си<br />ще се задълбавам в телесното<br />ще плувам в еротика в готика в романс в транс ще потъвам<br />ще преодолявам кръговете на годините<br />ще свивам гнезда ще дълбая хралупи<br />ще излитат птици от короната ми<br />кондори корморани свраки гарги гарвани и врани<br />кукувици кукумявки кълвачи и колибри<br />сокол орел и ястреб ще излитат<br />ще излитат делфини слонове и носорози<br />ще се разтягат безкрайни монолози<br />ще се протягат безбройните ми клони<br />накрая сам ще отсека стеблото си<br />ще останат корените ми <br />ще останат кръв кости кожа коса и кора<br />ще окапат всички листа клети клетки и гениални гени<br />виртуални вируси ще плъзнат<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;"><br />ТЕОРИЯ ЗА ТЯЛОТО</span><br /><br />не очите са важни а тялото<br />оловнотежко закотвено <br />насред буря в бутилка<br />размеква се<br />разтича се<br />разпада се<br />после се събира<br />като кал като глина <br />се смесва омесва <br />размива<br />затрива<br />изтрива<br />в другото тяло<br /><br />когато Тя спи<br />когато вретената горят<br /><br />и двете тела са едно<br />те се поемат един друг<br />и се сливат и се търсят един друг<br />в себе си и в другия<br />забравят се и се преоткриват<br />загубват се в теорията<br />какво трябва да бъде<br />вътре докато избягат от плътта си<br />докато разкрият гениалните си гени<br />докато разголят безсрамно клетките си и ги разпратят във всичките непознати посоки на нищото<br />докато удавят себе си и другите в жаждата в надеждата си<br />докато спрат да мислят с тела<br />докато започнат да говорят с очи<br /><br />и твоите очи са вече мои очи<br />и моите очи са вече твои очи<br /><br />дотогава те ще репетират заедно смъртта<br />ще се заключват в кулата<br />ще репетират тялото което желаят<br />ще репетират тялото от което се боят<br />ще се въртят и ще се връщат по витото стълбище<br />ще скъсват с вече изпреденото<br />ще мастурбират ще оргазмират <br />ще омърсяват бездетната материя<br /><br />Царят и Царицата<br />до тринайсетото отместване на часовниковата стрелка преди завършения кръг<br /><br />после ще прободат пробудата<br />и ще потънат наново в реалността<br />и там ще искат да се удавят един друг<br />и да се удавят един в друг<br />но там всичко е невъзможно<br />а когато свършат – целувката на Воайора – <br />и отново очите са влажни<br />а тялото – презаредено<br /><br />когато Тя бди<br />когато вретената се въртят<br /><br />ще се превърна в хартия<br />ще вляза в хиляди чужди глави<br />ще се препарирам на празния лист<br />завинаги<br />защото почеркът дълбае белег че си бил<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;"><br />МАКАРОНЕНА МЕЛАНХОЛИЯ</span><br /><br />всички пътища водят<br />в неделя обут с един ботуш<br />отпътувам с лъжица и с вилица<br />завързан с веригите за бавно хранене<br />рим е 7 хълма паста в чиния<br />канелони<br />талятели<br />равиоли<br />пенне<br />фетучини<br />лазаня<br />ригатони<br />7 хълма паста<br />опръскани със синьо сирене и кръв<br />с фонтани болонезе<br />с акведукти песто<br />със зехтинени реки<br />с моцарелени площади<br />с пармезанени сгради<br />със статуи от чесън <br />с древен форум от прошуто<br />с аспержени колони<br />с доматен колизеум<br />с испански стъпала от шунка<br />с маслинени куполи<br />на катедрали от бекон<br />рукола рикота и рагу<br />с ватикана халюциногенна отровна радиоактивна<br />гъба в центъра на рим<br />макаронени пипала пълзят из улиците на града<br />аз обхождам площадите колоните и сградите<br />свети петър храмът на минерва сенатът форумът и пантеонът<br />и набождам всички кардинали като каперси на върха на вилицата си<br />после хрускам шумно цялото християнско воинство<br />дъвча епископи отци папеси папи антихристи<br />и с пълни със спагети уста на истината<br />шепна<br />това е философия на храненето<br />пийте вино пишете библии и<br />като няма хляб и зрелища яжте рим<br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">МетроПолис</span><br /><br />в град под стъклен похлупак<br />ожулените колена ще търкат релсите<br />ще отпечатват картата на мрежата<br />вълчицата ромул и рем<br />синхроничност и константа<br />неоновите очи ще мигат<br />релси и тунел през времето<br />метро <br /><br />утре <br />вчера<br />днес<br />съвпадение и случайност<br />ойкуменополис<br />хелиополис <br />метрополис<br /><br />небесен трус<br />хвърчащи пътни настилки<br />разбит соломоновия храм<br />навуходоносор и нострадамус<br />синхроничност и константа<br />бъдещето ще остава някъде зад нас<br />в подземията по разписание<br />метрополис се срива<br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">SCARABEUS SACER</span><br /><br />този който ражда сам себе си<br />едва ли страда от едипови комплекси<br />едва ли познава електра отблизо<br />той изпълзява като змия от земята<br />и наоколо виреят зли поличби<br />растат магьосници<br />в седалището на окото му <br />лодкарят неуморно гребе небето<br />мътят се звездите люпи се ковчегът<br />отваря се клепачът на луната<br />и корабът потъва в слънцето<br />испанската армада в облаците<br />обречен е лудият тристан<br />гео милев трябва да умре<br />обезобразено егото<br />там някъде крачи едноока<br />самуиловата армия<br />там някъде крачи обезглавен <br />последният поет и<br />септември септемврира скарабея<br /><br /><br /><br /><span style="font-style:italic;">Прочетено на 17.01.2010г. <br /><br /></span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-635082697110517905?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-51234506954423148942010-01-19T01:48:00.000-08:002010-01-19T02:02:20.182-08:00<b>Точно в пет бях</b><br /><br />Имах среща с очите ти,<br />за които нарисувах тялото си<br />по свой образ и подобие.<br /><br />Но те няма да видят<br />раните, белезите,<br />които набрах в градината на ада.<br /><br />Ще открият само Нарциса<br />на болката и любовта.<br />А аз отдавна ще съм си тръгнала. <br /><br /><br /><br /><b>207 блок</b><br /><br />Взе ли ключовете?<br />Закопчай вратата!<br />Колко са ми ниски<br />обвитите в панел<br />девететажни блокове.<br />Колко са ми долни.<br />Особено този Г-образният.<br />Как вмества на м2<br />най-злите бабички-стражари<br />на най- големите джанки.<br />Сега това опасно място<br />е по-краткият път<br />до Супера.<br />Малък и смешен блок.<br />Като го загледам<br />от глава до пети<br />етаж трети ми е до главата.<br />А преди всеки балкон,<br />особено първите, по средата<br />бяха до горе пълни<br />с вряла вода и крясъци<br />на още живите кокали и кучетата им.<br />До трети пораснах,<br />но отивам да играя <br />без срам<br />да крада<br />ябълки от камък. <br /><br /><br /><b>365-ят ден</b><br /><br />Старата година мирише<br />на декемврийски лъчи от плажа<br />на музика от слушалки<br />на ботуши от кожа.<br />Мирише ми<br />на дядото на пейката вляво<br />на обеления ми лак в керамика.<br />Усмихвам се широко<br />отвесно се хилят<br />гълъбите до дядото.<br />И те ми миришат.<br />Но най-осезаемо ме дърпа<br />уханието на мед и земя<br />в двете ми ноздри<br />отварата на баба<br />против кози грип. <br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;"><br />Жената на дявола</span><br /><br />Убил жена си, тя нищо против нямала,<br />пък и той, уж без да иска.<br />- Отива в рая!<br />Пречукал кучката си, неведнъж, а цели седем,<br />но тя не спирала да лае.<br />- Отива в рая!<br />Претрепал двамата си сина, изрусени примадони,<br />с твърде нежни гласове цитирали са Данте.<br />- Да не повтарям! Отива в рая!<br />Заклал тъща си, гузен бил, че парите свил,<br />Мизерията притиска.<br />- Да потегля и той към рая!<br />Накълцала мъжа си, и таз добра по време на вечеря.<br />- Богомолката след акта, събира сили, да роди.<br />Да пропълзи и тя до рая!<br /><br /><br />Преспал със сестрата на жената, <br />като две капки усойници били.<br />- Да се обичат хората! Отива в рая!<br />Казал „ Бог е мъртъв”, от любов към словото,<br />φιλοσοφια .<br />Отива в рая!<br />Лъгала, за туй ти, онуй ти, <br />знаеш как е.<br />- Отива в рая, истина ти казвам <br />Напушили децата котката, пък и котарака.<br />- Правата на животните не пиша.<br />Отиват в рая!<br /><br />- Последно.<br />- Часът удари дванадесет.<br />- Изслушай първо:<br />„Чувствам се обезобразена, обезформена, обезсмислена”.<br />- Спри се бе, спри се!<br />Какво си ти – мъж, жена, дете?<br />- Самоубиец е, не виждате ли!<br />„Зачеркнах се веднъж завинаги<br />от този ад на земята.<br />Един довод не ме спря.<br />Тотално сриване до дъното<br />и под него.”<br />- Ужас, ужас!!! Спрете я<br />тази грешница!<br />Да не продължава!<br />Място за нея няма тук.<br />В пъкала я отведете – <br />Веднага!<br />- И при всичкото добро,<br />което е изтеглила?!<br />-Веднага!<br />Ще срине раят ни!<br /><br />АДът <br />е моят дом<br />в дните на отричане<br />на многото „Не” към живота.<br />По-добре активно пре-стъпване<br />на закони, алинеи, членове,<br />от липсата на ход<br />дори и при шах-мат. <br />Няма кого да съдят<br />по Закона за самоубийствата,<br />иначе член 66, алинея 666.<br />Функцията я иззема<br />огледалният съд,<br />който не е корумпиран.<br />С дванадесетия грях<br />се припознавам, <br />но запазвам лика си. <br />Жената на дявола<br />се изхили доволно.<br /><br /><br /><br /><b>На карфица</b><br /><br /><br />Тялото ми – о-чукано,<br />хербаризирано в колекцията<br />от твоите мечти.<br />Сетивата ми – про-смукани<br />от бози американски.<br />Душата ми – гръцка априорно-<br />публичен дом.<br />Не лети в облаците при Зевс.<br />След пълен контролен преглед<br />„любовта” е цензурирана<br />от лекарите с диагноза<br />псевдо бременност.<br />В центрофугата отидоха<br />думите – <br />и пак безцветни останаха. <br />Цикълът е регулиран. <br />Отказвам спираловидната схема – <br />шахматно ще подходя. <br />Моделът за „Спящата красавица”<br />не функционира на практика. <br />Ако трябва 100 години<br />самота<br />да те чакам, <br />ще се обездвижа,<br />ще ми хареса съня<br />и няма да бъда<br />Буд(н)а за новото. <br />Колекционираш красиви пеперуди,<br />за-чукваш ги с карфици,<br />кръщаваш ги с женски имена.<br />Даваш им главни роли във филма си,<br />но до диалога така и не се стига. <br /><br /><br /><br /><b>Отвътре</b><br /><br /><br />Въображението ми<br />се е загнездило<br />в матката.<br />Силата ми<br />изкача<br />изпод ходилата.<br />Гласът ми<br />рикошира<br />при издишане<br />на белите дробове.<br />Задвижвам <br />тялото си – <br />местя<br />планини<br />по време на от-дъх-ване.<br />А той – Дъхът-<br />най-мощен, най-видим-<br />на стоп кадър<br />при парализиране.<br />Имам право <br />на още един ход.<br /><br /><br /><br /><b>Яворова болест</b><br /><br />Спри да питаш.<br />Виновна съм, а ти си<br />баш от този свят.<br />Аз съм художничка и анорексичка,<br />племенница на Яворов.<br />Обичам очите ти – <br />от тях не ме е страх.<br />Само те говорят в мен<br />на езика на Платон.<br />Любовта ми е свърталище<br />за удавници.<br /><br /><br /><br /><br /><b>Заровен плавник</b><br /><br />Златна рибка е<br />банален плаж<br />с намусени миди.<br />Интересът ми се оплита<br />около водораслите<br />под краката ти<br />и гледа към Одрин<br />да корабокрушира <br />без прибори за плуване.<br />Гнусни са амбициите.<br />Медузите са гнусни.<br />Нищо. Вкусни са.<br />Има бисери<br />по цялото крайбрежие.<br />И какво... следва от това?<br />Натисни save,<br />но играта на жабки<br />не ти носи ключа,<br />скрит уж на шега.<br />Сега дори и чайките<br />не знаят къде.<br /><br /><br /><br /><br /><b>Нови форми</b><br /><br />Гледам го в очите. Седя на последната седалка в тролея, която е перпендикулярна на останалите отдясно. Така съм срещу него, но само защото той не си седеше като хората, както се очаква – направо, а настрани, пренебрегвайки отсрещния. Не мога да се сетя точно сега защо бях тотално изтощена и защо гледах толкова втренчено. Не искам да описвам на дълго и затова лъжа, че не се сещам, а и се раздразних, че на забавен кадър ми идват мислите. Осъзнавах, че съм напълно неадекватна и обяснявах на мозъчния си цензор причината. „Мили, Цербере, зверската жега ще да е”, която целенасочено прояждаше порите по тялото ми, порите около главата ми и вътре в нея. Тя цялата сега е един спукан мехур, от който не изтича нищо, няма сиви признаци, няма зелени вещества. Няма дори черно-бели картини. <br /><br />Още ако се доанализирам, ще прескоча отвъд женския свят, ще отхвърля и мъжкия като най-възможен неин заместител и ще заключа само – Дебил. Да, гледах като дебил, като темерут...и без да се сравнявам и да стоя на подиума зад метафори и символи, пак си гледах уродливо. Толкова много мислих за някакви задачи по деня, които прераснаха и придобиха странни форми, и толкова много слънцето ми доказваше, че не му е сега времето затова, а и си беше право, че пътниците около мен го отнесоха незаслужено. Не им стигаше блъсканицата и задръстването на „Петте кюшета”, а сега и едно такова, из-родено, решило безпардонно да се показва, да се перчи...че му е тежко. „Ехоо, тежко ми е” – стена протяжно. Не действа. „Чуйте ме, тежко ми е!” – злобно крещя, ама през стомаха. Не върви. Накрая какво ми остана. „Много ме потискат физиономиите ви. Никакъв срам нямате така да ме зяпате.” <br /><br />Гледах го, без да осъзнавам, че го гледам. Но на първо време. По-лошото дойде в онзи момент, в който се опомних. Гледах го право в двете очи. Важна е вметката, че е в двете с моите две. Да беше за малко, да бях направила после гузен вид, че съм се отплеснала и неумишлено съм се спряла точно върху него. А то не – продължавам. А той е възрастен. Толкова, че няма как да събуди интерес или някаква емоция, или просто да раздвижи сетивата у мен. Плешив и обикновен не, но апатичен и скован. Очите му показваха, че не може да си обясни какво чудо ме кара да го зяпам и да мисля, без да помръдвам. Бърка се. Раздвижих се, когато той се направи на отнесен и се обърна. И после пак се засякохме. Все едно играехме на онази психозна игра, кой по дълго ще задържи очите си отворени без да мигне и на кой нервите по-дълго ще издържат. Цялата драма се разигра не повече от половин минута. Знам и защо. Знам точно какво си мислех. Не мисъл, а картини, които изникват, не се застояват и преди да се осъзная, вече са си отишли. Даже се обръщам подозрително и се озъртам, дали някой не е ме е разбрал, не е разкрил какво съм го замислила. То не е нищо, но аз дебна детективите в главата ми, които чакат да се издъня. А образът си е един и същи, удвоен..уголемен...<br /><br />Гърдите й. Те бяха и още са си много големи и хубави. И сочни. И плътни. Останах вцепенена, макар да запазвах външно самообладание. Даже и се хилих над добре скалъпените шеги, които моментално се самопроизведоха от мен. Помня, че при първото си опомняне, а то беше второсигнално, нечленоразделно, възкликнах нещо подобно на „Уааа”, а първично си казах „ауууч”. Да, уплаших се, макар страх да е силно казано, защото не бях застрашена да изчезне моя вид, но един такъв психологически стрес. С него потвърдих женската си природа. Да, завиждах и ме беше яд, че ги нямам същите, завиждах, но доколкото, че сама се предизвиквах да се опомня и да видя докъде съм я докарала аз със моите, аз със себе си. Да, злорадствах, че всички други кусури биха се преглътнали и заличили, злорадствах дотолкова, доколкото исках да се убедя, че няма как да е съвършена, нямаше да се познаваме тогава, нямаше да ми ги покаже и то на публично място. Но всичко срина моите утвърждения и моите навързани като войничета в колонка „да-та” с един неоспорим факт – моята „В” чашка, която нагло ми се присмиваше не отгоре, няма как, а отвътре. Колкото и скъп сутиен да си купувах, с каквато и повдигаща материя да беше, колкото и да ми беше ооо любимия ми и да се чувствах сексапилна, сега ми идеше да си го сложа на главата и като щраусите да се скрия от света, от света на големите възможности, на големите дарования, на големите гърди. <br /><br />Нямам нейните цици и какво от това. Имам малко по други и е добре да не го пренебрегвам. Кого? Онзи същия претенциозен и нахален до безобразие факт. По-ниско нямаше накъде да отида, да се самоунижа. Така си мислих, без да си вярвам. А това не беше кошмарът със страховитите чудовища, а просто едно самопризнание на място с цивилни хора. Да говоря за сексуалните си блокажи, не е нужно да съм луда, но и не пречи и не го отхвърлям. Но аз казах ли му го право в очите? Не. Защото твърдя, че не виня майката природа. Твърденията са за тези глупаци, които без друго не могат да живеят, без друго са прикачени към някоя аксиома и там висят като кукичка и кукуват над екзистенцията по принцип и изобщо. <br /><br />Тя е умна и не е руса...и няма идея да се изрусява. И най-важното – приятели сме. Тъкмо затова не ме е срам да бъда искрена пред нея. Да бъда долна и посредствена, да бъда цинична и комплексирана, да бъда животински жестока и отвратителна. Хиена да съм, няма да я впечатли. На лешояд да се преобразя, чучуло да стана, другите ще ахнат, ще охнат, най-много да се изхили и да ми се израдва на пъстрото въображение. Колкото повече го гледах в очите, толкова вече той не се правеше на наивно отнесен и непроумяващ вълненията ми, а се вторачваше и искаше нетърпеливо да узнае. Няма какво, господине. Пред тази гледка и ти, и почти всички мъже, момчета, в преход от едното към другото, ще почувстват топли импулси на възбуда или просто казано ще им бъде добре, ще им е хубаво. Но аз знам, функцията на гърдите каква е, тя е двояка – служи и за уплаха на жужащите около нея оси. Конкуренцията е винаги даденост, животински инстинкт, и всяка жена желае да бъде властващата Майка на рояка, който да я обгрижва и да й се подчинява. Сега осъзнавах, че майката природа, а не професионалният успех, я е дарила с тези изящни форми. Същата тази, заради която поглъщах сутрин два лимона с мед, с преоткритата за пореден път голяма идея за здравословното отглеждане на частите от тялото. Да я упрекна, майката, че е несправедлива, не на публично място, а тихо в себе си. „Майко, виновна си за всичко, което не си харесвам от мен и по мен. Няма да ти ям лимоните гадни и противни, с много витамин C и чудесно ароматизиращи чая ми”. Нее, толкова е клиширано и прибързано, няма да съдя даже и на ум. Отдавна обаче бях опорочила законите на всемира. Така че сега се налагаше дори наново да ги утвърждавам и да се отхвърлям, за да поникне новата аз. <br /><br />Осъзнавах, че не съм мъж, за да ми стане. За да ми е добре, като й ги видя. Но осъзнавах, че не съм родена и на остров Лесбос и няма как да потръпна от радост, че виждам гърдите й. Нямаше да бъда смирена или лукаво смутена от гледката и после като добър послушник и приемник да напиша някое стихотворение за Сафо. Няма – теменугите на Яворов не ме интересуват, поне не по този начин. По-скоро, се опитвам да понижа градуса на ескалацията ми, по-скоро баща ми е Фройд и аз осъзнавах, че тя е садист, а аз мазохистично копнея да бъда потисната. Само така ще мога да соля раните си, които преди това е нужно да ги сътворя, да ги проима, все отнякъде да ги намеря и да се справя с тази задача. Накрая идва момента, в който ще ги мажа с естествени лечебни билки, или така силно ще викам болиии ме, че някой все ще се прилъже и хоп в клопката ми е. Унищожавам гръдния си кош, за да мога после да показвам това, което всеки би искал да види, ако не защото са големи, поне от съчувствие, притеснение или най-добре от любопитство. Искам да му бъде интересно. Какво си мисли, че гледам в очите му. Подлагам го на безмилостен експеримент – дали ще подаде, дали Аз или мислите ми са по-важни. Мъже! Феминистично бих прозвучала и затова не го упреквам, че се провали над задачата си. Аз все пак изглеждам и уморена, не много прелестна и не с къса пола. Вижда й ги през мен. За малко те обричам на презрение и безразличие. Лицето ми продължава да пази онова хладнокръвие и привиден идиотизъм. <br /><br />Издишам тежко и се замислям – дали й тежат, дали пък нямат целулит. Поне малко е неизбежно, така казваше една близка за своите, които бяха още по-големи, да му се не знае. Моите къде отидоха на този фон. Аз поне не мога да се оплача от това, да ми тежат. Отвращавам се от себе си, за кратко. Жалка съм, колко още мога да падна... мисля не много още. Вече отстъпвам място, не разбира се на възрастната жена с провиснали прелести, която ме гледа отдавна, по-скоро с притеснение, отколкото с укор. До мен сяда, направо на моето място се настанява удобно в цялата си сияйна красота благословията ми. Простила съм й, че има големи цици. След като съм се уплашила, завидяла, неуместно израдвала, самопризнала кой е с едни гърди напред, вече идва катарзистния последен напън, който се отприщва у мен. Нямам нищо против, дори съм щастлива, доколкото изобщо бих пожелала своето щастие. Естествено, че ако моят свят, най-общо казано любовен, не е добре, няма да е и добре да отприщвам вампирясалото си его, което се самозахранва от и през другите. Но все пак първо корените да се видят. Не е нужно да бъдат досадни и пречещи бурени за изкореняване. Доволна съм, ако призная, че в тялото ми освен органи, има не само разсад от момини сълзи и кокичета, а има и зюмбюли, лайкучки и да кажем кипариси. Чувствам се по-привлекателна, когато съм пъстра и има от мен какво да се вземе. „Какво да си взема?”, се чудиш. Не знам, но мога да ти дам. Погледни това, което най-много те дърпа към мен. <br /><br />Убедена съм, че подобна комична ситуация ще сполети, ако вече не е, някоя позната. Приятелски съвет – освен всичко друго, което е в главата, нещата в момента са важни. Мен ме спаси не наближаващата скоро спирка, а че той не можа да ме обори. Аз осъзнавах цвета на очите му, поне дотам стигаше моята адекватна обективна гледка. Гледам в очите на един старец и най-странното виждам зениците – зелени, веждите – дебели. Осъзнавам погледа му върху моя и в същото време виждам нейните гърди. Как ме е яд! Някак поне щеше да остане мистериозно и с огледална преобърнатост всичко, ако не я сепна строгата Андриана. Тя със свити устни, протъркващи с пронизващ звук зъбки, с големи не очи, а диоптерни очила, всеизвестната карикатура за фригидна даскалка, безмилостно съдеше и циците, и невинния човек, и хубавия секс, и липсата му. Тцтцтц – не е тя, не е чак такава стерилно самозавършена. Позволява да прониква, да пропуска през нея другия. Не е тя, но Спасова ще да е виновницата – майката ли, бабата ли, някоя от тях или и двете на квадрат, важното е, че сега нямаше време да се вини. Малко й оставаше. И тя продължаваше да го гледа и да иска да му каже истина в очите, нейната ли, неговата ли, истината да каже. Слизаше след малко. Добре. Диша, издиша, диша...не диша. <br />- Извинете господине, исках да ви обясня какво значеше въпросителният ми поглед към вас. Интересувате ли се?<br /><br />- Да, кажете. Аз не виждам тук въпрос, само идея някаква.<br /><br />- Прав си зяпах те, без да ти отдавам внимание. Цинично и нахално те гледах!<br /><br />- Ъъъ, логиката?<br /><br />- Вие господине, съгрешихте! <br /><br />- Обижда..<br /><br />- Не, не съм арогантна и не съм с „куца история”. Какво ще ми се обиждате, я се погледнете и се засрамете веднага!<br /><br />Продължавам да го гледам настоятелно. Човекът става все се по угрижен и дори малко ядосан. Той разбра на какво ми заприличаха очите му. Знаех си, че му харесват гърдите й. Няма възраст и визия за това. Мъж ли е, мъж е. <br /><br />- Госпожице, бихте ли ... – една жена, на средна възраст и много стилно облечена, ми прави фин намек да си пооправя белият потник, на който един рак се пита „Да бъде или да не бъда? Поглеждам се бързо и какво да видят зелените ми очи – неприлично разсъблечена и почти всичко се вижда от деколтето ми. <br /><br />- Да, благодаря – правя се на засрамена, докато се наслаждавам, че имало какво да се пипне у мен.<br /><br />Преди да слезна в тунела на „НДК”, изстрелвам пред господина, по-малко безразличен вече:<br /><br />- Да, но пък имам стегнат задник. Който ти оцени.<br /><br />Той потъна в подземието, буквално му прималя и с жалко стенания издаде нещо, наподобяващо нечленоразделни звуци:<br /><br />- Ааа!? Ее ..ооо да! – Иии другата дори не е тук.<br /><br />- Новите форми, господине, се хилих на слизане.<br /><br /><i>Прочетено на 10.01.2010г.</i><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-5123450695442314894?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-69374960925998946042010-01-16T05:06:00.000-08:002010-01-16T05:20:53.725-08:00<span style="font-weight:bold;">Скитникът - моят любим</span><br /><br />Как иска той поет да бъде,<br />Луд математик, физик с гениален ум,<br />Отшелник с чувства по-дълбоки от бездната над нас, <br />музикант, що с финост човешките души<br />изпълва или пък художник, който <br />красота дарява само с цветове и щрихи.<br />Как иска той да странства в битиета най-различни <br />Странен скитник без посока.<br />Да дава и дарява без да взима.<br />Но за тез желания безброй време нивга няма<br />и кой е пътят негов, той иска да се отдаде всецяло<br />една мечта тъй съкровена – просто да се отдаде.<br />Така той все скръбно пита се и скита, <br />търси неуморно онова, дето още не познава.<br />И търсенето често само болка му поднася <br />от истината за това що сме или пък не, но смелост<br />има той голяма и не ще се предаде или прекърши.<br />И какво остава му освен да се взира <br />в прекрасното небе лазурно и тайнствената звездна шир.<br />И те го изпълват с красота, с дълбочина безмерна, дивна <br />и цялата тъмна пустота в миг внезапно светва <br />с покой и нежност се изпълва.<br />Така топла е душата му, че в нея могат да се подслонят <br />всички измръзнали бездомници и всички <br />гладни скитащи кучета с тъжни очи...<br />и ще ги сгрее и нахрани със каквото може, <br />скромно, но от сърце.<br />Как иска той с теб всичко това да сподели, <br />Но опита ли се – то стопява се за миг.<br />И остава душата му сама и неразбрана.<br />Сама е тя, но не самотна, сурова е, <br />но не жестока, силна е, но блага.<br />И ще дава на всеки да пие от нея, <br />на всеки, що жаден е за неописуемото.<br />И как би могъл да бъде всичко това, <br />ако бе математик, поет или художник?<br />Остава все така недефиниран.<br />За себе си той не говори, но аз го познавам...познах го.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Живот</span><br /><br />Всичко старо отива си безмълвно, тихо<br />Сякаш никога не е било.<br />И мигом можем да започнем <br />Без спомени и без товар...<br /><br />С душа чиста като дъжд<br />Дъжд пролетен и благ<br />Що успокоява и смъртта<br />Отмива от вените ни стари.<br />С ум бистър, светъл и игрив <br />С едно веселие във нас - простичко и фино <br />От опита горчив дошло.<br /><br />И в нас не ще остане нищо<br />А само тихо ще напомнят<br />Уроците, що пропити са<br />Дълбоко във сърцето.<br /><br />И притихваме така -<br />Без желания и страст<br />Без умисъл и злост.<br />Нещо тайнствено ни води<br />Вдъхва смисъл и Любов.<br /><br />Но спотайва се щом тръгнем<br />По дирите му скрити.<br />За него вятърът нашепва<br />Когато играе си с тревите.<br />Ала вслушаш ли се в него,<br />Само тишина остава.<br /><br />Името му знаeш - Живот зове се.<br />И иска той от нас едно - <br />С огън да го изживеем.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Момина сълза</span><br /><br />Момина сълза, ти цвете чудно необикновено<br />Ухайно си и уханието ти, твоят свян омаен<br />Ми нашепват тайни за живота.<br />Ти си наркотик за мен, но чист и свят<br />Опиваш ме и извисяваш към<br />Други светове неопетнени.<br /><br />Стоя така и си те представям<br />В място сенчесто и хладно<br />Леко призрачно, потайно<br />Ти винаги си там – в черна пръст си оковано<br />И тъжно е как си неспособно да надникнеш<br />Зад стръкчето трева до теб.<br /><br />Ала привиден е тоз злокобен плен над теб<br />Всяка нощ аз знам напускаш нежното си тяло<br />И странстваш над морета бурни и зъбери опасни<br />Срещаш се със същества по същност непознати<br />А после идваш във съня ми и познание поднасяш.<br /><br />Ще вкуся от ранимостта ти - на сладък танц ме каниш<br />Към скритото във мен и няма да се жалвам<br />А вечно ще ти благодаря<br />За онзи ден, когато крачех по паважа<br />По сива улица в града<br />И те видях невзрачно там стоеше<br />На място все тъй сенчесто и хладно.<br />И без да искам ти спаси ме<br />От мене си и от света.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Из романтиката на един психопат...</span><br /><br />Tрябва да се отпие от това великодушие — за експонация на една експлоатация — тази, на която си подложен…тъй като обичам да се наслаждавам на мъката ти, то причиняването й ще да е в услуга на най-великото откритие в твоята мимолетност, наречена „Живот“… <br /><br />Завръщане в миналото: <br /><br />Ние с теб се родихме в един ден, един час, една минута…1973…болниците някак нямат значение, те са бели кубчета — в тях живата плът умира, но там се и ражда — не е ли прекалено велико за човешката ни нищета? Не, това е едно смътно усещано, толкова подобно на онова, когато се спотайваш в ъгъла на нечия църква — божият дом, обитаван от човека, неспособен да достигне Бог или онова, което е останало от него… <br /><br />Сега: <br /><br />Но да оставим философията и да се насочим към онова, което отдавна имах да ти кажа — предпочитах да се възползвам от всяко твое движение, неотлъчно следвайки всяка твоя стъпка — та те бяха толкова жалки и разтапящи се в безсилието ти, че понякога отчаянието задушаваше и мен — онзи мирис на отвращение към всяка твоя болна частичка…Нямах нищо против, че умираш — плътта ти бе бяла, изумително нежна и трепваше при всяко мое докосване — като коприна, ужасена от остротата на ръждясала ножица, бавно впиваща се и разкъсваща една красива цялост безпощадно. <br /><br />Когато се събуди, някаква небрежна усмивка долетя до погледа ми — приличаше на невинен анимационен филм, в който целувките, издухвани от дланта, полепваха по бузите и правеха хората щастливи. Но ти знаеш — мразя усмивките, още повече целувките и най-сетне — безсмислените ти опити да почувстваш милувките на радостта…онзи злостен трепет, наркотична смес на човешките емоции. <br /><br />Научих те да мислиш, но никога логично, научих те да чувстваш, но с дълбочина, да останеш в тишината без емоции или мисли разпокъсани и криви, показах ти моя път и те убедих, че те всички са погрешни… <br /><br />Моят чирак се превърна в порочна невинност. <br /><br />През седмицата убиваше хора без скрупули, наказваше онези, за които иначе нямаше възмездие, а неделите се молеше целодневно в църквата, болницата или на полето, а аз го насърчавах да рисува и пее. Защото изкуството ни води извън пределите на онова що очите ни са се наситили да виждат и извън границите на сухотата, вплетена дълбоко в изнудените ни сърца. Отвъд, където можем да бъдем с цялата си същност, чувствайки и мислейки в пълнота. <br /><br />Беше късно вечер и те вързах за леглото, за да поспиш — главата ти бавно потъна в пухестата възглавница, клепачите ти бяха леко притворени — винаги спеше така — сякаш искаше да слееш света на сънищата с този на реалността — не трябваше да се изпуска нищо — нито цвят, нито звук, нито есенция…за сметка на това аз никога не спях, гледах те цяла нощ, за да не пропусна потенциалната възможност за внезапната ти смърт. Това бе моментът, който чаках от месеци насам! <br /><br />Бяхме останали почти без пари, а това значеше, че тази нощ нямаше да има почивка и наслада — трябваше да намерим от някъде средства, за да продължим онова, което правехме от раждането си, но и за което не знаехме нищо — съществуването. <br /><br />Градът е пуст нощем, някак неугледен и твърде уединен, за да може огромните му размери да поберат повече от двама…разхождахме се тихомълком, както винаги преди поредната жертва — както ги наричаше обществото — но какво знаеше то? — налагаше наказание за всеки, докоснал се до незнанието, защото излизаше, че според тях човек е задължен да обитава само зданието на обяснимото. <br /><br />Гол и осакатен крещеше, бягаше…бягаше от нас — великото божие творение се бе оказало крехко клонче на живота, не ще я има вече мъжествеността му, но впрочем кога ли е била?…и ще танцува в харема на унижените и ще задоволява своята господарка — простотата, всяка вечер в онзи час, когато в сънищата му ще се явяваме двама с теб във формата на мрачна грозновата пищност с името Кошмар. <br /><br />Сега имахме пари….купихме бутилка ром от един денонощен магазин и запрашихме…отправихме се към дебрите на тъмнината, пеейки си онези няколко куплета, възхваляващи пиратите, рома и мъртъвците, докато полъхът събуждаше единствено желанието за вдишване на Настоящето – там където двама с теб обитаваме без време и без място.<br /><br />Стигнахме до една яма, зееща и молеща за помощ…ямите винаги желаят едно и също — да бъдат запълнени с помия или тяло, което се превръща в помия, затова ти заповядах да легнеш там и да си представиш предстоящото, твоят бъдещ дом и моята мъртвешка площадка, върху която щяха да гният в покой чуждите цветя, защото от мен такива ти нямаше да видиш. <br /><br />В този миг исках да се отърва от смущаващото ти болнаво присъствие, не защото го мразех, а защото трябваше да се вкуси от самотата — тя е единствен и най-добър приятел на човека — успокоява го, натъжава го, съсипва го, от него не остава нищо, вселената поглъща многобройните частички на разпадналата му се същност...но сетне го съживява, заздравява го, става друг и в него нищо не остава….самотата е сянка, която се превръща в чернилка, когато слънцето угасне…по-черна от нощта, за да може луната да тържествува в ролята на новото горящо кълбо. <br /><br />Тялото ти съвсем се стопи — ръцете ти се олюляваха и обгръщаха хилавостта ти, а сетне внезапно падаха, отпускаха се леко и сетне се свиваха в нещастен юмрук….на устата ти се появи пяна, очите ти се отвориха в истеричен проглас към височините над теб — бяха лъскави както никога преди, влагата се оформяше в капки, които бавно се стичаха по вдлъбнатите в скулите ти бузи. Бих ги погълнал жадно всички до една...но ето че дойде и твоят край. Дори не потрепна, но така съм те и учил, защото докато кръвта изтича, ние трябва да отдаваме почит на цветовете, а именно на аленото — един от най-прекрасните багри обсипващи стремителността, опасността и бавно превръщаща се в кафява загорялост и накрая — в черна вечност. <br /><br />Това е краят, аз отивам да отпразнувам първия ден, в който бяхме разделени…. <br /><br />Хвърлям тези няколко параграфа в гроба ти…аз съм всички тези параграфи, а гробът – това си ти — той е празен и параграфите ми също…кога били сме? <br /><br /><br /><span style="font-style:italic;">Прочетено на 10.01.2010г.</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-6937496092599894604?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-68818232795493953982010-01-15T01:21:00.000-08:002011-03-27T23:03:05.155-07:00<span style="font-weight:bold;">Мило мое Дневниче</span><br /><br /><br />Мило мое Дневниче,<br /><br />считам, че е крайно време да се запознаем<br /><br />после има много време да се опознаваме<br /><br />Мило мое Дневниче,<br /><br />името ми всъщност не е Лина<br /><br />и презимето ми е различно<br /><br />Ами тебе как ще те наричаме,<br /><br />като те отворя за пред хората<br /><br />Мило мое Дневниче,<br /><br />аз не пиша стихове<br /><br />просто мисълта ми е накъсана<br /><br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;"><br />Мило мое дневниче, днес ще те наричам Бетелхайм</span><br /><br />Мило мое дневниче,<br />днес ще те наричам Бетелхайм -<br />няма да те пратя<br />във специализираното заведение,<br />макар да зная, че ти има нещо -<br />ти си за от другата страна на бариерата.<br />Мило мое дневниче,<br />искам те за себе си!<br />Може ли човек да пише легнал -<br />със отворени очи,<br />разтваряйки ръце срещу хипнозата?<br />Явно ще те пиша върху въздуха -<br />ти събирай всяка моя буква,<br />но внимавай как ще ги нареждаш -<br />да не излезе нещо друго.<br />Мило мое дневниче,<br />приготви си скалпела -<br />много имам за изрязване.<br />После ще откриеш чекмеджетата-<br />за тях ти трябва бормашина -<br />в моето спокойно ежедневие<br />всичко е ръждясало,<br />а отварянето им е наложително.<br />Мило мое дневниче,<br />изпиши ми<br />всеки ден да си създавам малки некомфортности -<br />с друго няма да ме излекуваш -<br />нито със омайването от вълшебни приказки,<br />нито със екскурзия до Бухенвалд,<br />нито с пропуск за специализираното заведение -<br />нали си спомняш,<br />че те задържах за себе си.<br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Мило мое дневниче, днес ще те наричам М...</span><br /><br />Мило мое дневниче,<br />днес ще те наричам М...<br />Трудно е за произнасяне...<br />Спокойно,<br />да го кажем бавно<br />и с прошепване -<br />думата е ...<br />мързел<br />Имаме напредък.<br />Тъй!<br />Името ти днес е Мързел.<br />След осъзнаването на проблема<br />идва търсене -<br />спунка или свръхчовека -<br />не е от значение.<br />Важно е признанието.<br />Осъзнатият проблем обаче<br />съвсем не е<br />наполовина разрешен.<br />Нужна ти е<br />друга самоличност -<br />Сега!<br />Веднага!<br />Спешно!<br />Не смей да ми отвръщаш<br />"по-спокойно" -<br />изморих се да прошепвам.<br />Къде, по дяволите, съм завряла<br />белезниците<br />и ризата с ръкавите?<br />Няма нищо подредено<br />в цялото ми ежедневие.<br />Ще се отбранявам<br />с каквото ми попадне,<br />щом ръка протегна.<br />Аха!<br />Сега разбирам -<br />протягането ми е възпрепятствано...<br />Мило мое дневниче,<br />на мен ли си решило<br />да се упражняваш<br />как се слагат белезници<br />и как се връзва ризата<br />с ръкавите?<br />Забрави ли,<br />че името ти е зависимо<br />от моето желание?<br />И когато преценя,<br />че някое не ти приляга,<br />просто хващам гума<br />и написвам<br />друго -<br />Палимцест!<br />Комплекс!<br />Петно!<br />Ид!<br />Ад!<br />Аз!<br />АЗ също умея<br />илюзионистки трикове.<br /><br /><br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Социална отговорност</span><br /><br />Казаха го в новините:<br />женските гърди -<br />разголени<br />показани<br />натрапени -<br />спасявали мъжете<br />от инфаркт.<br />Едни гърди<br />пред глобалното затопляне,<br />пред пушенето и умората.<br />Едни гърди,<br />поели социална отговорност.<br />Важно е да се милее<br />за здравето на хората.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-6881823279549395398?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-87387979856376508002010-01-13T00:27:00.000-08:002010-01-14T02:50:23.114-08:00<span style="font-weight:bold;">за русите мадами</span><br /><br />и аз спасител там<br />и аз жътвар...<br />(г. г.)<br /><br />със русите мадами започвам и<br />свършвам<br />в тях има хедонизъм христо фотев пастернак<br />и всички малки кефчета на уикенда<br />те - русите мадами - са от Оня знак<br />че съществува<br />и гледа ни докато издишаме<br />те - русите - пристигат през нощта<br />балконът пръв усеща миризмата им<br />те - русите - изгряват под дъжда<br />понеже имат най-красивите чадъри<br />и шлифери<br />безкраен брой безкрайно бледи отражения<br />ги гледат - завистлив копнеж -<br />и чудят се дали ще свършат върху тях по вутимски<br />избийте от главите си подтекста<br />и стига сте си мислели за секс<br />те - русите мадами - са<br />принадлежащи само на месеца<br />във който са родени<br />и на суетата<br />със която дишаме<br />те са парадайс лост<br />и син сити<br />a moveable feast са русите мадами<br />във който само франсис скот е тъжен<br /> и пие<br />пие<br />пие докато те танцуват<br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">столичная</span><br /><br />когато има сняг е почти красива<br />при сняг престават книжарниците<br />да бъдат оправдание за някой<br />който се шляе<br />мрак<br />и лампи и изобщо<br />премереност и точност деконструкция<br />на думите и сетивата<br />богат инструментариум ала няма перспектива<br />и как да има<br />опикана<br />твърде опикана столица безпризорните<br />в неделя са особено износени<br />личностно развитие<br />прогрес<br />и други празни приказки<br />когато има сняг<br />няма смисъл от друго<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">колапс</span><br /><br />след много четене на бойко ламбовски<br />аз съм добрият дух на ониверситета аз<br />съм бюджет две и десет<br />и световната криза<br />и перо стипендии<br />аз съм охранител в пенсия охранявам<br />си ченето<br />аз <br />съм най-тъмното стълбище за гълъбарника<br />квазимодо който готви в мензата<br />като в някаква дълбока пещера<br />"аз"<br />бидейки променлив<br /> нестабилен<br /> психически субект<br />раздавам само сурови кебапчета<br /> на народа<br />аз<br />не обичам да е топло в библиотеката<br />не обичам да работя събота и неделя<br />или нощно време<br />или през деня<br />аз<br />потръпвам в неудобство боравейки с термини<br />като семейни общежития 280 или секретарка<br />и понеже съм академичен и наплашен<br />вместо да се правя на стоичков<br />ходя със провиснал нос<br />аз<br />държа ракия в шкафове между машини<br />сделано в ссср<br />прах<br />комини<br />от прозорците на вече споменатия гълъбарник виждам<br />до известна степен красиво<br />до известна степен не ми пука<br />и тая степен ми става все по-известна<br />известна<br />като цената на шмутегляеднамайнанавсичко известна<br />като псувня на народен любимец<br />обнародвана с държавен вестник<br />аз<br />не разбирам връзката между литературния разпад<br />и тоя истинския<br />писва ми от цитати<br />писва ми да се изчервявам срам<br />нямам<br />едно време бях съдържател на явочна квартира<br />записвах вицовете на колегите си аз<br />твърдя че mos docentis е обширно понятие то<br />е необхватно необхватно<br />изненадва<br />аз<br />не признавам кредити по програмата еразъм<br />ремонт на изподраскани тоалетни<br />асансьори със стомашно разстройство<br />и так далее<br />признавам<br />оная си работа<br />дебел задник на неграмотна лелка<br />коза<br />христос да си седи в обеля<br />дойде ли в еректората<br />шса откаже<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;"><br />обесването на патрик хемингуей</span><br /><br />оня обесник патрик се събуди една вечер<br />още преди да реши че му се пие усети<br />че виси<br />попипа се за патката<br />ала висящото<br />не беше патката<br />а патрик<br />тогава разбра -<br />той биде обесен<br />бил обесен малко преди да изтрезнее<br />(в съня си)<br />понеже ърнест го било страх че синът му ще се събуди като насекомо<br />(той ги разбира тия работи)<br />израстването на младежа не протичало гладко отличавало се<br />с асоциалност<br />асексуалност<br />и други лоши неща започващи с а<br />фактът че четял замъкът и степният вълк скришом преди 12<br />докато баща му се разхождалпи(ш)елразхождалпи(ш)ел -<br />сароян му бил подшушнал тоя номер -<br />може би имал някакво влияние<br />във всеки случай след като се събуди обесен<br />патрик протегна крак и се добра до<br />водката<br /><br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">апокалипсисът идва в шест вечерта</span><br /><br />светът ще свърши в шест горещо<br />е<br />баща ми брои стотинки те трябва да му стигнат<br />до шест<br />дали ще бъде той доволен че едничкият му син<br />във шест<br />лежи отпуснат<br />до жена която не обича<br />и изключен телефон<br />във шест<br />тръбачи -<br />седемте цигани на urbs отмерват времето си както са го правели<br />винаги<br />и не дават индикация да им пука<br />в шест<br />ангелът на филаделфийската църква си запарва чай<br />а едничкият му син затваря прозорците -<br />понеже не обича <br />манифестации<br />шест<br />минути преди края на света<br />от горния апартамент<br />чувам пианото <br />таванътподът става прозрачен там<br />една жена свири пременена<br />като невеста за своя мъж<br />на акордеон<br /><br /><br /><span style="font-style:italic;">Прочетено на 20.12.2009г.</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-8738797985637650800?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-71887366701783007.post-317744078183696242010-01-13T00:26:00.000-08:002010-01-14T02:49:48.916-08:00<span style="font-weight:bold;">Скок-подскок преди вечеря (мама е вегетарианка, но тати не е)</span><br /><br />Кой идва,<br />скок-подскок,<br />през тъмното стъкло на фурната<br />(нещо средно между черно и оранжево,<br />на пластове,<br />не му се вижда физиономията = не сме го чистили от прекалено дълго)<br />?<br />Това е печеният заек,<br />скок подскок,<br />той идва.<br />Мамо,<br />да извадим тази тиква,<br />тавата ѝ ще спъне заека,<br />а той е гост.<br />Затова,<br />бихте ли изяли мен -<br />кожата ми<br />е мека и лъскава,<br />не мирише на нищо,<br />най-много на кожа, на мед и лилаво.<br />Само, моля ви, не ми одирайте косата,<br />скок-подскок.<br /><br /><br /><span style="font-weight:bold;">1, 2, 3</span><br /><br />1.<br />Между мен и съседа<br />е толкова тънко –<br />една стена,<br />кората на една череша.<br />Когато<br />се прибира<br />късно през нощта,<br />аз чувам стъпките<br />на котката,<br />която го посреща,<br />далеч по-ясно<br />от шума,<br />от хъркането<br />на мъжа ми.<br />2.<br />Крещя на котката.<br />Крещя в лицето ѝ,<br />косматото ѝ, остро личице:<br />„Защо маслините, които купих,<br />са с костилки,<br />котко?<br />Слушаш ли?”<br />Ушите ѝ настръхват.<br />3.<br />Съседът<br />никак не обича<br />котката си.<br />Крещи ѝ<br />толкова силно,<br />че ми се налага<br />също да крещя на моята,<br />за да не слуша<br />как мълчи<br />нейната приятелка.<br /><br /><br /><span style="font-style:italic;">Прочетено на 13.12.2009г. </span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/71887366701783007-31774407818369624?l=bezprizornite.blogspot.com' alt='' /></div>Иван Димитровhttp://www.blogger.com/profile/09940909689031145187noreply@blogger.com0